Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (6)

Пета глава

Гласът на Лорджин прогърмя в малкото помещение:

— В името на кръвта на Аях, жено! Не го чеши зад лявото ухо!

Главата на Дийна се повдигна рязко от повелителния му тон. Ужасена, тя погледна надолу към котката, и бързо се дръпна от нея. Нима беше отровна по някакъв неизвестен начин? Щеше ли да види сега живота да се изнизва пред очите й? Нямаше значение колко ужасна е истината, тя трябваше да я знае.

— Защо не? — попита тя Лорджин, очаквайки най-лошото.

— Защото той харесва това прекалено много — изрева Лорджин.

— Защото… — изписка тя. — Е, това придава смисъл! — беснееше тя. — Изплаши ме до смърт! Би трябвало да…

И тя го направи.

Ритна го силно по пищяла.

За съжаление ефектът беше притъпен от дебелината на ботушите му.

— Оох! — тя се втурна към другата страна на пещерата.

Лорджин отправи гневен поглед към котката.

Реджар погледна нагоре към него спокойно, както често правеха котките, когато са най-пакостливи.

— Мияуу.

Лорджин пристъпи напред към котката, но ръката на Яниф поставена на рамото му го спря.

— Нямаме време за такива глупости. Трябва да тръгнем веднага.

Лорджин отиде до Дийна и я хвана за лакътя.

— Трябва да тръгваме сега, зира.

Дийна се отдръпна от него и въпреки това почувства тръпка от мъжкото докосване — докосване, което й ставаше твърде познато. Тя се намръщи.

— Ти си много странен, знаеш ли?

Той се усмихна на забележката й, докато я водеше към кухината.

 

 

Дийна можа единствено да гледа с отворена уста външната пещера, в която влязоха. Тя беше огромна, може би колкото две футболни игрища. И навсякъде се разхождаха хора, приличаше на базар.

Тя можеше да види няколко щанда, предлагащи различни стоки, някои от които дори не бе виждала преди. Имаше колички, пълни догоре с всякакви видове артикули — красиви ефирни материи, бижута, екзотични храни, и още, и още, и още. Танцьори и жонгльори забавляваха тълпата. Странна музика се носеше из въздуха. Напомняха й за историите, които беше чела за пазарите по времето на кралица Елизабет.

Като изключим извънземните. Тук имаше всякакви хора, вероятно от други светове. Гледката, цветовете, звуците, миризмите, бяха изумителни.

Помисли, че вероятно тя е първият землянин, който някога е виждал това. Извънземните култури идваха тук и общуваха помежду си. Почувства пръстите на Лорджин под брадичката си, да затварят отворената й уста. Той беше направил това за нея. Дийна сияеше.

— Лорджин, това е прекрасно! Благодаря! Благодаря! Благодаря!

Лорджин се очарова от лъчистата й красота. Нямаше представа какво беше направило Искрицата толкова щастлива, но беше повече от склонен да приеме благодарностите. Той се наведе над нея и леко я целуна, като промърмори срещу меките й устни:

— Това е само сакри, пазар — нищо в сравнение с онова, което ще ти покажа, Искрице — безпомощен да се откъсне, той постави ръце около нея и задълбочи целувката.

Ох, толкава е сладък, мислеше тя, още веднъж замечтавайки се, и леко пикантен на вкус.

Унесени в прегръдката си, те не чуха приближаването на Яниф, докато той не се покашля.

— Ахам! Сега не е момента да се мотаем, Лорджин.

Лорджин прекъсна прегръдката, а Реджар притича към врявата в пещерата.

— Хайде, зира, трябва да ти купим по-подходящи дрехи за пътуването.

Той я поведе към един щанд, на който бяха изложени различни видове дрехи. Дийна разгледа няколко, изработени от красива копринена тъкан и беше доста разочарована, когато Лорджин купи чифт семпли шалвари, тип харем, и туника от тежка груба материя в мрачен маслиненозелен цвят. Купи й също подходяща пелерина с качулка, и три чифта черни ботуши.

