Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (21)

Двадесета глава

Реджар беше този, който забеляза разликата.

Къде е синфазният камък?

Лорджин спря да гали кръста на съпругата си и се обърна разтревожен от думите на Реджар. Освободи я и започна да оглежда земята заедно с брат си.

Дийна изглеждаше объркана.

— Не може ли… да се е разпаднал заедно с Тийрдър?

— Не — Лорджин обикаляше района. — Камъкът е неразрушим.

Може би Яниф го е взел?

— Не знам, но не е тук. Това е повече от очевидно.

Какво трябва да направим?

— Засега нищо. Ще трябва да се консултираме с Яниф, естествено — Лорджин трепна. Беше ли това нов обмислен ход от страна на магьосника, поредния му опит да ги забърка в един от неговите планове?

Дийна прекъсна неприятните му мисли:

— Лорджин, мислиш ли, че Трейд ще се оправи? Въпреки това, което Яниф каза, видях болката, изписана на лицето му, когато той…

Лорджин въздъхна.

— Времето ще покаже, зира. Той извърши напълно безкористен акт — а това изисква голяма смелост. Жертва живота си за една справедлива кауза, но Трейд знаеше, че като застава пред теб, осъжда баща си — Лорджин се поколеба. — Аз не знам дали бих могъл да го направя. Беше принуден да вземе ужасно решение.

Чудя се какво накара Тийрдър да извика обратно мълнията… момент на чиста лудост?

— Не — отвърна Лорджин. — Момент на чиста яснота — той се обърна към Адееан. Очите му се спряха върху Шимале.

Той чу пеене.

Знаеше със сигурност, че трябва да се отърве от него. Беше прекалено опасно за всеки, който има достъп до него.

Беше му известен само един начин.

Щеше да влезе в тунелите с него и щеше да го захвърли, и камъка щеше да отиде в посоката, която реши. Такова действие щеше да предизвика силен катаклизъм в матрицата. Кой можеше да знае дали ще оцелее? И ако го направи, къде ще отиде? Далеч от дома, вероятно без шанс да се завърне.

За съжаление нямаше друг начин.

Той пое дълбоко дъх и помоли Адееан да свали Шимале от шията си.

Тя се подчини, без да има представа защо той иска това, но беше щастлива да се отърве от проклетото нещо.

Реджар обаче знаеше.

— Дай ми Шимале, Лорджин.

Лорджин мълчаливо погледна брат си в очите.

Аз ще вляза в тунелите с него. Ще се уверя, че завинаги е изгубено в коридорите на времето.

Лорджин се колебаеше. Като по-възрастен, той имаше задължения към брат си, но в действителност не искаше да оставя съпругата си. Не можеше да позволи да се ръководи от сърцето. Беше обучен да взема решения, основани върху това, което е най-добро за всички.

Въпреки това попита брат си:

— Но защо ти? — той знаеше, че за първи път през живота си щеше да позволи на сърцето му да го води. Реджар искаше да бъдат заедно. Брат му знаеше какво прави.

Аз винаги падам на краката си. — Реджар дари Лорджин с познатата си дяволита усмивка.

Лорджин му подаде Шимале и го прегърна.

— Благодаря ти, братко.

— Ще бъдеш добре, нали, Реджар?

Фамилиерът се обърна към Дийна и я прегърна бързо.

— Естествено — после каза тихо в ухото й — Нервността — мисля, че може би е част от това.

Дийна кимна, за да му покаже, че е разбрала.

 

 

Лорджин призова тунела. Реджар влезе в него, без да се поглежда назад. Взел огърлицата в ръка, замахна и я захвърли в миазмата. И зачака. Не чака дълго.

Оглушителен тътен се разнесе от всички посоки, когато матрицата се опита да поеме Шимале.

Трусовете прераснаха в огромни светлинни вълни от въртеливи смущения.

Хванат от космическата буря, Реджар беше захвърлен в коридорите на пространството.

 

 

— Мислиш ли, че той е добре?

Разтревоженото лице на Дийна се обърна към Лорджин. Те бяха усетили няколко остатъчни труса от смущенията, след като тунела се беше затворил.

— Можем само да се надяваме. Това беше една благородна постъпка.

— Да. Само се надявам да не страда твърде много заради нея.

Лорджин се усмихна слабо.

— Познавам брат си, и мога да кажа, че страданието може да бъде много относително понятие.

Дийна също се усмихна, пожелавайки на Реджар късмет.

Лорджин я наблюдаваше изпод полуспуснатите си клепачи. Изведнъж вдигна ръка към нея.

— Ела, Адееан, връщаме се обратно на Авиара — в нашия дом.

Той чакаше тя да поеме ръката му.

Очакваше много повече от това.

Беше приключило. Търсенето беше приключило. Беше ли тя гадател, както твърдеше Яниф? Тя никога нямаше да разбере със сигурност.

Но имаше ли значение?

Сега щеше да напусне Лорджин. Веднага щом се върнеха на Авиара, Яниф щеше да я изпрати обратно, и да изпълни молбата й. И тя щеше да тръгне.

Да остави Лорджин.

Да се сбогува. Никога нямаше да види усмихнатото му красиво лице отново. Никога нямаше да се смее заедно с него на неща, които само двамата знаеха. Никога повече нямаше да прави любов с него.

Той чакаше тя да поеме ръката му.

Той знаеше.

По някакъв начин не беше изненадана. Лорджин винаги е бил на една крачка пред нея откакто го бе срещнала. Винаги контролиран. Винаги зашеметяващ.

Да остави Лорджин?

Можеше да го остави колкото и можеше да спре да диша. Но ако хванеше ръката му сега, тя завинаги се сбогуваше с предишния си живот. Можеше ли да направи това?

Дийна получи неочаквано прозрение. Тя беше жената от пророчеството! Трябваше да бъде тя, не беше ли й казал той колко много я обича? И просто така да остави някаква друга жена да го вземе!

Лорджин й принадлежеше. Беше й казвал това през миналата нощ многократно.

Да, щеше да се сбогува с всичко, което познава, защото всичко, което имаше значение, стоеше точно тук, пред нея. Яниф беше прав — нейното търсене беше в края си. Тя беше цялостна.

С очи пълни със сълзи, тя пристъпи напред бавно и леко постави ръката си в неговата. Ръката му се затвори над нейната, и аметистовите му очи заблестяха към нея.

— Обичам те — каза тя.

Той вдигна ръката й и я постави на сърцето си, покривайки я със своята.

— В това, Ди-ий-на, не се съмнявам.

Тогава Лорджин та’ал Кру, рицарят на Чарл, владетелят на четирите сили, първият в линията на Кру, поведе неговата Адееан към дома.

Като воин винаги беше верен на думата си.