Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (3)

Втора глава

Алармата се включи в шест часа. Продължаваше да вали, а въздухът бе суров и хладен. Дийна простена, изключи звука и се претърколи на леглото.

Когато отново отвори очи, часовникът показваше шест и тридесет. Тя се взря в предателския часовник, като отказваше да повярва. Шест и тридесет!

Скочи от леглото и почти се препъна в дългата си нощница. Полетът беше в девет. Молеше се да пристигне навреме предвид ужасния трафик до летище „Логан“.

Отвари вратата на спалнята и се втурна напред, но веднага се блъсна в едро тяло, подпряно на рамката на вратата. Извънземният!

Две силни ръце се стрелнаха и я уловиха, преди да се удари в пода. Тя падна в скута на Лорджин, а косата се разпиля около нея в безпорядък.

— Къде отиваш с такава бързина, Искрице? — измърмори той сънливо. Очите му, с някаква странната светлина в тях, се взираха в разпусната й коса. Ръката му бавно докосна с върховете на пръстите си един дълъг и немирен кичур.

Дийна винаги бе мразила косата си.

Висеше на гърба й на дълги къдрици до кръста. Фактът, че много жени нарочно къдреха косите си в усилие да изглеждат както изглеждаше нейната, я слисваше. Единствената причина да не се подстриже късо, беше страхът да не изглежда като малкото сираче Ани.

Лорджин не изглеждаше отблъснат от косата й. Точно обратното, изглеждаше омаян от нея.

Той поднесе кичура към лицето си и вдъхна дълбоко.

— Ухаеш като цветето тазмин, Искрице — тези странни розови искри се появиха отново в очите му.

Какво беше всичко това? И какво по дяволите беше цветето тазмин? Тя се почувства като пълна глупачка, така както стоеше пред вратата на спалнята си, в скута на мъж, миришещ косата й. Дийна дръпна кичура коса от него.

— Никога не прави това! Какво правеше пред вратата?

Лорджин се усмихна на себе си. Тя ухаеше като цветето тазмин, но беше бодлива като гарта. По скоро бе някаква комбинация и той се чудеше дали е мека и сладка както гарта. Сигурно беше — веднъж щом достигнеш под бодлите на плода. Силните му ръце лежаха топло на бедрата й.

— Пазя те — гласът му беше нисък и страстен.

— От какво, от лошата и мъртва микровълнова? — той има благоприличието да се смути от думите й.

Тя понечи да се изправи и той неохотно я пусна.

— Хайде. Ще изпуснем полета. Остави ме да намеря в какво да прибера нещата ти — тя откри голяма плътна чанта и му помогна да опакова новия си гардероб. Той настоя да вземе и собствените си дрехи. Не го винеше, че иска нещата му да са с него. Предполагаше, че би се чувствала по същия начин на чуждо място. Дийна се облече, докато Лорджин ползваше банята. Надяваше се, той да си спомни демонстрацията, която му направи миналата нощ за водопровода. Когато излезе, беше облечен в избелели сини дънки и черна тениска.

Милост.

Дънките обгръщаха плътно бедрата му, неприлично излагайки на показ мускулестите му крака. Никога тениска не беше изглеждала толкова царствено. Съчетаваше се с кафявите му ботуши, и тя почти си призна, че удоволствието от гледката си струва поражението на кредитната й карта.

Колкото и потайна да си мислеше, че е Дийна, Лорджин не беше сляп за удоволствието й. Жената нямаше опит в прикриването на чувствата си, а това му хареса на множество нива. Откритостта й, обаче, можеше да я направи много уязвима за безскрупулните. Въпреки протестите й, такава жена определено се нуждаеше от Чи’ин т’се Лю. И така да беше, той не смяташе, че това е единствената причина, която го е довела при нея.

Докато тя влачеше десеттонния си куфар от спалнята, Лорджин я чакаше търпеливо до своя брезентов чувал. Пелерината му бе наметната на раменете. Щом видя затруднението й с тежкия багаж, той взе куфара от ръцете й, и го подхвърли под мишница, сякаш не беше нищо повече от досада. Дийна не искаше да спори; глупавата чанта имаше колела, но всички те се движеха в различни посоки.

После бързо потеглиха за летището.

