Лора Лей
Да изкушиш звяра (13)

Глава 13

— Имам работа за вършене — Меринъс се постара гласът й да остане напълно спокоен, когато седна на масата в кухнята на следващата сутрин, и се загледа надолу към недокоснатата си чаша с кафе.

Закуската протече мълчаливо, независимо от броя на хората, които бяха насядали около масата. Присъстваха шестима от Породите, както те наричаха себе си, Меринъс и докторът. Самият обхват на историята, която сега търсеше Меринъс, я ужаси. Не заради последствията, а заради ролята, която вече играеше в нея.

Останалите бяха побързали да напуснат стаята, веднага след закуската. Тримата мъже излязоха навън, Шера, Даун и ученият се върнаха в лабораторията, а Калън остана на мястото си, без да изпуска Меринъс от загрижения си поглед.

— Каква е тази работа, която не изисква да бъдеш точно там, където си? — широките му голи рамене се свиха, сякаш принудителното й затваряне в дома му не бе проблем.

— Къде е мобилният ми телефон? — пренебрегна тя въпроса му. — И искам да ме върнеш обратно в лагера. Имам да правя интервюта.

— Щом аз съм твоята история, защо трябва да правиш други интервюта? — попита Калън любопитно.

— Смъртта на майка ти… — започна тя.

— Не е част от тази история, Меринъс — завърши той вместо нея. — Както вече ти казах, тя не загина от ръцете на членовете на Съвета. Ще трябва да приемеш това за загадка, която не можеш да разрешиш. Така че остави нещата такива каквито са.

Гласът му беше тих и спокоен. Гледаше я със златистите си очи, още горещи от страст, но леко засенчени от непреклонността му.

— Аз имам свой собствен живот, Калън, имам работа — отговори тя решително. — Трябва да се върна към тях. Искам си обратно мобилния телефон. Налага се да говоря със семейството си, искам да разберат, че съм добре.

— И какво смяташ да им кажеш? — попита я Калън, а в очите му се четеше истинско объркване. — Не можеш да им кажеш истината, Меринъс. Не и докато не разнищим всичко това, което се случва с нас.

— Те ще се разтревожат. А ако се тревожат, всичките ми седем братя ще тръгнат насам и ще започнат да ритат задници, докато не ме открият — предупреди тя. — Ще е по-лесно, ако просто ми позволиш да им се обадя, за да разберат, че съм добре.

— Не ме тревожи това, че ще им се обадиш по телефона — сви рамене Калън. — Притеснява ме това, което може да им кажеш. Нямам намерение да се изправям срещу екип от учени или убийци на Съвета, които ще поемат по следите, оставени от братята ти. Вече се погрижих за двамата, които те нападнаха, точно сега не ми стоварвай върху главата още от тях.

Шок разтърси тялото й.

— Погрижил си се? — прошепна тя. — Как го направи?

По лицето му пламна раздразнение.

— Като ги плеснах през ръцете и ги изпратих вкъщи при майките им — отвърна той. — Какво мислиш, че бях принуден да направя, Меринъс? Те са убийци. Щяха да те изнасилят и да те измъчват, без да ги е грижа за болката, която ще изпиташ и за това, дали ще останеш жива, след като свършат с теб. Има ли значение, как съм се погрижил за тях?

Той се изправи на крака и тръгна към мивката с празната си чаша в ръка.

Меринъс прокара пръсти през косата си, издишвайки тежко. В нея се надигна гняв и положението започна да я притеснява.

— Уби ли ги? — попита го яростно.

Калън бе с гръб към нея и гледаше през прозореца на кухнята. Раменете му се изпънаха.

— Нямах избор — шепотът му, груб и студен, премина през стаята.

— Тогава ти не си по-добър от тях — изрече тя.

— Ето къде грешиш — той се обърна към нея, очите му пламтяха, устата му се изкриви в ръмжене, което разкри смъртоносни резци. — Не съм искал от тях да ме създават, Меринъс. Не са ме питали дали да кодират ДНК-то в тялото ми, или дали съм искал да ме обучат да убивам. Нито дали имам нужда от „подаръците“ им. Със сигурност не съм ги молил да ме дебнат, да измъчват приятелите ми и да превръщат живота ми в ад, защото не убивам невинни хора за тях. И аз няма да търпя да изпращат войниците си, за да унищожат мен или това, което ми принадлежи, Меринъс. Такъв е законът на природата. Само най-силните ще оцелеят.

