Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (12)

Единадесета глава

Трейд та’ал Тийрдър повдигна поглед от книгата, която четеше и погледна хладно прислужника си. Човекът знаеше, че бе най-добре да не го прекъсва, когато се е усамотил. Ако Трейд бе в настроение да бъде справедлив, щеше да признае факта, че тези дни често търси усамотение и гледа на почти всичко като на спънка. Но не беше в такова настроение. Все пак, този дом беше негов и не беше длъжен да бъде справедлив.

— Какво искаш? — студеният тон накара бедният прислужник да замръзне на място пред вратата.

— Смирено моля да ми простите, че ви безпокоя, но има няколко посетители на портала, които настояват да бъдат приети.

Трейд скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад на стола. Фургоните, които се движеха понякога по този път търгуваха с хората, които живееха в крепостта. Но никога не бяха наричани посетители. Имаше само един човек, който го навестяваше през всички тези години, откакто живееше тук. Кръвта във вените му се смрази.

— Не е баща ми, нали?

Прислужникът отстъпи при вида на свирепото изражение на лицето на Трейд.

— Н-не, господарю Трейд. Те не казаха кои са.

Чертите на Трейд се отпуснаха малко при новината, че сред посетителите не е ужасният му баща.

— И търсят мен?

— Да, господарю Трейд.

— Отпрати ги. Не искам да бъда безпокоен — и той се върна обратно към книгата си, освобождавайки слугата.

— Н-но, господарю, те казаха, че е много важно и че трябва да ви видят…

Трейд издиша шумно.

— Казах, отпрати ги.

— Да, милорд — слугата излезе от стаята.

Трейд погледна отново книгата си, но не виждаше наистина думите пред себе си. Понякога, особено напоследък, когато седнеше, часовете минаваха, сякаш беше в транс. Зачуди се дали човек може да позволи на часовете да отлитат неусетно, докато накрая с блаженство осъзнае, че няма повече за изживяване.

Такива мисли му даваха причина да живее. Той се усмихна на иронията, чудейки се дали не е вече наполовина луд.

 

 

Отне им три дни да достигнат крепостта на Трейд.

Пътуването беше досадно и трудно и нито веднъж не преминаха през пост. Реджар беше мрачен, Дийна беше раздразнителна, а Лорджин… си остана Лорджин.

Бяха седнали пред портата под препичащото слънце, чакайки портиера да ги въведе.

— Иска ми се да побърза. Ще се изпържа тук — оплака се Дийна.

— Няма да се бави много, Адееан — спокойният отговор сякаш я раздразни още повече.

— Някога нещо ядосва ли те, Лорджин? Господи, това е най-дяволското пътуване, което съм преживявала — тя изтри потта от челото си с опакото на ръката си. — Какво ли не бих дала за една приятна хладна баня…

Ъгълчетата на устата на Лорджин се повдигнаха в слаба усмивка.

— Ще ти осигуря това скоро, зира. Може и да я споделим — очите му блеснаха дяволито.

Трябва ли да говориш за такива неща сега? Кълна се, уморих се от това.

Лорджин повдигна вежди.

— Реджар, не е в твой стил да бъдеш толкова раздразнителен.

Реджар разтърка очите си.

Прости ми, Лорджин. Аз съм… напрегнат.

Лорджин се подсмихна.

— Да, не е обичайно за теб да прекараш толкова дълго време без твоите удобства. Яниф казва, че понякога въздържанието е полезно за душата. Може да възроди сърцето и духа ти.

Яниф е извънредно стар мъж. Вероятно е забравил, че именно такива удобства те карат да се чувстваш мъж. Освен това ти си негов ученик, а все още не съм видял да практикуваш тази философия.

— Негов ученик съм, вярно е — Лорджин се усмихна бавно и хитро на брат си. — Но мисля, че човек трябва също така да има свои собствени убеждения, които да следва.

Реджар се ухили многозначително на брат си.

— За какво говорите вие двамата? — Дийна беше чула единствено думите на Лорджин в разговора, тъй като Реджар беше защитил мислите си от нея.

Лорджин й отговори:

— Реджар мисли за присъединяване към Чарл.

Не и в този живот, братко.

