Лора Лей
Да изкушиш звяра (15)

Глава 15

Дейън я хвана. Не я докосваше, но и не беше необходимо. Лицето му беше маска на ярост, устните му бяха изтеглени назад в ръмжене, а резците му се показаха, когато се озъби още веднъж предупредително. Очите му, като че ли светеха, тялото му беше напрегнато и готово за нападение. Меринъс отново се озова на земята и запълзя отчаяно назад, докато той напредваше към нея.

— Калън! — гласът й отекна из сечището, когато Дейън я достигна.

Калън действаше по инстинкт. Видя намерението по лицето на Дейън, изкривено от ярост и глад. Той се хвърли към него, и див вой изригна от гърлото му, когато се сблъскаха.

Калън бе усещал убийствен гняв само веднъж досега. Кървавочервената мъгла пред очите му, жаждата за убийство в напрегнатите му мускули, когато отхвърли Дейън от Меринъс, дивото гневно ръмжене, би трябвало да са достатъчно предупреждение за другия мъж. Вместо това, Дейън се завъртя и се изправи, пред обявения за глава на Прайда, и бясно изрева в открито неподчинение.

Калън присви очи, и като видя кръвта в тези на Дейън, разбра, че е време да затвърди превъзходството си в Прайда, който бяха създали.

* * *

Меринъс наблюдаваше с нарастващ ужас как другият мъж предизвиква Калън. Той бе по-млад, но и двамата бяха в превъзходна физическа форма и готови за битка.

— Мамка му — прошепна тя, изправи се на крака и започна бавно да отстъпва.

— Тайбър — извика Калън, без да отделя очи от Дейън. — Не я докосвай!

Меринъс се огледа отчаяно. Чернокосият, безшумен Тайбър се появи от дърветата, а нефритено зелените му очи изглеждаха тревожни, докато наблюдаваше съперниците.

— Не ме принуждавай да те докосна, Меринъс — предупреди я той, когато тя се обърна да побегне в обратната посока. — Няма да е приятно за никого от нас.

Един яростен рев отекна през сечището. Меринъс се обърна точно навреме, за да види как Дейън прелита над рамото на Калън и се удря в твърдата земя. Обаче се изправи бързо и отново се хвърли в атака. Калън отстъпи настрани в последния миг с едно гладко, плъзгащо движение, избягвайки нападението и се усмихна, когато противникът му отново се удари в земята.

Този път Дейън поклати глава, изглеждаше разтърсен от падането.

— Ако си докоснал моята жена, ще трябва да те убия — предупреди Калън, когато другият мъж се изправи на крака. — Не искам върху нея да има аромата на друг мъж, освен моя.

Меринъс извъртя очи. Защо уханието й бе толкова важно за него?

— Ти си негова половинка, Меринъс — Тайбър сигурно бе доловил реакцията й. Той стоеше близо до нея, но не я докосваше, докато наблюдаваше развоя на битката.

Сега съперниците си разменяха удари и някои от бесните замахвания на Дейън в действителност улучваха. Мъжът се движеше, воден от яростта си. Ръмжеше и пръскаше слюнка, докато Калън беше напълно спокоен.

— Аз не съм шибаната му половинка.

— Внимавай как говориш. Дори Шера и Даун не използват такъв език — каза Тайбър намръщено, след това трепна, щом Калън отново хвърли Дейън в пръстта.

— О, Господи — промърмори Меринъс, когато двамата мъже внезапно се оказаха на земята с оголени зъби и размахващи юмруци.

Ударите на Калън бяха силни и жестоки. Меринъс чуваше как юмруците му попадат в плътта на Дейън, чуваше как другият мъж вика от болка и ръмжи от гняв. Никога не бе виждала нещо толкова ужасно, както кръвта и ударите, които се сипеха като градушка помежду им. Докато най-накрая Дейън се свлече назад, почти изпаднал в безсъзнание, а Калън скочи на крака.