Дийна погледна грозното облекло:

— Леле, благодаря, не знам какво да кажа.

Лорджин търпеливо й обясни, че нарочно й е избрал тези дрехи, за да не се набиват на очи.

— Някои от областите, през които ще преминем, привличат всякакъв вид отвратителни личности, включително търговци на роби от колониите Оберон. Не трябва да насочваме вниманието им към красотата ти, Адееан.

Красотата й? Исусе, кой би повярвал? Като оставим това настрана, коя съм аз, та да не угодя на този мъж?

След като тя се преоблече, те продължиха през пазара, и Лорджин направи различни покупки, които счете за необходими за пътуването им. Как определи какво точно ще им трябва си остана загадка за нея, списъкът с покупки и напомняше за плячкосване на боклуци.

Той купи на всички, включително и на Реджар, малки сладкиши, пълни с нещо зърнесто с пикантен вкус. Слез като се нахраниха, Лорджин постави всичките покупки на земята и кимна към Яниф.

Старият мистик протегна светещия си сега скиптър, затвори очи и вещите изчезнаха! Дийна забеляза как няколко минувачи дискретно погледнаха Яниф от разстояние. Тя правилно предположи, че таланта му не беше обичайно явление тук.

— Къде отидоха предметите? И защо си направи труда изобщо да купуваш всичко това, след като Яниф просто ги накара да изчезнат?

Като постави ръка около раменете й, Лорджин обясни:

— Яниф изпрати всичко в съседното измерение. Как мога да пренеса това? В следващото измерение всичко се нагъва, и съществува в друга пространствена равнина. Когато се нуждаем от нещо, Яниф ще ги изведе от онази равнина и ще ги върне. Стана ли ти ясно?

Дийна се присмя:

— Като в мъгла! Всичко, което разбрах, е, че имаш много от затвореното пространство, което те следва наоколо — осени я блестяща мисъл. — Знаеш ли, ти…, искам да кажа ние, ние можем да направим много пари с това… на Дисни. Те имат места, наречени складове, хората наемат пространството, за да съхраняват вещите си и…

Докато тя говореше, Лорджин я водеше през тълпата от хора към страничния тунел, като хвърляше развеселен поглед над главата й към Яниф, който просто повдигна очи към тавана, и поклати глава.

Реджар бягаше отзад с развята опашка.

 

 

Не мина много време преди да оставят звуците и оживената тълпа от голямата пещера далеч зад тях. Тунелът, през който преминаваха бе слабо осветен. На Дийна й се струваше, че колкото повече се отдалечаваха от главната пещера, толкова по-тъмно ставаше, докато накрая всичко, което остана беше мъждукаща зелена светлина, идваща от тавана и стените.

Лорджин настоя да се движат в редица по един, като той ги водеше, последван от Дийна, Яниф, и накрая Реджар. Котката едва ли щеше да е от някаква полза, ако се наложеше да се защитават, но тя остана на края на редицата.

Когато напуснаха областта на пазара, тунелът беше сравнително широк, за да позволява на многото пътници в този сектор да се приближават до града откъм множеството тунели. Обаче по-нататък тунела се стесняваше, докато остана пространство, колкото да вървят двама души един до друг.

Дийна разбра причината да се движат в редица по един, когато подминаха няколко групи, отиващи в противоположната посока. В такива моменти, Лорджин изглеждаше много напрегнат и бдителен, и често поглеждаше назад, за да се увери, че всичко е наред.

Вървяха часове наред, преминаваха заплетени тунели. Дийна се чудеше как някой би се ориентирал в този привидно безкраен лабиринт, и се възхищаваше на Лорджин, как не се поколеба нито веднъж за посоката.

Чудеше се също кога ще спрат за почивка. Краката започнаха да я болят. Автоматично поставяше единия си крак пред другия, гледаше красивата кристална структура на тавана и се питаше дали е направен от гипс. Тъй като това не беше Земята, нямаше начин да разбере.

— Ще починем скоро, дете — добродушния глас на Яниф дойде иззад нея.