Дийна погледна единия, и другия, и мъжествените им изражения я накараха да се усъмни, че това е била темата на разговора. Канеше се да ги разпита повече, когато пазачът се върна.

— Той няма да се срещне с вас. Тръгвайте си — изчезнете от това място — той понечи да се върне обратно в крепостта, когато Лорджин го сграбчи за врата и го завъртя с лице към себе си. Гласът му беше заплашително тих:

— Върни се при господаря си отново. Изминали сме дълъг път. Горещо е.

Ставам раздразнителен от чакането.

Е, помисли си Дийна, Лорджин е човек преди всичко! Засмя се на себе си.

Пазачът започна да бърбори:

— Но той не желае да ви вижда!

— Кажи му, че Лорджин та’ал Кру е на прага му. Кажи му, че идвам да го предизвикам да играем дизу — пазачът го погледна със съмнение. — Направи го — заплашителния тон на Лорджин накара слугата да се затича да изпълни заповедта. Когато вече не можеше да го чуе, Лорджин се обърна към Дийна: — Чудя се защо нямам такъв ефект върху теб, Адееан? — той повдигна вежда.

— Защото знам, че лаеш, но не хапеш.

Той потърка тила си, сякаш размишляваше над думите й.

— Не това каза миналата нощ.

Лицето на Дийна пламна. Ръката й несъзнателно докосна мястото на врата й. Той й намигна.

Защо го предизвика на дизу?

— Когато бяхме деца я играехме постоянно. Никога не го победих. Нито веднъж. Естествено, това не ме спря да продължа да го предизвиквам.

— Естествено, че не — каза Дийна сухо.

Сега звучеше повече като този Лорджин, когото познаваше. Той я стрелна с поглед.

— Това се превърна в нещо като шега помежду ни. — Лорджин внезапно стана сериозен. — Преди да си тръгне последния път, той ми каза: „Никога няма да отхвърля твое предизвикателство“, а аз му отговорих, че никога няма да спра да го отправям.

 

 

Прислужникът измина бавно разстоянието обратно до Трейд, ужасен от това, което трябваше да направи. Пазачът му беше казал да предаде някакво нелепо послание. Той си пое дълбоко въздух, изпъна рамене и почука на вратата. Не получи отговор цяла минута.

— Какво има?

Слугата колебливо отвори вратата.

— Мъжът пред портата каза да ви предам съобщение.

— Да? Хайде, човече, по-бързо.

— Каза, че името му е Лорджин та’ал Кру и че е дошъл да ви предизвика да играете дизу — завърши прислужника неспокойно.

За миг, ъгълчето на устата на Трейд се повдигна в нещо, което би могло да бъде зачатък на усмивка, но премина толкова бързо, че слугата беше сигурен, че е сгрешил.

Трейд повдигна уморената си ръка пред лицето и потърка носа си. Лорджин! Какво правеше тук? Той не искаше да го вижда, нито който и да било друг. Но… не можеше да го върне обратно.

Следващите му думи шокираха слугата:

— Покани го да влезе. Кажи му, че ще сляза скоро.

— Да, милорд Трейд, но той не е сам, има жена с него и… и фамилиер.

Реджар. Можеше да бъде само Реджар. А жената? Скоро щеше да разбере.

— Въведи ги.

Когато слугата излезе, Трейд се изправи пред прозореца на кулата към простиращата се долу пустиня. Слънцата бяха потънали в небето. Нощта падаше бързо на Зариан. Отразяваше живота. Той отчаяно се стараеше да не мисли за отдавна отминалото време, когато беше невинен и животът му беше щастлив. Времето, преди баща му да дойде през нощта и да го отведе. Когато мрака се спусна…

 

 

Бяха въведени в голяма зала и им беше казано да изчакат. Някакъв слуга влезе и запали огън в каменната камина. Не чакаха дълго. Една странична врата се отвори и Трейд та’ал Тийрдър влезе.

Беше висок, но не толкова, колкото Лорджин и Реджар, помисли Дийна. Може би малко под метър и деветдесет. Имаше хубаво тяло. Мускулесто, но не набито, движеше се с характерната за братята гъвкавост. В действителност, нещо в него й напомняше за тях, въпреки че нямаше истинска физическа прилика с някой от двамата.

