Цончо Родев
Двама против ада (15)

15

Константин бе най-млад от великите боляри, всичко на всичко четиридесетгодишен, но петнадесетте от тях, които бе преживял около двореца, го бяха научили нещо, останало мъгляво за другите, по-старите — че цялото му велико болярство не беше нищо повече от една измамна илюзия, а неговата лична роля в двореца и синклита — нещо като образ в криво огледало. Защото безпогрешно си даваше сметка, че Борил го държи всред великите боляри с единствената цел да покаже на света, че не е изменил из основи всичко, въведено от Калоян, и следователно беше и на дело негов приемник. А синклитът съществуваше само на думи; когато го свикваше, царят, прозявайки се, изслушваше всички, а сетне си решаваше сам или със съветите на такива като Семир или Йончо…

Знаеше всичко това Константин и вътре в себе си изпитваше даже не обида, а омерзение от тази гавра, но носеше в главата си достатъчно здрав смисъл, за да продължи да се преструва на съвестен велик болярин и протоиракарий: когато играта се води от цар като Борил, не можеш да се откажеш самоволно от нея, а откажеш ли се — тогава ти най-вероятно ще излезеш не само от нея, но и от живия живот… И както знаеше илюзорността на всичко, само в една-едничка проява на играта Константин влагаше дори не частица, а целия себе си — когато царят ги призоваваше да присъствуват на обучението на войската. Тогава Константин беше неспособен да играе. За него воинът, пряпорецът, бранното оръжие бяха свети неща, към които не можеше да се отнася по друг начин, освен с благоговение и страхопочитание. И повикваха ли го, той неизменно се явяваше в пълно бранно въоръжение, сякаш от Марно поле щеше да потегли направо нататък, където го зовеше дългът му на воин и българин. А царят, изглежда, бе доловил със сетивата си (все пак в жилите си той имаше от кръвта на Асеневците) това негово честно отношение, защото там, на Марно поле, в учебните атаки, престроявания, преодолявания на прегради и отбрани не се допитваше до другите и най-малкото до това вечно пияно чучело Раген, а търсеше все неговия съвет и неговата оценка.

Така беше и в този безоблачен и сух юнски ден, в който царят с цялото болярство около него щеше да провери готовността на търновградската дружина на войската. Всички боляри — и протостраторът Ратен ведно с тях — се бяха явили в леки кафтани и шапки от лен на главите, единствено само протоиракарият Константин беше с тежката си броня от преплетени железни пръстенчета, изпитала в миналите сражения не един удар върху себе си, с бойния си шлем на главата и с пълното си въоръжение — меч, секира и тежък боздуган. Не го подкачиха, както бе ставало много пъти досега, защото отнапред знаеха отговора му: в учението и в битката на воина ще му бъде по-малко горещо, ако вижда, че начелникът му споделя неговите изпитни и неволи.

За чест на Борил трябва да кажем, че той също бе дошъл в бранни одежди. Е, не беше чак в златолюспестата си метална броня, а с една по-лека, кожена, кожен беше и шлемът му, но тъй или иначе царят присъствуваше на ученията като воин, а не като зрител, загрижен единствено за личното си удобство.

На плоското възвишение, откъдето наблюдаваха действията на войската, се бяха образували две отделни групички. В едната бяха царят, Семир, Ратен, Константин и протоспатарят Карач и още двамина от личната охрана на Борил. В другата — останалите боляри, вестоносците и многобройната прислуга. Докато стоеше на мястото си — пет-шест крачки по-ниско от царя — и, засенчил с ръка очи, следеше начина, по който дружините се престрояваха от походен в бранен ред, Константин внезапно долови нещо, което явно не беше предназначено за неговите уши.

— Изглеждаш ми загрижен, Семире…

— Имам лоши вести, царство ти. В Търновград е дошъл опасен заговорник. Боя се от замислите му, царство ти.

— Заговорите и заговорниците са ме съпътствували от първия ден на царуването ми. С какво този е заслужил да го наричаш опасен?

— Няма ли да е достатъчно, ако ти кажа, че е убил Кулна?

— Навярно из засада? — Гласът на Борил за пръв път трепна…

— Трябва да е било в двубой. Кулна е загинал от меч и когато са го намерили, е бил с меч в ръка.

— Кулна убит в двубой? Не мога да повярвам…

Не можеше да го повярва и Константин — той също знаеше изумителното майсторство на куманина. И в такъв случай излизаше, че някой се е показал по̀ майстор от майстора… Боляринът се поддаде на любопитството си и незабележимо приближи до разговарящите.