Тя се обърна и го дари с благодарствена усмивка. Забеляза, че сферата в края на жезъла му пламти, и осветява още малко стъпките на стареца. До известна степен й стана мил.

След малко, тунела започна да се разширява и скоро те се озоваха в пещера, изобилстваща от сталактити и сталагмити, а в нея няколко заблудени пътници почиваха и се хранеха.

Лорджин поведе групата към един отдалечен ъгъл зад няколко големи колони, далеч от останалите. Яниф полека се отпусна на една скала, докато Дийна признателно седна на пода в краката му. Тя подпря гърба си на скалата, на която старецът се бе качил. Лорджин се облегна на една колона и даде знак на Яниф, който използва жезъла си, за да върне някои от припасите, които Лорджин беше купил.

За нейна изненада, старият мистик започна да реже куп зеленчуци с един малък нож, като ги хвърляше в съд, приличащ на гърне, а после добави малко течност. Дийна не можеше да не се разсмее на тази нелепост.

— Нещо забавлява ли те, дете? — попита Яниф, без да изпуска от поглед гърнето.

Дийна почти беше свикнала с необичайната способност на този човек да разбира настроенията й — дори когато беше с гръб към нея, както сега.

— Просто се чудех защо не размахаш магическия си жезъл и не доставиш супата вече приготвена.

Яниф се подсмихна:

— Не е толкова вкусна, както по този начин.

— Мисля, че знам какво имаш предвид. Като да използваш микровълнова, за да изпечеш хляб.

Лорджин се разхождаше около тях.

— С цялото това говорене ще трябва да останем до утре, докато се нахраним — той протегна ръка към котела и огъня пламна под него.

Очите на Дийна се разшириха.

— Не гледай толкова изненадано, Адееан. Не ти ли казах, че притежавам сила над огъня? — Той отиде зад ограденото със завеса пространство, вероятно за да използва нужника.

Дийна направи физиономия зад гърба му.

Реджар, който я наблюдаваше, се разходи бавно, а после се сви до нея, и положи глава в скута й. Тя разсеяно погали козината му, но все още мислите й бяха насочени към Лорджин.

— Понякога той е противно арогантен! — избухна тя.

Реджар измърка в съгласие.

— Само ако не беше толкова опустошително великолепен — Реджар наклони глава и се втренчи в нея. — Добре, такъв е, не ме гледай сякаш съм си изгубила ума.

Котката премигна.

— Никога не съм срещала някой като него преди — сведе поглед към котката. — Ще ти кажа една тайна — прошепна тя.

Реджар спря да мърка, сякаш съсредоточен върху думите й, и се приближи към нея.

— Той е най-секси изглеждащият мъж, който някога съм виждала. Когато ме гледа по определен начин… аз напълно се разтапям.

Реджар разшири очи.

Дийна не мислеше, че една котка може да изглежда развеселена, но тази определено беше.

— Мислиш, че това е забавно, нали?

Реджар постави главата си обратно в скута й и започна да мърка отново.

— Виж, ще те почеша зад лявото ухо пак — мърмореше Дийна, докато милваше главата му.

Докато супата се готвеше, Яниф седна до тях, а погледът му попадна на Реджар.

— Наслаждаваш ли се на бъркането на супата си, а, Реджар? — котката размаха опашка, без да променя удобната си поза. Яниф се изхили: — Най-добре е да спреш преди той да се върне, ако знаеш кое е добро за теб, разбойнико.

Реджар неохотно се повдигна и се премести пред огъня.

Дийна сви вежди.

— Какво има между Лорджин и тази котка?

Яниф изглеждаше развеселен от въпроса й, но отказа да обясни, и предпочете да попита Дийна за нейния свят.

Тя имаше няколко свои въпроса.

— Яниф, когато ти накара покупките да изчезнат, забелязах, че много от хората близо до нас гледаха с благоговение на способността ти. Бях останала с впечатлението, че магията е често срещано явление тук. Защо те изглеждаха не само смаяни, но и уплашени?

Яниф повдигна ръка и погали Боджо, докато се мръщеше замислено.

