Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (2)

Първа глава

Беше ужасен ден.

Ужасен.

Най-напред я уволниха от работа. Поправка, освободиха я. Всъщност означаваше едно и също. Странно как да си прекалено квалифициран ти вреди, когато кандидатстваш за работа, но не ти помага, щом те изритат.

И това беше само началото на деня, който щеше да изживее позорно.

Във влака за извън града, тя си помисли, че е късметлийка да забележи празна седалка, явление с честотата на Халеева комета. Естествено, тя се втурна право към нея… и седна на нещо мокро. Изобщо не беше приятно и вонеше.

Тя стана достатъчно бързо, но вредата беше нанесена. Добре че поне беше облечена с дъждобран, нищо че все още не валеше. Благодари се, че лицето й е относително сухо, за разлика от палтото й, което вонеше. Хората я гледаха странно и се отдалечаваха от нея на известно разстояние.

Предвид настроението на Дийна, това беше повече от добре.

Когато слезе от влака, на последната спирка, естествено, тя свали противното палто и импулсивно го захвърли в кошчето за боклук. Беше в такова разположение на духа.

Но бедите й тепърва започваха.

Точно когато стигна до колата си, тя има късмета да види две коли, подпрени една в друга на паркинга. Броните им бяха смачкани и слепени по невероятен начин. Двамата шофьори — учтиви и любезни бостънски граждани — излезли от колите си като диви бикове на родео, пухтяха и тропаха, докато обикаляха автомобилите си.

Дийна нямаше нужда да отгатва чия кола блокираха в паркинга.

Когато полицията най-сетне пристигна, я уведомиха, че ще трябва да почака докато дойде камион, за да прочисти мястото. В пиковия час, това означаваше приблизително 45 минути.

Когато се огледа наоколо за някое място, каквото и да е било, за да се измъкне, очите й попаднаха на малко, разнебитено магазинче от другата страна на улицата.

В този момент приличаше на човек, който току-що е разбрал, че е спечелил от лотарията и отива да си вземе печалбата.

Когато влезе в магазина, звънчето над вратата издрънча. Щом забеляза долнопробната обстановка, Дийна преразгледа първоначалната си оценка и я понижи до магазин за продажба на боклуци. Навсякъде безразборно бяха пръснати картонени кутии. Книги, стари мебели, изделия от стъкло, счупени играчки — всички те обитаваха стаята като духове на предишните си собственици. Но поне тук беше тихо.

Докато наблюдаваше това гробище на слонове, завесата на входа се повдигна и възрастен мъж с бейзболна шапка на Ред Сокс влезе с бавна походка.

— Попаднахте в клопка, нали? — очите му се сбръчкаха, когато се усмихна.

Изглеждаше приятен старец.

— Как познахте?

— Случва се непрекъснато. Това ме задържа все още в бизнеса. Искате ли да разгледате наоколо? — попита той с надежда.

— Разбира се, защо не? — Дийна се обърна и се разходи до задната част на дългия тесен магазин, оглеждайки това, което можеше да нарече единствено боклуци.

Мислеше си за своята вече несъществуваща работа. Сега съм само Дийна Джоунс, двадесет и шест годишна, и съвсем скоро ще бъда стара чанта. Щеше да е по-добре да свиква с това.

След около половин час, тя намери интересна огърлица. Беше заровена под пет картонени кутии с боклуци, но Дийна имаше усещането, че там ще намери нещо добро.

Тя повдигна огърлицата на слабата светлина.

Беше потъмняла и мръсна. Изработена от метал, тя прилепваше по врата и й напомни за торква от времето на крал Артур. В средата имаше тъмен, грубо оформен камък, вероятно черен, въпреки че беше трудно да се каже на жалката светлина.

Тя я разгледа по-внимателно.

Да, ако се полираше щеше да изглежда доста добре, макар че се съмняваше да е сребро — не откри никакви печати по него.

Тя я занесе в предната част на магазина и я постави на мръсния плот.

— Колко искаш за това? — попита собственика.

Старият мъж повдигна огърлицата и я погледна с отвращение.

— Искате да купите това? — като че ли се съмняваше в здравия й разум.

Дийна незабавно я защити:

— Не е толкова лоша — той я погледна недоверчиво. — Добре де, зле е. Колко струва?

Той поклати глава, беше му много трудно да постави цена на това. Накрая той каза колебливо:

— Петдесет цента?

— Продадено — Дийна плесна две монети по двадесет и пет цента.

Докато старият мъж слагаше колието в торбичка, тя погледна през прозорците, и забеляза, че камионът е пристигнал и разчиства колите. Дийна благодари на мъжа, сграбчи чантата и напусна магазина, предвкусвайки чашата силно и горещо кафе, което щеше да си направи веднага след като се прибереше в къщи.