— Все пак е истина, господарю. Следите водят към един млад човек, дошъл преди седмици в престолнината уж да търси щастието си.

— Какво те кара да смяташ, че е заговорник?

— Кулна е бил убит, когато го е проследявал някъде из бедняшките краища на престолнината, заселени предимно с воини. Какво ще прави между простите воини онзи, който, изглежда, е от благородно коляно и поне на думи дири сполука и успех?

— Подозрението ти този път ми се вижда построено върху пясък, Семире. Какво от туй, ако един млад благородник навестява посред нощ някоя мома от простолюдието или жена на воин, докато той е на стража?

— А после, царство ти? Ако на съвестта му е тежал само някой малък хубав грях с мома или чужда жена, защо е бягал и се е крил, когато стражата е искала да го разпита?

Борил отново намери подходящ отговор:

— Сигурно се е досещал — каза шеговито — що за разпит е щял да бъде този, щом твоите хора са имали да отмъщават за Кулна…

— Нека да приемем и това — не се предаваше Семир. — Но същият този младеж преди време е бил забелязан да си шушука с епикерния Властимир, царство ти. Познаваш дядо Влас, нали? И знаеш чувствата му към тебе. А също и към нас, верните ти люде. В този разговор положително не се е говорило за хубави женички, господарю…

Константин се загрижи — облаците вече се сгъстяваха не само над непознатия му момък, но и над старата и препатила глава на дядо Влас! Но в този момент царят отвърна по най-неочаквания начин — избухна в гръмогласен, необуздан смях.

— Ако постъпя на мястото на Кулна, ще ми даваш ли неговата плата? — попита глумливо, докато продължаваше да се задъхва от смях. — Обещавам ти, че няма да я получавам даром. Да започнем, а? Е, хубаво. Този младеж се нарича Деян и е син на катепана на Овчага Вълкан. Отседнал е у някоя си госпожа Бойка и съвсем честно си предплаща наема.

— Но откъде…? Аз мислех… — Гласът на Семир издаваше пълното му объркване. — И все пак, царство ти, как си можал да узнаеш всичко това?

— По най-простия начин, приятелю, по най-простия начин. Толкова прост, колкото може да бъде само истината. През войните Вълкан от Овчага е бил стотник при епикерния. И сега, когато неговият син е пожелал да си пробие път към власт и богатство, баща му го е изпратил с препоръка до дядо Влас. А дъртакът може да е крив за хиляда криви, но не забравя онези, които са му служили вярно… И дойде нарочно да измоли покровителството ми над… — как го нарече ти? — опасния заговорник Деян. Да, да, толкова опасен, че моли да постави на мое разположение ръката, която е нанесла на Кулна смъртния удар…

Дотук чу Константин. Престана да слуша не само защото се успокои за приятеля си дядо Влас, но и понеже пред очите му ставаше нещо, което подразни душата му на воин. Там някъде, на около едно поприще от тях, имаше издигнат зид — някъде около шест човешки ръста висок. Всеки, който е служил във войската, знае за какво служи такъв зид — на него воините се учат да преодоляват крепостни стени. Това трябваше да става и сега, но пред изумения поглед на протоиракария се разиграваше непонятна сцена. Две или три чети от дружината, образували правилна костенурка, приближиха до зида и вдигнаха стълбите, но после само се престориха, че се катерят по тях, свалиха ги и мирно и кротко избиколиха стената. Такава разгащеност в ученията Константин не бе виждал през всичките двадесет години, в които бе служил под стяга на Асеневците. Възмутен до дъното на душата си, той се извърна и направи няколко крачки към царя. Или по-точно — опита се да ги направи, защото още след първата между него и Борил се изправиха протоспатарят Карач и още един от неговите хора.

— Оставете ме! — викна им гневно боляринът. — Трябва да кажа нещо на царя…

— Кажи му го оттук! — студено нареди Карач. — Царство му не е глух, ще те чуе. И свали ръка от дръжката на меча, болярино.

Не се знае как щеше да завърши това спречкване, ако в този момент сам царят не беше отмахнал настрана двамата си телохранители.

— Сам видях това безобразие, Константине — каза, като постави длан върху рамото на протоиракария. — Не се учудвам на гнева ти…

— Умолявам те, господарю, позволи ми да отида при дружината и да покажа на тези мързеливци как постъпва истинският бранник пред препятствията.

