Лора Лей
Да изкушиш звяра (5)

Глава 5

На следващата сутрин Меринъс се събуди с болка. Не такава от грип или лятна настинка, а една съвсем женска болка породена от нуждата да бъде с мъж. Не бе много сигурна, как би могла една девица да знае какво значи това. Но нямаше никакво съмнение, че причината е именно тази. Влагалището й беше хлъзгаво, бикините влажни, прекалено влажни, за да й е удобно. Гърдите й бяха подути, зърната подпухнали и твърди, и тя можеше да се закълне, че усеща вкуса на канела върху устните си.

А те бяха невероятно чувствителни. Меринъс прокара език по тях. Не бяха подути, само достатъчно чувствителни, за да ги усети. Тогава си спомни предишната вечер. Младата жена се намръщи, а веждите й се сключиха от гняв. Мамка му! Той дори не бе останал достатъчно дълго, за да я събуди.

Меринъс се изправи рязко, след това простена тежко, когато възпалените й мускули протестираха от усилието. О, по дяволите, сега наистина я заболя. Нямаше причина тези копелета да действат по този начин. Простена отново, когато се протегна за мобилния си телефон. Кейн трябваше да се погрижи за това.

Тя набра номера му бързо, изправяйки се на крака. Докато го чакаше да отговори, свали дрехите си и извади голяма, мека памучна тениска, която да облече, след като си вземеше горещ душ.

— Къде, по дяволите, си била миналата нощ? — чу раздразнения му глас от другата страна на линията.

— Наблюдавах войниците — осведоми го тя кратко, знаейки, че е по-добре да не му казва истината. — Има двама на хребета над къщата на Лайънс. Мислех си, че ти ще се погрижиш за тях.

Връзките му в частния и държавния сектор го поставяха на положение, от което той трябваше, или би трябвало да знае, че тези хора са били изпратени там. От другата страна на линията цареше пълна тишина.

— По дяволите — изруга най-накрая тихо. — Изтегляй се, Меринъс. Някой си е направил труда да скрие тези копелета от мен. Ще взема татко и ще дойдем.

— И аз ще се прехвърля към друг вестник при първото предложение — отсече тя. — Не можеш да ме отстраниш от това, Кейн.

— По дяволите, Меринъс, вече не си в безопасност.

— Тогава разбери кои са те и им се обади. Кажи им, че ще им отрежеш топките и ще ги дадеш на любимото си куче, или нещо такова — предложи тя. — Накарай ги да се оттеглят, докато приключа с това. Не започвай с оправданията, знам, че можеш да го направиш.

Кейн беше ловък във всичко, с което се захванеше, а когато бе наложително, ставаше жесток. Меринъс знаеше това. Никой не се забъркваше с него и повечето хора в неговия малък свят му дължаха достатъчно услуги, така че той рядко трябваше да поиска нещо два пъти.

— Боже, Мери, защо просто не се нахвърлиш върху тях сама, след като имаш всички шибани отговори? — изрепчи й се той.

Меринъс прехапа устни, болезнено осъзнавайки натъртванията по лявата част на лицето си. Да, този действаше наистина добре.

— Добре, мога да го направя — каза тя замислено. — Те изглеждаха доста големи, но, може би, ако подхвърля твоето име около малкото… — трябваше да помисли за това вчера.

— По дяволите — изруга Кейн. — Можеш. Добре, добре. Просто изчакай няколко часа и ми позволи да видя какво мога да открия тук. Стой далеч от неприятности, докато намеря нещо.

— Аз винаги стоя далеч от неприятности — излъга Меринъс спокойно. Ако Кейн знаеше в какво се е забъркала, щеше да дойде, да завърже ръцете и краката й и да я завлече обратно в Ню Йорк толкова бързо, че щеше да накара главата й да се замае.

— Да. Точно така — изпухтя той разсеяно.

— Ще те чакам — очевидно брат й вече работеше усилено с верния си малък компютър.

