Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (11)

Десета глава

Бяха много изморени, когато пристигнаха на Зариан.

Тунелът ги изпрати в покрайнините на един граничен град. Дийна предположи, че вероятно служи като междинна спирка на тунелите.

И тук беше нощ.

Тя погледна към ясното небе, осеяно със звезди. От всички страни на селището се простираше пустиня. Хладен бриз нежно развяваше косата й.

— Не изглежда толкова лошо място.

Лорджин я погледна косо.

— Нощите на Зариан са приятни. Но през деня е трудно — той погледна надолу към обутите си в ботуши крака, щом чу звук от забързани стъпки по пясъка. — Ще видиш, че всичко на Зариан излиза през нощта — звездите, хората, дивите животни. Внимавай къде стъпваш, зира.

Дийна погледна надолу и забеляза, че пясъкът се движи под повърхността. Не искаше дори да мисли какво имаше там. Сети се за пустините на Земята, за змиите и скорпионите.

— Има ли нещо отровно тук, Лорджин? — гласът й се извиси в края.

Той не й отговори директно.

— Не се тревожи. Ще те държа под око.

Как щеше да направи това, след като придържаше брат си, тя не знаеше. Реджар все още беше много слаб. Клюмаше на рамото на Лорджин, явно усилието от ходенето му бе дошло прекалено много. Дийна вървеше от другата му страна, а ръката му бе преметната през раменете й. Беше се облегнал тежко на двамата.

Дийна се безпокоеше.

— Сигурен ли си, че отровата е излязла от него, Лорджин?

— Да. Щеше да е мъртъв, ако не беше. Енергийното му ниво е много ниско. Нуждае се само от време, за да се възстанови. Ще бъде добре на сутринта.

Тримата поеха бавно към града.

Когато почти бяха пристигнали, Лорджин внезапно извади Кийракса и го хвърли в краката на Дийна. Чу се съскащ звук, после малък писък разцепи въздуха. Острието стърчеше от пясъка на по-малко от инч от пръстите й. Беше пронизало плосък черен диск с множество крака. Лорджин се наведе, като придържаше Реджар, и извади ножа. Дийна го гледаше зад гърба на брат му с широко отворени очи.

— Не поглеждай надолу, Искрице, продължавай да вървиш.

 

 

Не след дълго влязоха в града. Както Лорджин беше казал, всичко на Зариан сякаш оживяваше през нощта.

Нехармонична музика изпълваше въздуха, хората танцуваха по улиците, част от тях пиеха от онези рогове, съдържащи кийран и си разменяха партньорите. Няколко заведения бяха отворили широко вратите си за нощните забавления. Търговците предлагаха стоките си, а сладък парлив дъх изпълваше въздуха.

— Какъв е този сладникав дим? — тя подуши въздуха. Лорджин отклони поглед, а Реджар се засмя слабо. — Е, какво е? Хей, а какво прави жената с двете усти на онзи мъж?

Лорджин се протегна през Реджар, дръпна я за яката на ризата и я завъртя.

— Не гледай това. И не вдишвай дълбоко дима.

Какво място! Дийна погледна надолу към една тясна уличка и видя нещо, което изглеждаше като търг на роби. Неволно потръпна.

Реджар й изпрати отпаднала мисъл:

Търговци от Оберон. Не гледай, Адееан, за да не привлечеш вниманието им.

Тя се извърна от ужасяващата гледка.

— Защо позволяват това, Реджар? — попита тя тихо.

Реджар отговори на глас, малкият му запас от сила бързо се бе изчерпал.

— Това е… беззаконен свят в беззаконен сектор. Такива презрени дейности… не са… позволени в Алианса.

Лорджин предупреди брат си да държи главата си наведена.

— Не искам да привличаме вниманието им, Реджар, особено когато си в това състояние — после обясни на Дийна. — Търговците от Оберон често отвличат мъже фамилиери.

Дийна се изненада.

— Но защо?

— Репутацията за чувствената им природа е добре известна сред съзнателните светове. Те са… извратени индивиди, които са готови да платят висока цена за един фамилиер.

— Сексуални роби? Но не могат ли да се защитят чрез способностите си?

— Да, но те ги упояват, естествено. В крайна сметка те бягат след време. Никой не може да задържи фамилиер задълго, ако той самият не иска. Обаче съм чувал и истории, че са били преследвани и унищожавани.

— Ужасно! — тя се обърна с изплашен поглед към Реджар. — Той в опасност ли е тук?

— Не. Когато си отпочине, ще може да се защитава. Те няма да посмеят да се забъркат с него.

