Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (4)

Трета глава

Дийна седна в главната зала и разгледа брошурата с програмата.

Имаше голям избор — дискусии, филми, семинари, изложение на костюми, информационна таблица на всичко — от НАСА до специални ефекти в киното. Можеха да посетят арт-шоуто или търговската стая. Спря се на дискусия на тема, която мислеше, че особено ще заинтересува Лорджин.

— Виж, Лорджин, това може да ти хареса — тя посочи в брошурата, и тогава разбра по обърканото му изражение, че той не можеше да чете на нейния език. Очевидно приспособлението му за превод не работеше при написан текст. — Нарича се „Магия: Мит или Реалност“. Нека проверим.

Тя намери стаята на втория етаж. Вече беше доста пълна, но успя да открие два свободни стола в края на пътеката. Седнаха на местата си, точно когато ръководителя започна с твърде дългото въведение за корените на магията във фолклора.

След около десет минути на самодоволно дърдорене, Дийна осъзна, че човекът е влюбен в звученето на гласа си. Понечи да попита Лорджин дали иска да си тръгнат, но той изглежда беше погълнат от думите, така че тя седна пак, потискайки една прозявка.

Без предупреждение, Лорджин се изправи и каза със силен глас:

— Вие нямате представа за какво говорите, надут глупак! — Дийна хлътна в стола си, и опита да се направи на невидима.

Председателят объркано отговори:

— Аз съм професор по митология в Принстън. Мисля, че имам някакъв авторитет да говоря…

— Ба! Можеш ли да правиш заклинания? Чел ли си „Знаците на Те“, изобщо? Какво ниво на сили имаш?

В този момент Дийна реши: повече никакви семинари за магии за Лорджин.

Професорът му отговори самодоволно:

— Не е нужно един човек да убие дракон, за да разбере основните…

— А ти правил ли си го?

— Да съм правил какво? — професорът започна да се дразни.

— Уби ли този дракон, за който говориш?

Всички се разсмяха. Изглежда Дийна не беше единствената, която беше отегчена гласа на професора.

— Напоследък не — дразнещият му тон беше снизходителен.

— Никога, обзалагам се. Моят приятел Яниф може да те превърне в лигав зорф с едно махване на ръка и ти не би могъл да направиш нищо. Не ти прилича да говориш по въпрос, по който нямаш познания от първа ръка.

Това беше. Дийна се изправи.

— Ние си тръгваме. Сега! — тя го хвана за ръката и го издърпа от мястото му.

— Ще те намеря по-късно и ще приключа с теб — извика Лорджин докато тя го влачеше през стаята.

— Трудно ще дочакам — въздъхна професорът.

Едва излезли, и Лорджин попита Дийна защо е поискала да напуснат.

— Защото ти беше прав, той е надут глупак.

Тя реши след това да отидат в търговската стая, за да провери стоката преди голямата тълпа и да си избере първа. Тя погледна тъжно надолу към новите ботуши на Лорджин. Не че сега можеше да си позволи да купи много.

Спряха на прага на търговската стая. Около петстотин търговци бяха настанили временните си магазини тук, продавайки всичко от художествени репродукции до колекционерски издания на редки научнофантастични книги, от играчки на телевизионни фантастични герои до филми, от карти таро до скулптури на магьосници.

Лорджин проучваше мястото.

— Това много прилича на сакри от моята планета — той отиде до една маса с изложени кристали, мърморейки под нос. — Много прилича.

Дийна нямаше сърце да му каже, че това не е типичен пазар на Земята. Съвсем не е. Те бавно се движеха по пътеките.

Той се забавляваше, докато се разхождаше край разнообразните стоки за продан. Дийна прекара известно време пред плакатите от стари филми, а Лорджин изглеждаше очарован от дървените скулптури на Еуокско село.