— Не! Благодаря, приятелю, но ще им го покажа аз сам. Примерът на царя невям ще бъде по-красноречив от твоя. — Борил махна с ръка, сякаш събираше в едно групата си. — Елате с мене. А ти, Семире, още сега издири стотника на тази чета и право в тъмницата. Ще го съдим така, все едно че е проявил нехайство пред лицето на врага.

Те отидоха наблизо до зида, вестоносци и десетници се разтичаха, прогърмяха заповеди и човешки тропот. Не след дълго неблагополучните чети бяха построени за нов напад, а на мястото на стотника им, когото вече водеха към Търнов, застана сам царят. Другите чети бяха призовани да застанат наблизо, за да присъствуват на урока, който той щеше да даде. Когато всичко беше готово, Борил изтегли меча си и извика:

— Бранен ред костенурка!…

И тръгна напред. Воините зад него се скупчиха един до друг, крайните държаха щитовете до себе си, а вътрешните — над главите, така че можеше да ги порази само скала, запратена от тежък каменомет, или изляна върху тях вряща смола. В този строй стигнаха те до зида, изправиха стълбите и царят, с меч в едната ръка и с кръгъл щит в другата, пръв се заизкачва нагоре. След него плъзнаха и останалите — сега нито един не изхитрува да заобиколи препятствието. Горе, върху тясната площадка зад зъберите, те разиграха учебен бой с мечове, после се хвърлиха от другата страна на стената. Наблюдателите знаеха, че там има наредени един върху друг сламеници, за да не си изпочупят краката воините.

— Кълна се в свети Димитра — произнесе някой от болярите, — тези синковци, докато са живи, ще запомнят урока, който им даде царят…

Константин мислеше същото. Но като погледна към отрядите, които наблюдаваха отстрана, с изненада забеляза в тях повече безучастие, отколкото срам или желание да повторят примера на владетеля. Учуден, Константин ги приближи и почти без да избира, заговори един от воините; „почти“, защото предпочете не някой от младоците, а човек на своя възраст, ако не и по-голям.

— Хубаво е един цар да е добър воин — отговори на въпроса му запитаният, — но по-важно е да е добър вожд.

— Не е ли едно и също? — продължи да пита Константин.

— Разликата е от земята до небето, господство ти. Това, което стори царят, може да извърши всеки втори човек във войската. Особено някой от нас, по-старите. Но вождът има друга задача — да вижда цялото сражение и да направлява войската си по най-полезния начин. Ето, нека да вземем битката в блатата при Адрианопол. Там Калоян, царство му небесно, даже не изкаля ботушите си, пък ни покри със слава и заслужи да го боготворим.

Отговорът порази болярина със здравия си смисъл.

— Но сега не е сражение, приятелю. Сега може да се направлява само с личен пример…

— Личният пример за изкачване на крепостна стена е задача на десетниците и стотниците. Владетелят трябва да има друга грижа — да внуши любов към родината на този народ, който после ще мре в битките.

— Мигар сега не е така?

— О, така е, господарю. Ако любовта към родината се постига с полети от Лобната скала или с ечемичен хляб, примесен с трици, в ръцете на бащинниците и отроците, тогаз никой не може да се равнява с нас по любовта към родината.

Константин усети сърцето си да премалява — този безизвестен воин изричаше неща, които протоиракарият неведнъж бе помислял, но винаги се бе насилвал да пропъди из главата си.

— Кой си ти? — попита след едно мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.

— Нягол, син на Тихота. От четвърта чета на първа търновградска дружина — отговори без колебание запитаният.

— Не те ли е страх, Няголе, че за тези думи може да изгниеш в тъмницата?

— Никак, господство ти. Защото зная пред кого ги изричам.

— Пред протоиракария на царство му…

— Не, господство ти. Пред българския бранник Константин, който с меч и бойна брадва в ръцете пръв скочи от дървената кула върху крепостната стена на Варна^[1] и показа на всички нас как се воюва за освобождаването на всяко свято късче от поробената снага на България. Пред такъв човек не ме е страх да говоря истината.

Константин не каза нищо повече и с провлечени стъпки се отдалечи. Чувствуваше безмерна слабост, сякаш някой бе налял олово в ботушите му. Защото поредния въпрос задаваше на себе си, а не можеше да си отговори: достоен ли беше той, днешният Константин, за величавия образ, който пазеше в сърцето си обикновеният воин Нягол, син на Тихота?