Лорджин ги поведе надолу по улицата към заведението в далечината, което беше значително по-тихо от останалите, покрай които преминаха. Когато влязоха, той поиска една стая с две легла.

— Не можем да оставим Реджар сам тази нощ — каза той на Дийна.

Тя кимна в съгласие.

Стаята я изненада. И двете легла висяха на въжета от тавана. Дийна точно щеше да попита за тях, когато видя нещо да пробягва по пода. Кийракса профуча край лицето й.

Чудесно. Просто чудесно.

Няма да спя много тази нощ.

Не се чудеше вече защо леглата не докосват пода. Чудеше се дали ще чува това цяла нощ: свистенето на ножа, писъка на жертвата. Въздъхна дълбоко.

Лорджин отведе Реджар до едното от леглата и му помогна да свали ботушите си. Изтощеният фамилиер се отпусна на възглавницата със звук на облекчение. Поне леглата изглеждаха чисти и удобни.

Дийна се качи на другото легло. То се полюшваше напред-назад, напред-назад. Хващаше я морска болест.

Свистене — писък.

О, не.

— Лорджин, идваш ли в леглото? — Моля те, ела.

— Един момент — Свистене — писък.

— Лорджин, идвай в леглото веднага! — Или ще те удуша. Тя усети накланянето на леглото и полюшването му, когато той се качи.

Той се търколи над нея, предизвиквайки ново люлеене.

— Защо толкова настояваш да дойда, след като не мога да направя нищо по въпроса? — каза ниско в ухото й.

— Не ставай смешен! — тя му обърна гръб и се зарови в завивката. Той се изви към нея и я обгърна с ръце. Не след дълго всички заспаха.

На няколко пъти през нощта Дийна се пробуждаше от люлеенето на леглото, когато Лорджин се въртеше в съня си. Накрая тя го сръга с лакът в корема. Всичко, което получи в отговор, беше неясно мънкане.

— Стига си се движил! — изсъска тя.

В отговор той се обърна и собственически улови гърдата й с ръка в съня си. Леглото се залюля още повече. Чудесно. Просто чудесно.

 

 

Дийна отвори очи и съзря дълга муцуна с грозни зъби на около три инча от лицето си. От нея се изтръгна смразяващ кръвта писък.

И адът се отприщи.

Двамата братя имаха светкавични рефлекси. Лорджин я завъртя, като се изтърколи върху нея, за да я защити. Реджар скочи от леглото си и се нахвърли срещу извънземното. Паднаха с трясък и се затъркаляха на пода. Тя чу звук от чупене на нещо керамично. Реджар ругаеше, а Лорджин се хилеше. После чу силен, хленчещ вой. Естествено не можа да види нищо, защото Лорджин я притискаше към матрака.

— Махни се от мен! Не мога да дишам!

Лорджин бързо се претърколи, ухилен до уши от разиграващата се пред тях сцена.

Брат му беше седнал върху муцуната на съществото. Храна беше разпръсната навсякъде, имаше счупени чинии. Извънземният под Лорджин виеше непрестанно. Реджар погледна Дийна възмутено и изтри от носа си нещо, което приличаше на овесена каша.

Дийна не успя да спре кикота си.

— Предполагам това е Зарианска версия на обслужване по стаите? — Ново стенание дойде от пода. — Бедното същество! Реджар, освободи го! — тя скочи от леглото, за да помогне на нещастния служител.

Лорджин се смееше, докато Дийна помагаше на зота да се изправи на крака.

— Страшно съжалявам за пищенето — каза тя добросърдечно. — Просто ме изплашихте много. — Зотът й отговори с възмутено сумтене. — Искате ли да ви помогна да изчистите тази бъркотия? — извънземният й обърна гръб, завъртя опашката си бясно и напусна стаята. Тя се обърна към Лорджин — Какво толкова казах?

Той само се протегна и слезе от леглото.

— За капак на всичко, ти го обиди, Адееан.

— И как направих това?

— Като предложи да му помогнеш, ти косвено му каза, че не е способен сам да почисти. Зотите са много чувствителни относно отговорностите си. Не мисля, че ти си любимият му клиент днес, Искрице.

Съчувствам му.

Дийна погледна Реджар. Беше покрит с храна от най-разнообразни цветове.

— О, Реджар, погледни се само! Толкова съжалявам. Последните два дни не бяха особено приятни за теб, нали? Как се чувстваш? Изглеждаш много по-добре.

Капки слуз се стичаха по челото му. Той погледна Дийна студено.

Тя запуши устата си и се изхили отново.

Реджар не можеше дори да си представи как изглежда. Очите му започнаха да проблясват развеселено, щом видя смешното в ситуацията. Внезапно всички избухнаха в смях.

