Лора Лей
Да имаш за съсед Порода (1)

Пролог

— Вие бяхте създадени. Създадени да дадете живота си за Съвета по генетика по всяко време, когато е считано за необходимо. Вие сте животни. Нищо повече. Вие нямате баща. Нямате майка. Имате само нас. И ние ще решим дали сте достатъчно силни, за да живеете, или да умрете.

Сънят беше безмилостен и ярък в паметта му. За това кой и какво е бил той. Спомени за учения, който обяснява процедурата, довела до създаването му.

Генетичното подобряване на неизвестни сперматозоиди и яйцеклетка. Оплождането и развитието преди да бъде поставен в човешка утроба. И накрая, смъртта на инкубаторите, които са износили всяко бебе Котешка порода до термина.

Нищо не бе спестено на незрелите същества. Те стояха седнали на пода в клетките си и гледаха записа на графиките всеки ден. А всяка нощ ги виждаха в сънищата си.

— Ти не си човек. Независимо от външния си вид, ти си животно. Едно създание. Инструмент. Инструмент за наша употреба. Никога не си въобразявай, че някога ще бъдеш нещо по-различно…

Тарик се мяташе в кошмара, годините на кръв и смърт преминаваха през съзнанието му. Можеше да усети ударите на камшика, разкъсващи гърба и гърдите му. В съзнанието му все още бяха живи спомените за безкрайните часове на мъчения, които бе преживял, само защото не бе убил жертвата си достатъчно жестоко, или защото е показал капка милост. Болката от мисълта, че мечтата за свобода не е нищо повече от фантазия, бързо угасна.

Той се събуди внезапно, кръвта препускаше във вените му, кожата му бе влажна от пот, когато ужасите, които се бе борил толкова дълго да отдалечи от себе си, се завърнаха.

Дишайки тежко, мъжът се надигна от леглото и извади чифт боксерки, преди да напусне спалнята.

Пое дълбоко въздух, когато излезе от стаята, а мозъкът му автоматично обработваше ароматите на къщата, като ги пресяваше в търсене на аномалии. Нямаше такива. Територията му бе неопорочена, толкова сигурна, каквато бе и когато преди няколко часа бе легнал да спи.

Тарик потърка с ръка гърдите си, където го измъчваше болката, която почти винаги присъстваше като спомен от последния побой, и камшика, работещ с електрически ток, който изпращаше агония, резонираща през цялото му тяло.

Той не бе роден, а създаден.

Тези думи отекваха в съзнанието му, когато отвори задната врата и пристъпи на верандата. Създаден да убива. Не бе човек…

Мъжът се вгледа в мрачната пустота на късната Арканзаска нощ и остави спомените да го залеят. Борбата с тях само ги правеше по-болезнени, правеше и кошмарите по-лоши.

— Вие никога няма да познаете обичта. Животните не обичат, така че преди дори да си помислите, че това ви се полага по право, забравете го!

Тези, които ги обучаваха, бързо унищожаваха всеки лъч надежда, преди той да добие живот, да добие форма или дори намек за него в края на мъчителните страдания. Психологическото обучение беше брутално.

— Вие сте нищо. Четириноги животни, ходещи на два крака. Никога не забравяйте това… Способността ви да говорите не означава, че ви е разрешено да го правите…

Мъжът се взираше в осеяната със звезди нощ.

— Бог не съществува за вас. Бог създава своите деца. Той не приема животните…

Окончателното унищожение. Безшумно ръмжене изви устните му, докато гледаше към блясъка на едно небе, което не бе предназначено никога да види.

— Кой ни приема тогава? — изръмжа той към бога, за когото му бяха повтаряли, че няма време за него или за неговия вид. — Кой?