Дийна беше срещнала вече няколко свои приятели и те се бяха съгласили да се видят на вечеря по-късно. Приятелката й Кристен прояви силно любопитство относно Лорджин. Кристен винаги бе била прекалено умна за собственото си добро, помисли си Дийна с усмивка. Тя си спомни как Кристен се опитваше да изкопчи информация за спътника й. Не я винеше, тъй като никога не беше споменавала Лорджин пред приятелката си по време на телефонните им разговори.

Лорджин се спря пред маса, излагаща необикновени бижута, и се възхити на френска шнола с цветче от бял и розов порцелан на нея. Той внимателно опипа с пръсти миниатюрния цвят.

— Това е много красиво — той следеше реакцията на Дийна.

— Хубаво е.

— Изработката е толкова детайлна. Сигурно е много скъпо.

Дийна обърна поглед към него, щом забеляза интереса му към шнолата. Той не знаеше, че това е евтина стока.

— Ако бях у дома — продължи той, без да забелязва изпитателния й поглед, — щях да ти подаря това, Адееан — той я погледна питащо. — Но нямам пластмасова карта.

Дийна веднага потъна в този сладък поглед:

— Ще ти дам пари, но се надявам да ми ги върнеш — тя извади три долара от портмонето си.

— Не пластмасова карта?

— Не и за това — и му подаде парите.

Той ги подаде на продавача, после й направи знак да се завърти и постави шнолата в косата й като корона на главата. Дийна подозираше, че той би могъл да изживее остатъка на живота си кралски само срещу един от камъните в дръжката на ножа, който наричаше Сеарикс. Подозираше също, че той би дал част от живота си, преди да позволи ножът да бъде осквернен по такъв начин.

Лорджин оглеждаше делото си, доволен от резултата.

— Благодаря ти. Това е красив подарък, Лорджин. Беше много мило, че помисли за мен.

Ръката му топло улови лицето й.

— Бих ти дал повече, Адееан, много повече.

Дийна погледна към красивите му очи, и почувства слаба дезориентация. Да, повече… Тя премигна объркано. Господи, той отслабва съпротивата ми! Не мога да позволя това да се случи. В никакъв случай!

— Н-нека да разгледаме арт-шоуто.

Той й се усмихна многозначително.

— Ти води; аз ще те следвам — посочи с ръка той. Когато тя мина напред, той произнесе напевно с глас, твърде нисък, за да го чуе — Засега.

Арт-шоуто беше прекрасно. Лорджин изглежда наистина се забавляваше на тази част от конвенцията. Бяха изложени няколко корици на популярни книги, както и в добавка, оригинални художествени произведения.

Лорджин застана пред особено неприветлива интерпретация на извънземен пейзаж. Художникът забеляза интереса му.

— Какво мислите за това? — попита той Лорджин.

— Това ми напомня за Алтаран Гаедре две в сектор Сперис. Били ли сте там?

Художникът се засмя.

— Понякога.

— Красиво място за гледане, но криещо опасности за тези, които не го познават.

— Да, опитах се да уловя това усещане на платното.

— Постигнали сте целта. Веднъж откраднаха всичките кронес, които бях пренесъл от чактан в Стария град — Лорджин се стопли от спомена. — Бях пил прекалено много и се опомних напълно съблечен. Тя ме заведе… — той рязко спря, спомняйки си присъствието на Дийна. Тя сякаш жадно се интересуваше от историята. Изглеждаше прекалено заинтересована. Той реши да не продължава историята.

Художникът сподави смеха си:

— Трябва да сте страхотен писател. Хей, уморен съм от стоенето тук. Защо не ми позволиш да те черпя една бира?

Лорджин се обърна към художника:

— Благодаря, но не знам какво да правя с една мечка^[1].

— Бира, Лорджин — обясни Дийна. — Английският е негов втори език — или доколкото знаеше, негов хиляден език. — Бирата е алкохол. Ферментирало житно растение…

— А — кийран. Да — той плесна бедния човек по гърба, изпращайки го на пет стъпки напред. — Да тръгваме, приятелю.