— Магията е обичайно явление тук, Адееан, но умението да я използваш не е. Много малко хора имат умението в нашите светове, обучението е дълго, а дисциплината много стриктна. Молителят трябва да се роди със скрита дарба да „пее“ на силите, които съпровождат съществуването ни. А естествено, някои имат повече вроден талант от други.

Яниф погледна замислено към Реджар.

— Освен това, има някои с големи способности, но отказват да признаят дарбата пред себе си.

— Значи казваш, че онези могат да „пеят“ на силите и вие гледате на тях като на специалисти, както ние, в моя свят, гледаме на докторите и инженерите?

— Специалисти, да, но има също и мистично „уважение“. Предполагам, че това го възприемаш като страхопочитание пред онези хора.

— Обучаваше ли Лорджин?

— Обучавам го. Това е един непрекъснат процес през цялото съществуване на това равнище.

Дийна поклати глава:

— Това е много различно от моя свят.

— Всъщност не. Твоят свят се основава на технологията. Нашият свят — на мистичните принципи, които ти наричаш магия. Машините от твоя свят, които видях в ума на Лорджин щяха да се възприемат като легенди от нашия народ. Те щяха да гледат на вашите апарати, както вие на историите за еднорога. Въпреки че има прилика, това, което е реално за нас, невинаги е реално за твоя свят, и обратното. Поради тази причина нашите светове трябва да съществуват независимо един от друг. Опознаването на всеки друг свят разрушава много структури на съществуването, основите на реалността за всеки един. И причинява тотално унищожение.

Дийна преглътна.

— Един вид комбиниране на материя и анти-материя?

Яниф кимна:

— Много сходно.

— Основите на реалността… един велик наш учен говореше за реалността в рамките на някакво отношение. Нарича се Теория на относителността.

— Тогава той е бил голям мистик.

— Мм, не съм сигурна, че той щеше да погледне на нещата по този начин.

Яниф се усмихна:

— Може би не.

Една неудобна мисъл се появи в съзнанието й.

— Яниф, аз зная за твоето съществуване. Не представлява ли това заплаха за нашите светове?

Яниф я погледна замислено. Фактът, че той знаеше, че тя няма да се върне в своя свят не трябваше да бъде споменат в отговора му. Той имаше доверие на Лорджин, който беше длъжен да я насочи към съдбата й. Отговорът му бе добре премерен:

— Не е задължително. Ти нямаш доказателство за нашето съществуване, с изключение на думата си. Макар че думата е достатъчна в нашата земя, в твоя свят, основан на факти и наука, едва ли ще бъде достатъчна. Те ще се нуждаят от неопровержимо доказателство и дори тогава ще бъдат скептични. Такова е естеството на съществуване на вашия вид.

Дийна въздъхна. Той беше прав за това. Никой нямаше до й повярва дори след милион години. По-лошо, вероятно щяха да я хвърлят в лудница, ако дадеше прекалена гласност. Щеше да е най-добре да се наслаждава на приключението, а когато се върнеше в собствената си всекидневна, да убеди себе си, че не си е въобразила всички тези неща. Може би ако напише тази история…

Докато мислите й блуждаеха около това, нещо й хрумна.

— Ако твоя свят е основан на магия, както ти каза, защо Лорджин има устройство за превеждане?

Яниф се засмя.

— Устройството не се основава на технологичните принципи, Адееан. То е… — той направи пауза, търсейки правилния начин да обясни. — Тъй като ми липсват по-добри думи, сложно отделено „фокусничество“ на Гилдията. Гилдията на Авиара произвежда много такива устройства за Алианса, полезно средство при търговията и договарянето.

— Това е интересно. Какво друго?

— Ами, например, дрехите, с които си облечена.

Дийна погледна печално към сивите си дрехи.

— Те са направили тези зашеметяващи творения?

— Не, но търговецът казал на Лорджин, че тъкачите от Гилдията на Авиара са ги омагьосали така, че да се самопочистват и непрекъснато да се обновяват.

— Страхотно — отговори Дийна сухо.