— Видя ли изражението на зота, когато беше седнал отгоре му, Реджар? — присмя се Лорджин на брат си. — Обзалагам се, че няма да забрави това скоро.

Не мисля, че има желание да среща фамилиер отново. Той крещеше, че носи храна, а не че той е храната — Реджар се смееше на глас от абсурдните думи на зота.

 

 

Лорджин и Дийна закусиха в салона на странноприемницата, докато чакаха Реджар да се почисти. Присъедини се към тях, едва когато приключиха, а красивата му външност не изглеждаше засегната от изпитанията, през които беше преминал.

Дийна прави компания на Реджар докато Лорджин излезе да купи припаси и екипировка за пътуването им. След като Яниф не ги придружаваше, те трябваше да носят всичко със себе си — нямаше да има складиране в друго измерение на пространството. Лорджин се върна не след дълго и седна на масата.

— Купих всичко необходимо. В момента търговецът товари прауту.

Реджар остави питието си.

— Успя ли да получиш някаква информация за местонахождението на Трейд?

Лорджин се облегна напред.

— Да. Търговеца го знае. Преди няколко дни е отпътувал от тук по посока на основното сутрешно слънце.

— Само секунда — Дийна повдигна ръце. — Какво искаш да кажеш с основно сутрешно слънце?

— Зариан има две слънца. По-голямото от двете е основно, а по-малкото второстепенно.

— Разбирам — тя се усмихна. — Трябваше да се досетя. И колко е горещо там? — Дийна кимна към вратата и пустинята отвъд нея.

— Достатъчно горещо дори за Искрицата — той подръпна един кичур от косата й. — Но мисля, че е най-добре да пътуваме през деня, въпреки горещината. Имаме по-голям шанс да избегнем пустинните племена и другите… неща.

Дийна знаеше какви други неща има през нощта. Беше видяла няколко от тях да бягат миналата нощ. Което я наведе на следващия й въпрос:

— Ако ни отнеме няколко дни да стигнем до Трейд, къде ще нощуваме? Има ли по пътя постове?

— Няколко. Не са толкова луксозни като този, все пак.

Мъжът беше майстор на изтънчеността, помисли тя, оглеждайки спартанската обстановка.

— Купил съм палатки за нас.

Нощуване в пустинята? На земята? През нощта с всички тези гърчещи се неща наоколо?

— Не мисля, че това е толкова добра идея.

— Ще бъде идеално — той я поведе навън към горещия ден. — Няма за какво да се тревожим. Реджар винаги може да седне на нещо, което се е осмелило да ни нападне.

Той се изхили, докато Реджар му отвърна с раздразнена усмивка.

 

 

Топлината на слънцата се сипеше върху тях, докато прекосяваха пустинната местност.

Дийна се беше сепнала, когато разбра какво представлява прауту — голямо тежко товарно животно, което се движеше с бавна, полюшваща походка. Лорджин беше купил три такива животни.

Първо, бе обяснил Лорджин, животните са идеални за такъв вид пътуване, нуждаеха се от малко храна и вода, и бяха много издръжливи. После той без усилие я покачи на гърба на прауту и преди тя да успее да възрази плавно се настани зад нея.

— Преди да ме попиташ защо, ще ти обясня — той нагласи пелерината й около нея. — Тревожа се за бандити и търговци на роби. Ако се наложи, мисля, че ще те защитя по-добре ако сме на едно и също животно. Реджар ще вземе другото. Третото е за припасите.

Може би това беше основната причина. Но с напредване на пътуването, Дийна откри ръцете на Лорджин блуждаещи под пелерината й. Тя се завъртя и го погледна през рамо.

— Какво правиш?

Лицето му изглеждаше невинно.

— Какво? — ръката му милваше корема й, точно под гърдите.

— Знаеш какво! — тя сложи ръка върху неговата. Под нея, той застина. После погали със средния си пръст ребрата й напред-назад с гъделичкащо движение, наклони се напред и заговори в ухото й:

— Не познавам жена, която би се изправила срещу Ксейту — палецът му потърка долната част на гърдата й. — Значи би влязла в битка заради мен, Искрице? Колко рицари на Чарл могат да се похвалят, че жените им ще ги защитят по този начин?

— Бих се не е точното определение, Лорджин. Не съм сигурна какво се случи с Ксейту. И не съм твоя жена.

Той продължи, сякаш не я бе чул, лениво улови гърдата й и раздвижи палец по връхчето.

— Въпреки, че не знам дали е толкова добре за теб да поемеш тази роля.

Идеята да се бие заради него беше смешна и двамата го знаеха. Той изглежда го приемаше така, все пак.