Докато го изучаваше, внезапно й хрумна, че нищо в този човек не беше такова, каквото изглежда, и всичко в него изисква втори, по-задълбочен поглед.

Трейд беше човек на контрастите.

Косата му, от пръв поглед, можеше да бъде сбъркана с черна. При по-внимателно вглеждане, се откриваха скрити изсветлели кичури, цветът беше тъмен черно-кафяв махагон. Дълга, права и копринена, тя бе изтеглена назад на конска опашка и висеше по гърба му до кръста.

Очите му, покоряващи светло зелени, с цвят на ярък перидот, изглеждаха лишени от емоции, и отразяваха само това, което виждаха. Но допълнителното проучване разкри, че могат да бъдат дълбоки и загадъчни — очи на човек, който е бил принуден да види повече, отколкото бе очевидно.

Мрачното изражение на лицето му напълно подхождаше на ъгловатите черти. Но Дийна забеляза с учудване, че когато светлината от камината попаднеше върху тези черти, те бяха чувствени и обещаващи.

Мъжът беше странна смесица от загадъчно променящи се елементи.

Трейд застана до Лорджин, и в този момент светлината от камината улови и тримата мъже в блясъка си. Дийна вдигна вежди при гледката. Ако това е пример за авиаранска мъжественост, може би не би било толкова ужасно да се посети това мизерно място. Гледката със сигурност ще бъде привлекателна… Тя се засмя палаво. Лорджин забеляза изражението й, и й хвърли поглед, който казваше „дръж се прилично“. Тя се изчерви. Как го правеше това?

Лорджин наруши тишината като пристъпи към Трейд, с искрена усмивка на лицето.

— Трейд! — той го потупа здраво по гърба.

За разлика от бедния художник на конвенцията, Трейд не помръдна и инч.

Нито се усмихна.

— Защо дойдохте тук, Лорджин?

Той реши да пренебрегне грубостта му.

— Защо не ни предложиш кийран в дома си?

Трейд махна с ръка по посока на малката маса, като с това сякаш казваше, че ако Лорджин иска кийран, може сам да си вземе.

Дийна въздъхна. Изобщо не вървеше на добре.

Тя застана до Реджар докато Лорджин си наливаше един рог. Не я попита дали иска, но тя нямаше намерение точно сега да го смъмря. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да припадне на пода на Трейд. Вниманието й се премести върху Реджар, който имаше странно изражение на красивото си лице.

Когато Лорджин се върна с рога, се опита да въвлече Трейд в разговор. Неуспешно. Дийна използва момента да прошепне на Реджар:

— Нещо не е наред ли?

Не… не знам…

Смутен, Реджар остави Дийна и отиде до масата и бавно наля един рог и за себе си, като използва времето, за да проучи неприветливия им домакин. Когато бе видял Трейд за последен път, беше малко момче, години преди да навлезе напълно във фамилиерската си сетивност. Всъщност беше толкова малък, че едва си го спомняше. Сега това, което усещаше, го караше да се чувства неудобно.

Той усети кръвта на Лодарес в Трейд и кръвната връзка беше силна.

Как е възможно това? — помисли си той. Къде е връзката? Мислите му се насочиха към баща му, Кру, и се заредиха неприемливи възможности. Реджар познаваше баща си като човек на честта, така че това, което си мислеше, не можеше да бъде вярно. Отговорът сигурно бе другаде. Нямаше друг начин. Но сетивата му не можеха да бъдат заблудени.

Трябваше да е другаде…

Реджар продължи да наблюдава Лорджин и Трейд, осъзнавайки, че нито единият от тях не усеща това, което и той. Той изпи половината кийран на един дъх. Щеше да запази мълчание. Нямаше да казва на Лорджин за това, докато не му се предоставеше шанс да говори с Яниф. Старият мистик щеше да го посъветва.

Нямаше да бъде първият път, когато щеше да се обърне за помощ към него. Като се замислеше, старецът му бе помагал през целия му живот. Всеки път, когато беше затруднен или в беда, винаги отиваше при Яниф. Странно, но не беше осъзнавал това до сега.

Разчиташе на стареца.