Всичко протече без проблеми на терминала на летището, докато тя не го посъветва да свали наметката си и да я прибере в чантата. Когато той го направи тя забеляза проклетата кама, затъкната в колана на дънките му. Лицето й пребледня, и тя се опита да го прикрие от погледите на охраната.

— Ти луд ли си? Сложи това нещо в куфара.

— Няма. Кийракса остава с мен винаги.

— Виж, сега не му е времето да бъдеш неотстъпчив. Няма да ни пуснат в самолета с това нещо — вместо да приеме думите й насериозно, той изглежда се развесели. Дори й се усмихна надменно.

— Как ще ме спрат? — той придвижи опакото на ръката си надолу по бузата й. — Тревожиш се за нищо, Адееан.

Тя отблъсна галещата му ръка.

— Виждаш ли охраната ей там? Ще преминем през тях. Когато открият оръжието, целият ад ще се стовари върху теб. Трябва да ми повярваш за това, Лорджин.

Лорджин пренебрегна отблъскването на ръката му, върна я на лицето й, и повдигна брадичката й с показалец. Тя наистина ли си мислеше, че те могат да спрат Рицарят на Чарл? Той разгледа лицето й внимателно и забеляза, че е убедена в това. Нямаше желание да й причинява неприятности. Той въздъхна отстъпчиво:

— Много добре. Но ще запазя светлинната си сабя — тя понечи да възрази, но той беше непоколебим. — Няма да я оставя.

Тя погледна към малката черна кутия. Те никога нямаше да разберат какво е това.

— Добре, но ако те попитат какво е, кажи им… кажи им, че е сигнално устройство.

Той я погледна озадачено.

— Сигнално устройство?

— Просто го направи.

Щом избута Лорджин пред себе си, тя задържа дъха си, докато той премина арката благополучно. Сега беше неин ред. Докато преминаваше гледаше монитора, търсейки с отвращение номера на изхода си.

— Чудя се защо моят изход е винаги последният на терминала — мърмореше тя докато се присъединяваше към Лорджин и си проправяха път през претъпканата сграда.

Дийна откри фоайето и с благодарност потъна в стола. Лорджин седна точно до нея, полупрозрачните му очи сканираха пространството, вероятно търсеше скрити нападатели. Пазеше я като куче и това й лазеше по нервите. Той като че ли се успокои бързо, явно всичко беше наред, и се отпусна в стола си.

Слез няколко минути тя забеляза, че той се чувства малко некомфортно.

— Какво има?

Той сведе очи към ботушите си.

— Аз… аз трябва да облекча… трябва да използвам банята ти.

Тя се усмихна.

— Недалеч оттук, право напред. Хайде, ще ти покажа къде се намират тоалетните.

Той я последва с признателност. Тя спря пред вратата.

— Тоалетните са разделени по пол, Лорджин.

Това го озадачи.

— Използвате отделни съоръжения в обществените, но не и в частните?

— Да. Виждаш ли тази малка фигура? Тази с малкия мъж на вратата е тази, в която ще отидеш.

Лорджин се взря в залепената фигура.

— Как можеш да наречеш това мъж?

— Защото е облечен в панталони.

Той изсумтя:

— Ти си облечена в панталони, а със сигурност не си мъж.

Той можеше да се държи вбесяващо, без дори да опитва.

— Добре. Мисли така: не влизай в тази, на която има малка фигура с пола.

Той поклати глава объркано.

— Този Дисни е най-странният свят.

— Аха… — тя прочисти гърлото си, бързо променяйки темата. — Водопроводът е малко по-различен от този в частните бани, искаш ли да ти обясня…

Той повдигна вежди с достойнство.

— Вярвам, че ще се справя.

— Добре. Ще те чакам тук.

Следващите няколко минути и се сториха безкрайни. Най-накрая той изникна от тоалетната, а секунда по-късно от там излезе малко момче с раирана тениска, което крещеше с цяло гърло:

— Мамо, мамо, този мъж се изходи в мивката! — майката сграбчи детето си и бързо го задърпа към терминала.

— Ти каза, че ще се справиш — изсъска Дийна през зъби.

Той трепна.

— За мен всички изглеждат като мивки.

