Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (14)

Тринадесета глава

Положението с Трейд се подобри след „случката с глината“, както Дийна предпочиташе да я нарича. Не че мъжът можеше скоро да бъде номиниран за Мистър Привлекателност, но той сякаш стана по-отворен към тях. Особено към Лорджин.

Двамата прекарваха повече време заедно, и често се разхождаха около крепостта. Един следобед Трейд заведе Лорджин на обиколка на замъка, разказа му историята му и какви подобрения е направил. Рядко се усмихваше наистина. Почти.

Разбира се, с Трейд човек никога не можеше да знае кога той е сериозен и кога не. Тъкмо тази вечер, когато почти привършваха с храненето, той се обърна към Реджар, със строго изражение на изваяното си лице.

— Реджар, до вниманието ми достигна слуха, че си се възползвал от половината жени в крепостта ми.

Чувственият фамилиер не беше особено засегнат.

— Бъди търпелив, Трейд. Тук съм отскоро, ще стигна и до другата част от тях.

Дийна почти изплю водата, която беше отпила. Погледна недоверчиво към Реджар. Мошеникът беше сериозен! Котарак!

Лорджин се ухили на отговора на брат си, но не и Трейд. Въпреки това очите му сякаш проблеснаха от леко веселие, когато се обърна към Лорджин:

— Как се справяш с него?

Лорджин поклати глава.

— Не е никак лесно.

Веднага щом приключиха с вечерята, Трейд ги отведе в уютната гостна. Слаб огън гореше в камината, и прогонваше студа от стаята. Нощната температура спадаше в типичен за Зариан стил. Той напълни на всеки по една малка чаша с напитка, за която обясни на Дийна, че е ликьор, който се прави от плодове на пустинни растения. Беше пивък и леко сладникав. Определено питие, което се пиеше на малки, деликатни глътки. Всички насядаха около огъня в приятна тишина, загледани в пламъците, докато вкусваха с наслада от екзотичния ликьор.

— Сега ти си тази, която търси този твой Феникс, Адееан — Трейд разклати питието си в чудесно оформените си ръце, затопляйки течността.

Лорджин повдигна едната си вежда.

— Феникс — какво е това?

Дийна се усмихна.

— Легендарна птица, Лорджин. Трейд разбира.

Трейд я поздрави с вдигане на чашата си.

Лорджин погледна от единия към другия, и не беше напълно сигурен, че му харесва това разбирателство. Вярно беше, че Дийна успя да размрази част от ледената му резервираност, но това не беше много изненадващо. Той знаеше от първа ръка силата на нейната привлекателност. Несъзнателно, той сложи ръка около раменете й, придърпвайки я по близо до себе си.

Трейд забеляза покровителствения жест и направи усилие да не се разсмее. Беше прекалено очевидно, че старият му приятел бе сляпо влюбен в съпругата си. Трейд се радваше за него, защото не познаваше друг, който да заслужава щастие повече от Лорджин та’ал Кру. Този мъж беше истински рицар във всеки един смисъл на думата, характерът му беше безупречен. Внезапно Трейд осъзна колко много му е липсвал приятелят му през годините. Защото, в действителност, те бяха били като братя.

Вниманието на Трейд се спря върху Лорджин и Реджар, които си подмятаха шеги и се подиграваха един на друг добродушно. Той си спомни времето, когато бе един от тях, но това беше преди толкова много години. Реджар, дяволит дори тогава, винаги се забъркваше в неприятности. Когато Лорджин не беше наблизо, Трейд следеше момчето, сякаш беше негов по-малък брат. Не че някой някога можеше да го защити. Най-доброто, което можеше да се направи, бе да се опита да спаси кожата му, когато пакостите му се обръщаха срещу него.

Трейд си спомни за времето, когато Реджар беше казал на местния сладкар, че някакъв човек обидил качеството на меда му. Малкият пакостник бе доверил на търговеца, че човекът е казал, сладкишите му се най-лошите, които някога е опитвал. Разяреният търговец беше изхвърчал навън, готов за битка, докато Реджар се обслужваше с щедра порция от лепкавите сладкиши.