Реджар пресуши рога с кийран при откритието. Вътрешно потръпна. Отношението им не беше като между магьосник и фамилиер или нещо подобно. Те бяха… приятели? Не изглеждаше съвсем така. Защо не беше мислил за това преди, запита се той.

Реджар се напрегна. Прочисти съзнанието си, фокусирайки се обратно към Трейд.

— Защо ме гледаш така, Реджар? — изразът на Трейд беше студен, далечен, и малко снизходителен.

— Не съм те виждал откакто бях малко момче, Трейд. Опитвах се да си припомня — отговори Реджар умишлено на глас. Поради някаква причина не смяташе, че Трейд би искал в съзнанието му да проникнат чужди мисли.

— И припомни ли си? — думите бяха резки и хладни.

Реджар остави рога.

— В действителност не. Младият мъж, който си спомням, не беше ти.

Трейд присви очи при тази забележка.

Лорджин погледна брат си с възмущение. Опитваше се да предразположи Трейд от няколко минути. Само с един небрежно подхвърлен коментар, Реджар унищожи това, което Лорджин мислеше, че бе постигнал.

Трейд се облегна назад на полицата на камината, и скръсти ръце.

— Лорджин, не ми каза защо си тук.

Лорджин се усмихна.

— Казах ти, да те предизвикам да играем дизу.

— Изминал си всичкия този път до Зариан заради това? Не мисля.

— Отхвърляш предизвикателството? — Лорджин впери очи в него, очаквайки отговор.

Трейд примигна веднъж, сякаш не беше сигурен как да отговори. Хванат в капан, той се завъртя към камината и се взря в огъня. В този момент Лорджин разбра, че е спечелил. Трейд щеше да им позволи да останат. Думите му потвърдиха това.

— Не — въздъхна той — не го отхвърлям.

Лорджин наклони глава.

— Не очаквах друго — тогава направи знак на Дийна да пристъпи напред. — Това е моята зира, Адееан.

В очите на Трейд проблесна изненада.

Дийна помаха с ръка на неприветливия мъж пред нея.

— Здравейте, как сте?

Трейд й кимна, отбелязвайки присъствието й, но не благоволи да й каже нищо. Заговори на Лорджин:

— Оженил си се? — той погледна към шията на Дийна, разпознавайки Шимале. — Значи, Лорджин та’ал Кру, съдбата ти е била изречена, както вярваше, че ще бъде, когато бяхме деца. Ти си късметлия. Повечето мъже нямат такава съдба.

— Не мисля, че ти си сред тях, Трейд — отвърна Лорджин тихо.

Реджар се зачуди дали Трейд е почувствал пълния обхват на пророческите думи на Лорджин, след като мъжът видимо трепна. Въпреки коментарите си, очевидно Трейд не искаше да се намесва в съдбата, неговата или чужда.

 

 

Трейд им показа стаите им, а държанието му не беше нито любезно, нито гостоприемно. Отвори вратата и въведе Дийна и Лорджин в тяхната. Тя се изненада да види нормално легло, издигнато на пода. После се загледа в търсене на животни.

— Не се тревожи — гласът на Трейд зад нея я изненада. Това беше първият път, когато й заговори. — На едно от неочакваните си посещения — гласът му стана остър, — баща ми не ги изтърпя и направи магия, прогонвайки всичко неканено.

Лорджин беше изненадан.

— Баща ти те посещава?

— Рядко — Трейд сложи край на темата незабавно. — Слугите ми са ви донесли храна — той посочи масата до стената, преди да излезе от стаята, като рязко вратата зад гърба си.

— Исусе! Той е любезен колкото Дракула. Като се замисля, това място прилича на замъка му.

— Кой е Дракула? — Лорджин свали пелерината си и я захвърли през рамо на леглото.

Прауту пръхтеше на двора.

— Слушай, прауту в нощта — каква мелодична музика правят — тя се опита да имитира Бела Лугоши, който бе изиграл ролята в прочутата класика.

Лорджин се засмя:

— Какво правиш?

— Това е… ох, няма значение.

— Кажи ми — той потупа леглото, канейки я да седне до него.