Чувстваше се изтощена. Слава на Бога, че вече бе опаковала багажа за пътуването си — пътуване, за което бе платила предварително, не можеше да отмени и, следователно, не трябваше да се чувства твърде виновна за настоящето си икономическо положение. За тях беше изгодно, че я уволниха в деня преди ваканцията й да започне.

Дийна се вгледа предпазливо в нарастващия черен облак над нея. Може би ако побързам ще успея.

Прозвуча кратък гръм преди небето да се разтвори и да завали пороен дъжд. Тя пробяга разстоянието до паркинга. Без дъждобрана, прогизна до кости, докато стигна до колата си.

С какво заслужих такъв ден?

Заради дъжда, движението до дома й беше ужасно. Шофиране, което обикновено отнемаше двадесет минути, се превърна в един час. Когато най-накрая стигна до вилата, Дийна почти изхлипа в благодарност.

Слезе от колата, за да провери пощенската кутия. Три отказа от двама редактори.

Тя стоя известно време на алеята, а дъжда се изливаше върху нея. После безропотно се върна в колата и кара четвърт миля нагоре до вилата.

Докато гледаше уморено към малката тристайна къща, Дийна благослови дядо си, последния останал й роднина, задето й я бе завещал. Най-малкото тя винаги щеше да има покрив над главата си. Докато си плащаше данъците, поправи се тя.

След като влезе, тя затвори вратата и бързо захвърли механизма за заключване. Така остави останалата част от света вън от личното си царство. Изстена от облекчение, че се бе върнала в приятния си топъл дом, запъти се към горещия душ, и свали мокрите си дрехи по пътя към банята.

Никога не бе усещала душа толкова прекрасен. Почувства се почти човешки. Сплете дългата си до кръста коса и се вмъкна в чифт удобни избелели дънки. Въпреки че бе началото на септември, влажният въздух беше хладен, така че тя облече суитчър, преди да отиде в кухнята да си направи дългоочакваната заслужена чаша с Джава.

Докато чакаше г-н Кафе да направи своя номер, Дийна си спомни за огърлицата в чантата и си вгледа в нея. Каква лудост беше извършила? Тя изглеждаше още по-зле, далеч от другите боклуци, които я заобикаляха. Може би ако я почистеше…

Тя се насочи към малък шкаф, и се върна с кърпа за полиране и няколко почистени бижута. Веднага щом започна да премахва петната, Дийна се почувства по-добре относно покупката си.

Огърлицата имаше сребрист блясък на светлината в кухнята, въпреки че Дийна се съмняваше да е чисто сребро. Изглеждаше по-скоро като платина, но това означаваше, че е много ценна и, въпреки че възрастния мъж в магазина изглеждаше ексцентричен, не приличаше на глупак. Освен това тя не мислеше, че платината потъмнява. Трябва да е някаква сплав.

Каквото и да беше, ужасно силно привличаше светлината.

Докато разглеждаше камъка на ярката светлина, тя забеляза, че не е черен, както беше помислила в началото, а много тъмно зелен. Добре! Това се оказа много хубаво. Единственият лъч в този мрачен ден, помисли печално. Реши да вземе огърлицата на пътуването, върна се в спалнята и я хвърли в куфара си.

Беше време да забрави този ужасен ден и да си припомни, че й предстои дългоочакваното пътуване до Сан Франсиско утре. Отиваше на „Worldcon“! — Световната конвенция на научната фантастика. Веднъж в годината феновете от цял свят се срещаха на някое предварително уговорено място за Световна конвенция на научната фантастика. Тази година беше в Града на залива.

Дийна нямаше търпение да види всичките си стари приятели от целия свят, изпитваше истинско удоволствие и това я караше да забрави за проблемите си за седмица напред. Перспективата за пътуването намаляваше отхвърлянето на безбройните й научнофантастични истории. Освен това, най-вероятно щеше да срещне доста редактори, които можеше да преследва с писмените си работи.

Тя се подсмихна като си се представи със смачкани страници, притиснати до гърдите си, докато си пробива път към някой злощастен редактор, който пищи и бяга през хотелския коридор, а музиката от „Зоната на здрача“ звучи като фон.

Когато се върна в кухнята, Дийна си наля чаша кафе и се обърна, за да отиде във всекидневната.

Един мъж стоеше на дивана й и я наблюдаваше внимателно.

Дийна премигна два пъти, но странното видение не изчезна.

Чашата се изплъзна от ръцете й се счупи на облицования с плочки под. Мислите препускаха бързо през ума й.

О, Господи, как се беше озовал той тук?