Когато търговецът се бе върнал, повече от половината от запасите му бяха в стомаха на момчето. В опита си да се предпази от последствията, Реджар се беше трансформирал в котка. Но бедата беше в това, че доказателствата бяха твърде очевидни, и полепнали по котешките мустаци.

За късмет на Реджар, се бе появил Трейд. Въпреки че беше само младеж по това време, той бързо прецени ситуацията и заяви на разярения търговец, че са казали на момчето да си вземе колкото сладкиши иска като подарък за рождения си ден. Каза на Реджар да отиде някъде да се трансформира и да се върне.

Докато Реджар изпълняваше нареждането му, Трейд заплати на човека стойността на липсващите сладкиши. Веднага след това издърпа завърналия се Реджар от магазина, и го смъмри строго, както би сторил Лорджин. После бързо развали ефекта от лекцията, като се разсмя с глас на непокорния израз на лепкавото лице на Реджар.

Доколкото Трейд си спомни, основната грижа на момчето бе баща му, Кру да не разбере за последната му пакост.

Трейд се подсмихна леко при спомена за случката, докато отпиваше бавно от питието си, а после внезапно осъзна какво бе направил. Какво му ставаше? Нищо добро нямаше да излезе от това. Не беше ли разбрал досега? Никога нищо добро не излизаше от това. Най-добре бе да забрави тези спомени, тъй като спомените можеха да му донесат само болка…

Лорджин тайно наблюдаваше смяната на израженията по лицето на Трейд. През обучението си той бе трениран да отбелязва всякакви промени, които биха могли да разкрият тайните на противника, или както в този случай, на един обикновен мъж. Беше сигурен, че докато Трейд гледаше Реджар, се бе върнал в миналото.

Решен да потвърди наблюдението си, Лорджин се изправи и разтегна схванатите си мускули. Разходи се бавно из стаята, сякаш изучаваше това и онова, позволявайки на тримата да поддържат разговора си. Когато пътят му го отведе до Трейд, той бавно извади светлинната си сабя от колана си и освободи блестящото острие.

Разговорът прекъсна и три чифта очи го погледнаха въпросително.

Лорджин повдигна сабята и завъртя дръжката ловко между пръстите си, острието се движеше бързо и въртеливо, като че ли не съдържаше нищо, освен на въздуха. Без да обръща ни най-малко внимание на смъртоносното оръжие, той попита Трейд с ироничен тон:

— Кажи ми, още ли си толкова несръчен със сабята, колкото винаги си бил?

Реджар се засмя дяволито на подмятането, докато Трейд повдигна надменно едната си вежда. Той наклони глава, сякаш размишляваше задълбочено над думите на Лорджин.

— Паметта ти изневерява, Лорджин. Не бях аз този, който беше слаб със сабята. Май… беше ти — и тогава мъжът се усмихна. Наистина се усмихна.

Дийна местеше поглед от единия към другия, и още веднъж премисляше странните прищевки на авиаранската раса.

— Може би трябва да проверим? — Лорджин замахна с острието, разсичайки въздуха. — Така няма да има съмнения по този въпрос — едва забележима усмивка се промъкна на устните на Трейд. — Или нямаш под ръка сабя тук, в дома си? — сега Лорджин съзнателно го дразнеше.

С блеснали от въодушевление очи, Трейд бавно отиде до скрина в единия край на помещението. С твърда ръка, той взе позната черна кутия, която служеше като ножница за издълженото острие. Трейд определено се подиграваше на Лорджин, като ловко подхвърли няколко пъти сабята във въздуха и я улови само с едната си ръка.

Дъхът на Дийна секна. Те се предизвикваха взаимно!

— Какво смятате да правите, момчета? Няма наистина да…

— Ще го направим ли? — прекъсна я Трейд, като се обърна към Лорджин.

— На всяка цена.

Той направи знак на Трейд да води.

Мъжете последваха Трейд през лабиринта на крепостта, а Дийна ги догонваше отзад. Докато подтичваше зад тях, тя мърмореше:

— Това е толкова глупаво! Не мога да повявам, че ще го направите! Какви ги говоря? Вие сте мъже! Имате разрешително за правене на глупави неща!

Лорджин я погледна намръщено през рамо.