Тя го сграбчи за ризата и го дръпна встрани.

— Обърни внимание. Едното се нарича писоар, това трябва да използваш. Схвана ли? — изстреля тя.

Той изглеждаше смутен.

— Предполагам.

— Хайде, трябва да се качваме на борда.

Беше много претъпкано. Дийна не беше изненадана да чуе, че са претоварили полета. Но все пак се зарадва, че ги бяха чекирали веднага след пристигането им на летището. Последното нещо, което искаше да чуе, бе, че трябва да вземат друг полет.

Качиха се на борда на самолета, и седнаха на първата двойка седалки зад първа класа. Лорджин напъха дългото си метър и деветдесет и пет тяло в тясната седалка. Не изглеждаше щастлив, но не се и оплакваше.

Самолетът започна да се пълни, и Дийна забеляза стюардесата, която оглеждаше кабината. Очите й спряха на Лорджин и си останаха там.

Всяка жена, която дишаше… Дийна въздъхна примирено, докато гледаше как жената се приближава към тях. Когато стюардесата стигна до Лорджин, се наведе да говори с него, сякаш щеше да му съобщава някаква държавна тайна.

— Добро утро — каза тя с приятен глас. — Претоварихме самолета, и тъй като изглежда не ви е особено комфортно на тази седалка, бихте ли искали да се преместите?

Лорджин се втренчи в нея равнодушно, а очите му се присвиха. Дийна се засмя вътрешно. Той вероятно си мислеше, че тя го вика със себе си, приканва го да се присъедини към нея отпред. Каква веселба!

Дийна се наклони напред и се усмихна сладко:

— Имате ли две места?

— О… не разбрах, че сте заедно.

Обзалагам се, че не си.

Стюардесата се поколеба кратко преди де продължи:

— В интерес на истината, местата наистина са две. Хайде — тя се обърна и каза на Лорджин — Харесвам контактните ви лещи — много необикновен цвят.

Лорджин се намръщи объркан от странното изявление на жената. Той не беше „контактен“ с нея по никакъв начин. Тя „контактуваше“ с него. Щеше да попита Адееан за контактите между мъжете и жените на тази планета. Нямаше желание неумишлено да подкани някой. Любопитният му поглед се плъзна по Искрицата до него. С едно изключение, поправи се той.

Дийна не загуби време и последва стюардесата до първа класа. Естествено, където и да отидеше, Лорджин я следваше отблизо.

— Тези места са по-добри, нали, Лорджин? Ела насам, можеш да седнеш до прозореца.

Дийна се настани в разкошната седалка, наслаждавайки се на ширината й. Може би щеше да се облагодетелства с извънземния до себе си. Щом той можеше да получи първа класа срещу нищо, тя може и да решеше да го задържи близо до себе си. Помогна му с колана, докато той гледаше през прозореца.

— Адееан, този самолет не прилича на колата ти.

— Разбира се, че не — тя отвори едно списание и го прелисти.

— Има удължения отстрани.

— Имаш предвид крилата? — тя проучи картата на въздушния им маршрут, като едва слушаше забележките му.

— Крила, също както… — той направи пауза, докато търсеше правилната дума — птица.

Зазоряваше се.

— Да, как иначе ще лети? — той незабавно откопча колана си и понечи да се изправи.

Дийна го сграбчи за колана на дънките и го дръпна обратно на седалката.

— Какво ти става?

— Ти летиш в машина?

Тя го погледна изкосо.

— Няма да те питам защо летенето с машина те разстройва, защото знам, че няма да ми хареса отговора ти — тя потупа коляното му. — Ще се справиш.

Той прие думите й, но дали и повярва тава, беше друг въпрос.

Самолетът скоро се придвижи надолу по пистата и излетя. Лорджин сграбчи облегалките здраво, но го прие доста добре. Веднъж щом се озоваха във въздуха, той се отпусна до известна степен.

— Бордовият служител ще сервира закуска скоро. Трябва да си много гладен. Не си ял от… Не си ял.

Той се съгласи.

— Много съм гладен. Закуската няма да бъде… мазни бургери, нали? — това явно го разтревожи.

Очите й палаво заблестяха.

— Ако имаме късмет — Той й отправи поглед, който казваше „Не ми е смешно“.