Разумната част от нея ясно си припомни заключващия механизъм на вратата, когато влезе. Още по-тревожна беше следващата й мисъл, че той е бил вече в къщата, когато тя се прибра. Но това беше невъзможно. Челото й за кратко се набръчка от объркване. Какво искаше той?

Не бъди глупава, Дийна, какво мислиш, че иска той, чаша кафе ли?

Пот изби по челото й. Никога през живота си, не се бе чувствала толкова ужасена. Накрая някак си, тя проговори:

— М-моля ви, н-не ме наранявайте. Ще направя всичко, което поискате. Искате ли пари? Вземете каквото пожелаете, но, моля ви, не ме наранявайте.

Той не каза нищо, а продължаваше да я гледа с озадачено изражение. Очите му изглеждаха някак си странни, но тя беше твърде далеч от него, за да забележи цвета им, а нямаше намерение да се приближава. Миниатюрна кристална точка висеше на малка златна верижка на лявото му ухо, улавяше светлината и я пречупваше.

Дали щеше да успее да стигне до телефона? Не, той стоеше твърде близо до него. Освен това никога нямаше да може да набере номера. Погледът й се спря на вратата. Беше заключена. И така, как се беше озовал тук? И по-важното, колко време й трябваше да отключи вратата и да излезе? Тя го огледа.

Той беше едър мъж, това си личеше дори когато бе седнал. Вилата беше усамотена и мъж с неговите размери вероятно щеше да я хване преди дори да стигне до верандата.

Не беше умно да опитва. В момента, изглежда, той я проучваше особено грижливо. Дийна не смееше да мръдне, нито да му дава някаква причина да се раздвижи.

Докато мислите препускаха в главата й, тя реши, че най-доброто решение за момента е да използва възможността да го проучи внимателно, както правеше той с нея. Ако го направи, най-малкото после можеше да го идентифицира. Не че би забравила някой, който изглеждаше като него. Докато разглеждаше лицето му предпазливо, забеляза гордото чело, красиво оформените очи, правия нос, съвършено изписаните устни, и твърдата брадичка с малка трапчинка.

Беше твърде красив за маниак.

Мъжът изглеждаше в началото на трийсетте. Косата му беше права, гъста и дълга, стигаше до средата на гърба му, с истински златист цвят, без жълти оттенъци. Златистата му коса допълваше кожата в същия тон.

След това тя забеляза странното му облекло.

Черните му панталони, изглежда бяха направени от мека кожа, и обвиваха мускулестите му бедра като втора кожа. Беше обут във високи черни пиратски ботуши, които достигаха до коленете му. Ризата му, от бяла копринена материя, имаше връзки на врата. Голяма кадифена наметка, черна като нощта, със странни златни символи, падаше на дипли по широките му рамене. Представляваше доста интересна гледка, това поне бе сигурно.

Те продължаваха да се гледат мълчаливо.

Нещо не беше наред, помисли си Дийна. Дрехите му бяха твърде неподходящи за нарушител.

Но не и за почитател на научната фантастика.

Мисълта я удари като гръм. Всичко й стана ясно. Тя му се усмихна неочаквано.

— Добре, кой стои зад това? Лорейн?

Той продължи да я гледа безучастно.

— Не, не ми казвайте; аз ще отгатна — тя щракна с пръсти. — Джими! Трябва да е Джими. — Не получи отговор. — Добре, не се тревожете, скоро ще се сетя.

Успокоена, тя отиде до дивана и седна до него. Господи, той беше огромен. Той погледна надолу през замъглените си очи.

— Значи ще ходиш на събирането? Нямам търпение. Програмата е страхотна и…

Тя спря по средата на изречението, защото сега беше достатъчно близо, за да забележи, че определено имаше нещо странно в очите му. Обградени с гъсти, красиви и черни мигли, те бяха лавандулови. Нито лилави, нито сини. Не, по-скоро като френски люляк през пролетта…

Тя преглътна. Никое човешко същество нямаше такива очи.

Нечовешки…

Тя поклати глава. Това беше глупаво. Той очевидно беше с контактни лещи. Тя погледна нагоре. Не приличаха на контактни лещи. Разбира се, че са. Какво си мислеше тя, та той беше чужденец, за Бога.

— Кой полет сте взел? Аз…

Той се обърна към нея, и внезапно спусна красиво оформените си пръсти срещу устните й. Тя замръзна, очите й се разтвориха широко от жеста. Какво правеше той?

Той се наведе близо до нея, и като използва другата си ръка, постави два пръста на слепоочието й. Тя почувства топлина и леко изтръпване. Сега той беше достатъчно близо, и тя можеше да различи мириса на… сандалово дърво? Ммм, много приятно…

Тя затвори очи за миг.

