Лора Лей
Да изкушиш звяра (27)

Глава 27

— Аз съм Уейн Дъброу и предавам от Вашингтон по време на изслушванията на Сената относно генното инженерство и научни изследвания. Калън Лайънс, предполагаема Порода, създаден от група учени, работещи върху генетичния реинженеринг, се явява пред Сенатската комисия днес следобед за генетични изследвания. Придружава го неговата годеница, Меринъс Тайлър, дъщерята на Джон Тайлър от Националния форум. С него са също така дузина доктори, учени и ДНК специалисти, дошли няколко седмици по-рано, преди да се провери неговата претенция. Господин Лайънс и четирима други членове на неговото семейство, също експерименти от тези ужасяващи изследвания, са дали показанията си пред Сената и пресата.

Репортерът стоеше тържествен и сериозен пред сградата на Сената, гласът му бе дрезгав, зареден с емоции, докато подробно предаваше дадените показания, особено тези на двете млади жени. Светът бе запленен от красотата на мълчаливата блондинка и от срамежливата и леко изплашена брюнетка. Имаше и мъже, лицата им бяха съвършенство от мъжествени извивки и ъгли, които поразяваха с истинността на разказаната история.

Калън Лайънс, главата на семейството, бе горд и удивителен. Кехлибарените му очи бяха прями и открити, докато осведомяваше сенаторите и депутатите за ужасите, които бе преживял. Смъртта, жестокостите, самоличностите на наемници, войници, милиардери, политически и обществени фигури, които бяха замесени. Тези политически личности явно отсъстваха от изслушванията.

Говориха учени, сред тях и доктор Мартин, специалистът по ДНК, който бе лекувал всички от Прайда от раждането им, и ги бе последвал след дръзкото им бягство и смъртта на неговото собствено семейство. Кланът Тайлър също имаше доказателства. Бяха прекарали години в разследвания и събиране на улики. Не бе останал камък, който да не бяха преобърнали. Историята бе ужасяваща, трогателна и привличаща международно съчувствие и подкрепа за гордите същества, които се бяха борили, за да получат спокойствие, рискувайки живота си.

* * *

Дълбоко в африканската джунгла, където сателитна връзка излъчваше историята, двама души гледаха мълчаливо. Мъжът, една по-стара версия на Калън, беше тих и напрегнат. Жената, дребна тъмнокоса лекарка, плачеше беззвучно. Тяхната история бе разказана. Този мъж, Калън Лайънс, беше победил там, където те не бяха успели.

Двамата се хванаха за ръце и мъжът, Лео Вандерел, разбра, че скоро ще направят свое собствено пътуване и с тях щеше да бъде синът, който бяха създали преди тридесет години. Може би техният син най-накрая щеше да бъде освободен от миналото и от опасността, от която се бяха крили толкова дълго време.

* * *

Дълбоко в планините на Мексико се случваше нещо съвсем различно. Мексикански и американски агенти пълзяха в тайна лаборатория. Избухна пожар, когато учените се опитаха да унищожат доказателствата и живота, който бяха приели. Плачеха бебета, чуваха се мяукащите им звуци, смесица от човешки и животински. Възрастни членове на експериментите грабваха децата си в суматохата и побягваха, за да се скрият. Бореха се да преминат през дим и пепел, за да избягат от агентите, които се опитваха да ги наобиколят, а войниците се опитваха да ги убият.

Сурови сиви очи наблюдаваха сцената, когато дузина мъже и жени и четири деца се изплъзнаха от масовото унищожение. Той ги последва бързо, неговата глутница щеше да ги крие толкова дълго, колкото бе необходимо. Проклет да е, ако ги остави да бъдат обкръжени като животни.

* * *

Генерал Морис Говъни застана над неподвижната фигура на офицера по сигурността. Агентите го прикриваха, оръжията бяха насочени към него, а суровите очи на мексиканските и американски служители, го гледаха осъдително.

Той бе гордостта на Съвета по генетика и неговата лаборатория бе смятана за най-секретната. Вълчите хибриди, които отглеждаха, бяха най-изключителните екземпляри до този момент. И сега всичко се рушеше пред очите му.

Офицерът му бе застрелян от копелетата, щурмували лабораторията, главният учен бе избягал при първия залп. Генералът се смяташе за много по-умен. Той вдигна ръце над раменете си и погледна назад към осъдителните изражения на тези, които бяха дошли за него.

— Те са животни. Нищо повече от играчки — мърмореше мъжът, докато телевизорът говореше монотонно зад него и репортерът изреждаше характерните белези на това, което наричаше Човешки генетични хибриди. — Те не са хора. Не и истински.

Нито хора, нито животни, създадени да служат, да изпълняват заповедите на господарите си. Очите на генерала се присвиха върху екрана на телевизора, когато зърна гонещите се джипове около двора. Разбира се, те бяха избягали. Неговите творения, неговите домашни любимци. За момента, той беше победен, но се закле, че ще дойде ден, когато те щяха да си платят.

— Генерал Говъни, вие сте арестуван — един висок американски офицер пристъпи решително напред.

Устните на Говъни се извиха, когато се усмихна подигравателно, заради неодобрението, което зърна в погледа на другия мъж.

— Ще разберете, че те не са домашни любимци — изрече той. — Те са животни. Диви, жестоки. Трябва да бъдат обучени, затворени…

— Вие, сър, ще бъдете единственият затворен — на китките му щракнаха белезници. — Заради престъпната ви небрежност и безумни нареждания, лабораторията е унищожена, както и всичко в нея. Породите ви са мъртви, но ви обещавам, че ще си платите за престъплението да бъдат създадени.

Той прикри усмивката си. Прикри плановете си. Те не бяха мъртви. Но обеща на себе си, че скоро ще се молят да са.