Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (17)

Шестнадесета глава

— Толкова е красиво тук, Лорджин.

Те вървяха през гората вече двадесет минути на път за дома му в Извисяващите се гори. Дийна предполагаше, че Лорджин живее на около половин час път пеша от дома на родителите си.

Тя позволи на спокойствието и усамотението на земята да се влеят в нея, и вдъхна дълбоко хладния уханен въздух на авиаранската гора.

Лорджин я следеше с поглед, докато тя вървеше до него, толкова очевидно завладяна от родната му земя. Това го зарадва много. Тази сутрин беше облякла една от туниките, златна, избродирана с черни конци. Дрехата допълваше цветовете на неговите панделки в косата й. Това също го зарадва.

— Ти си тази, която е красива, зира.

Тя се усмихна срамежливо на неочаквания комплимент.

Толкова противоречива жена, помисли си той. Изключително самоуверена в един момент, необяснимо скромна в друг. Винаги невероятно отзивчива към него.

Лорджин се усмихна на себе си. Беше плел косата и два пъти вече през този ден, а все още не бяха обядвали. Питаше се дали тя има представа какво точно означава плетенето на коса за един авиарански мъж. Вярно, цветовете на панделките показваха, че принадлежи на неговия дом и на него самия, но с течение на времето този обичай беше приел друго значение сред мъжете — регистриране на тяхната всекидневна сексуална активност. Авиаранските мъже често брояха колко пъти на ден плетяха косите на жените си. Понякога се шегуваха добродушно помежду си колко пъти са извършвали тази задача.

И нямаше ли Адееан да се ядоса ако разбере как свързват мъжката си сексуална сила с тези преплетени панделки в косите?

Той се изсмя на глас като си помисли колко щеше да се разяри и вероятно да откаже да носи панделките му — а той никога нямаше да го позволи. Най-добре и за двама им бе тя да не разбира второто значение на плетенето.

— Какво е толкова забавно? — Дийна го погледна със сериозно изражение, което той намери за напълно очарователно в случая.

Наведе се и леко докосна устните й със своите.

— Нищо, моя малка гарта.

Докато вървяха, на Дийна й хрумна, че това бе чудесна възможност да разбере къде живее Яниф. В крайна сметка, ако се надяваше да го види, преди всичко трябваше да бъде в състояние да го открие.

— Лорджин, Яниф близо до твоите родители ли живее?

Ако той не наблюдаваше подскока на една малка зеена в храстите, вероятно щеше да се учуди на въпроса й. Разсеяно отговори:

— Всъщност пътеката нагоре вдясно от нас води право към дома му — Лорджин й се усмихна. — Или не.

Челото й си набръчка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Яниф не е в настроение за посетители, пътят мистериозно се изкривява обратно и кандидат-посетителят се озовава отново на главния път.

— Добре измислено. Какъв чудесен начин да се отървеш от неканени посетители — тя го погледна многозначително: основният неканен посетител. — Трябва да го попитам как го прави.

Лорджин сложи ръка на сърцето си.

— Ти ме нарани — каза той театрално.

— Невъзможно — присмя се тя.

Той й намигна, и хвана ръката й докато вървяха заедно.

Сега, след като знаеше как да намери Яниф, тя се чудеше с колко време разполага. Попита възможно най-нехайно:

— Колко дълго мислиш да останем тук, на Авиара?

— Яниф търси местонахождението на Тийрдър на Райм. Надявам се, че няма да отнеме прекалено много време сега, когато Яниф знае кого да търси.

— Процесът на търсене… отнема ли много време обикновено? — тя знаеше, че той има предвид някаква психична система за проследяване, която старият мистик притежава. Дори не можеше да си представи как работи.

— Тийрдър вероятно е създал защита. Като мистик от шесто ниво той ще има тази способност. Яниф се опитва да проникне през защитата му, за да открие точното му местонахождение. Виж, Адееан — той хвана раменете й и я премести пред себе си. Бяха стигнали до края на гората. Пред тях имаше поляна, а отвъд нея бяха Извисяващите се гори.

Това буквално й отне дъха.

Дървета. Огромни дървета. Някои от тях достигаха от петстотин до хиляда фута височина. Диаметърът на ствола беше най-малко сто фута.