Лорджин та’ал Кру гледаше надолу към жената. Не можеше да разбере странните и думи, но щеше да поправи това веднага. Той гледаше лицето й докато процеса на декодиране се състоя. Красотата й струеше от нея като вътрешна светлина. Тя го заинтригува още повече.

Гладък, дълбоко завладяващ глас премина през сетивата на Дийна:

— С какво име те наричат?

Очите й се отвориха.

— Дийна… Дийна Джоунс.

Той докосна челото си кратко.

— А-дее-анн?

Какво му имаше на този човек? Някаква странна форма на дислексия?

— Дийна — повтори бавно тя.

— Адееан — упорстваше той. — Как наричаш това място?

— Дом — тя го погледна странно. — Ти как го наричаш?

— Извини ме, моят неврален преводач бавно се приспособява към този език.

Неврален преводач? За какво говореше той?

Лорджин се опита да преформулира въпроса си:

— Коя планета е това?

Тя го погледна и избухна в смях.

— Коя планета е това? На колко други си бил? — подигра му се тя. Типичен почитател на научната фантастика.

Лицето му беше каменно.

— Безброй други. Питам те отново, коя е тази планета?

Добре, тя се включи в играта.

— Нарича се Дисниуърлд — каза тя спокойно.

За нейна изненада, той не реагира по никакъв начин на информацията, освен да я приеме. Той й кимна.

— Не съм чувал за тази планета Дисниуърлд. В коя звездна система се намира?

Тя го гледаше странно.

— Слънчева система, галактика Млечен път, супергалактика Дева. Това помага ли ти? — Исусе, осъзнай се, приятел!

Той примигна за момент.

— Не съм чувал тези имена — тук има някаква грешка.

Той изглеждаше толкова сериозен, че тя леко се засегна. Може би беше изгубил представа за реалността?

— Моля те, бъди по-сериозен. Кой те изпрати тук? Джими?

— Никой не ме е изпращал. Бях изтеглен от пространствено-времевата линия на континуума на мой път…

— Уау! — тя повдигна ръце. — За какво говориш? Кой си ти?

— Наричат ме Лорджин та’ал Кру от планетата Авиара, Звездна система Тау Хидра. Както можеш да видиш, аз съм Рицар на Чарл и на търсенето, чиято природа не трябва да те засяга.

— Слез на земята! Излез от ролята, която играеш и ми отговори на няколко въпроса.

Веждите му се спуснаха над очите.

— Дадох ти отговорите, които търсеше, жено! Защо настояваш… — той спря, бръкна под наметката си, и извади нещо от скрит джоб. — Това изглежда ли ти познато?

Лицето на Дийна пребледня. Над ръката му плаваше съвършено холограмно изображение на звездна система. Нямаше нужда да казва, че не й е познато. Очите й се преместиха върху лицето му.

— Какво е това нещо?

— Това е… — премисли това, което щеше да каже. — Това не е важно. За мен е очевидно, че не познаваш това място — той прибра странното изображение в пелерината си.

Дийна се премести няколко сантиметра по-далеч от него. Каквото и да беше това нещо, то не идваше от Земята, а неканеният й гост беше истински извънземен.

Тя затвори очи и простена.

Мислите се въртяха объркано в главата й. Защо аз? Как се забърках в тази каша? Не мога да повярвам, че от всички места по света, той се изстреля в моята всекидневна! Какъв ден! Невероятно, ужасен ден! Исусе, истински извънземен… Какво да правя с извънземен?

Лорджин забеляза безпокойството й.

— Ти си обезпокоена от мен?

Дийна усети върхове на пръсти да докосват бузата й. Тя отвори очи и се взря в него, с въздишка. Омаловажаваше нещата, дори ако той не идваше от друга планета, тя щеше да бъде неспокойна, както и всяка друга дишаща жена. Никога не беше виждала някой, който да изглежда като него. Той беше… той беше това, което нейната приятелка Кристен наричаше „Мъж от значение“

Тя прогони непокорните си мисли. В крайна сметка, като представител на планетата си, тя не трябваше да се лигави с него, а да игнорира неговото невероятно лице. Очите й се плъзнаха тайно по дължината на тялото му. По забележителното му телосложение. Тези очи… Спри!

Тя премигна, с усилие проясни мислите си и с изненада го видя седнал с кръстосани крака на пода. Очите му бяха затворени, а дланите обърнати нагоре на коленете, в класическа поза Лотос. Тя колебливо коленичи пред него.

— Медитираш ли? — прошепна тя.

Исусе, извънземен!