— Може би след време ще пожелаеш — палецът и показалецът му уловиха втвърденото връхче и го подръпнаха.

— Лорджин!

Той гризна ухото й, пренебрегвайки ръката й.

— На Авиара ще имаш много възможности да ме защитаваш. Всякакви чудовища бродят по улиците.

— По улиците?

— Да, на открито. Човек никога не знае. Дори едно обикновено пътуване до сакри може да бъде изпълнено с опасности. Зверовете като Ксейту изглеждат като котенца.

Дийна го погледна ужасено.

— Сериозен ли си?

— Да. Излапват мъжете точно по средата на булеварда — той сви рамене фаталистично. — Но да растеш в такава среда изгражда характера ти, и придобиваш смелостта на воин.

Дийна беше потресена.

Реджар изпрати мисли само към брат си:

Какви безсмислици й говориш?

Лорджин му изпрати лукава усмивка над главата на Дийна.

Тя вече не обръщаше внимание на ръката на Лорджин. Размишляваше за света, в който чудовища бродеха по улиците в търсене на храна, времето беше ужасно, а храната, за капак, отвратителна. Чудесно място за ваканция. Питаше се дали изобщо ще оцелее, за да разказва. Трябваше да говори с Лорджин за отиването си там.

— Лорджин, няма нужда да отиваме…

— Да, зира, има нужда.

Раменете й увиснаха, втренчила поглед напред към пустинята. Проклет мъж!

Изминаха часове в пътуване. Беше горещо. Явно жегата не влияеше на животните, защото те се движеха тежко наоколо. Веднъж видяха една каравана в далечината, но тя бързо се изгуби от погледите им. Разстоянията бяха измамни в пустинята. Не спряха да се нахранят. Лорджин й беше подал кръгло плоско хлебче, нещо приличащо на сирене, парче плод и манерка с вода.

Продължаваха напред, а Дийна се унесе в сън.

Реджар гледаше безкрайната пустиня пред себе си с тъжен поглед.

Никакви жени! Мислиш ли, че ще отнеме много време да достигнем някой пост?

— Векове — пошегува се Лорджин.

Изкачваха се.

Чудя се какви ли са жените тук?

— Сигурен съм, че няма да ти отнеме много време да разбереш, Реджар.

Той се засмя, а мислите му се изпълниха с приятно закръглени хълбоци и гъвкави бедра.

Може би не сме толкова далеч.

— Достатъчно далеч.

Както всичко останало на тази планета, и доброто настроение на Реджар се изпари.

 

 

Дийна се събуди в ръцете на Лорджин няколко часа по-късно, а гледката беше същата.

— Наслади ли се на почивката си, Адееан?

— Ммм. Пропуснах ли нещо?

— Пясък. После имаше… пясък, и… нека помисля… — а, да, още пясък.

Тя се усмихна слабо.

— Близо ли сме вече до някой пост?

— Слушах този въпрос цял следобед — той погледна бегло към Реджар. — Не, не и в близко време — може би не днес.

Това означаваше да пренощуват в пустинята. Отврат! Дийна направи гримаса.

Чух ли да казваш не днес?

Животът сякаш се изпари от Реджар.

След като Дийна беше вече будна, Лорджин реши да продължи оттам, откъдето бе спрял. Започна да потрива корема й под пелерината. Тя се раздвижи нервно върху прауту. След това придвижи ръката си между бедрата й и нагоре.

— Стига! — каза тя дрезгаво.

Той се усмихна в косата й. Когато обхвана в шепи гърдите й, и изпрати по тялото й тръпки на желание, Дийна реши, че няма да понася това повече.

Тя отстрани ръцете му. Той игриво ги върна обратно. Дийна започна да се гневи. Той държеше картите, но това не беше игра. В стремежа си да го накара да спре, тя се обърна и му каза:

— Виж, или го направи, или спри.

Блестящият му поглед попадна на устата й — бавно се придвижи нагоре и невероятните му очи срещнаха нейните. Желанието я разтърси. Без да откъсва очи от нея, той заговори на брат си:

— Реджар, продължи напред и разузнай района.

Реджар незабавно ритна животното и препусна напред. Лорджин бръкна под пелерината, и пъргавите му пръсти потърсиха закопчалката на панталоните й. Усети другата му ръка между телата им, разкопчаваща неговите.

— Какво… какво правиш? — изписка тя.

— На път съм да „го направя“, както ти се изрази — той лесно свали панталоните й.

— Не може да говориш сериозно! Не тук!

— Сложи си краката върху врата на прауту.

— Не! — тя бе ужасена.