— Това е свързано с вампири и…

— Вампири? — очите му припламнаха, спомняйки си последния път, когато беше използвала думата. — Помня това — нарече ги чудовища, които… — тя постави ръка на устата му. Езикът му се подаде и погали дланта й.

Дийна се изкикоти. Превръщайки се отново в Бела, тя погледна похотливо здравия врат на Лорджин.

— Никога не пия… кийран, г-н Р-Р-Ренфийлд та’ал Кру — тя се спусна към него, като събори и двама им на матрака. В истински вампирски стил, тя се наведе към шията му, преструвайки се, че го захапва.

— Адееан, спри! — Лорджин вече наистина се смееше. Изглежда големия мъж имаше гъдел. Хмм… това й даваше власт! Тя се накани да използва слабостта му. Той бързо се извъртя и я затисна под себе си. Нещо остро се заби в нея.

— Ох! Лорджин, стани! Нещо се забива в мен!

— Не още, но скоро — в отговор той погъделичка корема й на място, което предизвика бурен смях.

— Мо-оля те! — изпъшка тя през смях. — Говоря сериозно!

Той не й повярва съвсем, но я пусна и седна на леглото. Тя бръкна в джоба на туниката си и откри кристалната обица на Лорджин.

— Аха! — тя я извади и му я върна.

Миглите му хвърлиха тъмна сянка върху скулите му, когато погледна надолу към кристала в ръката й.

— Отличителен знак на Чарл.

— Подозирах това. Забелязах, че и Яниф носи такава.

— Да. Това е символ на началото. Тези символи често имат голямо значение за определен човек, Адееан. Искам да я задържиш — повдигна поглед към нея със сериозен израз.

— Не, не мога да направя това. Принадлежи на теб — трябва да я носиш — той понечи да възрази, но тя решително я постави в ръката му. Той неохотно я взе и я сложи обратно на ухото си.

— Лорджин, има ли жени в Чарл?

— Ти не разбираш какво значи Чарл.

— Тогава ми кажи.

— Не е толкова просто. Мога да ти кажа, че Чарл са воини, както и мистици.

— Няма ли жени воини?

Той се усмихна леко на въпроса й.

— Виждал съм цели планети само с жени воини. На моята планета обаче не са такива.

— Не могат ли да се присъединят към Чарл?

— Могат ако искат. Те избират да не го правят. Жените следват свои собствени мистични пътища. Авиаранските жени не желаят да бъдат воини. И няма нужда да бъдат. Мъжете им ги пазят от всякакви опасности.

— А ако жените нямат или не искат мъже?

Той сви рамене.

— Пак ще бъдат закриляни.

— Някога жена не е ли искала да се присъедини към Чарл?

Лорджин поклати глава.

Дийна се изненада.

— Човек би помислил, че поне една би искала — просто за да покаже, че може.

Той се протегна и преплете пръсти в нейните.

— Не е толкова лесно. Никой не може да реши да се присъедини към Чарл. Решението зависи от съдбата ти.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да имаш вродени способности. Най-често тези способности се предават по наследство. Рядко се прави изключение и някой, чиито предци не са Чарл, бива приет.

Дийна обмисли информацията.

— Защо Реджар е толкова против присъединяването към Чарл?

— Никога не е имало фамилиер, който да е и Чарл.

— Но вашият баща…

— Е Чарл. Мистик от пето ниво. Реджар се бори с тази страна от същността си. Трябва да разбереш, че той е изцяло фамилиер. Ако дете е родено от фамилиер, и носи белега им — той посочи очите си докато говореше, имайки предвид двуцветните очи на Реджар — това дете ще бъде фамилиер, наследявайки всички техни способности.

— Тогава Реджар… няма способностите на баща ви?

— Външно не, но ги притежава. Нещо повече — Яниф ги усеща у него. Казвал съм ти, че Реджар е уникален. Никога преди не се е раждало дете от Чарл и фамилиер.

— Как така? Фамилиерите изглежда са доста похотлив народ.

Той се усмихна на наблюдателността й.

— С изключение на случайните връзки, най-често фамилиерите се съвкупяват помежду си. Способностите и странностите им ги отличават от останалите. По въпроса за постоянното обвързване, имат склонност да се придържат към себеподобните. Мисля, че е приблизително като в твоя свят, Адееан. През краткия си престой там, видях, че хората избягват това, което е различно или непознато.