— Опитвам се да направя пространствена връзка. — Бледоаметистовите му очи внезапно се отвориха. — Не мога просто да скоча във времево-пространствения континуум. Изглежда там също има фаза на измерението…

— Имаш предвид, че си от друго измерение? — тя седна на пода. — Това е твърде странно.

— Друго измерение, друго пространство и друго време. Три промени — никога не съм чувал това да се е случвало преди — изумен, той се изправи и отиде отново на дивана. Седна и се наклони напред, сложи лакти на коленете си, докато ръцете му се вплетоха в дългата коса. — Трябва да се опитам да разбера значението на това.

— Лорд-жин? — тя произнесе името му по неговия начин.

Той погледна над нея. Присъедини се към него на дивана, постави полека ръка на рамото му. Засега отклони мислите си от неща като измерения, трябваше да разбере кога той щеше да освободи сградата от присъствието си. Извънземен.

— Можеш да се върнеш обратно откъдето си дошъл, нали?

Лорджин се втренчи в нея учуден, че му е задала толкова глупав въпрос. Защо жената си мислеше, че той ще напусне това място, преди да разбере защо е попаднал тук и смисъла на това? А щом го разбереше, това щеше да продиктува следващата му стъпка. Той твърдо заяви:

— Не мога да се върна.

Дийна простена щом чу отговора му. Това беше истинска бомба! Не можеше да се върне откъдето и да беше дошъл. Беше много тъжно за него, но какво щеше да прави тя? Трябваше ли да се обърне към ФБР? Не, гледаше твърде много ксенофобски филми, където някакви ужасни неща винаги се случваха с бедните глупаци, като на един извънземен, чиято единствена грешка беше, че е кацнал на тази планета. Мъжете в костюми вероятно щяха да му направят дисекция или да го чифтосат с горила.

Тя не можеше да му причини това.

Въпреки че, от друга страна, не изглеждаше правилно да задържи откритие с толкова голямо значение за себе си. Всичко, което трябваше да направи бе да изчака, и да обмисли възможностите си. В същото време, нямаше да навреди, да измъкне малко информация от него. В случая любопитството й беше безгранично.

Дийна стрелна очи към него. Той седеше дълбоко замислен, златната му коса падаше на раменете, когато главата му се навеждаше над ръцете. Тя си пое дълбоко въздух. Господи. Той беше твърде великолепен, за да го опише с думи…

Не, всъщност той беше твърде великолепен, за да е истински. Осени я блестяща идея. Може би беше андроид! Или Терминатор. Тя преглътна конвулсивно.

— Ти човешко същество ли си? — изтърси тя.

Той се обърна.

— Какво значи човешко същество?

Добър въпрос; определено бившият й шеф не попадаше в тази категория.

— Можеш ли да се размножаваш?

Веждите му се повдигнаха. Странна малка розова искра се появи в ясните му очи. Без предупреждение той са наведе към нея на дивана, силните му ръце я обвиха в стоманена хватка. Разтревожена, тя отблъсна с ръце твърдите му гърди, почувства плъзгането на копринената риза под дланите си. Действието й имаше ефекта на комар, който отблъсква лъв. Защо той реагира…

Тя моментално разбра какво си е помислил, че го пита.

— Не, аз не искам да се размножаваме. Просто искам да знам дали можеш.

— Защо искаш да знаеш това? — очевидно още имаше проблеми с превода. Не я пусна.

— Защо? Защото аз мога.

— Тогава ме остави да ти покажа, така ще разбереш — той я плъзна надолу по дивана.

Тя го изтласка. Той не я пусна, но спря натиска. Тя опита отново:

— Ти машина ли си?

Той се засмя, при това доста секси според нея, откривайки перфектни бели зъби.

— Някои казват, че е така.

Тя се изчерви, щом осъзна какво си е помислил. С всяко отваряне на устата й положението ставаше по-лошо.

— Не те питам за твоята мъжественост. Ти… — как да го попита за това? — Как са те направили?

Той разбра значението на думите и я освободи незабавно.

— О! Аз съм човек — като теб. Не съм направен; аз бях… — той се поколеба за точната дума — заченат.

Така, той беше хуманоид, в края на краищата. Да видим какво още можеше да разбере.

— Ти спомена търсене. Дойде тук непредвидено. — Той я гледаше тотално объркан. Тя промени въпроса си — Не искаше да дойдеш тук, нали?

— Не. Но аз съм тук.

— Да, тук си. Мислех си… може би ще ми кажеш повече за това приключение.

— Не е твоя работа да знаеш — устните му се повдигнаха леко в ъгълчетата, в подобие на усмивка. Той премигна бавно, невинното му изражение не прикриваше истински очевидното познание в очите му.

