Цончо Родев
Двама против ада (22)

22

Дори свикналият на ужасии Търновград не помнеше нещо, което да прилича на този злощастен Петровден. Още от сутринта хората на Семир плъзнаха из всички краища на престолнината и сякаш задържаха напосоки, когото им падне — не можеше да се разбере какъв ред и смисъл влагаха в избора на жертвите си. Дори самите жертви често пъти не го разбираха: хвърляха ги в тъмницата, подлагаха ги на чудовищни мъчения и мнозина си отиваха от света върху уредите за изтезания, без изобщо някой да им каже каква е била вината им. Тъй или иначе още до обед затворът на Търново се оказа тесен за многобройните задържани, набързо опразниха долния кат на кулата, в която преди години бе срещнал смъртта император Балдуин, а привечер се наложи да приспособят за тъмница едно стражно помещение наблизо до водоснабдителната стена. Броят на задържаните може да бе достигнал двеста, а колко бяха бити и ритани ей така, покрай другото, изобщо не подлежеше на изброяване.

Уж празничният град замря. Случаен пътник би помислил, че мор някакъв е минал през него и е погубил всякакъв живот — така пустееха улиците и изглеждаха мъртви къщите със спуснатите капаци на прозорците. А всъщност зад тези капаци жените се молеха пред иконостасчетата на стените, децата плачеха приглушено, мъжете кършеха безпомощно ръце… и се услушваха дали кръволоците на Семир не ще потропат и на тяхната порта.

Но ако все пак имаше нещо, което истински потресе престолния град, то беше вестта, провряла се някак си през оградите и стените, че е задържан и дядо Влас. Дядо Влас! Ами че това не беше кой да е, а може би най-заслужилият от мъжете на Търновград! Помощник на Асен Белгун във въстанието, начелник на засадата срещу Исак Ангел в паметната битка в прохода на Веригава, хилядник на Калоян, велик болярин от тридесет години и човек, който никога не е отказвал подслон на беден странник или паница гозба на нуждаещ се — как да повярваш, че този именно дядо Влас е захвърлен върху вонящата слама на някоя килия?

А истината беше, че дядо Влас не само бе измежду първите задържани, но именно с него започнаха и разпитите в мъчилищата на затвора. Грешката на търновградци беше само тази, че той не лежеше върху гниеща слама, а се намираше в една сравнително чиста стаичка и седеше прехвърлил крак върху крак до проста дървена масичка.

— Не разчитай, че нявгашните ти заслуги ще те извадят оттук — студено го предупреди Семир, сядайки срещу него. — Когато е извършено покушение срещу царя, няма големи имена, няма предишни заслуги.

Дядо Влас му отговори дрезгаво — такъв си беше гласът му, — но без следа от загриженост или уплаха:

— Вижда ми се доста чудно да ме подозираш в едно покушение, кастрофилаксе, което аз не само не съм могъл да извърша, а дори и да видя. Сигур ще се променя времето, защото още от сутринта ключицата…

— Знам, знам я твоята ключица — прекъсна го нетърпеливо другият. — Тя ти върши много добра работа винаги, когато някое задължение не е по вкуса ти и гледаш да си останеш вкъщи.

— Щом го знаеш, не виждам защо съм тука. — Старият човек оправи белите къдели, спуснати от двете страни на устата му. — Мислех, че търсиш покушителя, Семире.

— Търся колкото покушителя, толкова и онзи, който е направлявал ръката му в грозното посегателство срещу владетеля.

— И изведнъж си решил, че ръката съм направлявал аз? — Изпод снежните възглавници на веждите му очите на дядо Влас се смееха неудържимо. — Поздравявам те за въображението ти, кастрофилаксе.

— Човек, който дръзва да настройва най-висшите царски сановници срещу самодържеца — кипеше Семир, — навярно без угризение може да плати на един по-опитен стрелец да…

— Настройвал съм някого срещу самодържеца? — прихна в смях боляринът. — Чуваш ли се, човече? Ако този цар не ми харесва, нали за мен, чашникът, не е никаква мъчнотия да пусна един прашец във виното му?