Тя се облегна назад на Лорджин и повдигна поглед, опитвайки се да види върховете на внушителните дървета. Дори от това разстояние, тя можеше да почувства древността и могъщото въздействие на гората. Сякаш човек можеше да усети спокойствието, мъдростта, господстващи тук.

— Това е… това е невероятно! — гласът й прозвуча благоговейно тих. По някакъв начин не й изглеждаше правилно да говори с нормален тон в присъствието на такова природно величие.

Ръцете на Лорджин я обгърнаха.

— Красиво е, нали? — той подпря брадичката си на върха на главата й. — Тук се усеща такова спокойствие, каквото няма да намериш никъде другаде във вселената. Хайде, нека да се прибираме у дома.

Той взе ръката й отново и я поведе през поляната по посока на дърветата.

Навлязоха в гората.

Дийна се чудеше на мощните клони, достигащи небето на Авиара. Всеки клон вероятно беше над петдесет фута широк. Огромните листа шумоляха от вятъра, а звукът беше успокояващ и ободряващ. Тя забеляза, че някои от листата са обърнати настрани и попита Лорджин за това.

— Пропускат светлината надолу в гората. Виждаш ли? — той посочи земята, която беше изпъстрена със слънчева светлина.

Това я озадачи.

— Заради корените си?

— Не. Заради нас.

Дийна спря.

— Какво искаш да кажеш с това заради нас?

Той се възхищаваше на красотата пред себе си, и заговори тихо:

— Тези дървета имат съзнание, Адееан.

— Те са живи? — гласът й се повиши с една октава.

— Не и по начина, по който си мислиш. Не като теб и мен. Трудно е за обяснение. Мистично.

— Опитай.

— Дърветата имат чувство на познание. Те са свещени за тази планета. Ние ги пазим винаги, защото те са източник на целия живот на Авиара.

Дийна погледна широките листа.

— Кислородът!

— Въздухът, да. Те произвеждат по-голяма част от въздуха, който дишаме. Те са също така и дом за много създания, но всичко, което живее тук, трябва да съществува в хармония. В редки случаи тези дървета се отварят за някой като нас.

Главата й се обърна към него, внезапно разбрала.

— Ти живееш в дърво, нали?

— Да. Алиансът ми даде позволение, след като бях извършил определено дело за тях.

Дийна помисли, че Лорджин каза това „дело“ доста нехайно. Можеше само да си представи каква смела мисия бе извършил, за да заслужи такъв подарък.

— Веднъж щом бъде дадено такова разрешение, то отива пред Гилдията.

— Групата от мистици, които беше споменал?

Той кимна.

— В края на краищата беше одобрено, но въпреки че получих разрешението на Гилдията, трябваше да разбера дали ще открия дърво, което ще ме приеме. И други са били одобрявани, само за да бъдат отхвърлени след това.

— Трябва много да си искал да живееш тук?

— През целия си живот.

Лорджин се спря пред едно от могъщите дървета. Тя забеляза платформа в основата му, свързана към дървото с редица клони. Той сложи длан нежно върху кората.

— Това дърво ме прие.

Той стъпи върху платформата и направи жест към Дийна да се присъедини. Тя стъпи предпазливо. Платформата започна да се издига веднага, явно придвижвана от клоните. Дийна затвори очи, леко уплашена.

— Ще… ще има ли нещо против моето присъствие?

— Не — ръцете му я обгърнаха. — Не трябва да се страхуваш от нищо тук. След като веднъж ме е приело, дървото приема всичко, което е част от моя живот. То стана мой дом.

— Дийна отвори очи и го прегърна силно.

— Не съм уплашена в действителност, Лорджин. Мисля, че просто съм изпълнена с възхищение. Знам, че ти никога няма да позволиш нещо да ме нарани.

Несъзнателното и толкова дългоочаквано признание, че вярва в него, го разтърси.

От гърлото му се изтръгна сподавен звук, точно преди да впие бързо устни в нейните. Целуна я дълбоко и пламенно, като я изненада.

— За какво беше това?

Той притисна устни към челото й.

— Не мисля да ти казвам все още. Може би трябва сама да разбереш.

Дийна мислено сви рамене, и реши, че това е още една авиаранска странност.

Платформата спря на около две трети от височината на дървото, непосредствено пред един грамаден гладък клон, който сам приличаше на голяма платформа. Дийна се огледа учудено.

Намираха се някъде над дъгата.