Той знае, че аз изкопчвам информация от него. По дяволите! Толкова за лукавството.

— Добре. Защо не ми кажеш нещо за твоя свят. Има ли други…

Той преряза въздуха с ръка.

— Не ти трябва да знаеш.

Тя сви ръце пред гърдите си. Колко досадно!

— Защо не?

— Нищо от това не е от практическо значение за теб. Тази информация може да се окаже опасна при определени обстоятелства. Единственото важно в момента е защо бях изхвърлен тук.

Тя изпусна дъха си. Той не искаше да отговаря на въпросите й. Както изглежда или беше прекалено умен, или е гледал филмите, за които се бе сетила по-рано.

— Добре. Нека се опитаме да разберем. Може да си бил доведен специално до къщата? — това беше идея. Може би дядо й криеше нещо повече от Джак Даниелс в мазето?

Лорджин поклати глава.

— Не е къща… а живителна сила — той насочи погледа си към нея. — Твоята.

— Моята? Няма начин. Сигурно грешиш.

Той я погледна замислено за момент, абстрахирайки се от всичко друго.

— Да, аз съм Чи’ин т’се Лю. Не мога да оставя твоята страна.

Какво имаше предвид с това?

— Какво е това чин нещо?

Той се усмихна на опита й с неговия език.

— Чи’ин т’се Лю. Как да преведа… пазител, защитник, някой, който ходи…

— Аз не се нуждая от защита! — Той сви рамене сякаш да отхвърли тези глупости. Осъзнавайки, че няма да стигне далеч като спори с него, тя опита друга тактика. — Откъде знаеш тези неща все пак? Не разбирам как…

— Аз знам. Не е нужно да разбираш. Бях запратен тук, и ще остана с теб. Това е свещената вяра. Това не може да се наруши.

За какво, по дяволите, говореше той? Някаква глупост за свещена вяра — да не беше луд?

— Виж, мисля, че ще направиш голяма грешка — той изсумтя. — Наистина. Сигурно е нещо друго.

Той й се усмихна.

— Не мисля. И все пак ако си права, в което не вярвам, аз ще те защитавам.

Тя скръцна със зъби.

— Както вече казах, не се нуждая от защита.

Той не се впечатли от думите й.

И така, той щеше да застане на нейна страна, нали? Да я защитава? Искаше да види изражението му утре, когато някой, облечен като Блоб я доближи на конвенцията. На конвенцията!

— Има нещо, което трябва да знаеш. Утре отивам на конвенция в Сан Франсиско за седмица. Ти ще трябва да останеш тук и да ме чакаш…

Той я прекъсна:

— Не. Идвам до тази Сан Франсиско с теб.

— Не можеш! — ахна тя.

Той скръсти ръце пред гърдите си и присви очи. Ефектът беше доста страховит. Въпреки това тя трябваше да направи така, че той да разбере причината. Нямаше начин да вземе извънземен със себе си на конвенцията. В никакъв случай.

— Сериозна съм. Не можеш да дойдеш с мен — тя изрече думите твърдо, оставяйки го да проумее сериозността им.

Той повдигна вежди, но не отговори.

— Виж, не ме интересува дали си извънземен или превъплъщение на Албърт Айнщайн. Няма да отменя това пътуване — тя добави думите, които всяваха ужас в сърцето на всеки пътешественик. — Сумата не се възстановява.

Той още не казваше нищо, но очите му определено се стесниха повече.

Тя се вбеси.

— Разбираш ли? Не мога да те взема!

Бавната усмивка, с която я дари я охлади до костите.

Ще ме последва. Просто знам. Проклятие!

Тя си пое въздух.

— Мислиш да дойдеш, нали?

Погледът му беше непреклонен и леко развеселен.

— Аз идвам.

Мъжът беше сериозен. Двойно проклятие! Даде си време да прецени противника си и безмълвно призна поражението си. Той не изглеждаше отстъпчив.

Трябваше да му купи самолетен билет и всичко останало. Изстена. След като извънземен беше „паднал“ пред прага на дома й, защо нямаше някоя златна кредитна карта? Благодари на Бог, че разполагаше поне пластмасова.

Тя се спря за минута, и се зачуди дали не е изгубила разума си.

В къщата й имаше извънземен, а тя се оплакваше, че той няма кредитна карта. Потресаващо. Беше направо потресаващо. Тя се взираше в него. Той все още я гледаше с пронизителния си поглед.

— Ох, добре! Нека се обадя на авиокомпанията и да проверя дали мога да ти взема билет.

Тя се отправи неохотно към телефона, за да се обади на авиокомпанията, като се надяваше да не са останали никакви свободни места. Но агентът любезно я информира, че получава последното свободно място. Тя постави обратно слушалката на телефона.