Куманинът просто беснееше — разговора трябваше да води той, всесилният господар на тъмницата, пък всъщност ролите не само се бяха разменили, но и този проклет старец дръзваше да му се подиграва. Понеже и двамата великолепно знаеха, че царски чашник — или епикерний, както най-често се казваше — беше длъжност само по име и че дядо Влас бе последният човек, комуто на дело биха поверили чашата на царя.

— Излиза, че отричаш не само участието си в покушението, но и другото — че си настройвал против царя най-личните негови люде?

— Ако си решил да ме убиеш — изкиска се в лицето му дядо Влас, — направи го по някакъв по-умен начин, човече, не ме уморявай от смях!

Семир плесна с ръце и прошушна нещо в ухото на влезлия страж. Човекът излезе, но само подир минута се върна, като водеше едного със себе си. Беше боляринът Ботул, който нервно мачкаше шапката си.

— Седни, Ботул — каза му кастрофилаксът. — Имам нужда от тебе.

— Не си измъчвай шапката — добави насмешливо дядо Влас. — Тя, горката, нищичко не ти е сторила…

— Не се поддавай на глумливостта му, болярино — предупреди го Семир. — Призвал съм те за друго — да разкажеш пред очите на тогова как той е насъсквал членовете на синклита срещу самодържеца.

Ботул заби поглед в разкривената масичка между тях, но произнесе достатъчно отчетливо:

— Не ме кори, че ще кажа истината, дядо Влас. Защо си кривиш душата? Нали именно ти поведе онзи разговор, в който ни насъскваше срещу цар Борила?

— Продължавай, продължавай! — окуражи го дядо Влас.

— Да, продължавай! — заповяда и кастрофилаксът. — Разкажи всичко тъй, както тогава го разказа на мене!

— Така беше. — Ботул продължаваше да гледа в масата. — Епикерният обвиняваше светлия наш владетел, че е позволил да се откъснат живи части от царството, че крепи властта си със смъртни наказания, по-чести и от пролетните дъждове, че над Българско се ширят гладът и немотията. Не можеш да отречеш, дядо Влас, наистина го казваше.

Старият болярин отново оправи повесмата на мустаците си. Нищо в него не издаваше да се е разтревожил.

— Цар Борил наистина ще се провали — рече той неочаквано.

— Що рече? Що рече? — не повярва на ушите си кастрофилаксът.

— Рекох, щото рекох. И като рекох, че ще се провали, мога и да обясня защо. — И без да дочака следващия въпрос, дядо Влас продължи: — Цар Борил ще се провали, защото се обляга на глупаци като този Ботул. — После заповяда строго: — Гледай ме в очите, Ботуле! За немотията и другите злощастия обвиних царя или просто рекох, че се тревожа?

— Е, не каза за царя, ама то се разбираше…

— Разбирало се било! — Старият човек удари тежък пестник о масичката. — А защо да не се е разбирало, че обвинявам дядо господа? — Той се извърна към куманина: — Одеве ме обвиняваше, че съм настройвал някого си срещу царя. Сега излиза, че царевото име изобщо не съм споменавал. Нещо да кажеш за това, кастрофилаксе? Или още ще даваш вяра на този безподобен глупак?

Семир присви клепки и тесните му очи образуваха права линия.

— Не, ще дам вяра на тебе самия — изрече ледено. — Но първо ще се погрижа да развържа езика ти, проклет съзаклятнико. Ела!

Дядо Влас дори не помисли да се съпротивява. Знаеше, че по един знак на кастрофилакса ще дотичат предостатъчно стражи, за да го отведат. Но докато се надигаше от мястото си, попита с искрено любопитство:

— Наистина ли мислиш, Семире, че от мене може да се изтръгне със сила онова, което устата ми не изрича доброволно?

— Поне ще опитам. И ако не успея, ще те провъзглася за единствения, който е устоял на търновградските изтезания. Жалко само за едно — че ти няма да можеш да се похвалиш никому с това…

— Защото може да се хвали само жив човек, нали?

— Виждаш ли как започна да се досещаш! Обещавам ти, че след малко ще освежа също и паметта ти.