След като завиха зад ъгъла на дългия коридор, Трейд отвори огромна дървена врата с ритник. Вратата се удари в каменната стена, а звукът отекна в подобната на пещера стая.

Помещението беше почти празно, с изключение на няколко дълги дървени маси, избутани до стените вероятно преди много години, защото бяха покрити с около един инч зариански прах. В единия ъгъл на стаята имаше тясна ръждясала желязна и извита стълба, която водеше бог знае накъде.

В далечния край на помещението имаше масивна каменна камина, която заемаше почти цялата стена. Беше празна, а стаята бе студена. Триейки ръце, за да прогони студа, Дийна размишляваше за това, че някога през историята на крепостта, тази стая е използвана като чудесна церемониална зала. Жалко, че нямаше централно отопление.

Лорджин свали пелерината от раменете си и я сложи на нейните.

— Ето, зира. Да не позволяваме на студа да те притеснява — той хвърли на Трейд самоуверен поглед. — Няма да отнеме твърде много време.

Трейд изсумтя подигравателно и освободи светлинното острие.

Лорджин закрачи към средата на стаята, плавно измъквайки своето острие. Направи жест със свободната си ръка към Трейд.

— Хайде сега, Трейд, не се срамувай.

Трейд отговори като смело скочи към Лорджин.

Острието на Лорджин направи дъга във въздуха, и посрещна удара.

Светлинните остриета изпукаха едно срещу друго, и от силата на ударите се образуваха арки от светлина. Мъжете отстъпиха назад един от друг. Лорджин се завъртя, като успя да пресрещне един смъртоносен удар. Двамата започнаха бавно да се движат в кръг и лениво да въртят оръжията около дланите си.

Дийна изпъшка:

— Не мога да повярвам, че правят това.

Приличаха на двама пирати в смъртоносен двубой, осветявани от луната, която се процеждаше от високите прозорци, и обливаше в зловещ белезникав блясък стаята и дуелиращите се мъже.

Остриетата пукаха и пращяха, всеки път щом се удареха.

Трейд отскочи от обсега на Лорджин, после се завъртя и го притисна. Лорджин пристъпи встрани, обърна се и опита страничен удар. Трейд го блокира.

По време на битката те обикаляха из стаята, нападаха се, парираха, удряха. И всеки път на косъм да улучат другия. Всеки път ставаха все по-агресивни.

Те са равностойни. Кру е учил и двамата.

Реджар застана до Дийна.

— Не владееш ли сабята, Реджар?

Фамилиерите предпочитат да разчитат на сетивата си.

— Значи не можеш да се фехтуваш?

Реджар сви рамене.

Малко.

С периферното си зрение Дийна видя пращенето и припламването на остриетата.

— Добре е, че не опитват да се удрят един друг.

Защо казваш това?

Очите на Дийна се разшириха.

— Искаш да кажеш, че се бият сериозно?

Иначе какъв ще е смисълът?

— Мисля, че ще ми прилошее.

Неохотно се обърна към спектакъла пред себе си. Вече бяха станали бързи и яростни. Трейд нападна и удари. Лорджин отскочи, но острието премина през гърдите му, разряза ризата му, и мигновено разкъса материята. Появи се тънка червена линия върху белия плат.

Дийна изкрещя.

Двамата пренебрегнаха това и продължиха.

— Съжалявам за ризата ти, Лорджин — Трейд се усмихна леко, докато парираше удара. — Трябва да компенсирам липсата ти на… способности.

Лорджин се изсмя, и му върна услугата, като разцепи ризата на Трейд. Кожата му дори не беше наранена.

— За разлика от теб, приятелю, аз съм компенсиран.

Трейд се изсмя и се впусна в атака. Лорджин скочи върху извитата стълба, и се заизкачва по стъпалата, докато Трейд го следваше.

— Почти свърши, Лорджин. Скоро ще опреш гръб в стената.

— Не съвсем — Лорджин парира, след това с помощна на парапета скочи от стълбата и се приземи на каменния под от дванадесет фута височина.

— Господи! — Дийна пребледня, след това ахна, когато Трейд последва примера на Лорджин и се приземи пред него. Звукът от сблъскали се остриета разкъса тишината.