Закуската се оказа бъркани яйца, каша, препечен хляб и портокалов сок. Той изяде всичко, и изглеждаше силно развълнуван единствено от портокаловия сок. И от кафето. Този мъж обичаше кафе. Изпи четири чаши преди Дийна да го предупреди за ефектите от кофеина.

— Не бих прекалявала с това, ако бях на твое място.

— Защо?

— Кафето съдържа стимулант, наречен кофеин. Ако пиеш повече, ще трябва да те остъргвам от тавана.

— Обещавам, че ще понеса смело ефектите от този кофеин, ако мога да получа повече от този възхитителен еликсир.

Дийна хвана ръката му, и внимателно отстрани чашата от устата му.

— Довери ми се.

Той отстъпи веднага, Интелигентният му поглед плени нейния:

— А аз искам ти да ми се довериш, Адееан.

Дийна, объркана от внезапното му напрежение, се върна към таблата си с храна.

След закуска, те се подготвиха за дългия полет, Дийна отвори книга с меки корици, а Лорджин се облегна назад, със стоическо изражение на лицето си.

Когато Дийна забеляза, че Лорджин е тих от известно време, тя повдигна глава от книгата, чудейки се дали не е задрямал. Вместо това го видя да гледа напрегнато през прозореца. Той изглеждаше запленен от просторното синьо небе.

Самолетът се друсаше леко от леката турбуленция. Гласът на капитана прозвуча по високоговорителя, той изиска от пасажерите да затегнат коланите си заради непредвидената въздушна турбуленция. Дийна се облегна назад на седалката и насочи поглед към прозореца над златната грива на Лорджин. Точно преди да затвори очи, за да поспи, тя случайно забеляза кълба облаци до прозореца. Докато се прозяваше тя си помисли, че тези облаци се движеха доста бързо.

Прекалено бързо!

Дийна се изправи на седалката и се втренчи в прозореца, като отбеляза, че облаците бързо и неестествено се събираха заедно. Докато ги наблюдаваше, една светкавица се издигна от един към друг облак.

Самолетът се раздруса отново.

Ниският тътен на гръмотевиците вибрираше през него. Тя обърна ужасеният си поглед към Лорджин.

Самолетът направи нов скок и се гмурна.

— Лорджин!

Той се обърна към нея.

— Ти ли правиш това? — самодоволният му поглед беше достатъчно признание. — Полудя ли? Спри това веднага! Опитваш се да убиеш всички ни ли?

Той въздъхна и се облегна назад. Полетът незабавно стана гладък.

Ако тя не беше толкова потресена, щеше да се изкуши да го удари по главата с книгата.

— Как можа да направиш нещо толкова глупаво?

Той сви рамене.

— Правиш прекалено голям въпрос от това, Адееан. Аз просто… се забавлявах. За да минава времето.

Забавлявал се? Причиняването на гръмотевична буря беше игра за него? Мили Боже! Трябваше да го наблюдава през всяка една минута, за да е сигурна, че той няма да причини катастрофа. Чи’ин т’се Лю! Кой кого опазваше, простена тя. Иисусе, извънземен с извратено чувство за хумор! И свръхестествени сили.

 

 

Дийна никога през живота си не се беше чувствала по-щастлива да стъпи на твърда земя.

Пристигнаха в хотела късно следобед. Вече имаше опашка на рецепцията. Дийна настани Лорджин на един стол пред дамската тоалетна, влезе и наплиска лицето си със студена вода. Изтриваше страните си с хартиена кърпа, когато Лори, стара позната от конвенцията, влезе вътре.

— Дийна? Това ти ли си? Уау, изглеждаш страхотно! Какво си направила със себе си?

Дийна се ококори пред отражението си в огледалото. Хей, та тя изглеждаше наистина страхотно! Не, не беше страхотно; тя изглеждаше… красива. Косата й, винаги червеникавокафява, като че ли имаше някакъв дълбок гранатов оттенък и беше съвършено блестяща. Чертите на лицето й бяха същите, но по някакъв неопределен начин, по-красиви. Очите й, обикновено пепеляво сиви, блестяха като кристали. Светлата й, безцветна кожа, сияеше с розов оттенък. Дори тялото й бе леко закръглено и заоблено. Това беше магическа трансформация…

Магия!