Дийна кимна, знаейки, че за съжаление думите му са верни.

— Хората тук осъзнават ли колко изключителни и красиви са фамилиерите?

— Да. Но все пак фамилиерите са едновременно почитани и клеветени, търсени и отбягвани.

— Ти ми каза, че баща ти не е знаел, че Сулейла е фамилиер. Как е възможно?

— Това е дълга история. Достатъчно е да се каже, че Сулейла искаше да опита да живее за малко без надписа фамилиер. Тя се прикриваше — но целта й не беше да измами някого, просто имаше нужда от ново преживяване — Лорджин се усмихна унило. — И го откри или трябва да кажа, че Кру откри нея. Тя имаше възможността да опита много нови неща — той се разсмя, припомняйки си историите, които му беше разказвала Сулейла за това как Кру я бе преследвал.

— Мислиш ли, че Реджар ще се присъедини към вас?

— Каза, че няма. Яниф се надява — той се вгледа в лицето й внимателно. — Може би нашите деца ще бъдат Чарл, Адееан.

Очите й се разшириха.

Той се усмихна с умиление, пропускайки шокираното й изражение.

— Твоята дъщеря най-вероятно ще пожелае да бъде първата жена воин на Авиара.

Наши деца? Дийна преглътна нервно. Той все още приемаше тази фантазия. Ами ако…

— Лорджин, ти каза, че не трябва да се тревожа за това.

Той погледна встрани, скривайки болката си от реакцията при думите му. Само я бе попитал…

— Не се тревожи — каза мъжът тихо.

Дийна видимо се отпусна. Какво му ставаше на този човек? Деца. От него. Тя го погледна изпод спуснатите си мигли. Той се взираше през прозореца и не видя изучаващия й поглед. Сърцето й започна да бие силно в гърдите, докато изучаваше изсечения му профил. Толкова силен!

Идеалният…

Не.

Тя не беше точната жена.

Не бе жената, отредена да бъде негова от пророчеството, старо колкото времето.

Не и на „властелина“ на времево-пространствения континуум.

Устните й се извиха в горчива усмивка. Тя беше просто Дийна Джоунс. И не принадлежеше на този свят. Не принадлежеше на него. Та примигна от внезапно появилата се влага в очите й.

Дори да беше жената, с която той я бъркаше…

В съзнанието й се появи картина: Лорджин, пастелните му очи блестяха, смееше се от удоволствие, докато вдигаше детето им високо в ръце, нагоре, над главата си, детето пискаше и се смееше. Красивото дете се обърна към нея с протегнати ръце, сякаш казваше „Вземи ме“.

Да…

Тя се протяга към детето…

Странен импулс потече от главата й до върха на пръстите на краката й. За миг нещо просветна около и вътре в нея, и утихна бързо, както бе дошло. Дийна ахна от странното чувство, предизвикано от изчезващото видение. Лорджин се обърна към нея.

— Какво има?

Тя поклати глава, това бе просто въображение.

— Нищо.

Тя постави ръката върху неговата на леглото, той обърна ръка своята и топло я стисна.

— Лорджин, относно Ксейту — мисля, че Яниф сигурно направи нещо.

Лорджин затвори очи. Знаеше какво иска да каже. Тя все още не приемаше коя е, нито живота си с него.

— Яниф не направи нищо. Той ти каза за негативните полета. Мислиш ли, че Яниф щеше да ме остави да умра, ако можеше да предотврати това? — каза той хладно, отмествайки ръката си от нейната.

Дълбокият му лавандулов поглед се впери в нея:

— Беше ти, Адееан.

Раздразнена от ситуацията, и объркана от противоречивите си чувства, Дийна погледна Лорджин гневно:

— Не! Не! Не! Грешиш. Аз не съм тази, за която ме мислиш, аз съм Дийна. Името ми е Дийна. Защо не го кажеш, Лорджин? Знаеш го. Ди-йна.

Известно време той я наблюдава съсредоточено, без да мига. Беше доста обезсърчително. Тя се запита дали ще изгуби напълно самообладание. Но това не стана. След малко той предложи спокойно:

— Може би трябва да хапнем нещо, преди да се оттеглим.