— Направи го — промърмори той, след това прекъсна връзката.

Меринъс въздъхна тежко, захвърли телефона и се отпусна на леглото. По дяволите. Сякаш можеше да стои и да се прави на умряла, докато той ловува из интернет за източник на информация. Натъртена или не, все още не бе приключила. Беше уморена от играта, която играеше с Калън.

Трепна щом погледна часовника. Беше късна сутрин. Определено се бе успала. Първо щеше да си вземе душ и да закуси, а след това имаше намерение да проследи Калън Лайънс и никой нямаше да може да й попречи. Щеше да се крие и да наблюдава тази проклета газостанция, докато адът замръзне, щом трябва. Мобилният й телефон звънна, прекъсвайки яростните й мисли.

— Е, това е достатъчно бързо — каза тя, поднасяйки го към ухото си. — Заплаши топките им или какво?

Последва мълчание от другата страна на линията. Меринъс се намръщи.

— Кейн?

— Може би не се нуждаеше толкова от помощ, колкото си помислих миналата нощ — мъжкият глас беше нисък, боботещ и изпълнен с веселие. — Всяка жена, която може да застраши толкова важна област, е достатъчно силна, да се изправи срещу няколко наемници.

— Или със задника, който я остави в безсъзнание цяла нощ — отвърна тя. — Калън Лайънс, няма да се разберем, ако продължаваш по този начин.

Думите й предизвикаха смях.

— Кой е казал, че трябва да се разбираме, скъпа? Опитах се да помогна малко. Виковете, които издаваше разтърсиха планината.

— Добре, голямо момче, кажи ми къде да те открия и ще дойда да ти благодаря лично — като срита задника му, задето е толкова ужасно упорит.

— Хм, съблазнително предложение — гласът му се снижи и стана дрезгав.

Меринъс въздъхна дълго и безшумно. О, какво правеше този глас с вътрешностите й! Всеки един момент соковете й щяха да потекат от влагалището, чак до бедрото.

— Не звучиш достатъчно изкушен — засмя се тя, собственият й глас се снижи, ставайки копринено интимен. — Хайде, Калън, със сигурност не искаш да ме спасяваш отново? Няма да се откажа, нали знаеш.

Отново настъпи тишина.

— Звучиш твърде меко, Меринъс, дяволски меко за това, срещу което ще се изправиш — въздъхна той най-сетне.

— Калън, не мога да се откажа — тя седна на леглото, стискайки здраво телефона. — Налага се да поговорим. Има неща, които трябва да ти покажа, да ти кажа и които могат да бъдат направени само лице в лице.

— Аз не съм някаква история, хубава лейди. А знам, че това е, което търсиш — каза мъжът. Гласът му бе толкова любезен, толкова успокояващ, че тя го почувства като ласка.

— Може би си — отговори младата жена. — Защо ще се криеш от мен, ако не си? Всичко, което искам, е да поговорим.

— Може би аз няма да спра с разговор. Ти не ме познаваш. Бих могъл да бъда зъл като тези войници, с които се забърка.

— А може би, аз няма да се боря с теб — Меринъс затвори очи. Знаеше, че няма да го направи. Само звукът на гласа му я караше да тръпне, а тялото й да гори като пещ. Ако вагината й се свиеше малко повече, щеше да задуши пениса му, когато най-сетне навлезеше в нея. Какво, по дяволите, й ставаше?

Меринъс можеше да чуе дишането му от другата страна на телефона — дълбоко и неравно. Чудеше се дали той също я чува.

— Искаш нещо, като това, което видя миналия ден? — шокиращият въпрос бе поднесен с горещ, дрезгав тон.

Меринъс пое дълбоко дъх, езикът й се плъзна нервно по сухите устни.

— Знаел си, че съм там?

— О, знаех. Можех да усетя малките ти горещи очи върху себе си, Меринъс. Мислиш ли, че щях да го направя, ако не ме възбуди присъствието ти? Аз съм възрастен мъж, не дете. Не получавам ерекция само от силния вятър.

