Лора Лей
Да изкушиш звяра (14)

Глава 14

Меринъс нямаше намерение да го чака. Беше й омръзнало от тестове и заповеди и от пулсиращата, гореща нужда, вибрираща в тялото й. Всичко, което трябваше да направи, бе да избяга от него. Това беше. Принудителният затвор само пораждаше зависимост, а тялото й бе убежище за него. Ако можеше само да се отдалечи от Кал, тогава би могла да контролира тялото си.

Меринъс набързо нахлузи жарсени къси панталони, светъл потник и маратонките си. Сложи малко пари в джоба на панталоните и се измъкна от къщата. Знаеше, че другите трима мъже патрулират из хълмовете около колибата, за да ги пазят от наемниците, но се надяваше да пренебрегват главния път. Приближаването на едно превозно средство можеше да бъде чуто лесно. Затова този район може би бе слабото им място.

Поемайки дълбоко дъх, пробяга през двора и пое към гората, която граничеше с пътя. Като се движеше близо до чакълестия път, тя се придържаше към вътрешността на гората, бягайки бързо към главния път.

На Калън едва ли щеше да му отнеме много време да открие, че е изчезнала, а проследяването й нямаше да представлява никакъв проблем за него. Тя трябваше да стигне до лагера. Калън може и да бе взел насила мобилния й телефон, но Меринъс имаше резервен, скрит в джипа, за всеки случай, както беше казал Кейн. А той все още бе там, разбра го от разговора им тази сутрин. Калън им бе казал да вземат автомобила и да развалят лагера й, като премахнат всички следи, които бе оставила в района.

Въпреки, че Шера се бе опитала да успокои страховете й, Меринъс се боеше от намеренията на Калън. Той говореше толкова спокойно за убийството на тези войници. Какво щеше да му попречи да убие и нея, когато страстта им утихне? Когато тялото му вече не жадуваше за нея, когато желанието му угаснеше. Тя щеше да се превърне в неудобство, някой, който знае тайните му.

Страхът препусна през вените й, добавяйки адреналина, от който се нуждаеше, за да си даде сили. Почти бе пробягала двете мили от пресечения терен до главния път. Ето, късметът беше с нея. Тъкмо успя тичешком да се добере до шосето, когато една кола я подмина и намали ход.

Заля я облекчение щом видя младите момичета, които я наблюдаваха в очакване.

— Хей, ти не си ли журналистката, която обикаляше из града? — попита я с усмивка блондинката на волана.

Момичето сервираше в малкия ресторант, в който се хранеше, припомни си Меринъс.

— Трябва да стигна обратно в лагера — каза й тя настоятелно. — Ще ме откараш ли до там?

Беше изпотена, кръвта бучеше през вените й. Имаше нужда от Калън. Преглътна горчивината, надигнала се в гърлото й, докато се бореше със симптомите, които я омаломощаваха.

— Разбира се, качвай се. Изглеждаш доста болна. Сигурна ли си, че не искаш да отидеш при лекар?

Меринъс отвори задната врата и се плъзна вътре с благодарност.

— Никакви лекари — тя едва успя да потисне треперенето на тялото си при мисълта някой да я докосне. — Просто ме откарай до проходимия път към лагера. Оттам ще се оправя.

Трябваше да стигне до телефона.

— Разбира се, няма проблем — кракът на блондинката натисна силно педала на газта и автомобилът се изстреля напред.

Меринъс прехапа устни, борейки се с желанието да изкрещи на момичето да спре и да я отведе обратно при Калън. Зависимостта би могла да бъде излекувана, каза си тя. Детоксикация. Кейн бе преминал през това преди много време и веднъж й бе казал, че пристрастяването може да бъде излекувано. Всичко, което трябваше да направи, е да го пребори. Просто да го пребори.

Тя можеше да го направи, уверяваше се сама.