Дийна помисли за чудесната възможност се измъкне, може би да види танци от времето на Регентството, и направи дискретно движение встрани. Преди да направи две стъпки Лорджин я хвана за яката.

— Отиваш ли някъде, Адееан?

— Очевидно не.

 

 

Те си поръчаха питиетата, прекарвайки си добре с художника, чийто бърз ум и способност да се потопи в това, което приемаше за играна от Лорджин роля, направи прекараното време много забавно. Разбира се, той си нямаше идея, че участва в каквато и да било игра.

Тъй като беше късно следобед, а тя беше уморена от предишната нощ, Дийна каза на Лорджин, че ще се оттегли за почивка преди срещата за вечеря. Щом забеляза тъмните кръгове под очите й, Лорджин веднага се съгласи.

В хотелската стая, тя едва държеше очите си отворени, като винеше тревогата си от това, че бе спала до него през миналата нощ, както и умората от полета — за умореното си състояние.

Бързо се преоблече в нощницата си и се тръшна на леглото, като пожела на Лорджин приятно гледане на анимационни филми. Зачуди се как да го инструктира по кое време да я събуди, но стигна до перфектно решение, да му каже да я събуди, когато се появи Флинстоун. Тя задряма преди още главата й да докосне възглавницата.

 

 

Дийна почувства студен въздух по гърба си и простена жално във възглавницата. Както обикновено, нощницата й се беше повдигнала над кръста й и ако тя не беше толкова сънена, щеше да я дръпне обратно. Помисли си, че чувства лекото плъзгане на пръсти надолу към вдлъбнатината на гърба си в основата на гръбнака.

Лорджин шепнеше в ухото й:

— Адееан, време е да се събудиш.

Тя отблъсна устата му от ухото си, мънкайки нещо неразбираемо. Той се наклони над нея, косата му помилва гърба й. Върхът на езика му намери двете малки трапчинки в основата на гръбнака й над ръба на бикините й. Малка тръпка я разтресе и я разбуди.

— Престани, Лорджин.

Отговорът му беше леко плъзване със зъби по задните й части.

Това я изправи. Тя бързо се изплъзна, но той ловко я намести под себе си, видимо развеселен от изражението на ужас примесено с паника.

— Не харесваш начина ми на събуждане? — попита той прекалено невинно, докато дланта му се движеше по дължината на косата й.

Дийна замръзна, не беше сигурна как да реагира.

Лорджин се подпря на лакти, отпуснат напълно върху нея, облечените му в дънки бедра се притискаха срещу нейните. Огненият му поглед се втренчи в меката й пълна уста. Езикът й нервно се показа и облиза бързо сухата й долна устна.

Очите му се повдигнаха и срещнаха нейните, докато пръстите му проследиха мястото, което беше навлажнила и ги поднесе към собствените си устни, сякаш я… опитваше на вкус. Очите му пламнаха отново и той, очевидно решен да се върне обратно, наведе лицето си стремително към нея.

Тя безмълвно поклати глава в отказ.

— Ще те имам, Искрице — промърмори той дрезгаво и очите й се отвориха широко.

Дийна постави ръце на гърдите му в стремежа си да го отблъсне. Той просто върна пръстите си на долната й устна, отваряйки устата й за него.

Тя се втренчи в него хипнотизирана. Беше я пленил. Много уверено. Много ловко. Много мъжествено. Когато заговори, тонът му звучеше грубо и непреклонно.

— Без съмнение.

Дийна не беше сигурна дали простени или изхленчи.

Сладките му устни срещнаха нейните и ги запалиха. Горещи. Твърди. Искащи. Тя се опита да извърне глава, но ръцете му я задържаха здраво на място. Езикът му потърси устата й. Тя се опита да му каже да спре, но когато отвори уста да проговори, той незабавно се възползва от получения достъп.