По една тясна стълба слязоха само двама — Ботул предпочете да не ги съпроводи, той не можеше да понася кърви и мъчения.

Влязоха в една просторна стая, цялата иззидана от лошо одялани камъни и осветена от набучени в поставки по стените факли. В нея имаше само един човек и дядо Влас го позна — беше Чъсмен. Той стоеше прав до един пън, отдавна загубил цвета си на дърво от многото пролята върху него кръв, и с търпеливо очакване се облягаше върху него на чифт грамадни клещи. Дядо Влас се досети, че с тези клещи късат месата на разпитваните. Погледна наоколо. В стаята имаше какви ли не други страшни уреди — чукове за трошене на кости, барабани за разтягане на тела, малки и големи секири, наточени като бръснач ножове, железни скоби за стягане на черепи…

— А, благодаря за честта! — намери сили да се засмее старият болярин. — Ще ме поверят не на кой да е джелатин, а на самия новопроизведен протоспатар. Как си, Чъсмен? Не те ли е страх, че службата при царя ще те лиши от удоволствията тука и на Лобната скала?

— Питам те още веднъж — изсъска в лицето му Семир. — Ще признаеш ли сам за заговора, или предпочиташ да опиташ сръчностите на Чъсмен?

Вместо да отговори, дядо Влас отиде със спокойни крачки до пъна, изтласка настрана объркания Чъсмен, пък откачи една секира от стойката й до стената, разпери педята си върху дървото и каза просто:

— Гледай, кастрофилаксе!

Тряс! Един удар на секирата и показалецът на ръката му отхвръкна настрана. Лицето на стария човек дори не трепна. „С какви хора са се ограждали нявга Асеневците!“ — възкликна в себе си Семир. А в същото време дядо Влас го запита:

— Е, приятелю? Още ли вярваш, че от мене можеш да измъкнеш нещо с насилие? Мълчиш? Какво пък, тогава да продължим…

Той с известно усилие изтръгна секирата от дървения пън и замахна повторно. Тряс! Сега отлетя и средният му пръст, търкулна се и спря в нозете на вцепенения Чъсмен.

— Вземи му секирата и го превържете! — заповяда Семир и не позна собствения си глас. — Този човек ще ни е полезен със своя живот, а не със смъртта си. Спрете тази кръв! И после ми го доведете пак горе!

Половин час по-късно те седяха отново от двете страни на масичката. Лявата китка на стареца бе плътно обвита в ивица конопено платно.

— Сега вече мога да ти кажа истината, Семире — неочаквано рече боляринът. — В Търновград действително има съзаклятие срещу Борил.

Куманинът се ококори така, че иначе тесните му очи станаха кръгли и големи като палачинки.

— Говори! — каза умолително. — Говори и аз ти се заклевам да запазя живота ти.

— Поръчай да донесат по стакан вино — нареди с дрезгавия си глас старецът. — Ама от дворцовото, не някакъв киселяк, достоен само за твоите джелати.

Изпълниха желанието му. Дядо Влас полека отпи от виното и, кой знае защо, отсипа няколко капки и върху превръзката на ръката си.

— Ще ти кажа при две условия. — Той избърса с длан мустаците си. — Искам свещеник, за да ме освободи от клетвата за мълчание, която съм дал с ръка върху Четвероевангелието.

— Ще го имаш — обеща нетърпеливо Семир. — Второто условие?

— Да ми върнеш свободата още в същия час, когато научиш правата истина. И да ме чака оседлан кон… Разбираш, нали? Издам ли ти заговора, за мене място в Търновград няма да има повече.

— Обещавам и това.

— А, не, бързаш, приятелю. Къде ще отида аз с празни дисаги? Преди да ме видиш да отварям уста, искам да ме оставиш съвсем за мъничко у дома. Хайде, хайде, не мисли, че хитрувам. Много добре знам, че ще наредиш около къщата ми човек до човек… Съгласен? Тогава пращай да повикат свещеник и ме остави насаме с него.