Дивите, блестящи кехлибарени очи стрелнаха Меринъс. Тя го гледаше с пресъхнало гърло, очите й се разшириха. Видя, че пенисът му бавно се втвърди, докато той се приближаваше към нея.

— Разкарай го оттук — каза Кал дрезгаво към Тайбър, като сграбчи ръката на Меринъс. — Върни го в къщата, там ще се справя с него.

— Ти вече го направи — възрази Мер, докато я влачеше обратно към потока.

Хватката около ръката й беше толкова здрава, че почти й причиняваше болка.

— Ще се разправям с него по-късно — изрече той, а въздухът запращя от яростта му. — Но с теб ще се разправям тук.

Калън я събори върху тревата и бързо се намести между бедрата й, преди тя да успее да го ритне. Улови юмруците й с една ръка, натисна я назад, приковавайки я с тялото си, а пенисът му притисна жарсената материя на късите й панталони върху влажния вход на женствеността й.

— Калън — Меринъс мразеше страха, който звучеше в гласа й.

Той беше прекалено ядосан, прекалено напрегнат. Тя не знаеше как да се справи с дивата животинска страна на природата му.

Калън дръпна панталоните й и ги разкъса на парчета.

— Предупредих те, че ще ги разкъсам — ризата ги последва.

Яростната й борба не му попречи ни най-малко. Държеше я неподвижна, гледаше тялото й, докато тя се извиваше под него. Дишането й беше учестено, кожата чувствителна. Дразненето на малките косъмчета по гърдите му, които я милваха, почти я подлуди. Бяха меки и нежни, потриваха се в нея. Космите на краката дразнеха вътрешната част на бедрата й, върхът на члена му докосна нежния й вход.

Меринъс усети бученето на кръвта във вените си. Желаеше го. О, искаше го толкова болезнено, че желанието бе на път да я убие. Имаше нужда от него вътре в себе си, дълбоко и силно, искаше да крещи от страст.

— Ти избяга от мен — изръмжа той, потапяйки един инч от ерекцията си в нея.

Меринъс усети малкия натиск, мускулите й се стегнаха около него, умолявайки за повече. Клиторът й пулсираше, гърдите я боляха, чувствителните зърна бяха толкова твърди и горещи, че тя се запита дали няма да се пръснат.

— Няма да ти позволя… — тя разтърси глава, а гърбът й се изви, когато още един инч потъна в нея.

— Моя — клетвата беше произнесена ниско и грубо.

— Не… — сега Меринъс проплака от желание. Влажната й вътрешност умоляваше за още. — Няма да ти позволя да ми причиниш това. Не мога.

Калън проникна още малко. Меринъс сдържа дъха си, усещайки разтягането на мускулите си, докато се приспособяваха към широчината му. Пулсираше около него, чувстваше как още от соковете й се освобождават върху плътта му. Беше хлъзгава и влажна от възбуда.

— Кажи ми — нареди той, а гласът му бе груб и дрезгав. — Кажи ми, че си моя, Меринъс.

Калън погледна надолу към лицето й, очите му бяха блестящи и напрегнати. Държеше я здраво, докато проникваше в тялото й бавно и мъчително. Тя осъзнаваше със срам пулсирането на вътрешността си, която го всмукваше и галеше. Давеше се в собствената си страст, в собственото си желание.

— Докосни ме — помоли тя безсрамно, гърдите й се притискаха в неговите. — Моля те, Калън, докосни ме.

Езикът му облиза гърдите й. Беше грапав, дразнеше плътта й. Тя се изви към него, копнееща за повече.

— Кажи го и ще ти дам това, от което имаш нужда — каза той сериозно. — Изречи думите, Меринъс.

— Не — тя поклати глава, бедрата й се извиха, опитвайки да се доближи до него, да вкара това стоманено твърдо копие дълбоко в себе си.

— Ще го направиш — изпъшка той, ръката му улови бедрото й, докато другата държеше ръцете й приковани към земята.