В изумителна демонстрация на умение, Лорджин замахна към Трейд с мълниеносно движение — едно, две, три. Париране. Удар. Отскок. Видя пролука, завъртя се и изрита сабята от ръцете на Трейд с тока на ботуша си. Звънът отекна на каменния под.

Дийна беше смаяна.

— Как…

Само върха на острието може да наранява. Може да разреже всичко.

Дийна почувства слабост и леко гадене. Ако Лорджин беше направил погрешно движение, щеше да разреже собствения си крак. Мъже. Колко глупави и безсмислени неща правеха!

Трейд кимна към Лорджин и пое дъх.

— Хубав двубой, Лорджин. Трябва да запомня това движение. Сигурно е твое собствено, защото Кру не ни е учил на него.

— Така е. Спаси живота ми веднъж, когато бях на мисия на Алианса. Пробвах го върху последния си противник, но той не беше толкова добър, колкото теб.

Трейд поклати глава.

— Не мога да си представя.

— Не си изгубил умението си, Трейд. Малцина могат да се състезават. Може би ще искаш още едно предизвикателство. Или си изтощен?

Трейд го погледна подигравателно.

Лорджин се засмя. Без да поглежда към брат си, той извика:

— Реджар — в същия момент хвърли към него сабята си. Тя прелетя през стаята от единия край до другия, а светлинното острия пламтеше. Ръката на Реджар се стрелна във въздуха и бързо я улови за дръжката.

Дийна преглътна. Ако Реджар беше хванал острието неправилно, щеше да отреже ръката си. Какво им ставаше на тези авиаранци? Да нямаха някаква склонност към самоубийство? Тя се обърна да попита Реджар какво си мисли, че прави Лорджин, но забеляза, че той е вече на половината път, и крачещ гордо към Трейд с хищническо изражение на закачливото си лице.

Трейд закръжи около него, правейки малки, дразнещи въртеливи движения с върха на светещото острие.

— Хайде, Реджар — подкани той по-младия мъж. — И никакви фамилиерски трикове.

Реджар пристъпи напред, изпробвайки сабята в ръката си. Лицето му беше разтегнато в много дива усмивка.

— Аз съм фамилиер — той започна да кръжи около Трейд. — Как да забравя това? — той нападна внезапно, пропускайки за малко ръката на Трейд. — Човек приема това, което получава.

— Наистина? — Трейд блокира следващия удар без усилие. — Ти си син на Кру. Смяташ да ме хипнотизираш като подмяташ сабята ми или ще се биеш като воин?

Реджар скочи напред, финтира на ляво, завъртя се и атакува Трейд с поредица от вещи движения. Характерната грация му послужи добре.

— Ще се бия като воин — остриетата пропукваха, когато се сблъскваха в бърза последователност, — който също така е и фамилиер.

За човек, който казваше, че се фехтува „малко“, той беше доста добър, помисли си Дийна докато наблюдаваше битката.

— Той има талант за това — Лорджин беше застанал до нея. — Глупаво е да отхвърля способностите си.

— Започвам да си мисля, че Реджар показва забележителна проницателност при избора на трудния път. Предпочита да използва сетивата си вместо сабята.

— Фамилиерите имат този лукс — понякога. Трябва да подчертая обаче, че тази философия е станала причина много от тях да бъдат убити. Но ти разбираш погрешно Реджар. Той може и ще се бие. Фамилиерите могат да бъдат страховити и безжалостни противници, ако ги предизвикат — когато Дийна не отговори, той насочи вниманието си обратно към двубоя.

— Трейд е майстор на сабята — промърмори той.

— А ти беше брилянтен, Лорджин — каза тя през стиснати зъби, докато гледаше към разреза на ризата му. — Но ако някога направиш нещо толкова глупаво като това отново, сама ще те убия — с тези думи Дийна изхвърча към тяхната стая.

Лорджин проследи оттеглянето й с развеселен израз.

— Някакви проблеми с Адееан? — Трейд избърса потта от челото си. Не беше лесно да огъне Реджар.

— Изглежда съпругата ми не може да живее без мен и е готова да ме убие, за да го докаже.

Трейд кимна мъдро.

— Жените — отбеляза той сухо, — са лесни за разбиране.