Яниф потри брадичката си.

— Знам какво имаш предвид, човек едва ли ще иска непременно такива дрехи да се обновяват. Но напук на вида им, мога да те уверя, че Лорджин настоя за печата на Тъкачите от Гилдията. Такъв печат показва, че са от най-високо качество.

И цена, без съмнение. Устройства, така ги нарече Яниф. Те щяха да обяснят много от малките й странни въпроси, намиращи се в дъното на съзнанието й; неща, които не се родееха съвсем с начина, по който работеха нещата в света, който познаваше.

Лорджин ги доближи и застана на едно коляно пред Дийна.

— След като се нахраним ще продължим нашето пътуване. Има един хан на половин ден път оттук. Надявам се да стигнем преди вечерта, така че да имаме по-сигурно място за спане. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това, Адееан?

— Не знам — много ходене е след това, което изминахме днес. Няма ли места за почивка по пътя?

Лорджин се усмихна съчувствено.

— Има няколко. Знам, че пътуването ще бъде тежко за теб, зира, но ми вярвай като ти казвам, че е от изключително значение да сме на сигурно място за през нощта. Ние сме се насочили към област, която местните наричат Дивите простори. Колкото повече приближаваме към нея, толкова се отдалечаваме от цивилизацията. Областта изобилства от убийци и разбойници. Моята първа грижа винаги е твоята безопасност — той се протегна и нежно погали косата й.

Гледа ме отново по онзи начин.

— Бла-благодаря ти, Лорджин. Ще опитам да дам най-доброто от себе си.

Той се наведе напред и любящо целуна върха на носа й.

— Когато се почувстваш много изморена, просто ми кажи, Искрице.

Тя кимна и той рязко се изправи да провери супата.

 

 

Дийна издържа четири часа ходене, преди да рухне и да не може да продължи напред. Лорджин беше много разстроен, не заради умората й, а защото не му беше казала, че е изморена. Вдигна я и я носи през останалата част от пътя, като мъмреше лекомислената й гордост, заради която не бе признала, че силите й са се стопили. През повечето време от последната част от пътуването, той й каза точно какво мисли за това. Ако Дийна не беше толкова изморена, щеше да го удари в стомаха. Вместо това тя прие порицанието мълчаливо.

По-лошото беше това, че Яниф не показваше признаци на умора, и тя беше смутена, че самата тя не можеше да продължи. Почувства се до известна степен по-добре, когато по-късно Яниф се приближи към нея и й обясни, че има необикновени запаси от сила и може да разчита на тях, когато са му необходими, и че тя не трябва да се самообвинява за изтощението си.

„Ханът“ представляваше голяма пещера с множество малки отвори на различни нива. Каменна пътека се извиваше покрай стените на голямата пещера, водеща към неопределен брой „стаи“. В средата на пещерата се намираше мястото за хранене. Дийна помисли, че най-доброто име за това би било „Механата в пещерата“

Няколко противно изглеждащи персони седяха на масите. Лорджин очевидно не хареса външния вид на тази сган и реши, че най-добре ще е да останат в стаите си. Яниф беше съгласен.

Дийна разгледа „стаята“ им.

Беше просто една празна пещера! Нямаше легла. Нямаше столове. Нямаше никакви мебели. Нямаше дори платформи, каквито имаше на предишното място.

— Надявам се да не са ти поискали прекалено висока цена за този изискан подслон — мърмореше тя саркастично.

Той се извърна от огъня, които беше започнал да пали и се засмя унило:

— В интерес на истината го направиха. Тъй като това е единственото жилище наоколо, могат да поискат цена, каквато им харесва и няма да имат проблеми с получаването й. Единствената алтернатива е да спим в тунелите, което е опасно начинание.

За вечеря, Яниф приготви яхния. Дийна не се осмели да попита какво има вътре. Не беше вкусно, но поне ставаше за ядене. След като се нахраниха Лорджин направи постеля от пелерината си и я поведе към втория вход в дъното на помещението.