Като смел воин, той не оставяше непревзето място с коприненото си докосване. Кадифените му устни и изкусния език опитно я завладяваха, отнемаха й дъха и предизвикваха малки странни тръпки на електрически копнеж.

Тя изцяло бе завладяна от него, а от това винаги се беше страхувала. Дийна трепереше неудържимо под неговата яростна атака.

Той прекъсна целувката рязко, както я беше започнал, оставяйки я задъхана. Раздразнено скочи от нея и блъсна телевизора, за да го спре.

Лорджин не беше равнодушен към преживяното. Очите му горяха като аметистови кристали, пламтяха и блестяха в розово. Необяснимият й страх го обиждаше. Когато заговори, студеният му спокоен тон й даде представа за пожара в него:

— Мога да те възбудя, Адееан — той се завъртя и излезе на балкона, позволявайки на нощния бриз да охлади страстта му.

Да я възбуди?

Тя все още лежеше в леглото, зашеметена, а ръката й докосваше туптящите й устни. Никой не можеше да се целува по този начин… Никой човек. Сега бе по-изплашена от него от когато и да било. И от себе си. Боже мой, ако този електрически ток беше някакъв знак… Мили Боже. Беше… различно. Невероятно еротично… И много по-лошо, отколкото си бе представяла.

Извънземен или не, той бе прекалено опитен сексуално, за да се справи с него. Беше далеч по-напреднал от нея. Исусе, през целия си живот тя бе имала един-единствен жалък опит. И беше наистина жалък. Не трябваше да се забърква с Лорджин, просто не трябваше. Не можеше да го контролира. Случилото се беше доказателство. Освен това той беше арогантен. Какво щеше да прави с мъж като него?

Какво не би правила с мъж като него?

Не. Абсолютно не.

Разумната част от нея излезе на повърхността. Ако той мислеше, че не го иска, това можеше единствено да се окаже в нейна полза. Освен това, обади се един малък глас вътре в нея, той гледаше на това като предизвикателство, малко доказателство за мъжката му гордост, може би? Абсурдно. Не беше все едно той да…

Тя получи главоболие — състояние, в което изглежда изпадаше често щом бе около него. Най-доброто, което можеше да направи беше да си представи, че това никога не се е случвало, и да се увери, че няма да се случи отново. Можеше да извика управителя и да му каже да донесе едно легло и за нея.

Наистина ли мислеше, че едно легло щеше да спре този рицар-воин?

Това беше по-добрият вариант, или пътищата им щяха да се разделят. Тя стана и отиде до банята да се изкъпе.

По-късно, когато Лорджин си вземаше душ, тя подбра дълга туника за вечерята. Ръкавите бяха с форма на камбанки, и й придаваха средновековен вид. Тя реши да сложи камъка. Извади го от чантата си и го сложи на роклята. Перфектно.

Странно как не помнеше камъка да е бил толкова яркозелен…

Тя сви рамене. Това не беше първото странно нещо, което й се случваше напоследък. Тя мрачно облече сакото си, закопча го до брадичката си и зачака Лорджин да приключи с обличането.

Във фоайето на хотела Дийна се зарадва, когато разпозна стар свой приятел.

— Джими! — извика тя, за да привлече вниманието му. Когато той я забеляза, веднага скочи към нея, сякаш беше нейният домашен любимец.

— Дийна! — очите му се разшириха, когато огледа външния й вид. — Изглеждаш добре. Но ти винаги си изглеждала добре. И така, какво ново около теб, скъпа?

Очите на Дийна за кратко стрелнаха Лорджин:

— Ох, обичайното… Живея с извънземен сега, не си ли чул? — тя се усмихна на Джими с котешка усмивка.

Той я познаваше от твърде дълго, за да бъде подведен от думите й.

— Познавам те, трябва да има нещо, хм?

Истината никога няма да бъде изречена, Джими.

— И така, как върви живота ти, Джими? — какъв глупав въпрос. Тя съжали веднага след като го изрече.

Джими се вторачи в нея.