Двамата мъже избухнаха в смях.

Лорджин хвана Трейд за рамото.

— Радвам се да те чуя да се смееш отново, приятелю.

Трейд се усмихна.

— Прощавай, Лорджин, но жена ти е… много забавна.

Лорджин повдигна вежди.

— Моли се да не те чуе. Мислиш ли, че ми бе лесно да я оставя да си играе с изпражнения само за твое забавление, Трейд?

Той се изхили.

— Това наистина не е справедливо спрямо теб, Лорджин. Такава жертва.

Двамата се разсмяха отново.

— А сега ти давам шанс да изравниш резултата. Предизвикателството ми за дизу все още важи.

Трейд се усмихна.

— Запази предизвикателството за себе си, Лорджин, добре знаеш, че тук нямам дъска за дизу.

Лорджин кимна в съгласие.

— Хмм… това може да се окаже проблем — лукавите му очи се спряха върху Трейд. — Предполагам, че ще трябва да отидем на Авиара, за да играем.

Винаги нащрек, Трейд разбра веднага каква цели Лорджин с този ход. Изсеченото му лице стана безизразно, с изключение на очите му, които внезапно хвърлиха гневни зелени искри.

— Ако толкова искаш игра, Лорджин та’ал Кру, трябва да се върнеш на Авиара. Сигурен съм, че ще откриеш някой друг, който да играе така добре като мен.

Значението на думите му бе напълно ясно.

Отговорът на Лорджин беше премерен.

— Няма друг човек, който може да изиграе точно тази игра, освен теб.

Трейд прибра сабята в колана си и излезе.

 

 

Дийна седна пред огледалото на тоалетната масичка в стаята им, без в действителност да обръща внимание на гребена в ръката си. Грижливият слуга й беше оставил роба, която веднага облече, след като свали панталона и туниката си. Започваше да мрази това облекло. Никога не се цапаше и никога не се сменяше!

Тя гледаше стаята, отразена в огледалото, огромното легло беше с масивна извита лицева дъска, няколко чудати маси, гигантски стол в ъгъла, и много старомодната тоалетка, пред която бе седнала. Сякаш се беше върнала назад във времето през дните на Кръглата маса.

Какво правеше тя тук?

Несъзнателно започна да реше дългата си коса, и спря, когато ръката й се разтрепери. За кратко затвори очи, после ги отвори и се взря в отражението.

Лорджин.

Той беше източника на проблемите й, и започваше да се страхува, че той може и да ги разреши. Не можеше да бъде по-очевидно, отколкото ако си беше ударила шамар. Тази вечер, когато се фехтуваше с Трейд и острието го проряза, тя почти повърна. Гадното усещане можеше да означава само едно — безпокоеше се твърде много за Лорджин та’ал Кру.

Ако мисълта за раната му можеше да я изплаши, то беше време да направи нещо по въпроса. Беше хлътнала прекалено много. Определено беше време да си ходи у дома.

Дийна се намръщи на отражението си.

Този мъж изпълняваше някакво самоосъществяващо се пророчество.

Той я беше отвлякъл от нейния свят, каза й, че е негова съпруга, прелъсти я, беше я влачил през половината Вселена, в някакво неясно търсене.

Какво щеше да прави с него?

Не биваше да позволява това да продължи, тъй като не бе справедливо за нито един от тях. Трябваше да го накара да разбере доводите й. И да го накара да й обещае, че ще я отведе обратно на Земята веднага. Защото най-голямата заплаха тук беше самата тя.

Не искаше да подхранва фантазията му повече. Той значеше прекалено много за нея, за да го направи. С течение на времето той щеше да осъзнае грешката, която беше направил и щеше да продължи оттам. Щеше да забрави…

Тежката дървена врата на спалнята се отвори с трясък.

— Този мъж е най-трудният човек, когото някога съм срещал! Безкрайно упорит!

— Не мислиш ли, че трябва да затвориш вратата, преди да събудиш половината крепост?

Лорджин затвори вратата с ритник и вдигна ръце към небето.

— Няма да се помръдне и на един микрон, освен ако сам не пожелае.

Дийна повдигна вежди.

— Защо ли това ми звучи познато? — тя погледна многозначително Лорджин.

