Цончо Родев
Двама против ада (10)

10

В края на втория час игуменията започна да губи търпение и на върха на езика й захванаха да се появяват изрази, които съвсем не подхождаха на жена въобще, а още по-малко на богослужителка. Тя обаче успя да ги преглътне и се задоволи да каже студено:

— Не смяташ ли, драги, че вече прекалено дълго се разпореждаш в манастира? Или не си чувал, че между четирите стени на светата обител светската власт не значи нищо?

На предишните й подмятания Семир изобщо не обръщаше внимание, но тази нападка го накара да се обърне към нея и да я изгледа с любопитство. Сетне се засмя в лицето й; имаше ситни жълтеникави зъби, които при усмивка се разкриваха чак до мъдреците.

— Така е, твоя светост — рече с добре претеглена наглост — чувал съм. Но чувал съм още, че имотите и селата, от които благоденствува манастирът, ги имате от светската власт. И дори лично от царя. Или може би греша?

Игуменията преглътна шумно — от думите на кастрофилакса се чувствуваше така, сякаш й бе лепната оглушителна плесница.

— Не крия — призна тя. — И все пак не разбирам какво общо имат даровете на царя с този оглед, който трае вече два часа. Тъй или иначе тук е девически манастир…

— Мигар не съм обяснил? — Семир се забавляваше да се прави на невинен. — Вашият Петропавловски манастир^[1] след около две седмици ще има празник. Нали не греша, света майко?

— Не грешиш — беше принудена да каже игуменката. — На двадесет и девети е денят на светите равноапостоли Петър и Павел.

— Е, това е всичко. По случай празника манастирът ще бъде почетен с височайше посещение. И аз искам да съм сигурен, че господарят ми ще бъде тук в пълна безопасност. Такъв е занаятът ми, света майко.

— Царят? — трепна тя.

— Царят.

— Обикновено той се черкува на този ден в търновградския храм „Свети апостоли Петър и Павел“…

— Също и тази година ще бъде така. Но ще стори чест и на вашия манастир. Е, може да не е на самия празник, но ден по-рано или ден по-късно — честта си е чест, нали?

Междувременно игуменията се бе съвзела от смайването си. Не й бе особено трудно — тя произлизаше от стар болярски род, поради което споменаването на царя и изгледите за скорошното му посещение не я смразиха чак толкова, колкото бе очаквал кастрофилаксът.

— Какво? — попита тя заядливо. — Да не би така добре да си знаеш занаята, та да мислиш, че някоя от сестрите ще посегне на царската му особа?

— Не го мисля. Не мисля изобщо, че някой в царството — който и да е той — му желае злото. И въпреки това… Не се засягай, твоя светост, но ще кажа една поговорка, която невям не ще ти се понрави: „Вържи попа, че да е мирно селото.“ Сега аз точно това правя, връзвам попа. А то ще рече, че определям местата, където в деня на височайшето посещение ще бъдат разположени една дузина най-верни стражи. Не, не, не се плаши, нито един не ще е в килиите на монахините… — Тя щеше да каже нещо, но Семир я прекъсна с властен жест: — Нека да не спорим повече, а? — После добави по-меко: — Всъщност аз завърших огледа си и подир малко си отивам. Само че преди това искам да видя сестра Евсевия.

— Сестра Евсевия? — повторно трепна игуменията. — От нея ли се страхуваш, кастрофилаксе?

— Опазил ме бог! — комично възкликна той и придружи думите си с вдигане на двете ръце към небето. — Само искам да я предупредя да държи езика си зад зъбите. Нали разбираш, майко, миналото си е минало и то нито се връща, нито се повтаря. А най-малко след необуздани думи.

Тя не каза нищо повече, кимна и се отдалечи със ситни крачки. На Семир не се наложи да скучае — едва приседна до манастирския кладенец, когато от отсрещния край на двора се зададе една монахиня и се запъти към него. Вървеше със смирено наведена глава, та лицето й оставаше скрито, също и ръцете й, мушнати в широките ръкави на власеницата, не се виждаха, но той безпогрешно я позна. И сам не можа да си даде сметка по какво.

Монахинята приближи до него и първа го поздрави:

— Бъди здрав, Семире. Радвам се, че не си ме забравил.

— Не съм те забравил, царице. — Той се изправи и прибра пети. — Аз съм ти дал клетва за вярност, а никой не може да обвини Семир, че му се е случвало да даде клетва и сетне да я наруши. Ще остана съвсем малко, царице, иначе ще бие много на очи. Къде можем да поприказваме на спокойствие… и далеч от ушите на любопитните?

— Тук не ти ли харесва?

— Тук наистина никой няма да ни чуе, но кожата ми усеща стотина чифта очи. Не мога да река, че това ми е особено приятно…

— Тогава да отидем в църквата. По това време там няма никого, пък ако дойде някой любопитен, ще го чуем още от първата му крачка.

Без да говорят повече, те прекосиха чудно подредения с цветни лехи и кипариси двор на манастира и влязоха в храма. Макар да не вярваше в Христа той не се бе покръстил и още се кланяше на своите езически богове, — Семир поблагоразуми да остави меча си в притвора. А забеляза, че сестра Евсевия не прояви повече уважение от него, дори не благоволи да се прекръсти, прекрачвайки в господния дом.

— Слушам те, Семире — започна тя, когато седнаха един до друг на два от столовете, наредени покрай стените на храма.