Коридорът се извиваше надолу около скални образувания и отвор към малка ниша, от която нямаше друг изход. Дийна забеляза голяма дупка на каменния под. Естествен поток падаше надолу по стената на пещерата, приличаше на водопад, който се вливаше в малко езерце.

Лорджин премести пелерината си и каза:

— Можем да се изкъпем тук — той започна да сваля ризата си, след което ръцете му се насочиха към колана на панталоните му.

Дийна беше потресена. Той се събличаше!

— Спри! — извика тя.

Лорджин реагира незабавно като извади Кийракса от колана си и се огледа, приведен ниско.

— Нещо не е наред?

Очевидно той очакваше неканен гост, а не протеста й. Когато очите му не откриха никаква заплаха, той я погледна неодобрително:

— Защо извика, Адееан?

— Защото си гол! — отвърна тя възмутено.

Той я гледаше така сякаш си е изгубила ума.

— И как по друг начин предполагаш, че ще се изкъпя?

— От само себе си се разбира — тя вирна брадичка.

Лорджин се облегна на стената и скръсти ръце пред голите си гърди. Мрачният му поглед я изгаряше. Той помълча няколко минути, очевидно раздразнен. След това каза с нисък, твърд тон:

— Съблечи се, зира.

Нямаше начин да се съблече, докато беше в едно помещение с него.

— Не и докато не излезеш.

— Нямаш избор. Казах ти, че много престъпници имат навика да се крият в този сектор. Няма да те оставя без охрана. Сега се съблечи. Губим си времето с глупости.

— Няма.

— Ще го направиш.

Той се отдели от стената и тръгна устремено към нея. Дийна започна да отстъпва. Очите й се стрелнаха към коридора и се втурна неочаквано. Той я улови, преди да направи и две крачки, и затвърди предишната й преценка за способностите си.

Ръцете му я обвиха изотзад и той я повдигна от пода. Дийна започна да рита и да крещи, което изобщо не му повлия. Тя знаеше, че е силен, но не беше осъзнала колко, докато той не пое тежестта й с една ръка, като все още я държеше високо, гърчеща и съпротивляваща се и използва другата си ръка, за да смъкне бързо дрехите от тялото й, оставяйки я само по огърлица.

Тя нададе възмутен вик, после изписка протестиращо, когато той безцеремонно я стовари в студената вода на езерцето. Дийна се подаде на повърхността и плюейки, избута мократа коса от лицето си.

— Свиня! Никога няма да ти простя за…

Той не я слушаше, бързо изхлузи ботушите и панталоните си и скочи в езерцето до нея. Трудно овладяното му изражение говореше, че е близо до това да изгуби самообладание.

Извиси се над нея с целия си ръст, очите му бяха присвити.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — гласът му беше опасно тих.

Дийна затвори уста, и се отказа да го предизвиква допълнително. Кръстоса ръце, за да скрие гърдите си, погледна надолу към бистрата вода и поклати глава.

— Мъдро решение.

Лорджин се протегна и извади малко шишенце. Дийна забеляза, че водата е кристалночиста и не можеше да скрие нищо от него. Бързо затвори очи, за да не си помисли той, че го зяпа. Отвори ги за кратко, когато почувства ръката му върху своята.

— Използвай това масло, за да се почистиш. Действа приблизително по начина, по който и вашия сапун.

Дийна предпазливо погледна шишенцето и отвори капачката. Ухаеше на сандалово дърво.

— Малко количество е достатъчно. Една капка ще стигне за тялото ти, още една за косата ти.

Като се опитваше да не поглежда към него, Дийна бързо насапуниса тялото си, и забеляза, че когато се изплаква, балончетата изчезват.

— Не замърсява водата. Нещо, което твоят свят трябва да се научи да прави. Обърни се, ще ти помогна за косата.

Дийна смирено се подчини. Лорджин имаше една страна от характера си, с която тя не искаше да се сблъска отново. Поне за известно време. Освен това, той изглежда напълно бе забравил за голотата си.