Меринъс погледна нагоре към него, видя свирепите черти на лицето му, решителността в очите. Тялото му беше твърдо и толкова горещо, че почти я изгори. Тя се бореше да задържи думите, които той желаеше да се излеят от устата й. Калън искаше капитулация. Искаше да доминира и владее, а тя отказваше да допусне това. Нямаше да му позволи. Ако той победеше сега, нищо нямаше да му попречи да го направи и по-късно.

— Ти мой ли си? — попита го вместо отговор, а мускулите й се стегнаха около недостатъчните няколко сантиметра твърда плът, която се огъваше във вътрешността й. — На кого принадлежиш ти, Калън?

Очите му се присвиха.

— Братята ми скоро ще бъдат тук — каза тя задъхано, в опит да запази разсъдъка си. — Ще ме отведат вкъщи. Чия ще бъда тогава аз?

— Не! — отсече Калън, бедрата му се отдръпнаха, след това се плъзна отново в нея, но не по-навътре, отколкото преди.

— Не, не съм твоя? — прошепна тя, задъхвайки се, когато зъбите му се впиха в гърдата й, а езикът погали връхчето.

О, как й се искаше да се предаде.

— Няма да си тръгнеш — изръмжа Калън, ухапвайки я отново, след това облиза мястото.

Зъбите му бяха твърди и остри, а малките искри от горещото усещане пронизаха утробата й и я накараха да се стегне силно.

— Как ще ме спреш? — прошепна тя, взирайки се в него, като се извиваше да се приближи, да го поеме по-дълбоко в себе си.

Мъжът пое въздух рязко и тежко.

— Ти си моя. Моя, Меринъс — рязко отпусна бедрата си, вкарвайки пениса си докрай.

Тялото й изкрещя от удоволствие, от силата на усещането, което я накара да извика, а зъбите й се впиха в рамото му.

За Калън вече нямаше спиране. Той простена диво и дрезгаво в шията й, когато бясно се задвижи. Изпълваше влагалището й, разтягаше чувствителната плът прекрасно, галеше я, докато милиони мълнии от еротичен електрически ток нахлуха из вътрешността й. Дълбоки, енергични тласъци, които я караха да крещи, молейки за освобождение. Меринъс усети как пенисът му пулсира, след него затрепка и нежната тъкан на влагалището й. В началото, само с лек нюанс на промяна. Галене, като шепот от усещане, отделен пулс, горещо пробождане от наслада, на което тя не можеше да устои. То се плъзна по нервните окончания, за които тя дори не бе подозирала, че съществуват, накараха я да се извие и да се бори за още.

— Меринъс — простена Калън, гласът му бе изпълнен с непоносимо удоволствие.

— Какво е това? — главата й се завъртя, когато то стана по-твърдо, галеше я по-силно, издигаше я по-високо. — О, Господи, Калън! Не мога да го понеса…

Меринъс изкрещя с малкото дъх, който й бе останал. Усети удължаването му, пулсиращо, търсещо, докато се намести в изключително чувствителните мускули в дълбините на плътта й. Освобождението на Калън започна да блика вътре в нея. Тя не можеше да спре собствената си кулминация. Избухна в тялото й с пулса на този израстък, който галеше мястото, събрало усещанията й. Краката й се стегнаха около хълбоците на Кал, притискайки клитора й към него, усети силното туптене на освобождението му дълбоко вътре в утробата си. Меринъс пулсираше, избухваше, и се мъчеше да поеме глътка въздух, а удоволствието сякаш не свършваше, докато накрая се срина под Кал.

— Моя — прошепна отново той в шията й.

Меринъс усети сълзите, напиращи в очите й. Беше гола, простряна върху тревата в средата на проклетата гора, заедно с мъж, който дори не познаваше истински, но забит дълбоко в тялото й. Плътта й все още потрепваше от оргазма, вагината й бе стегната около ерекцията му, сякаш не искаше да го пусне. Меринъс изведнъж се ужаси.