Гневът вибрираше през тялото му, в гласа му.

— Това не е джунгла — извика тя в отговор, като се изправи на крака и подпря длани на повърхността на масата. — Нямаше да ти се наложи да ги убиваш, ако беше позволил на света да узнае какво се случва.

— Господи, колко си невинна — изръмжа той, вдигайки ръце към небето. — Капризната общественост, която притежава Америка. Ние вероятно ще бъдем изгорени на клада като чудовища.

— Слез на земята, Калън, вече не сме в средновековието — избухна Меринъс. — Не смяташ ли, че обществото има право да знае? Да бъде информирано за жестокостите, които се случват? Покажи, вместо това, какви чудовища са те и ще гарантираш безопасността си.

— Няма да стане така — изрече той, клатейки диво глава. — Нямаш представа какви са хората, срещу които си тръгнала, Меринъс. Хора, чиито социални, финансови и политически средства обхващат не само Америка, но и други държави, други джобове. Не можеш да ги спреш. Не можеш да прекратиш убийствата.

— Ти не искаш дори да опиташ — заяви Меринъс яростно. — Погледнете се, Калън. Криете се, изобщо не знаете какво, по дяволите, се случва с телата ви, не можете да получите помощта, от която се нуждаете, когато ви трябва. Това не е живот.

— Това е най-доброто, което мога да направя — очите му горяха. — Нека ти кажа другата алтернатива, Меринъс — името й прозвуча като проклятие. — Алтернативата е живот в структурирана лаборатория, извеждан само за тестове и обучение, или за разплод. Там е студено и стерилно и по-лошо, отколкото можеш да си представиш. Тук поне сме свободни.

— Докато ви убият? — ръцете й се стиснаха в юмруци, докато се опитваше да го разбере, него и живота, който водеше.

Всяка частица в тялото му бушуваше и се бунтуваше.

— Когато те престанат да се опитват да ме убият, тогава и аз няма повече да го правя — информира я той хладно. Арогантността кръжеше около него като аура на опасност.

— Ти можеш да спреш.

— Както и те — каза той и опита да се овладее. — Няма да убивам проклетите им наемници, ако те престанат да ги изпращат.

— Направи го ти. Баща ми може да ти помогне — тя не проумяваше желанието му да се крие, при условие, че му се предлагаше помощ.

— Аз не съм изрод, за да размишляват таблоидите над моята човечност — Калън поклати рязко глава. — И имам толкова право на живот, колкото ти или твоите братя. Но никой няма да ме пита какво искам аз и не възнамерявам да оставя на непостоянното общество да решава съдбата ми.

— Не това е начинът, по който стават нещата — Меринъс стисна юмруци гневно. — Обществото ще ти помогне.

— Само при положение, че твоята история, бъде поднесена по-добре от тази на враговете ми — изрече той. — И, повярвай ми, Меринъс, ти си много добра, същото важи и за братята ти. Но те ще подкупят вашите учени и доктори, ще издърпат всяко оръжие, с което разполагате направо от ръцете ви и всичко ще продължи, докато не бъда заклеймен, като нищо повече от едно страховито чудовище. И тогава, няма да съществува място, където бих могъл да се скрия.

— Това няма да се случи — увери го Меринъс.

Тя знаеше, че баща й, чичо й и братята й са били много предпазливи и нямаше да рискуват живота му.

По лицето му премина насмешка.

— Няма? Джейкъб мислеше, че би могъл да ни помогне и отказа предложенията им. Върна се в дома си и откри съпругата и децата си брутално убити. Това бе само един урок. Колко от твоите учени биха поели такъв риск?

През тялото на Меринъс премина шок. Тя знаеше, че Съвета убива безразборно, имаше и доказателства за това. Но студеният и яростен глас на Калън, го направи някак си по-реално.

— Обещавам ти, че семейството ми ще намери начин — прошепна тя. — Погледни ни, Калън. Погледни мен. Не мога да стоя далеч от теб повече от един час, без тялото ми да навлезе в някаква луда абстиненция. Не мога да живея по този начин.