Пред нея лежеше градина. Навсякъде имаше красиви цветя в пастелни тонове, люлеещи се от лекия вятър. Кристални камбанки, висяха на всеки възможен клон, и звъняха тихо. Спокойните звуци бяха усилени от веселите песни на малките създания, които беше забелязала преди. Широките листа на дървото, сега завъртени отвесно, за да пропускат максимална светлина, шумоляха леко от вятъра.

Лорджин пристъпи от платформата върху широката издатина. Протегна ръка към нея. Дийна едва осъзна, че я бе поела изучавайки околната обстановка. Вместо твърда дървесина под краката си, както очакваше, имаше почва и трева. Тревата растеше върху клона на дървото.

Клоните като че ли се пресичаха, отиваха в различни посоки, и образуваха няколко площадки. Всеки клон беше поне петдесет фута широк. Пътят от платформата водеше към основния ствол на дървото, където имаше отвор за вход. Тя огледа ствола, сега забеляза няколко по-малки отвора, които предположи, че са прозорци.

Лорджин не се отправи към вратата веднага. Вместо това я заведе на обиколка навън. Имаше пет площадки, всяка показваща различна градина. В едната градина забеляза, че растат странни плодове и зеленчуци. В друга имаше малки дървета, растения и екзотични цветя. В трета видя един хамак, люлеещ се под звуците на камбанките.

Но беше истински изненадана, когато отидоха в задната част на ствола.

Бистър поток течеше надолу по дървото, и се събираше в малък басейн, преди да потече встрани, формирайки водопад едно ниво по-надолу. Дийна падна на колене пред потока и потопи пръсти в чистата вода. Когато повдигна поглед, очите й бяха насълзени.

— Това е най-прекрасното нещо, което някога съм виждала.

Лорджин се спусна до нея на едно коляно.

— А моето най-прекрасно нещо си ти — той повдигна хладните мокри пръсти към устните си. — Не мога да дочакам да правя любов с теб тук, на това спокойно и одухотворено място. Мечтая за това.

Тя улови силното му лице.

— Какви красиви неща говориш.

Лорджин осъзна, че го е казал на глас и се извърна встрани леко смутен.

— Понякога ние воините ставаме твърде поетични.

Тя погали челюстта му.

— Нямам нищо против.

Не само че нямаше нищо против, а Лорджин предполагаше от омекналото й изражение, че тя дори може да се пристрасти. Той целуна дланта й.

— Ако думите ми ти доставят удоволствие, може би действията ми ще ти донесат по-голямо — езикът му трепна в средата на ръката й с гъделичкащо движение.

Тя се изкикоти. Той се засмя срещу дланта й гърлено.

— Ще ме заведеш ли вътре сега?

Лорджин я погледна през полуотворените си очи.

— Не трябва ли аз да те попитам това? — измърка той.

Лицето на Дийна пламна, както винаги, когато той излезеше с някоя от неговите смущаващи забележки. Издърпа ръката си от неговата и го бутна силно раменете му, за да го извади от равновесие. И се получи. Той залитна към езерцето. Само отличните му рефлекси и координация го спасиха да не цопне вътре.

Дийна застана над него с невинно изражение на лицето си.

Лорджин се изсмя, излегнат по корем с брадичка, подпряна на свивката на ръката си.

— А аз мислех, че харесваш поетичните ми думи.

— Аз съм безпощаден критик — тя започна да се отдалечава, след това се обърна към него с палава усмивка.

Лорджин явно беше размислил над думите й, когато се изправи. Застана до нея и преметна ръка около раменете й.

— Тогава ще трябва два пъти да се уверя, че си добре задоволена.

Дийна имаше странното чувство, че знае какво точно иска да каже той. Лорджин планираше още два рунда. Тя не можеше да повярва. Беше я взел вече два пъти тази сутрин. Преди закуска също. Никога ли не се изморяваше? Тя погледна към енергичния му профил. Не, Лорджин никога не отхвърляше предизвикателството. Този мъж беше невероятно сексуален.

Не че тя се оплакваше.

Само думите му я възбудиха. И го желаеше. Господи, как го желаеше…

Докосването му, ласките му, прегръдките му. Можеше да го вкуси, да усети мириса му, да го почувства по себе си Вътре в нея. Не беше ли й казал, показал, че винаги ще бъде вътре в нея? „Дори сега“, го беше казал. Да, дори сега.