— Аз не съм такъв.

— Нима? — тя дори не се опита да скрие сарказма си.

Той се предвижи по-навътре в стаята.

— Поясни — той скръсти ръце и се взря арогантно надолу към нея, пропускайки най-важното.

— Добре — тя се завъртя на мястото си и вдигна очи нагоре към него — един дълъг път нагоре. — Искам да се върна у дома.

За един миг той изглеждаше като ударен от гръм.

— Защо казваш това?

Защо тя казваше това? Откъде трябваше да започне? Отвличането? Прелъстяването? Очите й се спряха на панталона и туниката, метнати на стола. Добра отправна точка за начало.

— Не харесвам тези дрехи.

Устата му увисна за момент.

— И за това искаш да ме напуснеш? Когато отидем на Авиара ще ти купя един дворец, пълен с дрехи.

— Пропускаш най-важното. Време е да си отида вкъщи.

Той се вгледа в нея през полуспуснатите си клепачи. Беше си помислил, че тя скоро ще забрави тези глупости. Нима не бе най-търпеливият съпруг? Не беше ли я научил на удоволствието от Прехвърлянето? Не беше ли дал всичко от себе си, за да й достави наслада?

Може би Яниф е бил прав. Държеше се твърде снизходително към нея. Тези нелепи приказки за връщане в Дисни Уърлд! Нима тя си мислеше, че ще я върне в такъв изостанал нездравословен свят само за да я подложи на опасност отново? Нима си мислеше, че ще пренебрегне честта си? Нима тя, която бе на първо място за него пред всички останали, си мислеше, че той ще й позволи да го напусне? Той насочи стоманения си изгарящ поглед към нея.

Дийна наблюдаваше как изражението на Лорджин преминава от шок към объркване, и после към гняв. Не това беше искала тя. Колебливо се протегна нагоре и постави меката си длан върху твърдата като камък ръка.

— Ти сякаш не… — тя преглътна. — Не ти пука за мен и това е…

Той не й позволи да довърши. Сграбчи раменете й и я завъртя обратно с лице към огледалото, а когато заговори право в ухото й, гласът му беше ледено спокоен:

— Не ми пука за теб?

Тя понечи да се изправи, но твърдия натиск върху раменете й я задържа.

— Погледни в огледалото, Адееан.

Тя пренебрегна думите му, като вместо това сведе поглед към скута си. Раменете й се изопнаха, когато почувства лекото триене на бузата му срещу нейната, езикът му прокара гореща пътека по протежение на гърлото й.

— Погледни в огледалото, Адееан — думите му трепнаха срещу кожата й, но тя продължаваше да гледа надолу.

Усети го как развързва робата й и я плъзва по раменете. Отворената му уста се прилепи към чувствителното място, където шията срещаше раменете. Върхът на езика му изпрати малки електрически вълни, изисквайки отклик от нейна страна. Тя не успя да спре малкия стон, откъснал се от гърлото й.

— Погледни в огледалото, зира — прошепна той.

Тя мълчаливо поклати глава.

Ръцете му пуснаха раменете й и се отправиха надолу. Уловиха гърдите й през копринената материя на робата, а палците му помилваха връхчетата. Топлината на големите му ръце я наелектризира, докато устата му продължаваше с пламенното си свещенодействие върху гърлото.

Тя потръпна и пое дълбоко въздух. Той нежно повдигна брадичката й с един пръст. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Погледни.

Тя премести поглед от страстното му лице към своето собствено, гледката я потресе. Очите й искряха! С малки розови искри, които беше виждала само в неговите очи. Тя се наведе напред, за да изследва това явление от по-близо, и ръката й се допря до устните от учудване.

— О, Лорджин, какво си направил? — гласът й беше само шепот.

Той нежно целуна рамото й.

— Дори сега аз съм вътре в теб — погледът й се насочи към отражението в стъклото.

— Как?

Той погали страната на шията й, топлите му пръсти преминаха през косата й.

— Ние сме свързани. Ще ти го кажа по друг начин. Няма да има повече разговори за напускане.

Тя смачка плата на робата между ръцете си.

— Защо, Лорджин? Защо? Каза ми, че ще ме отведеш у дома. Обеща ми.