Дийна изпусна сдържания си дъх и кимна, странно облекчена, че той предпочете да не влиза в спор с нея. Беше страшно уморена и не искаше да спори с него за отношенията им.

Докато се хранеха Лорджин говори малко, и привидно изглеждаше много необщителен. Дийна се зачуди дали не мисли за това, как да убеди Трейд да напусне Зариан. Трейд изглежда не беше от типа хора, които лесно можеха да бъдат убедени. Знаеше колко важно е за Лорджин да го отведе обратно на Авиара. По едно време тя наруши мълчанието:

— Тревожиш се заради Трейд?

Блестящите му очи я пронизаха:

— Отчасти.

Краткият му отговор я обезсърчи. Тя поднесе чашата до устните си, но забеляза, че трепери и я спусна безшумно.

Реакцията й не остана скрита за него. Макар да се чувстваше обезкуражен от това, че тя продължава да не приема положението си, Лорджин не искаше да я разстройва. Той се протегна през масата и покри ръката й със своята успокоително.

— Да. Разтревожен съм заради Трейд.

Очите им се срещнаха. Разстоянието помежду им не беше голямо и когато я погледна отново, изражението му беше топло. Дийна премигна, за да спре сълзите си. Всичко щеше да бъде наред. Усмихна му се плахо, леко успокоена.

Лорджин внимателно проследи с палец меката кожа на китката й.

— Той не е същия, Адееан. Променен е. Засмяното момче се е превърнало в студен, резервиран мъж. Не знам дали ще мога да го достигна. Не знам дали е останало нещо за достигане — Лорджин говореше със съжаление, сякаш изпитваше силна болка.

— Съжалявам.

След като се нахраниха, Дийна с облекчение откри баня до спалнята им, и с благодарност се потопи във водата. След като излезе и прекоси стаята тя забеляза, че Лорджин е преместил един стол до прозореца. Обутите му в ботуши крака бяха кръстосани върху каменния перваз. Държеше рог с кийран, загледан в нощта, отдалечен сякаш на хиляди мили.

Тъй като не искаше да го безпокои, тя пропълзя под завивката и заспа почти веднага.

Часове по-късно, Дийна усети потъването на леглото, когато Лорджин дойде в леглото. Той полегна на една страна и я привлече в прегръдките си.

— Адееан — прошепна той.

В гласа му имаше болка. Тя инстинктивно разбра, че той търси утеха при нея. Не защото не може да изпълни задачата си, а защото се страхуваше, че приятелят му Трейд вече не беше същият.

Тя го прегърна и погали голият му гръб утешително. Усети, че е още леко влажен от банята. Устата му покри нейната в горчиво-сладка целувка. Тя му отговори и го притисна силно към себе си, защото усети, че той се нуждаеше от това и защото искаше да облекчи притесненията му. Искаше да го успокои. Той беше неин скъп приятел и нещо повече…

— Адееан…

Тя сложи пръсти на устните му в мрака.

— Шшшт. Всичко е наред. Само ме обичай тази нощ, Лорджин.

Той я притисна към себе си.

— Аз те обичам всяка нощ, Адееан — устата му покри нейната.

Когато той проникна в нея, тя улесни пътя му.

 

 

Жената влезе в стаята, оставяйки вратата зад себе си отворена. Смело прекоси помещението и застана пред него. Той я гледаше безмълвно над ръба на кийрана си.

Тя му се усмихна съблазнително, освобождавайки закопчалките на робата си, която проблесна в краката й като лъскаво златно езерце. Никакво изражение не смекчи хладните черти на лицето му, докато безпристрастно наблюдаваше голото й тяло с равнодушни очи.

Неприличният страстен шепот на жената премина през стаята:

— Какво е вашето порочно желание, милорд Трейд?

Студените зелени очи на Трейд проблеснаха за кратко, подсказвайки, силните емоции, кипящи под повърхността на този мъж.

Остави питието си, стана от стола, а ботушите му прокънтяха по каменния под. Затвори вратата с ритник.

Скоро необузданите стонове от удоволствие на жената преминаха през дебелата врата.

Молеше го да спре.

Но той не спираше…