Тя излетя от тоалетната, като остави Лори да говори на стената. Наведе се над Лорджин, постави ръце на облегалките на стола му и го погледна гневно.

— Какво си ми сторил? — попита тя.

Той погледна нагоре към нея, с полуотворени очи:

— Какво имаш предвид? — отвърна той лениво.

— Кога ме направи да изглеждам по този начин?

Лорджин се протегна и приглади кичура копринена коса, който се беше измъкнал от опашката й.

— Ти винаги си изглеждала по този начин, Искрице — гласът му беше дрезгав, ръката му се изкачи и прихвана тила й. Той се наклони напред, осъзнавайки как искрят очите му. Тя беше най-приятната бодлива гарта.

С голямо усилие Дийна се изви, и се освободи от хватката му.

— Не си сложил някакъв прах по мен?

— Не съм. Само шести…

— Не започвай с това отново. Защо изглеждам по този начин?

Той я гледаше истински озадачен.

— Ти винаги си изглеждала така.

Тя се замисли над думите му. За него може би. Но нещо се беше случило с нея. Очевидно Лорджин не знаеше нищо за това, така че тя трябваше да почака за отговора. Забеляза, че опашката пред рецепцията е намаляла, и каза на Лорджин, че отива до ги регистрира.

Горещият му аметистов поглед я проследи до там. В действителност той я бе пожелал от първия миг, в който я видя. Сега подозираше, че бе нещо повече. Много повече. Естествено, това щеше да разбере по-късно, когато най-сетне я вкусеше.

Дийна огледа фоайето, забеляза вътрешния водопад, мраморните стъпала и тучните растения. Беше красиво. Извади копието от потвърждението за резервацията от портмонето си и го подаде на служителя на рецепцията, помисли да вземе две стаи, но цената дори на една на това място за седмица беше прекалено висока. Също се притесняваше, че ако вземе отделни стаи, при пробуждането си щеше да открие Лорджин седнал в коридора пред вратата й, защитавайки я от Дарт Микровълнова.

Жената на рецепцията изучаваща формуляра написа името й в компютъра.

— Една стая — служителката погледна към Лорджин — Легло кралски размер.

— Не! Две двойни легла.

Жената погледна към Лорджин отново, очите й обходиха внушителния му ръст и повдигна вежди. Облегна се напред и прошепна на Дийна:

— Сигурна ли си, приятелко? Аз бих взела кралското и му кажи, че това единственият му избор.

— Вие не разбирате — въздъхна тя. — Двойните ще бъдат…

— Ще вземем кралското легло.

Дийна се обърна към Лорджин с отворена уста.

— Аз съм Рицар на Чарл и по тази причина издавам заповед да спим в кралското легло. — Той махна с ръка във въздуха за финал.

Жената зад бюрото поклати глава и каза:

— Не знам какво каза той, но ако бях на ваше място щях да се оставя на течението.

 

 

И така, тя се намираше в прелестна хотелска стая, седнала на легло с кралски размери, в своята къса памучна нощница, оставила се на течението. Лорджин беше в банята и си взимаше вана.

Тя погледна надолу към леглото.

Беше достатъчно широко за двама им. Тя се надяваше да не му хрумнат разни идеи. Не, това не беше истина. Тя се надяваше да му хрумнат много идеи, но просто да не изпълни никоя от тях. Не мислеше, че ще може да се справи с един интергалактически Дон Жуан.

Особено с един, който изглеждаше като него… Тя потрепери. Само мисълта за физическа връзка с него, я превръщаше в купа с желе. И сигурно нямаше да му отнеме много време докато разкрие това. Не, тя не беше достатъчно глупава, че да си играе с динамит. Тя нямаше достатъчно опит, за да се справи с мъж като…

Мислите й се рееха, когато вратата на спалнята се отвари и Лорджин влезе, облечен в нищо повече, освен тази висяща кристална обеца.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика тя.

Той се предаде на суетата като взе сешоара от нея и й даде разкошна гледка към стегнатия си задник. Имаше най-перфектните задни части, които тя беше виждала някога…

Лорджин я погледна невинно над лявото си рамо и попита тихо:

— Това не е ли позволено?