Ръцете й пъхнати в джобовете на късите панталони се свиха в юмруци, тялото й пулсираше, а въздухът стана задушен. Усети вкуса на кръв, защото бе прехапала устните си, но вместо да отпусне захапката, бе принудена да стисне зъби още по-силно. Контрол, повтаряше си тя. Контрол. Както Кейн казваше, всичко е въпрос на контрол.

* * *

Калън изрева, когато разбраха, че Меринъс е изчезнала. Едва не изпадна в шок. Знаеше, че и останалите са притеснени. Даун хленчеше, Шера трепереше. Тримата мъже, чиято единствена работа бе да пазят къщата, бяха пребледнели.

— Вие дори не сте разбрали, че тя е излязла? — дивото му ръмжене накара тримата мъже да направят крачка назад.

— Ние бдяхме над нея, Калън. Нямаше причина да мислим, че ще се опита да избяга от теб — защити всички тях Тайбър.

— И защо не наблюдавахте пътя? Толкова ли е странно, някой да реши да го използва? — извика той остро. — За какво, по дяволите, е там?

— Ние щяхме да чуем.

— Нищо, ако се движехте пеша, както Меринъс — отвърна Калън яростно.

Гневът, вибриращ в тялото му бе опасен и неконтролируем. Проклета да е, беше избягала от него. Беше взела пари, ключовете от автомобила си и бе избягала, въпреки нуждата, която бушуваше в тялото й. А нея я имаше. Той знаеше, защото горещото пулсиране на желанието го подлудяваше.

— Сгрешили сме — призна Тайбър.

— Прецакали сте се, има разлика — обвини го Калън. — Тя е тръгнала към лагера — той прокара пръсти през косата си и се опита да мисли. — Ще й трябва автомобилът, за да може да избяга. Да тръгваме.

Той се завъртя на пети, нямаше желание да чака повече.

— Шера, ти и Танер тръгвате към града, уверете се, че не е там. Останалите се отправяме към лагера. С моя проклет късмет, ще се е обадила на пехотинците, докато стигнем до там.

Пехотинците или проклетите й братя, с които продължаваше да го заплашва. Тази жена мислеше, че братята й могат да променят света, ако пожелаят. Той изруга отвратено, докато скачаше в мустанга и завърташе ключа. Тайбър и Дейън го последваха бързо и се настаниха на седалката, докато завиваше по алеята пред къщата.

— Тя се превръща в пречка, Калън — каза предизвикателно Дейън няколко минути по-късно, докато увеличаваха скоростта по главния път. — Опасност за нас.

— Млъкни, Дейън — Калън стрелна другия мъж с поглед в огледалото за обратно виждане.

Той видя как по лицето на Дейън премина гняв, а кафявите му очи се присвиха от оскърбление. Калън въобще не се развълнува. Уважението си имаше цена. Той и Тайбър бяха прецакали нещата и проклет да бъдеше, ако поемеше отговорността за това сам. Всеки от тях имаше задължения, които трябваше да изпълнява и Калън бе изпълнил своята част. Другите мъже се бяха провалили и цената за това можеше да бъде живота им, ако не успееха да открият Меринъс.

— Тя не би трябвало да има голяма преднина — изрече Калън. — Не повече от час и много от това време е преминало в тичане към главния път.

— Може да е и по-малко, ако се е качила на автостоп — предположи Тайбър.

Калън го стрелна със саркастичен поглед. Никой от околността нямаше да остави човек да върви пеша.

— Ако се е обадила на семейството си, ще трябва да я пуснеш, Калън — каза Дейън. — Всички ще се покрием отново. Нямаме друг избор.

Калън отказа да отговори. Направи остър завой към друг покрит с чакъл път, който бе по-пряк и щеше да го отведе до мястото, където Меринъс бе оставила джипа си, много по-бързо. Времето, което щеше да му отнеме, бе само няколко минути, в сравнение с половината час, ако заобиколеше. Молеше се да открие Меринъс, преди да е стигнала до проклетия джип. Ако тя успееше да се измъкне от района, преди да я хване, тогава и двамата щяха да си навлекат повече неприятности, отколкото той смееше да си представи.