За Семир беше достатъчно да изпрати кого да е; предпочете обаче да излезе, за да се разпореди — страхуваше се да не проличи по лицето му как ликуваше вътрешно. Защото да изтръгнеш признания от железен човек като дядо Влас, то е повече, отколкото ако всичките други двеста човека, запрени в тъмницата, ги запокитиш от Лобната скала…

Не се разбра как бяха предали заповедта му, но поп Панчо, същият, който обикновено изповядваше осъдените преди смъртната казън, дотича разгърден до пъпа и с несресана брада. Кастрофилаксът на бърза ръка му обясни, че очаква едно спешно и без протакане освобождаване от клетва, и поп Панчо, послушен на волята му, какъвто си беше, влезе при болярина. Но едва Семир бе започнал да потрива доволно ръце, вратата се отвори отново и свещеникът не излезе, а излетя от нея — дядо Влас чисто и просто го бе изхвърлил, прибавяйки и един здрав ритник.

— Нали изпълних обещанието си според уговорката? — закърши пръсти пред него Семир, като отиде да разбере причината.

— Ти подиграваш ли се с мене? — кресна му в отговор дядо Влас. — Аз съм въздигнат във велик болярин още от цар Петра, човече. И когато разговарям с бога, посредник трябва да ми бъде свещенослужител, равен на мен по сан и длъжност.

— Да не искаш да ти доведа патриарха от Цариград? — продължи да се гърчи кастрофилаксът, но старецът, изглежда, не схвана иронията:

— Пфу! — отговори. — Един грък!… Ще ми доведеш българин, но най-личния.

— Да проводя тогава за архиепископа?

— Абе и той е една лига, ама хайде — него ще приема.

Наложи се да пратят кочия на Света гора — архиереят на българската църква бе избрал за свое седалище тамошния манастир. Тъй или иначе някъде към среднощ епископ Герасим беше вече в тъмницата на Царевец. Семир се опита да обработи и него, но богослужителят го спря с решително вдигане на ръка:

— Ако смяташ, че службата на кастрофилакс ти позволява да ми повеляваш как да изпълнявам моите черковни обязаности, моля — иди и свърши всичко по твоему! Няма да ти се бъркам в работата…

— Върви! — предаде се куманинът. — Само гледай да е по-кратко…

Отец Герасим влезе при затворника и грижливо затвори вратата зад гърба си.

— Искал си да говориш с мене, чадо… — поде с привична кротост, но другият го сряза още с първата си дума:

— Какво чадо съм ти аз? Или си забравил, че бях вече ходил на бран, когато ти и брат ти, още сополиви хлапета, играехте на кокалчета?

Свещенослужителят се сбърка от това посрещане:

— Но аз разбрах… Ти си искал…

— Каквото си разбрал, то е било извън тази врата. Тук си отваряй ушите и ме слушай. — Дядо Влас за пръв път се надигна от мястото си, с крадливи стъпки приближи портата и долепи ухо до нея. Като се увери, че не ги подслушват, върна се до масичката и посочи другия стол на архиепископа. — Нямаме много време за дърдорене — каза. — Слушаш ли ме внимателно? — Другият потвърди. — Като те питат навън, ще речеш, че съм поискал да ме освободиш от дадена клетва и ти си извършил съответните… е, там, както си е по вашему. Разбра ли, Герасиме?

— Няма ли да извърша „е, там, както си е по нашему“? — попита архиепископът, който бе започнал да се съвзема от смайването си.

— Предупредих те, че нямаме време за празни приказки. Сега си отвори ушите за три светски дела, човече, и гледай да не ги забравиш. Утре ще умра, Герасиме. И цялото това позорище го устроих само и само да мога да говоря с тебе. И чрез тебе да пратя вест на брат ти.

— Защо говориш за смърт, дядо Влас. Аз разбрах, че…

— Не се хващай на онова, с което съм подлъгал куманското куче. Чрез тебе ще предам Константину онова, което засега зная само аз. Сетне ще запаля къщата си от четирите страни — няма да имам мир на небето, ако зная, че в нея се е настанил някакъв гад като Чъсмен например.

— И смяташ да останеш там, сред пламъците?