— Не, не е позволено — тя се опита да придаде на гласа си твърд, безпристрастен тон; но всъщност звучеше треперещ. Той се обърна към нея, показвайки и предостатъчно от щедрите си дадености.

О, Господи!

Той беше страхотен. Никога не си беше представяла… Дийна се изчерви.

— Отиди в банята и се покрий с кърпа или… или нещо подобно — издърдори тя.

Той сложи ръка на сърцето си.

— На твоите желания! — буквално измърка той, преди да се обърне и да се отправи към банята.

Веднага след като Лорджин се скри от погледа й, на красивото му лице се появи дяволита усмивка. Беше забелязал израза на Адееан. Не, тя не можеше да скрие емоциите си от него. Чудеше се какви други реакции можеше да предизвика у нея.

Дийна дочу пускането на сешоара, и предположи, че я е наблюдавал как си суши косата по-рано. Скри пламналото си лице в ръцете си. Продължаваше да опитва да мисли за нещо, каквото и да е, друго, но това не беше лесно. Разумът й си представяше как той се движи из банята, а жълтеникавокафявата му кожа бе все още влажна от къпането, с цялата грация и красота на великолепен златен тигър.

Това въобще нямаше да продължи добре.

Тя чу спирането на сешоара и се стегна за неговата поява, като почти се надяваше да се появи отново гол. Миг по-късно, Лорджин излезе, благоприлично привързал кърпа около кръста си. Косата му беше разрошена.

Лицето му предвещаваше буря.

— Какво направи тази машина с косата ми? — думите му бяха произнесени в добре премерен и застрашителен тон.

Дийна се изкикоти. Не можа да се сдържи. Велик войн, Рицар на Чарл, съсипан от един сешоар. Той изглежда не оцени чувството й за хумор. Следващите му думи потвърдиха това.

— Не виждам нищо смешно в това, Адееан — присви очи той.

Все още кикотейки се, тя потупа леглото.

— Седни. Да видя дали мога да пригладя бодлите ти.

Докато той сядаше, тя взе четката си за коса от банята. Погледът му я проследи, като се премести надолу по дължината на голите й крака с очевиден интерес.

Без да осъзнава погледа му, Дийна седна зад него подвити крака върху покривалото на леглото, и каза:

— Предполагам знаеш, че трябва да срешиш косата си, когато я изсушиш — тя огледа главата му критично и се усмихна. — Освен ако не искаш да постигнеш ефекта в аеродинамичната тръба — той сви рамене. — Спокойно. Просто те дразня.

— Бъди доволна, че не те предизвиквам за такива коментари, Искрице — той опроверга сериозността на думите си като се обърна с дяволита усмивка към нея.

Тя започна да реше дългата му копринена грива, внимателно приглаждайки всеки кичур. Косата му беше гъста и права, блестяща до средата на гърба му. И толкова красива…

Дийна сресваше по дължина златната му коса, оставяйки четката да се плъзга надолу по гърба му, докато другата й ръка следваше същия път, приглаждайки кичурите надолу. Скоро изгуби представа за времето.

Лорджин затвори очи и се облегна назад на малките й опитни ръце, наслаждавайки се на чувството на подръпване и плъзгане на четката, и мекотата на нейното докосване. Мислеше, че никога няма да овладее използването на този сешоар, ако последиците бяха Адееан да прави това с него.

Аях, това удоволствие беше почти болезнено.

Тя продължаваше дългото, чувствено ресане. Бодлите на четката леко стържеха по кожата на голия му гръб. Сладкият аромат на тазмин изпълни ноздрите й. От време на време пръстите й леко се докосваха до голата кожа, и го караха почти да простене гласно. Достатъчно!

Без предупреждение, Лорджин сграбчи ръката й и я привлече над рамото си. Отдели четката от безсилните й пръсти докато държеше дланта й в своята, после обърна глава и леко целуна вътрешната й част. Дийна почувства върха на езика му за кратко в средата на дланта си.

Малки електрически вълни запулсираха от горещия му език към върховете на пръстите й.

Задъхана, тя опита да освободи ръката си, но той не беше готов да я пусне все още. Той я дръпна напред, притисна я плътно към голия си гръб, и сладко целуна вътрешната част на китката й. Някаква разумна част от ума на Дийна за кратко се зачуди как един толкова силен мъж може да има такива меки устни.