Той стисна раменете й.

— И казах истината. Ще те отведа у дома — в нашия дом на Авиара.

— Не мога да дойда с теб. Това е грешка.

Лорджин въздъхна дълбоко. Трябваше да я убеди напълно, че не е грешка. Веднъж и завинаги.

Той се наведе над нея, и освободи връзката на робата й. Дрехата падна около стола в мека локва. Заговори й с тих, интимен тон, като не й остави никакво съмнение относно плановете си.

— Предизвикваш ме.

— Не! Поне нямах предвид това — ярко си спомняше последния път, когато той бе помислил, че го предизвиква и последствията от това. — Какво правиш? — завъртя се бързо на стола.

Лорджин вече беше изритал ботушите си, свалил разкъсаната си риза и тъкмо сваляше панталоните си.

Дийна се изправи с лице към него.

— Няма да го направиш! — ахна тя.

Той сви рамене. После се усмихна хитро и се приближи се към нея с решителен блясък в очите.

Преди да успее да каже още нещо в протест, той я грабна в ръце и я отнесе до леглото. Внимателно я сложи на матрака и без да се бави легна върху нея. Устата му се впи в нейната с опияняваща целувка.

Както винаги се случваше, изкусните му докосвания заличиха добрите й намерения, и веднага я размекнаха. Опитните му ръце започнаха да я галят на точните места, а устните му бяха нежни и възбуждащи, докато събуждаше глада й за него.

Дийна стенеше „Не, Лорджин, не…“ дори когато търсеше възбуждащите му прегръдки.

Както се очакваше, той обърна малко внимание на думите и повече внимание на реакциите. Тях не можеше да ги контролира. Устата му се спусна към гърлото, докато пръстите му потъркваха зърната, които вече бяха втвърдени. Пръстите изследваха. Зъбите хапеха. Ръцете милваха. Устните омагьосваха…

Той я възбуди до точката на лудостта, а все още продължаваше въпреки протестите й. Горещата му уста си проправи сладострастна пътека надолу към вдлъбнатината на корема й и още по-ниско.

Внезапно през мъглата на страстта, тя осъзна какво се кани да направи той. Изпадна в паника. Никога не беше правила това. Беше твърде интимно. Не беше готова. Опита се да се отдръпне от него.

— Не, не можеш!

Той я притисна плътно.

— Разбира се, че мога — топлият му дъх погали вътрешната част на бедрото й като перце.

— Искам да кажа, че не трябва! — тя изписка, когато горещият му език облиза крака й. Опита още веднъж да се отскубне.

— И мислех, че ще ме научиш на нещо ново — той се усмихна дяволито, като я придърпа обратно към себе си. Силните му длани притиснаха бедрата й над сгъвките на коленете като я държаха напълно открита пред него.

— Лорджин, м-моля те!

Очите му се повдигнаха и я пронизаха.

— Какво мога да направя, Адееан? — това беше въпрос, на който не очакваше да отговори. — Продължаваш да говориш за връщането ти в твоя свят — той спря, умишлено задържайки момента. — Имам правото да те убедя в противното. Не вярвам, че ще ти останат някакви съмнения — погледът му беше непоколебим — скоро.

След като каза това, той наведе глава между краката й.

Тя ридаеше, и молеше, и викаше, и пищеше.

Все пак той не спря. Любеше я с устата си, по един напълно неблагоприличен начин. Напълно опияняващ. Първото докосване на езика му, копринено топъл, я накара да се извие над леглото. Но това беше само началото. Трептеше. Ближеше. Смучеше. Любеше я старателно.

Езикът му я галеше, устата я целуваше, зъбите я драскаха. През цялото време изпращаше електрически поток от желание, парещата ударна вълна на вибрациите отекна през нея, докато той продължаваше атаката си на нарастващо, трепетно, пулсиращо предизвикателство. Когато нейните вълни се върнаха към него, зареждайки горещата му страст, допълнително го възпламеняваха, и изпращаха във висините.

Накрая тя буквално изкрещя в освобождение, а той я гледаше, и трескавите му очи блестяха от възбуда.