— Това е само временно — обеща мъжът. — Док ще го оправи.

— Откъде знаеш? — попита тя. — Ами ако не може да се оправи, Калън? Ако никога не можем да се освободим един от друг? Какво ще стане, ако не искаме да го направим?

— И аз не съм искал да бъда роден животно, или експеримент. Желанията нямат значение — гласът му прозвуча категорично.

— А ако Док не го оправи? — отношението му само предизвика допълнително гнева й. — Какво ще стане с мен, Калън? Ще избягаш ли просто така, оставяйки ме да се оправям както мога?

Той направи гримаса и се извърна от нея. Тя наблюдаваше как мускулестият му гръб се повдига с всяко вдишване, и от навеждането на главата му.

— Ако се налага — отвърна той тихо, отказвайки да я погледне. — Ще го направя, ако трябва да направя избор дали да разкрия тайните си, или да остана с теб, Меринъс. Семейството ми е на първо място.

— Знам за семейството ти — каза тя, необяснимо разярена от позицията, която заемаше. — Какво ще ми попречи, да не разкажа всичко за тях?

Той се обърна, за да я погледне и кръвта във вените й се вледени. Очите му бяха студени, твърди и безчувствени, като изражението му. Тя се отдръпна от него задъхана, борейки се с инстинктивния страх, който се надигна в нея.

— Калън — гласът на Шера му спести отговора.

Високата блондинка стоеше на прага на кухнята със спринцовка в ръка.

— Какво искаш, Шера? — попита той остро. — Нямам време за още от твоите тестове.

Меринъс видя как очите на Шера се присвиха.

— Хубаво, защото е по-вероятно да се опитам да те убия, отколкото да те изследвам — отвърна тя мило. — Нося на Меринъс контрацептивната инжекция. Може би трябва да излезеш навън и да се овладееш, докато й я поставя.

Калън я погледна сурово.

— Не ме плашиш, братко — уведоми го тя и влезе решително в стаята. — И не е нужно да се опитваш да изплашиш Меринъс. Всичко това е достатъчно трудно за нея.

— Не се опитвам, Шера — напомни й той мрачно.

— Не, ти обикновено успяваш — призна тя. — Но сега не е подходящ момент да упражняваш грубото си отношение. Върви да дебнеш нещо нечовешко за разнообразие, докато обясня на Меринъс, защо си бил принуден да убиеш, за да спасиш младото момиче. И как си открил тези войници няколко часа след спасяването й, а не да я оставяме да си мисли, че си го направил заради студената си кръв.

Очите на Калън се присвиха, а тези на Меринъс се разшириха.

— Какво? — прошепна тя невярващо.

— Да — кимна Шера, като спря до нея и й направи знак да вдигне ръката си за инжекцията. — Когато той тръгна след тях, имаше намерение да ги обезвреди и да ги изпрати у дома засрамени, но те се опитвали да осакатят младото момиче, което били похитили по-рано. Той ги прекъснал, но вместо да се предадат, те са избрали да се бият и когато Калън все пак проявил милост, единият от тях едва не убил момичето.

Меринъс пое дъх, дълбоко и тежко, докато гледаше Калън.

— Все още са мъртви — каза саркастично той. — А и щяха да умрат само, защото те докоснаха.

* * *

Калън забеляза трепването на Меринъс, когато научи за стореното от него. Не беше планирал да й го казва, но думите сами излязоха от устата му. Не си бе и помислял да остави тези копелета живи, както правеше обикновено. След измъкването на Меринъс от ръцете им, той бе изпаднал в убийствена ярост и имаше желание да ги унищожи. Войниците просто го бяха улеснили да облекчи поне малко съвестта си.

Те бяха дръзнали да докоснат нещо, което му принадлежи. Сега много добре можеше да разпознае емоцията, която пораждаше яростта му. Те бяха сложили ръцете си върху неговата жена, бяха оставили миризмата си върху нея. Бяха преминали линията, която Калън никога не бе знаел, че съществува. И по този начин, сами подпечатаха смъртната си присъда.

Тази привързаност, която изпитваше към Меринъс, го безпокоеше, тревожеха го силните емоции, които се вихреха в съзнанието и тялото му. Искаше да ги отхвърли, не само заради нея, но и заради себе си. Как би могъл да си тръгне от нея, като не можеше да издържи повече от няколко часа, без да я докосне?