— Ни най-малко не се държиш като себе си, сърце мое — той забеляза притеснението й и смени темата. — Ще ходиш ли на шотландското парти довечера?

— Бих искала.

— Чух за шотландски питиета със скоч в тях — Глен Фидих.

— Тогава определено ще бъда там.

— В кой хотел си отседнала?

— В този. По-лесно е да се отседне в хотел, намиращ се най-близо до центъра на конвенцията.

— Да, но е по-скъпо. Виж, мога да дойда до стаята ти преди партито, и тогава можем да отидем заедно?

— Това ще бъде чудес…

— Не мисля — Лорджин пристъпи напред, поставяйки собственически ръка на рамото на Дийна.

Джими отстъпи назад.

— О, вие заедно ли сте?

— Не — каза тя.

— Да — каза той.

Джими премести поглед от единия към другия. Дийна изглеждаше изненадана, а големият мъж разгорещен.

Очите на Лорджин се присвиха застрашително.

— Тръгвай сега и забрави за тази жена.

Джими се обърна към Дийна, очевидно объркан.

— Дийна? — Лорджин пристъпи напред. Джими съвсем не бе глупав. — Ще се видим… ще се видим на партито.

Дийна му помаха умърлушена.

Когато той изчезна от полезрението им, тя се обърна към Лорджин, изправи се на пръстите на краката си и го сграбчи за арогантното ухо. Дръпна го и го завъртя за назидание.

— Ох! Пусни ме веднага! — Лорджин беше потресен, никой, да не говорим за обикновено момиче, не би имал смелостта да докосне един Рицар на Чарл по такъв начин.

Дийна не се остави да бъде уплашена като бедния Джими. Тя отново дръпна силно ухото му, така че да я разбере правилно.

— Какво си мислиш, че правиш? Аз го харесвам.

Лорджин стегна ръка около китката й, приложи умел натиск, като предизвика рефлексно движение, и това освободи ухото му от хватката й. Все още стискайки китката й, той се завъртя към нея и каза с нисък глас:

— Няма да се виждаш с този мъж отново.

— Какво? — не можеше да повярва на неговата злъч. Дръпна ръка и я освободи.

— Вече казах каквото исках да кажа. Не ти позволявам.

— Няма да позволиш… Слушай, приятел, какво те кара да мислиш, че имаш право…

Тя спря, защото Лорджин сграбчи горната част на ръцете й яростно. Блестящият му поглед я прониза.

— Аз взех Правото. Ти няма да направиш това.

— Никога не съм ти давала Правото — какво говореше тя? Започваше да звучи също толкова налудничаво, колкото него, за Бога.

Той изсумтя на глупавото й изказване.

— Ти не си ми давала Правото. Аз го взех. Няма да говорим повече за това.

— Ще говорим. Мога да правя каквото си искам, аз имам…

— Не.

— Не? Извинявай, „не“ ли чух?

— Най-малкото няма нищо му няма на слуха ти.

Това я ядоса.

— Добре, можеш да се върнеш обратно при варварските си наклонности и да ме оставиш намира. Не харесвам отношението ти.

— Това няма значение за мен — той сви рамене арогантно.

Беше невъзможно да му представи аргумент, ядоса се тя. Той продължаваше да преиначава всичко, което не му беше удобно.

— Слушай, Лорджин, ти може да си се самоназначил за Чи’ин т’се Лю, но това не ти дава право да ми казваш с кого мога да дружа.

— Права си — тя го погледна изненадано, но бързо помръкна при следващите му думи: — Сам си дадох тези специални правомощия.

— Тогава аз не ги признавам — тази игра можеше да се играе от двама.

Погледът му стана унищожителен.

— Ще го направиш!

 

 

Тя отказа да говори с него през по-голяма част от вечерята. Не че той забеляза. Очевидна Лорджин най-накрая беше открил храна, на която да се наслаждава — в Китайския ресторант. Тя не беше виждала никой да яде толкова много мо-го-пан през живота си.