Когато се обърна, Лорджин преглътна в усилие да запази контрол. Усещането за голото й тяло, мятащо се в ръцете му, почти го бе довършило. Но когато видя за първи път, прекрасно оформените й пълни гърди, тясната талия, приятно закръглените бедра и дългите стройни крака, почти простена на глас. Това бе всичко, което можеше да направи, за да не я свали на пода до брега на езерцето и да я вземе точно тук и сега.

Единствената причина, поради която беше способен да поддържа някакво подобие на контрол, беше гневът му към нея. Надяваше, че сега тя щеше да бъде по-спокойна около него. Но не и в този случай. Подозираше, че преживяванията й с мъже бяха ограничени, нещо нечувано сред народа му за жени, достигнали зрялост.

Предишните му мисли се върнаха да го тормозят отново. Тя трябваше да преодолее страха си от него, когато му дойдеше времето. Яниф вярваше, че е по-добре това да стане колкото се може по-рано, а Лорджин беше достатъчно умен, за да не пренебрегва прозренията на мистика.

Но сега не му беше времето. Утре, когато стигнат дома на лечителя…

Дийна почувства силните пръсти на Лорджин, да масажират скалпа й, докато сапунисваше косата й. Не се забави дълго със задачата си, и я инструктира да се потопи под водата и да се изплакне. С пестеливи движения той се погрижи за собствената си чистота, като изми косата си по същия начин. След това излезе от езерцето и се наведе да й подаде ръка.

Дийна се стараеше да гледа навсякъде, но не и там.

Но сигурно бе разкрита, защото той се усмихна слабо на неудобството й. Веднага след като излезе от водата тя се запъти да облече дрехите си, но той я спря като се приближи зад нея и обгърна със силните си ръце кръста й.

Дийна замръзна, когато почувства копринената му кожа, студена от водата, да се плъзга срещу нея.

— Лорджин! — тя се опита да се освободи от ръцете му.

Той се наклони напред и прошепна в ухото й.

— Шшшт… — тя почувства топъл въздух да милва глезените й. Нежният повей на въздуха се придвижи нагоре по тялото й. След това лекият вятър ги обгърна, и изсуши студената влага от телата им. Усещането за мек топъл бриз в комбинация с гладката хладна твърдост на Лорджин зад нея я хипнотизира. Тя не осъзнаваше, че главата й е паднала назад върху гърдите му, или че е затворила очите си, завладяна от чувствеността на момента.

Лорджин безмълвно се взираше в нея, като се чудеше дали да се възползва от безпомощността й. Нямаше да му бъде трудно да възпламени сетивата й сега. Знаеше го със сигурност. Но щом си го помисли, бързо отхвърли идеята. Районът беше твърде достъпен, обстановката прекалено примитивна.

Когато вече бяха сухи, той я обърна към себе си, и повдигна ръце от двете страни на главата й, за да може бризът да премине през косата й. Лекият ветрец, който докосна къдриците й, беше като дихание, идващо от Лорджин. Докато създаваше вятъра и контролираше движението му, и я сушеше, Дийна имаше усещането, че самите му пръсти минават през косата й — повдигаха я, галеха я, вплитаха се в нея.

Отне й няколко секунди да осъзнае, че е приключил и сега сушеше собствената си коса. Тя бързо облече дрехите си, с гръб към него. Лорджин скоро приключи, облече се и мълчаливо я поведе към стаята им.

Когато Дийна се върна, разбра, че Яниф е върнал три сламеника от своя „пространствен“ килер. Забеляза също три кожи, които щяха да им послужат за завивки. Най-малко беше очаквала свое собствено легло тази нощ, макар да признаваше, че Лорджин беше направил много приятен матрак предишната нощ. Тя погледна нагоре към него и се изчерви, като си спомни за начина, по който я бе поздравил за „добро утро“. Щеше да е по-добре да избягва това да се случи отново. Но след къпането, което бяха споделили, тя се чудеше защо.