— Глупости! Ако остана, аз ще бъда само един слаб човек, който се е самоубил. И смъртта ми няма да принесе никаква полза. Напротив — аз ще оставя да бъда погубен и пред колкото повече свят, толкоз по-добре. Тогава смъртта ми ще стане причина за ново недоволство и призив за борба. Българинът трябва да е полезен и със смъртта си, Герасиме.

Свещенослужителят го гледаше с ужас в очите и само се прекръсти.

— На брат си искам да предадеш следното: Йоан, синът на стария Асен, е жив и до месец-два ще дойде, за да изрита законопрестъпника и да заеме престола, който му принадлежи по право. Нека Константин събере около себе си болярите, които са верни на Асеневците и не са се примирили с тази куманска паплач в Търновград. И когато видят пред стените пряпорците на младия Асен, нека напрегнат сили, за да му помогнат отвътре.

— Това втората поръчка ли беше?

— Не, всичко туй беше все първата. Втората е, че Йоан Асен има свой доверен човек тук, проводен нарочно, за да подготви ритването на престолокрадеца с проливане на по-малко братска кръв. Млад е, но от здраво българско коляно и в главата го бива като за трима. Казва се Деян и се представя за син на катепана на Овчага. Отседнал е у госпожа Бойка в Асеновата махала. Нека Константин да го издири от мое име. Защото само младият Деян има връзка с Йоан Асеня. Запомни ли? — Отец Герасим потвърди. — И последното — нека да се пазят от Ботул. Той е ухо на…

— Не може да бъде! — възкликна архиепископът.

— Тъй мислех и аз и затова утре ще ми вземат главата. Още след онзи разговор в двореца Ботул е изтичал да предаде всичко на Семир. А тази вечер дойде да ми го повтори в очите.

— Кълна се, ще си плати за това! — прецеди през зъби другият.

— Е, така ми харесваш — дрезгаво изхихика насреща му дядо Влас. — За пръв път ми приличаш на истински българин, а не на хитър поп, който залъгва бабичките. — Той се отпусна на колене пред свещенослужителя. — Сега вече мога да поискам твоя благослов.

— Защо ти е моят благослов? — стресна се отец Герасим.

— Не ме ли чу одеве? Утре аз ще се разделя с живота. Християнин съм и ще си отида като християнин. Но последната, опростителната молитва искам да чуя от човек, когото уважавам, а не от продажен папищак като тоя поп Панчо… Хайде де, казах ти, че нямам време за губене.

Архиереят се изправи. В едната си ръка отвори Евангелието, другата положи върху главата на коленичилия беловлас мъж. И точно зачете подходящата молитва, когато вратата се отвори и се появи Семир. Гледката зарадва куманина — в неговите очи епископ Герасим освобождаваше стареца от клетвата му, — та остана мълком настрана.

… Всичко останало се разви точно така, както го бе предвидил дядо Влас. Заведен до къщата си, той първо напъди всички слуги, отдели една дълга минута да погледа с тъжни очи този дом, в който бе преживял толкова радости, накрая с нетрепваща ръка предаде всичко на огъня. А на Семир, който се суетеше около лумналия пожар, каза със смях:

— Развалям снощния договор, кастрофилаксе. Разбрах, че не мога да надмогна клетвата, дадена пред бога…

На бърза ръка му отредиха казън: хвърляне от Лобната скала. И на другия ден събраха цял Търновград да гледа как ще накажат „главата на съзаклятието срещу самодържеца.“

Когато дойде часът на наказанието, наистина долу гъмжеше от народ — смълчан, настръхнал, изумен. Дядо Влас не чака да го избутват към ръба на скалата, а сам, със спокойни стъпки прекрачи до него. Огледа събрания народ, помахна му с ръка и бялата му усмивка се разтегли от ухо до ухо.

— Братя! — извика. Гласът му, иначе природно дрезгав, сега звънтеше като камбаните на църквата „Свети Димитър“, най-сладкогласите в Търнов. — Скъпи братя! Запомнете ме като паднал на бранното поле. Защото загивам в битка срещу най-големия враг на отечеството — кървавия престолокрадец и куманската шайка около него. Не се предавайте, братя! В името на милата ни татковина — не се предавайте! Кълна ви се, победата е близо… Сбогом, братя!

И с тези думи сам скочи в бездната.