— Нещо става в Търновград, царице. Не зная как да го назова, но мога да се закълна, че безпогрешно го надушвам във въздуха.

— Нещо „за“ или нещо „против“?

Той я стрелна с поглед.

— Зависи от каква гледна точка го преценяваш, царице. Но във всички случаи е нещо против цар Борила.

— Значи е „за“. Аз приветствувам всичко, което е против безчестника Борил, Семире. Но продължавай, продължавай! Какво надушваш във въздуха на прогнилата наша престолнина?

— Повтарям ти, не мога да го определя. Но се шири недоволство, царице. Знаеш, народът никога не е обичал царя и въпреки всичките измишльотини за копието на свети Димитра и прочие винаги е знаел кой направляваше ръката на Манастър. Знаел е и не му е простил… Но сега заразата прониква и сред болярите. Разбираш ли, царице? С едната си шепа те продължават да вземат златото, с което царят уж купува верността им, а в другата стискат кинжал…

Тя помълча, преценявайки чутото. После подхвърли мечтателно:

— Какво ще стане, Семире, ако вместо да ги ловиш и хвърляш от Лобната скала, ние двамата застанем начело на недоволниците и ги поведем срещу царя законопрестъпник? Ще настанат междуособици, това е неизбежно. Но няма ли именно вълната на междуособиците да ни вдигне на гребена си?

Кастрофилаксът поразмисли и поклати глава:

— Не звучи лошо, но просто не е за вярване, царице. Българите имат добра памет, пък и не се лъжат лесно. Те положително не са забравили подозрителната бързина и леснота, с която Борил се венча за вуйна си и така, минавайки през нейното ложе, узакони короната си. И могат да съберат две и две…

— Мразя го, Семире — изсъска монахинята. — Мразя го с всяка частица на тялото и душата си. И няма ден, в който да не се моля на всички богове да му изпратят възмездие. Защото чрез мене той получи всичко, всичко, всичко, всичко — царството, престола на Асеня и Калояна, поставих го втори след бога. Да, да, именно аз: Манастър отвори пътя нему, но той беше мой служител и изпълняваше моята заповед. И как се отплати този безчестник? За да заличи следите на престъплението си, той първо пожертвува Манастър…

— Добре поне, че му позволи да избяга при нашите на север — вметна Семир, — а не го изправи на Лобната скала.

— … а после мен, царицата, насилствено превърна в сестра Евсевия и ме затвори тук. Ако под слънцето изобщо съществува справедливост, Борил трябва да плати за всичко това, Семире.

— Знаеш ли кое е най-тъжното, царице? — каза той замислено. — Че ние не само не можем да ти върнем онова, което преди единадесет години си дала на цар Борила, но сме длъжни и да го поддържаме. Защото, казах ти, в престолнината се плетат козни. Успеят ли козните, те ще пометат не само царя, но и всички нас, куманите. А ние сме монаси или сановници, преуспяваме или се препъваме, но преди всичко сме кумани, нали? И си носим своя дълг на кумани.

Сестра Евсевия дълго размишлява над думите му. После призова на лицето си своята най-хубава усмивка — онази, която бе заслепявала Калояна, Балдуина, Манастра, Борила…

— Има още един изход, Семире — произнесе тя полугласно, сякаш внезапно бе премаляла от него. — Да вземем за придружници най-верните ти хора и да избягаме отвъд Дунава. А после да се върнем начело на безчислената наша конница, за да поемем цялата власт двама, ти и аз.

Кастрофилаксът обаче не се поддаде — той сякаш имаше броня срещу всяко възможно изкушение.

— Не си премислила добре, царице — каза, поклащайки глава. — Ние, куманите, можем да дойдем тук само като съюзници. Опитаме ли се да преминем Дунава като врагове, тогава ще обединим българите и ще ги предизвикаме срещу себе си. А обединени ли са те, ние срещу тях сме безсилни.

— Искаш да кажеш…?

— Искам да кажа, че ние не можем дори да мечтаем да покорим България, а нямаме и никаква полза да излекуваме българите от сегашната им разединеност и да ги обединим и сплотим. Най-малкото — срещу нас самите.

— Какво излиза? — Бившата царица се усмихна печално. — Ти ми засвидетелствуваш преданост, а същевременно подкрепяш черното изгнание, на което съм осъдена…

— Има едно решение, което е изгодно за всички. Наистина за всички. За куманите въобще, за тебе лично, за цар Борил.

— То е?

— Не може да се изчерпи с една дума, всеки от нас трябва да има своя дял за осъществяването му. Моята част е да издиря затворниците и да ги… е, разбираш, да изгоря загнилото място с нажежено желязо. Частта на Борил — да закрепи люлеещия се под нозете му престол.

— А моята, Семире?

— Да си възвърнеш неговото благоволение, царице. Да си го възвърнеш така, че той да смъкне от раменете ти тази черна власеница и да я замени отново с багреницата на българската законна владетелка.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Аз ще съдействувам и храня надежда за успех — Борил не е глупав и трябва да си дава сметка, че в мое лице вижда един от малкото, които още са му верни и в чиито съвети трябва да се вслуша. Останалото зависи от тебе. — Семир спокойно срещна погледа й. — Около Петровден царят ще идва насам да почете покровителите на вашата обител. Положително ще се срещне и с тебе. От този разговор ще зависи много, царице…

След малко, препасал отново меча си, Семир се отправи към двамата воини придружници, които го чакаха с конете при вратата на манастира. Сестра Евсевия не го изпрати.