Калън опита да запази лицето си безизразно, докато Шера поставяше инжекцията на Меринъс. Знаеше, че Док не й дава обикновени контрацептиви. Инжекцията не беше толкова силна, колкото Депо-Провера^[1], който даваха в гинекологичния кабинет. Те действаха само няколко дни и не влияеха на организма толкова много.

— Мразя това, Шера — той още долавяше вибрирането на гнева в гласа на Меринъс.

— Знам — успокои я Шера, докато изваждаше иглата. — Имаме всички проби, които ни трябват за момента. Докато настъпи промяна.

— По-добре ще е тази промяна да настъпи скоро — каза Меринъс твърдо. — Уморих се от това. Има неща, които трябва да свърша.

Тя искаше да си тръгне. Калън потисна спонтанната ярост, която почувства при тази мисъл. Искаше да си тръгне оттук, да постави разстояние между тях, ако той продължеше да отказва да се поддаде на настояванията й да се върне с нея и да се разкрие. Мъжът стисна зъби. Нямаше начин да се освободи от Съвета толкова лесно, колкото тя смяташе. Ако имаше такъв, Мария и Док щяха да го направят преди смъртта на майка му.

— Калън, Док още има нужда от твои проби — осведоми го Шера, прекъсвайки мислите му. — Всеки ден. Кога ще отидеш в лабораторията?

Калън сви рамене.

— Когато си готова. Изпрати Даун тук.

— Не ми трябва бавачка — отвърна Меринъс, а предишният гняв продължаваше да се усеща в гласа й.

— Много лошо — каза той равнодушно. — Не съм спокоен, когато те оставям сама, затова ти гарантирам, че няма да си. И желанията ти по този въпрос нямат значение.

Той пренебрегна изненадания поглед на Шера, присвитите очи на Меринъс и упоритостта й.

— Боже, Калън, мисля, че голямото количество тестостерон, което тече в организма ти, те претоварва — намръщи се Шера.

— Тестостеронно претоварване? — Меринъс издаде звук подобен на грухтене, който не подобаваше на възпитана жена. — Ако питаш мен, по-скоро е претоварен от това, че е голям задник.

Калън изръмжа ниско и дълбоко от предизвикателството в гласа й.

— И недей да ми ръмжиш по този начин — младата жена вдигна пръст строго. — Цяла сутрин те слушам и вече ми омръзна. Не смей да пускаш този звяр от леговището му, ако не можеш да го контролираш.

Пенисът му пулсираше. Можеше да усети как кръвта се движи силно и настоятелно в члена му, вече можеше да подуши и нейната възбуда. Трябваше да я метне върху масата, да я вземе и да я накара да крещи, докато получи оргазъм, преди да я остави. Щеше да я научи да не го предизвиква по такъв начин.

Представата за Меринъс, просната върху тъмното дърво на масата, докато той се движи в нея, беше почти неудържимо видение. Тя щеше да отметне глава назад, да го умолява да се движи по-бързо, да прониква по-дълбоко. Калън въздъхна тежко.

— Да вървим — той тръгна, нареждайки на Шера да го последва. — Още една минута в компанията на тази жена и ще избухна.

— Или аз — промърмори Меринъс, но гласът й вече звучеше по-слаб, по-раздразнителен, отколкото яростен, какъвто беше преди.

* * *

Странно, тя не се бе цупила от първия път, когато спря очите си върху нея, така че не очакваше да го направи сега. Нека се цупи, когато се върнеше при нея, щеше да й покаже кой от тях двамата, командва парада. Щеше да я накара да крещи за освобождение, да го умолява да я издигне до оргазъм. А той знаеше как да го направи. Съвета бе удивително усърден в обучението му. Сексът можеше да бъде не само удоволствие, но и оръжие. Инструмент за убиване или за убеждаване, в зависимост от ситуацията. Щеше да й покаже, че любовната игра може да бъде мъчение, един урок по удоволствие, толкова невероятно, че граничеше с болка. Пенисът му потръпна при мисълта. Проклятие, първо тестовете, след това щеше да покаже на своята жена, кой е шефът.