Калън дори не можеше да си помисли да остави Меринъс да си тръгне. Все още не. Не сега. Не и докато тялото му гореше, докато вродените му инстинкти да покорява половинката си, бушуваха в него. Той не можеше да повярва, че бе постъпила толкова глупаво. Че силната, решителна жена, която познаваше, би избягала по този начин. Че бе достатъчно смела да предизвика звяра, който се спотайва под повърхността.

* * *

Когато достигна малкото сечище, където бе паркиран джипа й, Меринъс бе потна, а дишането й — затруднено. Той все още бе там. Едва не заплака от облекчение, когато почти се препъна пред автомобила, борейки се да отвори ципа на джоба на късите си панталони и да извади ключовете. На два пъти за малко не ги изпусна, преди да пъхне ключа в ключалката и да го завърти.

Меринъс влезе вътре, цялата трепереше, а тялото й бе слабо и отпуснато, докато се опитваше да отвори жабката. Вратичката най-сетне падна, разкривайки резервния мобилен телефон, който Кейн бе настоял да задържи.

Отвори го, набра бързо и се заслуша в сигнала.

— Меринъс! — гласът от другата страна на линията звучеше отчаяно.

— Кейн! — изпъшка тя, сега лежеше напречно върху седалката и се държеше за корема. — О, Господи. В беда съм, Кейн.

Тя го чу да проклина яростно. Въпреки това, в гласа му имаше страх и тревога.

— По дяволите, Меринъс, казах ти, че това е шибана глупост — изкрещя той отново.

— Просто млъкни — опита се да извика в отговор тя, но гласът й бе слаб. — Ела да ме вземеш, Кейн. Той ще ме открие, а аз не мога да шофирам. Трябва да дойдеш за мен. Това е голямо. Господи, по-голямо, отколкото си мислехме… — тихо ръмжене зад гърба й я накара да замръзне в ужас.

— Меринъс? — извика Кейн към внезапната тишина.

Меринъс изскимтя. Усети го зад себе си, едър, здрав, възбуден. Тя знаеше, че е възбуден и разгневен.

— Побързай, Кейн… — телефонът бе изтръгнат от ръката й, а тя повдигната от седалката на джипа.

Чу Кейн да крещи и видя как Калън прекъсна линията, бавно, отмерено.

— Това беше грешка — изръмжа тя в лицето му, а юмрукът й замахна към него, хващайки го неподготвен.

Той я пусна за достатъчно време, за да може тя да пропълзи далеч от него, след това да се устреми към дърветата, докато бягаше към главния път. Ако можеше да се приближи достатъчно, някой можеше да чуе виковете й за помощ. Някой щеше да разбере, че е в беда.

* * *

— Оставете я — нареди той на Дейън и Тайбър, когато те понечиха да тръгнат след нея. — Опаковайте този боклук и го скрийте. Джипът и всичко останало. Ще се срещнем в къщата след няколко часа.

Калън хвърли звънящият телефон в джипа с ръмжене.

— Ще й позволиш да избяга просто така? — попита любопитно Тайбър.

— Тя бяга от пътя, не към него — сви рамене Калън. В района постоянно се губеха разни глупаци заради пътеките, които изглеждаха почти еднакви. — Направете както ви казах, аз ще я хвана.

— Калън, може би трябва да ми позволиш аз да тръгна след нея — предложи Тайбър. — Точно сега не си много спокоен.

— Тя е в безопасност. Засега — увери го Калън. — Просто направете каквото ви казах и ще се срещнем в къщата по-късно.

Все още беше бесен. Не можеше да повярва, че не успя да я хване, преди тя да осъществи това проклето телефонно обаждане. Последното, от което се нуждаеше, бе появата на вестникарския клан Тайлър в малкия град, за да го издирват. Трябваше да се погрижи за лагера и джипа по-рано. Това беше грешна преценка от негова страна. И никога нямаше да заподозре, че тя носи два мобилни телефона. Единственото, за което изглежда можеше да мисли точно сега, бе фактът, че тя бе избягала от него. Съзнателно бе напуснала къщата и се бе опитала да му се изплъзне. Тя му принадлежеше, поне докато това проклето нещо, което караше пенисът му да пулсира, не решеше да спре. Дотогава, тя щеше да му е необходима. Както и той на нея, беше сигурен в това.