— Много добре, да опитаме по този начин — той я повдигна на скута си и плавно преметна краката й през своите.

— Не можеш да го направиш така!

В следващия миг й доказа, че може. Наведе я малко напред, след това я придърпа към себе си. Ръцете му я уловиха здраво за кръста и той потъна в нея. Дъхът й секна.

— Господи!

Докосваха се единствено на мястото, където се бяха съединили. Беше опияняващо, еротично усещане. Тяло се плъзгаше срещу тяло, кадифе галеше мед.

В началото, Лорджин позволи на товарното животно да продължи да върви, люлеещата му походка осигуряваше повече от достатъчно движения. Дийна се задъха, той нахлуваше в нея с всяка стъпка, която правеше прауту. Усети горещите устни на Лорджин на тила си, накъсания му топъл дъх върху кожата си. Пустинята беше тиха, с изключение на тежките глухи стъпки на животното в комбинация с тяхното учестено дишане.

Лорджин започна да се движи напред с всяка стъпка на животното. Тя усещаше мощните му мускулести бедра, направляващи животното под тях, както и собствените си движения.

— Колко… колко далеч може да достигне звук в пустиня? — изпъшка тя.

— Какво? — Лорджин беше твърде зает и не можа да повярва, че го пита това. — Защо… искаш… да… знаеш? — гласът му беше накъсан. Наистина ли се опитваше да води разговор с нея сега? Аях, тази жена…

Той простена, когато тя неочаквано усили движенията му.

— Защото мисля, че ще закрещя, а не искам Реджар да чуе — отговори задъхано.

Смехът на Лорджин затрептя по врата й.

— Крещи колкото искаш. Сигурен съм, че Реджар ще разбере.

— Лорджин!

Той захапа врата й.

— Какво според теб си мисли, че правим?

Дийна се опита да се обърне.

— Шегуваш се.

Лорджин видимо пребледня при действието й. Бързо я обърна напред.

— Моля те, не се обръщай отново. Това може да… усложни… ситуацията. Не искам да бъда кастриран на гърба на прауту. Уверявам те, ще го направи.

— Как? Това ли е стандартната поза тук? С лице назад, на гърба на животно, пресичащо пустинята?

Лорджин се разсмя зад нея.

— Адееан, караш ме да губя… това настроение — тя се притисна назад към него.

— Ти ни постави в това положение, Лорджин, да не си посмял да се огънеш сега — тя се отърка в него, усещайки трепването му вътре в себе си. — Ах, точно както предположих, блъфираш.

Ръцете около кръста й я придърпаха плътно срещу него. Вече не се смееше, беше съвършено концентриран. След няколко невероятно чувствени движения, той ги отведе до върха.

Дийна отпусна глава на гърдите му, докато дишането й се нормализираше. Лорджин вдигна панталоните й, след това и своите. Наведе се и нежно я целуна по устата, преди да прошепне срещу устните й:

— Предупреждавам те, Искрице. Винаги отговарям на предизвикателствата.

— Да, забелязах това — промърмори тя, когато устата му отново покри нейната.

 

 

Направиха лагер малко преди залез-слънце. След като палатките бяха издигнати, Лорджин извади някаква доста лека храна за вечеря. Никой не беше въодушевен от нея. Дори Лорджин се оплака от лишенията, които един човек трябва да понесе, докато търси някого.

Реджар изглеждаше доста самотен, когато се оттегли в палатката си скоро след като приключиха с храненето. Малко по-късно Дийна и Лорджин влязоха в своята, защото нямаха желание да стоят навън след падането на мрака. Дийна се успокои, като видя, че палатката е издигната, а след като вратата бе затворена, те бяха напълно изолирани от външния свят.

Бързо се съблякоха и се мушнаха под кожата, която им служеше за завивка. Температурата бързо спадаше, а изглежда палатката не ги предпазваше от промените на температурата. Стана студено. Те се сгушиха прегърнати под кожата. Докато Дийна не усети нещо.

— Лорджин, нещо се движи под завивката!

Той й се усмихна доста цинично.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го сряза:

— Не това! Имам предвид под палатката.

— Не се занимавай с това. Нищо не може да влезе тук.

Нещо мърдаше под нея. Тя потръпна ужасено.

— Но то се движи!

Той я повдигна върху себе си.

— Ето. Така по-добре ли е?

Беше. Но не достатъчно.

— Да — промърмори тя в гърдите му.

— Добре — той улови лицето й. Повдигна главата си и потърка устните й със своите. — Така по-добре ли е?

— Да, но…

Ръцете му се придвижиха към дупето й и го хванаха. Нежно стисна заоблените полукълба, докато устните му отново потъркаха нейните примамливо.