— Предполагам, че нямаш дрехи за преобличане, нали? — озъби му се тя.

Той се подсмихна, разкривайки привлекателна трапчинка на лявата си буза.

— Не, Адееан, нямам — той не искаше да добавя, че дрехите му са качествени и винаги купуваше самопочистващи се директно от Шивача-магьосник. И това беше посочено на етикета.

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Не мога да повярвам — ядоса се тя. — Какво мислиш, че е това? Интергалактическа мисионерска къща?

Той я гледаше странно, без да има представа за какво му говори тя.

— По-късно ще отида до търговския комплекс да ти набавя някакви дрехи. Не можеш да се разхождаш облечен така.

Гневът й нарасна.

— Умирам от глад. Ще видя какво мога да открия за ядене в кухнята.

Лорджин наблюдаваше оттеглянето й. Мислите му се върнаха към появяването му на тази планета и характера на неговото търсене. Бяха ли по някакъв начин свързани?

Дийна вилнееше в кухнята, отваряше шкафове, блъскаше врати, докато проверяваше възможностите. Пуканки и пак пуканки. Предположи, че това са пуканки. Три минути и десет секунди. Тя нагласи таймера на микровълновата фурна и удари копчето за включване. Тя се опита да избистри ума си, докато почистваше петното от кафе на пода, а после се зачуди какво да прави, докато се опукат пуканките.

С грация и скорост, които не бе предполагала, че са възможна за мъж с неговите размери, той скочи от дивана, стъпи на масичката за кафе, а наметката му се развя, когато се втурна към кухнята. В следващия миг видя източника на пукота и извади една пръчка, която беше окачена на колана му. Тя изплющя като жива в ръката му и се появи четирифутов лъч от синя светлина.

Докато тя го гледаше с отворена уста, той замахна със светлинната сабя в дъга над главата си. Само след миг микровълновата фурна, която сякаш хлъцна веднъж, избухна обвита с черен дим, и последва смърт. Беше разрязана на две.

Естествено, безстрашният воин й се усмихна, сякаш беше повалил Локи сам. Той прибра светлинната сабя и я върна на колана си.

Микровълновата й! Нейната сладка иновационна микровълнова!

Която не беше изплатила все още.

Шокът бързо се замени с гняв. Това беше последната капка. Никой не трябваше да има ден като този. Никой! Беше достигнала границата на търпението си.

— Достатъчно! Изчезвай от тук, приятел! — тя се втурна към вратата на кухнята, отвори я със скърцане, и посочи към задния двор. — Вън!

Той стоеше безмълвен, подпрян на хладилника й, с кръстосани на гърдите ръце, и вперен в нея поглед. Поривът на вятъра блъсна вратата и я затвори.

Проклятие, днес нищо не вървеше както трябва. Нищо! Нищо! Нищо! Тя отвори вратата отново.

— Казах вън!

Нов порив на вятъра затръшна вратата. Едва сега тя осъзна, че този вятър идва от вътрешността на кухнята.

— Не мисля — отсече твърдо той.

— Ти… ти ли направи това? — той кимна. Тя се отпусна на кухненския под. — О, Боже.

Той застана на колене до нея, а пелерината му се полюшваше около него.

— Какво те разстрои, Адееан?

Сивите й очи бяха огромни, когато си фокусираха на него.

— Лорджин, ти имаш свръхестествени… сили? — гласът й звучеше пискливо.

Той постави топлата си ръка на рамото й.

— Силите на Четирите. Не се притеснявай от това, Адееан. Започвам да приемам, че този свят е непросветен и като такъв…

— Какво искаш да кажеш с това „Силите на четирите“? Вероятно можеш да четеш и мислите ми? — ужаси се тя. Особено след предишните си мисли за него.

Той се засмя на притесненото й изражение.

— Не, Искрице, не мога.

Искрица? Тя докосна несъзнателно червената си коса. Той забеляза действието й и изглежда се развесели. Тя предположи, че с нейните метър и шестдесет и седем му изглеждаше не по-голяма от комара, с който по-рано се бе сравнила. Искрица, наистина.

— Силата на четирите — прекъсна той мислите й — земя, вятър, вода и — Той гледаше многозначително косата й и се хилеше — огън.

Не разчитай на това, приятел, размишляваше тя. Изглежда арогантността на нейния извънземен стигаше оттук до Сан Диего.

— Казваш, че имаш психокинетични способности над елементите?