Приятелите й го намериха за достатъчно странен, за да бъде интересен и скоро пиеха май-тай с него, сякаш той беше един вид, конвенционална институция. Тя започна да подозира, че той може да ги напие всичките, докато изпопадат под масата, а той още щеше да е способен да победи една-две микровълнови.

Дийна не беше много щастлива от това внезапно собственическо отношение. Може би се страхуваше, че тя може да го изостави. Или пък бе неуверен, защото живееше на друго място, и се чувстваше странно…

Богатият тембър на смеха му проникна зад мислите й.

Такъв мъж никога не би се чувствал неуверен и един ден през живота си, идиотке. Той е просто едно арогантно животно.

Тя забарабани с пръсти по масата.

Как да се споразумее с него — това беше въпросът. Погледна го отново. Лорджин говореше с приятелката й Кристен. В този момент обърна главата си и хладно срещна очите й. Дийна се втренчи в тях като вирна брадичката си. Лорджин повдигна вежди към нея с мълчаливо предизвикателство.

Очевидно не беше отстъпил от становището си.

И не изглеждаше крайно засегнат от мълчанието й. Напротив, пламъчето в очите му, всъщност показваше, че е развеселен от това. Тя извърна поглед, без да пропуска звука на ниския му смях, докато насочваше вниманието си към другия край на масата.

Съществуваше определение за мъже като него. Тя потръпна отвратено.

Една ужасна мисъл я споходи. Какъв ли щеше да бъде той в собственото си обкръжение? Тя потръпна отново. Благодари на Бога, че никога нямаше да стане свидетел на демонстрацията му на наперено господство. Мислеше прекалено много и това я накара да се почувства зле. Нямаше смисъл да се разстройва, едва ли щеше да попадне в такава ситуация.

Въпреки че бе облякла сакото си, почувства неочаквано, как студа се прокрадва надолу по гръбнака й.

 

 

След вечеря всички се върнаха обратно в главния салон на центъра на конвенцията. Бяха взели решение да пообиколят и да се смесят с тълпата докато започне партито. Лорджин беше пресрещнат от художника, с когото се бе срещнал по-рано през деня.

Кристен реши да използва възможността и да подложи Дийна на разпит за мистериозния Лорджин. Тъй като в залата беше топло, тя разкопча сакото си и го метна върху едно канапе. Камъкът проблесна искрящо на флуоресцентната светлина.

Лорджин почувства странно притегляне. Той бавно обърна глава по посока на Дийна, очите му се разшириха в шок.

Шимале! Аях, тя носеше Шимале!

Лорджин стоеше като прикован, усещайки силата дори от разстояние. Сега нямаше съмнение защо се бе озовал тук.

Древното пророчество бе вярно.

Знаеше, че това място не е опасно за нея, затова той внезапно се обърна и тръгна, като остави художника да говори на въздуха. Имаше толкова много неща за вършене. Трябваше да избегне неприятностите от Предизвикателството. Първо трябваше да се погрижи за това.

Той се върна в хотела.

Кристен старателно въртеше Дийна на шиш. Момичето беше като Испанската инквизиция, когато си наумеше нещо. И никой не знаеше кога Испанската инквизиция щеше да удари.

Дийна се усмихна вътрешно, докато ловко избягваше отговорите на някои по-неудобни въпроси. Тя се огледа, като очакваше да види Лорджин някъде наблизо, но с изненада откри, че не го забелязва. Това не беше в негов стил. Неговата лична мисия бе да не я изпуска от поглед. Последният път го беше видяла да говори с новия си приятел художника…

Имаше любопитно бръмчене на гласове в края на залата до входа, и тя се придвижи напред.

Тълпата внезапно се раздели като Червено море и Лорджин премина, облечен с неговия ексцентричен костюм с наметка. Ярката белота на ризата блестеше на фона на златния тен на кожата му, черните му пиратски ботуши тупаха тежко по циментения под. Тъмната наметка със златните символи се развяваше около него, докато той целенасочено вървеше към нея.