— Така по-добре ли е? — прошепна той близо до разтворените й устни.

— Лорджин, чух шум от стъпки отвън и мисля, че чух…

Той завъртя езика си във вътрешността на устата й, големите му ръце погалиха гърба й, докато й шепнеше:

— Ще ти покажа още един начин на езда, който е също толкова приятен, колкото и този, който опитахме по-рано.

Тя се откъсна от блуждаещите му устни.

— Лорджин, чувам нещо от там!

Появи се отчетлив шум от стъпки.

Лорджин мигновено вдигна глава и я свали до себе си. Едва беше достигнал Кийракса, когато вратата се отвърза и четири глави надникнаха вътре. Не изглеждаха приятелски настроени. Лорджин изрече нещо, което Дийна прие като ругатня на авиарански.

Едната от главите заговори:

— Излез, Чуждоземецо, и без номера.

Лорджин застана пред мъжа, извисявайки се над него.

— Нека първо да се облечем с жена ми.

Мъжът се ухили, показвайки редица раздалечени зъби.

— И защо трябва да позволя това, Чуждоземецо?

Лорджин го погледна студено.

— Защото ще убия всеки, който види жена ми гола.

Дийна повдигна вежди. Това беше категорично. Малко крайно, но все пак, Лорджин си беше такъв.

Очите на другия мъж се спряха върху дрехите им на пода, и се разшириха леко, когато забеляза пелерината на Лорджин.

— Значи ти си рицар от Чарл. Никакви номера, Чуждоземецо. Дай ми думата си и можеш да се облечеш.

— Имаш думата ми.

Мъжът присви очи.

— Думата ти на рицаря на Чарл, или ще убия и двама ви, а после и фамилиера.

— Имаш думата ми.

— Бъди бърз — той се оттегли, като затвори капака, но Лорджин не изглеждаше щастлив от това, че бе принуден да обещае. Дийна се чудеше защо Реджар не ги бе предупредил телепатично. Страшна мисъл премина през ума й. Улови Лорджин за ръката.

— Търговци на роби ли са? — тревогата се отразяваше на лицето й.

Лорджин протегна ръка и погали бузата й.

— Не, зира. Те са пустинни номади. Много жестоки, много смели, и много ненаситни. Ще се опитат да откраднат всичко, което притежаваме, после ще ни оставят в пустинята да изгнием. Ще вземат Реджар и ще го продадат на търговците на роби.

— Какво можем да направим? Защо Реджар не ни предупреди?

— Трябва да са го упоили по някакъв начин. Малко от тях притежават Зрение. Един от тях трябва да е видял фамилиер сред нас. Само това може да ги подтикне да ни преследват. Той ще бъде доста ценен за тези, които водят подобен бедняшки живот.

До тях достигна груб глас:

— Спрете да говорите! Побързайте или ще дойдем и ще те хванем, Чарл, независимо от заплахата ти.

Лорджин стисна големите си юмруци.

— Ако го направиш, ще взема много хора със себе си — и ще започна с теб. И ако знаеше нещо за Чарл, глупако, щеше да си наясно, че ние никога не заплашваме… само обещаваме.

Тази забележка бе последвана от мъртвешко мълчание.

Лорджин улови ръката й и я поведе към пустинната нощ. Тя се стараеше да не гледа надолу, докато вървеше по пясъка. Усети как Лорджин изрита нещо далеч от пътя й. От дясната й страна дойде звук от плъзгане. Жената започна да се тресе. Лорджин я вдигна на ръце.

Студеният му поглед се спря на мъжа, с когото беше говорил по-рано.

— Позволете на жена ми да седне на прауту.

Водачът рязко кимна.

След като бе сложена на гърба на животното, тя си пое дълбоко въздух, за да успокои опънатите си нерви. Погледът й прекоси лагера, търсейки Реджар. Запуши устата си ужасена, когато го забеляза.

Той беше завързан на прауту. Дори от това разстояние тя можеше да види, че необикновените му очи са оцъклени и дезориентирани. Очевидно беше упоен.

Дийна беше виждала Реджар в много състояния — щастлив, дяволит, разпален, страдащ от отравянето на брат си, смел, и самоотвержен. Но никога не го бе виждала такъв.

Сякаш беше див тигър.

Изпъваше въжетата, с които бе завързан, и очите му хвърляха отровна омраза към човека, който го беше пленил. Дийна можеше да усети яростта му, беше осезаема. Тя нямаше да се изненада, ако той започнеше да вие към луната. Но неговият гняв беше добре обмислен. Стъклените му очи виждаха всеки един мъж, насядал около лагерния огън, който бяха запалили, сякаш ги маркираше за бъдещо преследване. Много от тях забелязваха пронизващия поглед на фамилиера, и се извръщаха нервно настрани, правейки някакъв знак във въздуха. Дийна предположи, че този знак е срещу зли очи.