Дийна се спусна на най-близкия сламеник, изтощена до смърт, а Яниф повика Лорджин при себе си. Той се усмихна нахално и каза нещо на Лорджин, което го накара да се изчерви. Но тя сви рамене твърде уморена да се чуди за това…

 

 

Яниф хранеше Боджо с парченце месо, и се усмихваше самодоволно на Лорджин.

— Когато ти казах да се заемеш с това, момче, не усетих ентусиазма ти — Яниф се изкикоти радостно. — Опитай да я ухажваш, Лорджин, не тероризирай бедното дете.

Лорджин поруменя, а погледа му попадна на Реджар, който махаше с опашка, и очевидно се забавляваше от представлението. Изпъна рамене.

— Не я тероризирам!

Яниф наклони глава привидно озадачен.

— Нима? Половината хан чу виковете й, сигурен съм.

Лорджин понечи да възрази, но стария мистик го прекъсна:

— Възхищавам се на такива техники, млади приятелю — изкикоти се Яниф. — Трябва да ме научиш на похвата ти с жените.

Смехът на Яниф отекна в пещерата. Дори котката не успя да сдържи веселието си, и се затъркаля с блеснали очи.

Лорджин само поклати глава и се обърна към сламеника, на който лежеше Адееан. Понякога, дори на тези години, Яниф можеше да се държи като младеж. Премести пелерината си, вдигна кожата и приготви леглото си.

Дийна скочи.

— Какво правиш тук? — Лорджин я погледна. Трябваше ли всеки да му създава проблеми тази вечер?

— Ще спя — той въздъхна. — Просто ще спя.

— Тогава защо не използваш някоя от другите постели?

— Каква друга? Да спя при Яниф ли?

— Разбира се, че не! Има друга — тя посочи постелята до огъня.

— Тази принадлежи на Реджар.

— Котката се нуждае от това? Не мисля… — тя спря, дочула странен шум от плъзгане идващ иззад Яниф. — Какъв е този шум? — доближи се тя до Лорджин.

Той погледна над нея и очите му се разшириха.

— Какъв шум?

— Там — не чуваш ли?

— Да — прошепна той. — Надявам се да не е… това!

Тя се присламчи по-близо до него.

— Какво?

— Виж! — той посочи странното създание, което бавно се плъзгаше по пода. Влачеше се с помощта на редица крайници, намиращи се отдолу на приличащото на червей тяло. От него се процеждаше слуз, която издаваше противен съскащ звук при движението му по пода.

— Какво е това? — прошепна тя ужасено.

— О, не! Пещерен зорф.

Зорф! Това беше съществото, с което Лорджин бе заплашил професора по митология, като му каза, че Яниф може да го превърне с едно щракване на пръстите си.

— Те… те опасни ли са?

— Да, много. През нощта обикалят пещерите в търсене на жертви. Виждаш ли течността, която отделят? Тя смила храната им. Чувал съм, че имат специални предпочитания към човешкото месо.

— О, Господи! — сега Дийна беше изцяло притисната към Лорджин.

— Разбира се, те мразят кожа от всякакъв вид и имат склонност да се насочват право към нея — ръцете му се извиха и я придърпаха надолу към постелята. После я нагласи на една страна и я изви към тялото си.

Дийна се задави, ококорена срещу ужасното създание.

— Така… така ще ни остави ли на мира тази нощ?

Лорджин опря брадичката си на извивката на рамото й.

— Вероятно. Не се плаши, ако чуеш писъци през нощта. Човешки писъци.

Дийна потрепери, а ръката на Лорджин я обгърна сигурно.

— Човешки пи-писъци? — Дийна притисна ръката му здраво около кръста си.

— След като приключат нощното си хранене, те се прибират в леговищата си — прошепна той в ухото й. — На място, наречено Туун Таун — зъбите му гризнаха ухото, и закачливо го подръпнаха.

— Лорджин! Как можа! — тихият му смях погали ухото, и изпрати тръпки по гърба й.

— Заспивай, Искрице. Тук ще си в безопасност. Те са безобидни — целуна страничната извивка на врата й и се приготви да спи.

Въпреки уверението на Лорджин, Дийна остана будна известно време, а погледът й търсеше противния зорф.