— Опитах се да те убедя, че ми носиш такава наслада, Адееан — дрезгавият му мъркащ глас трепна срещу блестящото й хълмче. Близна я за последен път, сякаш не искаше да спре.

Но не беше приключил още.

Костите й все още бяха на желе, когато той я обърна по корем. Прихвана двете й ръце над главата й с една ръка, а другата плъзна собственически надолу по гърба й с леко масажиращо движение. Разтри задните й части, върховете на пръстите му леко пропълзяха надолу покрай цепката, докато не откриха все още пулсиращата гънка на женствеността й.

Дийна пое шумно дъх, вече предусетила какво предстои.

Лорджин не се поколеба.

Грабна възглавницата, постави я под бедрата й, повдигайки я леко. Тя усети горещия натиск на тялото му, когато я покри. Тя беше под обсада.

— Не можеш да направиш това, Лорджин.

— Правя го.

— Нямаш право…

— Имам пълното право.

— Не!

— Ще спреш с тези нелепи приказки за връщането ти в твоя свят. Разбери, Адееан зира’ал Лорджин, ти ми принадлежиш.

Той освободи ръцете й и ги сложи отстрани до тялото й, а широките му длани покриха опакото на ръцете й. Той преплете пръсти в нейните, като буквално я прикова към леглото. Целенасочено разтвори краката й с коляно и много бавно навлезе в нея изотзад.

Дебелото му копие изпълни хлъзгавия й влажен проход и запулсира вътре в нея. Невероятното удоволствие я задави в ридание. Това беше сексуално господство. Лорджин беше изложил искането си окончателно и неотменимо. И удоволствието беше невероятно.

— Кажи, че ми принадлежиш, Адееан. Кажи го… — горещият му шепот я облъхна точно зад лявото ухо.

— Няма.

Той се напрягаше и нахлуваше във вътрешността й, а твърдите му мускулести бедра я притиснаха.

— О, Боже, Лорджин… това е невероятно.

В отговор той целуна задната част на врата й, потривайки лице в уханната я коса.

— Кажи, че си моя, сладка Искрице, в сърцето си знаеш, че си.

— Да не си посмял да говориш за сърца, когато правиш това единствено заради лудата си фантазия.

Той се усмихна безсрамно срещу кожата й.

— Признавам, че до известна степен е фантазия. Кълна се, че никога не съм вземал жена по този начин.

Това, което каза беше най-лошото нещо, защото предизвика в съзнанието й негови образи — представи си го в леглото с множество благоразположени жени.

— Спри веднага! — но не можеше да направи нищо, за да приведе в действие думите си и той го знаеше.

— Накарай ме! — захапа тила й и се гмурна по-дълбоко в нея.

— Мразя те!

Течният й мед около него се увеличи, противно на думите й. Той се наклони от едната й страна.

— Не, не ме мразиш.

— Само почакай, аз ще…

— Шшш… — той бавно завъртя езика си около меката част на ухото й. — Спри да говориш и се вслушай, Адееан. Чуй тези големи вълни, прииждащи между нас — действията му отразяваха задъханите думи, а копието му се плъзгаше навън и навътре.

— Вслушай се в туптенето на кръвта ни, на сърцата ни — силните му пръсти се преплетоха плътно около нейните. Тя можеше да усети забързания пулс на кръвта му с ръцете си. — Чуй силата в мен, пробудена за теб — без предупреждение той изпрати вълна от невероятна сила към мястото, където се бяха съединили.

— О, Господи… Лорджин… — дъхът му стана още по-накъсан, докато се тласкаше в нея отново и отново, все още приковавайки я към леглото. Дийна стенеше при всеки тласък, улавяйки необуздаността му, чистата му чувственост, ускорените му движения.

— Можеш ли да ги чуеш? Можеш ли да чуеш дивият воин в мен, идващ към теб?

— Да! — изпъшка тя.

Той освободи ръцете й и я улови здраво за кръста, приближавайки я по-близо към себе си, като зарови глава между плешките й.

— Можеш ли да усетиш силната магия в сърцето ми да се преплита около теб? — прошепна той срещу нея.

Тя стискаше чаршафа под себе си и изскимтя:

— Да, да, да…

— Сега вкуси страстта ми, Адееан.