Лорджин също беше видял брат си. Изражението му беше едновременно ядосано и дълбоко съчувствено.

— Над всичко останало, един фамилиер не може да се остави да изгуби свободата си.

— Защо не се е трансформирал, за да избяга? — прошепна тя.

— Наркотикът, който са му дали го дезориентира, а това прави трансформацията невъзможна.

— Искаш да кажеш, че не може да се преобрази?

— Може. Но това най-вероятно ще доведе до смъртта му, наркотиците го омаломощават. Не може да се концентрира върху процеса и е възможно да изгуби способността си да приеме котешката си форма, или способността да стане отново мъж. Резултатът ще бъде разпадане.

— Това е ужасно! — беше й жал за мъжа, който беше завързан като диво животно.

Лорджин стисна ръката й.

— Чувал съм истории за мъже фамилиери, които предпочитат разпадането пред това да бъдат предадени на търговците на роби.

— Не мислиш, че Реджар ще…

— Не, тъй като има и кръв на Кру, а един син на Кру никога няма да избере този път. Честта на рода Лодарес няма да му позволи. Реджар ще се бори — до смъртта си, ако се наложи.

Заформи се разискване между няколко от мъжете, сред които и водача, когото наричаха Сийрън. Последва спор. Накрая Сийрън се изправи и се приближи до Лорджин.

 

 

— Твоят фамилиер действа изнервящо на някои от хората ми. Няма да пътуват през нощната пустиня от страх, че ще призове зверове, които да ги нападнат. Ще останем тук докато съмне, после поемаме на изток. Има малък оазис, посещаван често от търговци от Оберон през техните пътувания. Всички са съгласни, че трябва да продадем фамилиера възможно най-скоро, дори и ако можем да вземем по-добра цена за него другаде. Хората ми усещат, че рискът е прекалено голям. Решихме, че е най-добре да продадем и жената.

Сийрън гледаше внимателно златокосия мъж в очакване на отговор. Чарл остана мълчалив. Но очите му бяха пълни с обещания. Сийрън знаеше, че човек като него няма да намери покой, докато не отмъсти на враговете си и Сийрън трябваше да бъде сигурен, че това няма да се случи.

Знаеше, че ще е глупаво да убие един Чарл. Щеше да си навлече неприятности на главата, такива, за каквито не искаше да мисли дори. Това само щеше да даде повод на друг Чарл да го преследва и унищожи.

Не, той имаше по-добра идея.

— А ти, Чарл, ще бъдеш отведен до Водите на утрешния ден. Ще те потопим в извора и всичко, което знаеш за живота си ще бъде изтрито от съзнанието ти.

Мъжът не реагира както очакваше Сийрън. Всъщност, той не реагира по никакъв видим начин. Но жената — да. Малката жена изглеждаше по-разстроена от съдбата на Чарл, отколкото от своята собствена. Може би Сийрън би могър да използва това в бъдеще.

 

 

Ледените очи на Лорджин се стоплиха, когато погледна Дийна. Тя беше толкова добросърдечна, неговата Адееан. Той не беше обезпокоен за собствената си участ. Глупакът Сийрън не можеше да разбере, че Лорджин е мистик от четвърто ниво, така че притежаваше сила над водата, дори над вълшебната. Трябваше да състави план, който да им помогне да избягат от тези номади. Щеше да изчака своето време. Ще му се отдаде възможност. Така го беше учил Яниф.

Лорджин остана при Дийна цялата нощ. Въпреки протестите й, той махна пелерината си и я зави с нея, когато студеният нощен въздух ги прониза. Лорджин дискретно изпрати топъл поток от въздух към Дийна и Реджар, който беше измъкнат от палатката си и не беше облечен с нищо, освен с панталони и ботуши.

Дийна погледна към Реджар. Главата му беше клюмнала напред, и висеше на въжетата, които го придържаха. Наркотикът най-накрая беше победил огромното му усилие да му се противопостави. Дийна затвори очи пред сърцераздирателния вид на пленения фамилиер. Чакаше зазоряването заедно с Лорджин.

С първия лъч светлина се случи нещо неочаквано. Номадите бяха атакувани от друга група номади.

Ножове режеха въздуха, кръв оцвети пясъка, крясъци и бойни викове се носеха наоколо. Дийна запуши ушите си и стисна силно очи, за да се изолира от насилието около себе си.