— Позволи ми да се изправя — прошепна младата жена, побутвайки раменете му, като се бореше с умората и страха, надигащи се в нея.

Отново почувства устните му по шията си. Топлата ласка изпрати тръпки по тялото й. Зърната й се втвърдиха. Тя усети пърхащо желание в утробата си, докато тялото й откликваше на ласката. Дъхът й секна. Почувства сълзите, които започнаха да се стичат от очите й и да се плъзгат надолу по страните й.

— Меринъс? — гласът на Калън беше мек и нисък, едно задоволено дрезгаво мъркане.

Меринъс извърна лицето си от него, раздвижи гръб, внезапно усетила грубата земя под себе си. Калън се отдръпна от нея и тя едва успя да възпре риданието си, когато усети твърдата дължина на пениса му да се изтегля бавно от вътрешността й.

— Нараних ли те? — мъжът й помогна да се изправи, ръцете му бяха нежни, а изражението на лицето — мрачно и разкаяно.

Меринъс поклати глава, борейки се със сълзите. Беше мокра от пот, сперма и от собствените си сокове, потекли между бедрата й — жив спомен за пламенния оргазъм, който я беше завладял преди секунди.

Младата жена чу уморената му въздишка, когато се отдръпна от нея. Промуши тениската си през главата й, напъха ръцете й през ръкавите и я покри. След това се отдалечи от нея, вдигна дънките си от земята и ги нахлузи, а после и мокасините. Движенията му бяха грациозни и плавни, въпреки гнева, който тя можеше да усети да вибрира около него.

— Стой тук, ще ти донеса обувките — нареди й той.

Меринъс кимна, взирайки се в босите си крака, в червения лак, който трябваше да изтрие от ноктите, и в мръсотията по стъпалата и краката си.

Широката му ръка повдигна брадичката й и обърна лицето й към него. Меринъс се отдръпна, скривайки лицето и сълзите си. Ръката му задържа брадичката й и я повдигна отново. Калън се взря в нея с мрачно изражение.

— Казах ти да не ме предизвикваш — напомни й той, а тонът му бе груб. — Сега, ще стоиш ли тук или трябва да те влача след себе си, докато намеря проклетите ти обувки?

Меринъс почти се задави от риданията, докато се бореше да ги сдържи. Кимна отсечено. Не можеше да отговори, защото се страхуваше, че ако го стори ще изгуби контрола, за който така отчаяно се бореше.

Калън я пусна, без да настоява за нищо повече, после се завъртя и се отдалечи. Меринъс обви ръце около тялото си и прехапа устни, в опит да спре сълзите, които капеха от очите й. Внезапно се изплаши толкова много, че потръпна. В какво, в името на Бога, се бе забъркала?

— Ето — Калън коленичи в краката й. Внимателно я обу, след това бързо завърза обувките.

Вместо да се надигне, когато приключи, той продължи да стои там коленичил с наведена глава, а пръстите му милваха глезена й.

— Съжалявам — гласът му беше изострен от безсилие. — Не исках да ти причиня болка.

Главата му се повдигна, очите му бяха потъмнели от загриженост и объркване. Сякаш бе нагазил в непознати води, където опасността от удавяне бе неизбежна.

— Кейн ще дойде за мен — прошепна Меринъс. — Трябва да ме пуснеш, Калън.

Устните му се извиха горчиво.

— Знам — съгласи се той, ръката му се повдигна, а палецът му изтри сълзите под едното й око. — Но за да те вземе, Меринъс, ще трябва да ме убие.

Решителността в гласа му я ужаси. Отекна в сърцето й, разби и последната й надежда, че някога ще се освободи.

— Ти каза, че може да си тръгнеш — изхлипа тя. — Дори това да ти причини болка, ти можеш да го направиш.

— И един час по-късно открих, че си изчезнала и си загубих ума — отвърна той мрачно.