Осъзнавайки това тя едва не простена на глас, щом влезе в жилището с него. Тя бързо се освободи от прегръдката му, за да не разбере той силата, която беше придобил над нея. Започна да разглежда обстановката, за да прикрие изгарящото си желание. Това беше слабост, за която той никога не биваше да узнае. Защото тя знаеше, че той ще използва желанието й, за да я манипулира както си иска. Беше правил това преди.

Колкото и опустошителна да бе властта му над нея, тя знаеше, че ще бъде дори по-лошо, ако той реши да повтори това, което беше направил в крепостта на Трейд. Беше по-лошо сега, защото тя признаваше, че понякога, особено напоследък, част от нея искаше да се предаде изцяло на него, и на силата, която имаше над нея. И това я плашеше.

— Е?

Главата на Дийна се обърна рязко, за да види, че Лорджин стои срещу нея със скръстени ръце, в очакване. Тя беше толкова погълната от мислите си, че не беше сигурна какво я пита.

— Е, какво?

Лорджин издиша шумно.

— Какво мислиш за дома ми?

— Оо.

Той я погледна странно.

Дийна беше огледала интериора, без наистина да го вижда. Голямото помещение беше издълбано във вътрешността на дървото. В средата на стаята имаше голяма маса, обградена с няколко стола. Шкафове покрай стената. Място за готвене. По тъмния дървен под бяха разпръснати тъкани килими с ярки цветове. Няколко ниски маси. Дълга пейка с висока облегалка и дебели пищно украсени възглавници, стоеше пред… камина?

Камина в дърво? Това не изглеждаше особено умно.

Погледът и проследи извитата стълба, която изглежда беше издълбана в ствола. Извиваше се нагоре към тавана. Тя можеше да види голямо легло, също дървено, с широк плътен матрак върху него. Матраците бяха приятна гледка след опита й на Рика 12.

Тя знаеше, че Лорджин чакаше нетърпеливо мнението й. Усмихна се широко, оглеждайки помещението отново.

— Имам чувството, че се намирам в къщата на Чип и Дейл.

Лорджин изглеждаше объркан.

— Кой е този Чипъндейл?

Той го каза, сякаш беше една дума. Тя покри устата си с ръка и се изкикоти. Как да обясниш, че става въпрос за две катерици, които много си обичат къщата?

— Те имат много хубава къща — тя се изсмя. — Харесва ми, Лорджин.

Той изглеждаше много доволен, и почти облекчен. Тя не бе осъзнала, че мнението й ще означава толкова много за него.

— Има само едно нещо, което ме обърква. Как може да има камина тук?

— Дърветата в Извисяващите се гори не могат да се запалят.

Това я изненада. Тя проучи дървото отблизо, и прокара ръка през него.

— Но те съдържат дървесина, нали?

— Да, естествено. Спомняш ли си, че ти казах, че Гилдията бди над тях, пази ги.

— Да, но…

— Дърветата са омагьосани, Адееан. В продължение на хиляди години е така.

Тя погледна по отблизо масата, сега забеляза, че извитите крака като че ли бяха свързани с пода. Бързо огледа всички останали мебели, и видя същото.

Лорджин потвърди подозрението й.

— Всичко е част от дървото. Само са оформени по мой дизайн.

— Не разбирам. Говориш ли на дървото? — това прозвуча необикновено глупаво.

— Не. Комуникирам с тях чрез рисунки. Обменът не е… — той потърси точните думи, за да обясни — не е общуване. Повече е като свързване. Дървото не е същество в смисъла, в който ние сме. Както вече казах, то има съзнание.

— Значи… ти предаваш по някакъв начин това, което искаш?

Той кимна.

— Измислям какво ще ме зарадва. Тогава дървото израства по мое желание, за да потърси хармония с мен.

— Израства, когато ти искаш? Съвършена среда за живот.

Той обви ръка около облегалката на стола, а погледът му се насочи към единичната спалня на тавана.

— Да, нашият дом може да се промени, когато ние са променим.

Какво искаше да каже с това? Тя го погледна подозрително.

— Може би искаш да промениш нещо сега? — лекият му еротичен тон определено звучеше подигравателно.

Тя не беше ни най-малко развеселена. Изглеждаше потисната.

— Не, той е перфектен такъв, какъвто е — тя се приближи до прозореца и се загледа в панорамната гледка. — Кажи ми, Лорджин, как се справя дървото с всичко това?