Калън можеше да подуши съблазнителната й топлина. Страх, объркване и възбуда. Беше опияняващ аромат, който изпращаше собствения си пулс и ерекцията му потрепваше в отговор.

Не побягна след нея, а я преследваше. Движеше се около нея, зад нея, направляваше движенията й и я подтикваше да върви в посоката, която той иска.

Към едно сечище в гъстата гора, уединен, изолиран район, защитен от трите страни от скали, само с тесен проход за влизане и излизане. Искаше я там, в усамотението на мястото, което бе избрал за свое.

Не му отне много време да я последва през прохода, стъпките му бяха леки и безшумни. Можеше да чуе тежкото й дишане, проклятието й. Той се усмихна, сигурно братята й я бяха научили на тези ругатни, защото никоя дама не можеше да ги измисли сама.

Меринъс бе седнала до реката, мокра от пот, главата й бе наведена, докато мърмореше за „проклети животни и властни мъже“.

— О, сега ще си го получиш — тя го погледна, очите й бяха тъмни и блестяха диво от желание и предизвикателство. — Той ще те преследва като куче.

— Грешна порода, любима — Калън се усмихваше бавно и уверено.

Тя присви очи към него, докато той сваляше ризата от гърба си.

— Задник — промърмори Меринъс, а дишането й стана тежко и учестено, когато Калън изрита кожените мокасини от краката си.

— Моя — изръмжа той.

Очите й се разшириха, когато свали панталоните си, а пенисът му подскочи освободен, твърд и стърчащ. Калън гледаше зърната й, втвърдени под ризата й.

— Не съм твоя — изрече тя, но протестът й беше слаб.

— Свали си дрехите, Меринъс — каза той меко. — Ако опитам аз, ще ги разкъсам. Никога не трябва да бягаш от мен.

— Трябваше ли просто да чакам…

— Свали шибаните дрехи, преди да съм ги разкъсал — заплаши той отново, юмруците му бяха стиснати, докато се бореше с желанието да направи точно това.

— Не те искам — но не беше така. Той можеше да подуши желанието й, усещаше го по топлината, излъчвана от тялото й.

— Веднага — Калън направи крачка към нея. Удовлетворение изпълни всяка пора на тялото му, когато ризата й падна бързо, след това и панталоните.

Меринъс остана гола. Великолепно, прекрасно гола. Гледаше го, пламнала и разгневена, дишането й отекваше силно във внезапната тишина на поляната.

— Кейн ще дойде за мен — предупреди го тя мрачно. — Той и останалите. Няма да ти позволи да се държиш с мен по този начин.

— Първо ще трябва да те открие — отвърна й меко, усмихвайки се на победата си, докато се приближаваше към нея. — А ти обещавам, че това няма да се случи.

Пред очите му избухнаха звезди, когато кракът й улучи топките му. Калън примигна, борейки се с жлъчката, надигнала се в гърлото му, в опит да поеме дъх, докато падаше на земята.

Мамка му! Това болеше. Той изхриптя, усещаше бързите й движения, докато тя се обличаше отново.

Меринъс беше слаба, тялото й трепереше, нуждата извираше в нея и я правеше несръчна. Кучи син, щеше да изпитва болка известно време. След това се отдалечи и отново побягна.

Калън се изправи немощно на крака, борейки се за въздух и мислено запроклина малката кучка за всичко, което бе. Или не бе в този момент. Проклета да е. Щеше да й нашари кожата.

Вдигна дънките си от земята, за да ги облече, когато чу вика й. Звукът бе изпълнен с ужас. Пусна панталона с измъчена гримаса и побягна след нея, а яростта отново се надигна в него. Щеше да убие този, който я бе изплашил. След това, щеше да я накара да плати за малкия си номер.