Меринъс поклати глава. Това не можеше да се случва! Не по този начин. Не биваше да бъде по този начин.

— Кейн няма да ти позволи да ме задържиш — каза тя отчаяно, трябваше да го накара да разбере и да я пусне. Но и самата тя трябваше да повярва, въпреки болката, която пулсираше вътре в нея. Не искаше да се освободи от Кал и това я плашеше повече от всичко друго.

— Както бих отказал да позволя на някой мъж да задържа Шера или Даун против волята им — отговори Калън, а на лицето му се изписа решителност. — Това ще зависи от твоето решение, Меринъс. Един от нас ще умре, ако се опиташ да тръгнеш с брат си. Няма да му позволя да те отведе!

— Ти каза, че докторът ще намери лекарство — ръцете й се стиснаха в юмруци, докато отхвърляше бруталното му изказване. — Каза, че той ще облекчи това.

— И докато ти бягаше, научих, че не може — Калън се протегна, отстрани косата от лицето й и я погледна. — То ще отслабне от само себе си. Док вярва, че ще стане. Но смята също така, че никога няма да изчезне напълно. Тази нужда, каквато и да е тя, може да се окаже нещо, от което нито един от двама ни няма да може да се освободи. Нещо, от което не съм сигурен, че искам да бъда освободен.

Меринъс чу любопитна нотка на уязвимост в гласа му. Объркването му от чувствата, които го владеят.

— Налага се да се обадя на братята си. Те трябва да знаят, че съм в безопасност — младата жена знаеше, че Кейн ще полудее от тревога. А когато беше такъв, не бе безопасно да си край него.

Калън въздъхна уморено и се изправи на крака.

— Хайде. Да се връщаме в колибата. Ще обсъдим това там — каза той, но не смееше да я докосне.

Меринъс се взираше в него, разтърсена от гняв и болка.

— Няма да ми позволиш да им се обадя, нали? Няма да им позволиш да ми помогнат.

— Няма да им разреша да те отведат — поправи я той. — А ако успеят да те открият, ще се опитат да го направят, Меринъс. Ще се самозалъжат, че можеш да бъдеш излекувана. Че нуждата може да бъде отстранена. Аз не вярвам, че това е възможно. Мисля, че природата ще се смее последна над тези луди копелета, които ме създадоха.

— Какво искаш да кажеш? — Меринъс разтърси глава, по-объркана от преди.

— Хормонът, който се освобождава от моето към твоето тяло противодейства на контрацептивната инжекция, която Док ти дава — каза й той тихо. — Ние бяхме създадени да не сме в състояние да се размножаваме, нашата сперма е несъвместима с нормалните човешки същества. Но този хормон променя това постепенно. Преобразява ДНК-то ни. Ние сме свързани. Природата не ни остави друг избор.

Меринъс усети как светът й се разклаща. Ръцете й се притиснаха към корема. Налагаше се да се бори за въздух.

— Дали аз… — младата жена преглътна мъчително.

— Още не — увери я Калън. — Но накрая ще бъдеш. Не можем да направим нищо друго, освен да следим как възнамерява да се развива тази аномалия.

— Не! — каза тя отчаяно, умоляващо. Меринъс се изправи на крака и улови ръцете му. — Не, Калън, трябва да направиш нещо, за да спреш това. Слагай презерватив, той ще ме защити.

По лицето на мъжа се разля присмех.

— Какво, Меринъс, не искаш да забременееш от животно ли?

Шокът я остави неподвижна за миг.

— Проклет да си! — извика гневно тя. — Не искам да бъда някакъв експеримент за теб. Ти не ме обичаш, Калън. За теб не съм нищо повече от физическо забавление. Отказвам да имам дете при тези обстоятелства.

— Така или иначе, презервативът няма да свърши работа — каза й той горчиво. — Тази част от мен, която ти дарява такова удоволствие, която набъбва и пулсира в плътта ти, няма да го позволи.