— Радва се на живота вътре в себе си, зира — тя не бе осъзнала, че той е застанал зад нея, докато ръцете му не помилваха раменете й.

— Всички същества търсят такава близост — кадифените му устни за кратко се спряха на гърлото й, преди дъхът му да облъхне ухото й — Нека ти обясня — прошепна дрезгаво той като я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите.

 

 

Реджар седеше в ъгъла на малка маса за кафе и бавно отпиваше от чашата топъл мир. Чувстваше се странно неспокоен.

Предишната нощ, както обикновено, той беше излязъл да гуляе. Странно, но това не му помогна. Всъщност, ако не друго, чувството се бе засилило.

Подивелият му поглед мина през помещението и веднага се спря върху една привлекателна жена на съседната маса. Тя се опитваше да привлече вниманието му откакто бе седнал и не го правеше много дискретно.

Той я проучи доста безпристрастно. Хубава коса. Приятно лице. Сочна уста. Пищна фигура. Страстна природа. Добре изявена чувственост. Подходяща плячка. Възбудена от него.

Така че защо вече не беше прекосил краткото разстояние помежду им?

Не разбираше. Защо се колебаеше?

Той обичаше жените.

В действителност, той живееше за жените.

Усещането за кожата им и вкуса им, цвета на косата, оттенъка на кожата, черти на лицата, характерни изражения. Уханията им. Подобни удоволствия често бяха толкова интензивни за него, че почти го караха да изпада в екстаз.

Той беше известен с това, че напълно се потапяше в проучването на усещанията, това беше специфична характерна черта на мъжете фамилиери, способността изцяло да изгубят себе си в чувствеността.

А дори сред фамилиерите, Реджар беше изключителен.

Може би това беше заради смесената му кръв, или негова отличителна черта, но беше добре известно сред фамилиерите, че Реджар та’ал Кру беше надарен повече.

Така че, какво ставаше с него?

За първи път откакто бе достигнал зрялост, той остана безразличен. Защо, не можеше да каже. Може би се нуждаеше от женска компания в този момент поради други причини. Една жена можеше да го облекчи по много начини; всички мъже фамилиери знаеха това. Това беше още една причина да си търсят жени от техния вид. Любовта на фамилиерите към жените надхвърляше телесната. Те се отдаваха на удоволствието във всичките му форми.

И все пак това неспокойствие…

Може би трябваше да посети жената на брат си, Адееан. Тя беше много интелигентна жена, и той се беше сприятелил с нея, освен с кръвната връзка. Скоро нямаше да забрави как беше се изправила пред чудовището Ксейту, за да спаси брат му. Това беше безстрашно действие; тя имаше сърце на котка.

Той я харесваше. Тя виждаше нещата по различен начин, не като хората от неговия свят. Би било хубаво да поговори с нея.

Очите му просветнаха, когато погледна през прозореца към магазина на площада. Той се усмихна решително. Перфектно. Изправи се и се насочи към магазина, а разочарованата млада жена беше забравена.

 

 

Дийна отвори очи, когато чу ниския звук на камбаните. Преди да я остави, Лорджин й беше казал, че големите камбани звънят, когато се използва платформата. Някой идваше. Тя знаеше, че това не може да е Лорджин, защото той я бе оставил преди няколко минути, за да се срещне по някаква работа с Гилдията.

Реши, че е по-добре да слезе от хамака и да види кой е. Толкова с дрямката преди вечеря. Лорджин, верен на думата си, бе правил страстна любов с нея два пъти, преди да я остави. Чувстваше се изтощена.

Лорджин чудесно й беше обяснил със своите устни, пръсти, език и тяло. Контролираше темпото с вещина, направляваше тяхната наслада, изстискваше всяка капка отговор, подлудяваше я. В замяна на това даваше от себе си, неуморимо.

След това той беше настоял да сплете косата й, въпреки че тя му каза, че не е необходимо, тъй като вероятно ще я разплете отново. Той започна да го прави, като периодично целуваше шията, раменете и косата, оплаквайки се добродушно, че тя иска да му отнеме удоволствието. Тя му отвърна, че току-що бе получил достатъчно удоволствие.

Платформата спря, когато тя се изправи. Реджар! Носеше голяма кристална статуетка на еднорог. Тя се усмихна радостно. Той беше дошъл на посещение! Тя се втурна към него.