Друга тръпка премина през нея. Какво беше това електрическо бръмчене, което почувства?

— Благодаря ти, Искрице — промърмори той, като целуна китката й още веднъж. Отново потрепери леко.

— Л-Лорджин?

— Ммм… — отговорът му беше приглушен от кожата на ръката й, към която сега се притискаше много нежно.

— Мисля… — Тя отново се опита да издърпа ръката си и той неохотно я освободи. — Мисля, че трябва да отидем в леглото — да спим! — запъна се тя. — Трябва да спим сега.

Той я дари с усмивка тип Мона Лиза — като котка, преди да се нахвърли към нещастната мишка, помисли тя.

Тя несигурно стана от леглото. Този път не пропусна предизвикателният му оглед на краката й. Добре. Това беше явно един пожар, който тя трябваше да угаси бързо.

— Аз ще легна от дясно, а ти можеш да спиш от ляво. Тъй като има достатъчно място в леглото, очаквам да стоиш в твоята част — ето, това обяснение беше достатъчно.

Лорджин стана от леглото и отиде от лявата страна съгласно указанията. Той я погледна предизвикателно, преди да повдигне завивката, а после легна и хвърли на пода кърпата, с която беше увит. Облегна се назад на дъската, скръсти ръце на мощните си гърди, и повдигна вежди в безмълвно предизвикателство, сякаш я провокираше да коментира.

Тя придвижи овлажнялата си длан надолу по предницата на нощницата си. Напомни си да се държи нормално, все едно да дава нареждания на гол надут извънземен в леглото си беше напълно естествено.

— Добре — каза тя с нисък глас — Сега ще ти кажа лека нощ.

Тя навлажни устните си нервно и се потопи в леглото, като бързо угаси нощната лампа. Дийна чу ниският му смях да отеква в мрака, когато се обърна на другата страна и се приготви да спи. Беше ли казала даване на заповеди? Шегуваше ли се? Тя се ядоса. Мъжът се държеше както му харесваше. Арогантен звяр!

За разлика от Лорджин, който спеше дълбоко, Дийна не беше толкова спокойна. Тя се мята и въртя през половината нощ. Спомни си, че трябваше да изключи климатика, преди да легне. Тези хотелски стаи можеха да бъдат много студени през нощта. Помисли за миг дали да не стане и да го изключи, но тогава сънят я надви и тя се унесе.

 

 

Ах, възглавницата й беше толкова топла, ухаеше на чисто и на сандалово дърво…

Тя сгуши бузата си срещу сатена отдолу, и хареса гладкото и стегнато усещане под кожата си.

Сандалово дърво?

Тя премигна с очи и се втренчи в златисто кехлибарения гръден кош.

О, не. Моля те, не!

Но беше по-лошо от това, в съня й, нощницата й се бе омотала около кръста и кракът й, вероятно търсещ топлина, се беше промъкнал между бедрата му. Голите му бедра.

Тя не искаше да знае какво се триеше в коляното й.

Ако и това не беше достатъчно, тя почувства две големи приятно затоплени ръце, обгърнали седалището й, от вътрешната страна на бикините й. Тя не помръдна и мускул, молейки се той все още да спи, за да може бавно да се измъкне от него. Колебливо вдигна глава, и неспокойно отправи очи към лицето му.

Лавандуловите му очи горяха надолу към нея, проблясвайки със страстен пламък.

В затруднено положение съм, помисли си тя и преглътна.

Лорджин усети точният момент, в който тя се събуди. Беше чакал търпеливо от известно време. И изобщо не му беше лесно. Жената се триеше и гушеше в него, като бебе зина. Той нямаше намерение да пропилява възможността.

Бързо повдигна глава и потърси устата й. Тя се опита да се извърти. Но този път той не се отказа, и привлече главата й бързо. Накланяйки се към нея, той реши първо леко потърка устни по затворената й уста, напред-назад няколко пъти, като не остави съмнение в нея у кого бе контрола. И винаги щеше да бъде. Не му харесваше тя да си мисли, че може да му нарежда като на някой неопитен младеж. Беше кален воин, Рицар на Чарл; и най-добре беше тя да разбере това и то добре.