— Какво искаш да кажеш? — тя разтърси ръката му, ноктите й се впиха в кожата. — Презервативът ще свърши работа.

— Той ще се скъса, когато шипът започне да нараства от пениса ми, Меринъс. В пълната си ерекция, той изпълва до край твоята тясна, малка вагина, заключва се в плътта ти. Не ти причинява болка, защото върха му е затъпен, но е твърде голям, за да се побере в кондома.

Меринъс усети как кръвта се оттича от лицето й. Коленете й омекнаха, сърцето й започна да тупти по-бавно в гърдите й.

— Шип? — гласът й беше задавен, като се бореше с нарастващото отвращение, изригнало в стомаха й.

— Казах ти, че съм животно, Меринъс — изрече той. — Не помниш ли, че те предупредих онзи ден на газостанцията? — погледът му сега беше суров и студен. Меринъс усети хладни тръпки да пробягват по тялото й. — Трябваше да ми повярваш.

Тя пусна ръката му и опита да се пребори с паниката, която я обзе.

— Тогава просто ще се борим с това — каза тя, а дробовете й се мъчеха да поемат въздуха, останал в стегнатото гърло. — Ние не трябва… не трябва… — Меринъс махна с ръка към ерекцията, личаща под дънките му.

— Да се чукаме? — попита той саркастично, извивайки едната си златиста вежда.

Меринъс поклати глава, слепоочията й пулсираха, а ритъмът се разливаше по тялото й.

— Абстиненцията е точно това — отговори младата жена, докато се бореше да диша равномерно. — Ще го преодолеем. Просто ще се въздържаме.

— Добре — изръмжа той. — Ти можеш да се въздържаш колкото искаш. Аз не съм толкова склонен…

— Не — Меринъс поклати глава, отдръпвайки се от него. — Трябва, Калън. Не можем да намесим и едно бебе в това. Моля те, бебетата са невинни. Те не заслужават това.

Тя се разплака отново. Стомахът й се бунтуваше от нерви, гърдите й бяха стегнати от болка. Можеше да усети как паниката я завладява, а истерията се надига. Тя не можеше да има бебе. Не беше готова за бебе.

— Хайде, трябва да се прибираме — ръката му се обви около кръста й.

Меринъс скочи встрани. Ужасът смрази кръвта във вените й. Клатейки глава, тя вдигна ръце във въздуха и отстъпи от него.

— Не може да ме докосваш — прошепна тя. — Не можем да позволим това да се случи, Калън. Не можем. Няма да допусна да ми го причиниш.

— Меринъс, да се прибираме вкъщи. Ще го разрешим там — каза той, а гласът му се снижи успокояващо.

— Точно така, ще го решим — отвърна задъхано тя с твърд, решителен тон. — Ще го решим в различни стаи, Калън. В различни части на къщата. Това е краят. Отказвам да имам дете — сега или в близко бъдеще. Особено от човек, който е решен да рискува всичко, което е, заради Прайда. Проклета да съм, ако ти се доверя да защитаваш детето ни, след като дори не вземаш мерки да защитиш себе си.

Меринъс видя как гневът завладява лицето му, очите му.

— Няма да позволя мое дете да бъде изследвано или взето от мен, Меринъс — осведоми я той студено. — Можеш да разчиташ на това.

— И как, по дяволите, смяташ да го направиш? — попита тя недоверчиво.

— Ще го направя — изрече Калън, улови ръката й и я поведе към автомобила. — Разговорът още не е приключил. Когато това стане, ще се занимаваме с него. Дотогава, няма да те пусна да си тръгнеш. Със или без брат.

— Не можеш да ме държиш вечно — Меринъс се препъна към него и трепна, когато меките, изключително нежни косъмчета на гърдите му погалиха ръцете й. Проклет да е! Той не трябваше да е толкова чудесен на допир. Не трябваше да й причинява това.

— Ще видим.