— Реджар! Лорджин излезе преди малко.

Тогава ще посетя теб — той се усмихна и й подаде статуетката.

— Красиво е, благодаря — тя предпазливо я внесе в къщата и я постави на ниската маса до пейката. Реджар седна на пода пред масата и отчупи рога на еднорога.

Дийна изглеждаше шокирана.

— Защо го отчупи?

Реджар поднесе парчето към устата си и го засмука.

Ммм… мед — отчупих го, за да го споделя с теб, Адееан.

Бонбони! Значи тя му беше липсвала! Колко мило!

Дийна се усмихна доволно, докато го наблюдаваше как смуче бонбона. Помисли си за легендите, които беше чувала за роговете на еднорозите, смятани за афродизиаци.

— Ако бях на твое място, Реджар, щях да взема друго парче.

Защо? — попита той с рога в устата си.

— Повярвай ми, от това, което съм видяла, ти не се нуждаеш от това.

Реджар се изсмя, стиснал бонбона между силните си бели зъби.

Какво беше казала веднъж? Човек никога не може да е прекалено… богат.

Дийна се усмихна.

— Ти знаеш?

Защо мислиш го взех?

Двамата се разсмяха.

Дийна се присъедини към него на пода и откъсна парче от опашката. Вкусът беше божествен.

— Страхотно е!

Реджар повдигна едната си вежда, сякаш казваше: Щях ли да взема по-малко?

Разговаряха докато ядяха еднорога. Основно за незначителни неща. Прекалено незначителни, помисли си тя.

Реджар изглеждаше странно сдържан, почти разсеян. Въпреки, че не се познаваха от дълго време, необикновените преживявания, през които бяха преминали заедно им създадоха определена връзка. Вече бяха виждали как действа другия в опасни ситуации; наслаждаваха се на компанията си.

Дийна откри, че наистина харесва невероятния по-млад брат на Лорджин. Беше от типа хора, с когото можеше да се сприятели. Той никога нямаше да премине границата на приятелството; щеше да й бъде опора и доверен съюзник. Тя заподозря, че той всъщност е търсил компанията й днес. Нещо го безпокоеше.

— Да не би нещо да не е наред, Реджар? — попита тя небрежно, докато гледаше останките от статуетката. Вече бяха изяли повече от половината от бедното животно и нямаха намерение да спират. Тя отчупи едното ухо.

Не… Да… Може би… Не знам…

— Ах, какъв категоричен отговор. Обичам такива.

Реджар се усмихна слабо и отново заговори на глас:

— Напоследък съм нервен. И това ме безпокои.

Тя изглеждаше объркана.

— По какъв начин нервен?

— Не знам. Не мога да го обясня.

— Нервен в… — тя размаха ръка напред-назад — женска компания?

Отне му малко време, за да разбере какво иска да каже тя. Той се засмя, разкривайки привлекателна трапчинка.

— Не. Нещо друго е, нещо различно — той си взе още едно парче бонбон.

— И не можеш да го разбереш. Случвало ли ти се е преди?

Не. И чувството като че ли се засилва. Адееан?

— Да?

Реджар се втренчи в шарките на килима.

Понякога един фамилиер може да усети наближаването на собствената си смърт. По този начин може да се подготви за нея.

Дийна ахна.

— Нали не мислиш…

Той поклати глава.

— Не знам със сигурност, но не мисля, че е това.

Тя се протегна и постави ръка върху неговата.

— Може би трябва да поговориш с Лорджин за това?

Той поклати глава отново.

Не искам да го тревожа, особено сега. Неговото търсене го зове; той не трябва да бъде отклоняван от целта.

— Разбирам. Е, вероятно не съм ти от голяма помощ, но ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм тук.

Очите му блеснаха.

Признателен съм ти.

— Ето, вземи си още едно парче, бонбоните винаги помагат.

 

 

Около един час по-късно, камбаните отново прозвучаха слабо, сигнализирайки за завръщането на Лорджин. Той влезе в къщата с широка усмивка на уста, носейки голям похлупен съд.

— Виж какво донесох от Сулейла за вечеря. Любимото ти, Реджар — задушен калан. Кълна се, че съм гладен и… — той погледна към двете лепкави лица; след това погледът му попадна върху масата, където имаше само едно малко парче от крак останало като доказателство.