Лорджин бързо я привлече към себе си, бранейки я с тялото си като с щит. Притисна лицето й към гърдите си, за да не вижда ужаса на битката.

Трима от тях, очевидно пленници, бяха изоставени от нападателите.

Когато битката приключи, около тях имаше друго племе, Сийрън и неговата банда бяха избягали. Водачът им започна да ги оглежда, за да види какво е спечелил.

Той отиде целенасочено към Реджар. Сграбчи кичур от косата му и грубо дръпна главата му назад, взирайки се в кървясалите му двуцветни очи. Водачът се изплю на земята, след което бързо извади огромен нож от пояса си. Изплашен, Лорджин започна да пристъпва напред, но острието изсвистя във въздуха, прерязвайки въжетата на Реджар мигновено.

Реджар се строполи на земята безпомощно.

— Аз не поддържам робството, фамилиере, но те предупреждавам, че ние все пак сме крадци и убийци.

Реджар бавно се изправи на крака, масажирайки схванатите си мускули.

— По-добре крадци и убийци, отколкото търговци на роби.

— Ха! — водачът се плесна по бедрото. После се обърне и погледна към Дийна. Очите му светнаха. — Може би имаме нещо ценно тук, все пак — погледът му попадна на огърлицата около врата й.

Лорджин разбра по очите му, че я е познал и пристъпи напред.

— Остави ни да си тръгнем. Не ти желаем злото и не можем нищо да ти предложим.

Мъжът погледна Лорджин.

— Нищо? Тя носи около врата си нещо, което е много ценно…, някои могат да кажат дори безценно — той се обърна към своите хора: — Тя носи Шимале!

Хорово „Аах“ посрещна думите му. Той се взря в Дийна, но заговори на Лорджин:

— Истинска ли е или фалшификат?

— Истинска е — отговори Лорджин.

Дийна замълча благоразумно. Водачът потърка брадичката си.

— Кажи й да направи магия. Ако успее, ще ви оставя всички живи и ще бъдете свободни да си тръгнете. Ако тя не успее, ще умрете на място.

Лорджин спокойно се обърна към Дийна.

— Направи магия — Дийна го погледна сякаш бе изгубил ума си. — Направи го. Сега.

— Луд ли си? — изсъска тя. — Не мога…

Лорджин я дръпна към себе си, прекъсвайки думите й. Заговори тихо в ухото й:

— Кажи нещо — каквото и да е. Нареждай нещо, изпей нещо. Не ме е грижа, просто кажи каквото искаш — после я пусна.

В главата й се появи поздравът, който дядо й повтаряше на гимназиалния футболен отбор. Как започваше? Тя се замисли за миг, не си спомняше точно текста, но това едва ли имаше значение за тези хора.

Внезапно, тя скочи във въздуха, размаха ръце като мажоретка, като танцуваше и скачаше.

„Бракети вън! Бракети вън! Вън! Вън!

Хай-хо! Хай-хо! Хай-хо!

Уалего, Уалего давай!

Ти си отбора! Ти си отбора!

Тъъч… даун!“

Тя се опита да направи сплит, но се пльосна по лице върху пясъка.

Последва хорово „Аах“.

Лорджин я погледна скептично и поклати глава кратко, невярващ на очите си.

Водачът не можеше да бъде толкова лесно подхлъзнат, както спътниците си.

— Каква магия направи? — каза той директно на Дийна.

— Каква магия направих? — тя се обърна умолително към Лорджин. — Каква магия направих?

Лорджин бързо отговори:

— Тя ти направи магия да не се съмняваш в способностите й.

— Какво? — водачът не изглеждаше убеден.

— Не е ли така? Нямаш съмнения, нали?

— Да, но сигурно…

— Ето, можеш да видиш способностите й.

Хорът се съгласи с неговото „Аах“.

Водачът се обърка. Хората му бяха омаяни от абсурдната демонстрация. Беше ясно, че той няма друг избор, освен да остави пленниците да си ходят. Той потърка брада, стигнал до решение.

— Свободни сте да си тръгвате. Вземете си нещата и напуснете.

Те бързо събраха вещите си. Преди да тръгнат, водачът сграбчи Лорджин за ръката и го отведе настани.

— Мисля, че по-скоро бързият ти ум и острият ти език ви спасиха, Чуждоземецо, а не някаква магия от този жена.

Лорджин се усмихна на хитрата стара пустинна лисица.

— Не е вярно. Всеки глупак може да види, че тази жена в действителност е направила мощна магия на този Чарл.

Номадът се разсмя от сърце, потупа Лорджин по гърба и ги изпрати по пътя им.