Меринъс се опита да сподави тихото скимтене, което се надигна в гърлото й. Тя стисна бедрата си, борейки се с болката между тях.

— Защо? — прошепна младата жена. — Защо го направи?

— Защото ти гледаше. Защото съм сигурен, че ме желаеш, а не знаеш какво е това, което искаш.

— Видях…

— Мамка му — изръмжа той. Действително изръмжа думите. — Проклета да си, жено. Това е лудост, знаеш го, нали?

О, тя знаеше. Знаеше, че не историята искаше вече. Просто спасяваше живота му, разкривайки голяма конспирация, престъпление срещу самата природа. Сега беше нещо повече и тя се чувстваше безпомощна в хватката на случващото се.

— Мога да ти върна услугата — откъде, по дяволите, дойдоха тези думи? Меринъс усети изчервяването на лицето си в мига, в който излязоха от устата й.

Отново последва тишина. Дълга и изпълнена с напрежение.

— Изкушаваш ме — чу тя приглушения му глас.

— Знаеш къде съм — предложи, изумена от дрезгавината в гласа си.

— Защо правиш това? — звучеше така сякаш едва успяваше да устои на горещата й оферта, сякаш тя бе пред очите му и го съблазняваше.

— Не съм много сигурна — Меринъс преглътна трудно, прокарвайки ръка през косата си, докато се бореше с нуждата, пулсираща в тялото й. — Защото искам да бъда с теб. Ако не друго, поне да те накарам да преживееш ада, в който ти ме запрати.

Дишането й беше неравно, но такова бе и неговото. Тя можеше да чуе пулсирането на желанието в него, то трептеше и в нейното тяло.

— Твърде съм стар за това — каза Калън, въпреки, че в гласа му липсваше увереност.

— Твърде стар за секс?

— За воайорство. Няма начин да те докосна в действителност жено, ще ме изгориш жив — в гласа му нямаше истинска жар.

— Искам да ме докоснеш — Меринъс бе объркана от силата на потребността си. — Не знам какво не е наред с мен, но стоя тук, изпитвам болка по теб толкова отчаяно, че бих се съгласила да обърна гръб на всичко, което е най-ценно за мен. Това не е нормално за мен, Калън.

— Тогава си потърси някой стар любовник.

— Първо ще трябва да имам поне един — отрони тя, оскърбена от безнадеждността в тона му. — Забрави. Няма да моля.

— Но аз мога — отвърна мъжът. — Кажи ми, че не си шибана девица.

— Не, не съм шибана девица. Девиците все още не са чукани, помниш ли?

Той изруга. Ниско, грубо — едно боботене, усилено от телефонната връзка. Топлината сякаш я изгори през разстоянието.

— Толкова много искам да бъда вътре в теб, че пенисът ми е на път да се пръсне — призна той. — Ти си дяволски опасна.

— Тогава се самозадоволи отново — изръмжа тя — Не, почакай един час. Искам поне да гледам.

Връзката прекъсна. Меринъс се хвърли напред из стаята, като от гърлото й се откъсна вик от възмущение. Проклет да е! Болеше я. Не, не я болеше наистина, бе наранена. Всичко, за което можеше да мисли бе за дебелия член, плъзгащ се вътре в нея, проникващ твърдо и дълбоко, как влажната й женственост го обгръща, как го гали по-дълбоко и по-стегнато отколкото ръката му преди няколко дни.

Достатъчно. Играта свърши. Да бъде проклета, ако останеше да лежи тук, възбудена, умираща за докосването на провинциалния идиот, който не я искаше. Щеше да му предаде съобщението, заради което я бе изпратил баща й, и да приключи с това. Щеше да постави предложението на масата, след което да поеме към дома си. Меринъс не се нуждаеше от това, не се нуждаеше от него. Сега оставаше да убеди и тялото си.