— Не ми казвайте, че двамата сте изяли цяла статуетка от кристализиран мед?

Двамата се хванаха за коремите и изпъшкаха.

Лорджин изглеждаше смаян.

— Защо изядохте толкова много?

— Беше толкова хубаво, че не можахме да спрем — измънка Дийна.

— Ако мислиш, че е било вкусно, почакай да опиташ това — той повдигна капака на супника със замах. От течността се подаде глава подобна на видра, примигвайки с очи.

— О, Господи — Дийна покри устата си и бързо притича към банята в задната част на помещението.

В същия миг малкото животно скочи от супника, разпръсквайки яхнията навсякъде.

— Сука! — Реджар се скара на своя домашен любимец.

Животното притича и се плъзна по пода към него, покатери се нагоре по крака до гърдите му. Близна го по устата, като му даде бърза целувка, после започна да ближе лепкавото му лице.

Реджар нежно докосна с пръст малката главичка, покрита с любимото му ястие.

— Може би аз трябва да оближа теб — той близна пръста си. — Трябва да си по-внимателна, Сука, за да не послужиш за храна на някой гладен Чарл — той хвърли поглед към Лорджин, смеейки се на поруменялото лице на брат си.

Лорджин определено беше ядосан.

— Сега е съсипано! — той захвърли яхнията, супника и всичко. Погледна брат си възмутено и се отправи към банята, за да види дали Адееан е добре.

Тя не беше добре. Повръщаше. Дийна се хвана за корема, когато я връхлетя нов спазъм. Искаше да умре. Да се свие и да умре. Една силна ръка обгърна кръста й, за да я подкрепи, когато тя се наведе над авиаранската версия на умивалник.

Не се зарадва на помощта.

— Боже мили, Лорджин, махни се оттук! — простена тя дрезгаво.

— Не бъди глупава, ти си болна.

— Не съм… о, Господи! — той й помогна да се наведе. — Ужасно смущаващо е! Моля те, остави ме.

— Не съм чул това. Облегни се на ръката ми. Сега, Адееан — твърде изтощена, за да спори, тя направи това, което той й каза. — Ето — той сложи една хладна кърпа на челото й. — Ако трябва да се наведеш, аз ще ти помогна.

Тя кимна леко.

— Не мисля, че нещо е останало.

Стомахът й се обърна отново и й се повдигна.

Лорджин нежно приглади косата й и се наведе напред заедно с нея.

— Ще премине скоро.

— Мислиш ли, че е от меда? — попита тя сериозно.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха.

— Е, яде ужасно много от него, нали, зира?

Тя го погледна и се засрами, когато видя опръсканите му дрехи.

— Аз ли направих това? Съжалявам.

Лорджин погледна надолу.

— Не, беше Сука. Опръска ме, когато се втурна към Реджар. По-добре ли се чувстваш сега?

Тя кимна предпазливо.

— Добре — той я вдигна на ръце и я понесе по стълбището към таванската стая. — Почини си малко. Аз ще се върна вкъщи с Реджар и ще донеса нещо друго за вечеря.

— Не съм особено гладна.

— Не, не мисля, че си. Още. Но ще бъдеш по-късно. Утре, ако се чувстваш по-добре, можеш да отидеш със Сулейла на сакри. Тя ще ти помогне да купиш малко припаси за нас.

— Мразя да купувам храна — какво го караше да мисли, че тя ще направи такова нещо? Може би бе започнал да остарява, помисли си тя раздразнено.

Той я погледна преценяващо. Все още си беше гарта.

— Много добре, аз ще го направя — той отиде до скрина и извади чисти дрехи. Докато се преобличаше каза: — Няма да отнеме много време.

Тя се изправи от леглото, и се облегна на лакти.

— Лорджин?

— Ммм? — той погледна към нея, докато завързваше ризата си.

— Не казвай на Реджар, че аз… повърнах. Наистина беше много мило от негова страна да донесе бонбони и всичко останало. Не искам той да се почувства зле.

— Разбира се. Този ден беше изпълнен със събития за теб. Ще му кажа, че си изморена. Това е истина, нали? — той й намигна.

Когато братята тръгнаха, тя спеше. Не знаеше, че спокойната й дрямка бе подпомогната от дървото, което я пазеше, а грациозните му листа се разпериха, за да я защитят от силния вятър.