Дъхът на Дийна заседна в гърлото. Беше забравила колко великолепно изглежда той в своето собствено одеяние.

Когато се приближи до нея, той извади Кийракса и се спусна на едното си коляно, наметката му се раздвижи около него. Щом наведе главата си, той поднесе Кийракса към нея с острието напред и произнесе с твърд, и уверен глас:

— Твой слуга.

Дийна стоеше като закована, и гледаше надолу към върха на златната му глава. Той очевидно очакваше от нея да направи нещо. Но какво? Да вземе ножа, може би? Тя се протегна и предпазливо го пое от него.

Лорджин продължаваше да стои с изпънати напред ръце и сведена глава. Сега какво искаше? Тя не знаеше какво иска проклетия извънземен!

Раздразнена, понечи да му върне камата по начина, по който бе научена още като малко дете. Винаги подавай нож на някого с дръжката към него, Дийна. Добър съвет, тъй като това острие изглеждаше дяволски остро.

Тя беше готова да го направи, когато, но поради някаква необяснима причина, тя рязко промени намерението си и му го върна точно по начина, по който той й го бе дал, острието сочеше сърцето му.

Без да поглежда нагоре, топлите му силни ръце покриха нейните на дръжката, изпращайки вълна от изтръпване нагоре по ръцете й навсякъде по тялото й. Тогава той взе камата, бързо я прибра в ножницата и се изправи.

Взираше се надолу към нея, с очи натежали от чувство, което тя не разбираше.

— Твой крал — измърмори той арогантно.

Преди тя да успее да го попита за какво беше всичко това, той се обърна към Кристен:

— Стана ли свидетел на това? — настоя той.

Кристен беше смаяна.

— Д-да.

— Името ти, госпожице?

— К-Кристен. Кристен Браун.

Лорджин погледна нагоре, разтвори ръцете си широко докато покоряващият му глас гръмна из цялата зала:

„Аз, Лорджин та’ал Кру,

Рицар на Чарл,

Притежател на Четирите сили,

Син от линията на Лодарес,

За чиято съдба се говори,

По този начин призовавам Кристен Браун от този свят

като Свидетел.

НЕКА БЪДЕ ЗАПЕЧАТАНО ЗА ВЕЧНОСТТА!“

В залата цареше мъртва тишина. След това спонтанни аплодисменти избухнаха от всякъде. Те си мислеха, че това е пародия! Дийна се огледа наоколо, не беше сигурна какво да направи. Почувства силната ръка на Лорджин на лакътя си.

— Ела с мен, зира — езикът му се търкулна по р-то на странната дума.

Тя разпозна погледа в очите му. Всеки момент тези малки розови светлинки щяха да се появят.

Да, определено беше по-добре да тръгват.

 

 

Влязоха в хотелската си стая.

Дийна веднага се обърна за конфронтация с Лорджин заради скандалната сцена, която беше направил. Тя отвори уста да му даде да се разбере, и тогава внезапно я затвори. Той се беше приближил с намерение, за което тя не беше сигурна.

Тя се облегна на стената, но той не отстъпи. Вдигна я на ръце, сякаш не беше нещо повече от парцалена кукла, а пелерината му се вееше около двама им.

Тогава тя почувства лек вятър и странно пробождащо чувство. Имаше особена светлина в стаята. Внезапно малка кръгла дупка от мигащи цветни светлини се появи от нищото. Тя растеше все повече, почти погълна половината стая.

Дийна се ужаси и скри главата си в пелерината на Лорджин, свита в сигурността на прегръдката му. Той уви пелерината си плътно около нея и пристъпи в портала. Наведе глава към нейната и ниският му дълбок глас премина през нея като вълна от пулсираща светлина:

— Сега отиваме вкъщи, зира.

Тя не научи нищо повече, докато не отвори очи в една нова вселена.