Той спря, за да я погледне безмълвно с тлеещи очи. Изплашеният й поглед срещна неговия.

Дийна помисли, че той вероятно бе чул тежкото биене на сърцето й. Този мъж е опасен. Тя беше ужасена от силата му, от властта му над нея, от неземността му. Но най-вече бе ужасена от неговата безкомпромисна мъжественост.

Той продължаваше да я наблюдава безмълвно още няколко мига. После без предупреждение, той внезапно я освободи и каза:

— Облечи се, Адееан. Наумил съм си да изям нещо. Най-добре за теб ще е това да е храна.

Дийна не губи време да оспорва освобождението си. Скочи от леглото и хукна към банята.

Лорджин се търкулна по гръб и се загледа в тавана.

Аях, тя беше жена, която положително подлагаше на изпитание Рицарят на Чарл. Той въздъхна, знаейки, че ако това, което подозираше сега бе вярно, накрая той нямаше да има друг избор, освен да я накара да преодолее страха си от него…

Когато Дийна се върна от банята, той стоеше пред телевизора и от всички възможни неща за гледане той се бе спрял на Тримата Студжис^[1]. Погледът му беше скептичен, когато Кърли започна да се върти хоризонтално на пода издавайки: „Уб, уб, уб!“

Главата на Лорджин се наклони настрани, следвайки движенията на Кърли.

— Това някакъв вид гражданско наказание ли е?

Дийна си спомни за арогантното му поведение в леглото.

— Да, така че бъди внимателен какво правиш — тя застана пред телевизора и смени канала. Бъгс Бъни се влачеше по диагонала, мигайки с фалшивите си мигли на Елмър Пъд.

Лорджин стана и се изправи пред телевизора, и явно очарован, протегна ръка към екрана.

— Какво е това? Изглеждат живи, но не са. Удивителни са.

— Наричат се анимационни филми — почувства, че определено му дължи още и добави: — Те живея на място, наречено Туун Таун.

Главата му рязко се обърна към нея:

— Те съществуват? Но как… — той забеляза широката й усмивка, която тя не можеше да крие повече и поклати усмихнато пръст пред нея. — Един ден ще ти върна за тази дяволия, Адееан.

Тя изобщо не се съмняваше в това.

 

 

След закуска те се разходиха до центъра на конвенцията от другата страна на улицата. Дийна купи членска карта за Лорджин, като лениво се чудеше дали щеше да си получи всичките пари, които бе изразходвала за него.

Тя хвърли един поглед към него — беше с тесни черни дънки и памучна риза. Бе навил маншетите, разкривайки здравите мускули на ръцете си. Най-смахнатото беше, че тя не мислеше, че той има каквито и да било възражения за това как се бяха подредили нещата. И защо да имаше? Беше като моряк, получил отпуска, при все че е постоянна.

Трябва да спра да мисля за това, изпъшка тя. Няма смисъл. Изобщо никакъв смисъл.

Човекът зад бюрото за регистрация дори не мигна, когато попита Лорджин за пълните му имена за неговата значка на конвенцията. Преди всичко това беше конвенция по научна фантастика. Той се ухили на Лорджин:

— Страхотно име! Забавлявайте се! — той му подаде, а значката и брошура с програма, без да осъзнава, че пред него е истински инопланетянин.

Докато Дийна се регистрираше, Лорджин огледа стаята, и погледът му попадна на мъж в края на редицата. Лицето му се разтегна в огромна усмивка.

— Ах, Мейпах! — той се доближи до мъжа и започна да комуникира с него със серия от цъкания и бръмчене.

Дийна се стрелна към тях, докато закачаше значката си. Обърканият мъж се обърна към нея:

— Какво прави той?

Дийна взе значката от ръката на Лорджин и я забоде на ризата му, а после се усмихна на бедния човек. Нека предположа какво става тук, помисли тя.

— Говори ви на мейпах?

Мъжът изглеждаше напълно озадачен. Дийна потупа Лорджин за рамото:

— Съжалявам, Лорджин; той е вулкан, не мейпах.

Лорджин изглеждаше съвсем объркан.

А конвенцията едва сега започваше.