— Предполагам, че е така — той я гледаше и пастелните му очи искряха. — Единствено мистик от седмо ниво може да разчита мислите ти, Адееан. Трябва да премина няколко превъплъщения, преди да стигна до това състояние. Нещо повече, то може да се придобие единствено след хармонично…

— Моля те, причиняваш ми главоболие. Нямам представа за какво говориш — тя постави ръка на челото си.

Той се изправи, като й предложи ръката си.

— Може би е този глад, за който спомена по-рано — тя постави малката си ръка в неговата, пренебрегвайки странната тръпка, която премина през ръката й при докосването.

— Да — отговори тя като стана. — Най-добре е да си вземем хамбургери на път за търговския комплекс.

 

 

Започна веднага след като напуснаха къщата й.

Лорджин се чувстваше много неудобно в колата й, почти позеленя, когато тя излезе на магистралата. И това беше мъж, който пътуваше през пространство, време, и измерения. Разбира се, бостънските шофьори можеха да предизвикат гадене у всеки, призна тя, отдавайки му дължимото.

Веднага след като видя жълтите арки, Дийна зави, подкара до „drive-thru“, и поръча няколко бургера и пържени картофи. Той беше много впечатлен от скоростта, с която им беше доставена храната.

Щом спря на мястото за паркиране, тя му подаде една торбичка с храна и каза:

— Почакай да опиташ това! Обзалагам се, че там, откъдето идваш, не правят толкова добри мазни бургери.

Лорджин с нетърпение взе торбичката и опита. Ужасеният израз на лицето му й каза всичко. Той се застави да преглътне, докато я гледаше втрещен. Гласът му отекна гръмко в затвореното пространство:

— Опитваш се да ме отровиш ли, жено!

Дийна премигна.

— Искаш ли да ти взема нещо друго? Какво ще кажеш за едно замразено кисело мляко? — предложи тя.

Той я погледна предпазливо.

— Какво е това?

— Кисело мляко от животно, охладено… — тя спря, когато той забележимо потръпна.

— Няма значение. Не съм гладен. Твоето шофиране ще се погрижи да не огладнея.

Дори и да прекосяваха Вселената, мъжете бяха все едни и същи. Обвиняваха жените за всяко нещастие в живота си.

— Добре, както прецениш.

Тя естествено приключи с яденето си, като от време на време възкликваше от удоволствие. Лорджин явно не харесваше критиката.

Търговският комплекс беше друга история. Тук той се замая, въртеше се на 360 градуса, очарован от трите нива на този потребителски рай.

— Невероятно, това е като град — учудваше се той глуповато.

Хората неслучайно се блъскаха в него. Тя го хвана за пелерината и го поведе към близкия магазин.

Лорджин спираше почти на всеки щанд, поразен от огромния избор на облекла, материи и цветови комбинации. Вероятно щяха да приключат към полунощ, ядоса се тя. Благодари се, че мъжкия отдел беше близо до изхода.

След един дълъг и заплетен спор, Дийна успя да го напъха в един чифт дънки „Левис“ с копчета. С копчета, защото мъжът придоби същата отсянка на зелено, както в колата, щом тя му демонстрира как работи ципа.

Изникна малък проблем, когато той излезе от пробната с кама обсипана със скъпоценни камъни, затъкната в колана на дънките. Дийна щеше да припадне. Тя се спусна към Лорджин.

— Откъде взе тази кама? — изсъска тя.

— Тя е в семейството ми от шестнадесет поколения.

И ако това беше отговор!

— Защо не я остави в пробната? — той я погледна така, сякаш й хлопаше дъската, а тя се изправи и се разходи, като се молеше продавача да не се обади на охраната.

Те приключиха с три чифта дънки, три блузи, и разни лични вещи. Кредитната й карта не беше особено въодушевена. Той надничаше зад рамото й, докато тя плащаше сметката.

— Какъв е вашият знак за размяна? — попита той сериозно.

— Хммм… Ох, пластмасов — отговори тя разсеяно, докато подписваше документа. Тя погледна надолу към краката му, и, щом забеляза пиратските му ботуши, почувства, че й предстои още един разход. Дийна въздъхна примирено, знаейки, че идва пролетта.

Тя го поведе към отдела за обувки, за да му вземе чифт „Найк“, но той имаше други планове. Изправи се пред щанда с ботушите, и си избра чифт от скъпите кафяви „Тоне Ламас“.

— Ще взема тези.

— Не, няма — твърдо отговори тя.

— Не мислиш, че си подхождат с тези „Лийв-айсес“, с които съм облечен?

— Е, те са страхотни, но…

Продавачката се приближи, и ги прекъсна:

— С какво мога да ви бъда полезна?

Лорджин се обърна към нея:

— Ще вземем тези. Тя има пластична карта.

Продавачката я погледна.

— Пакетирайте ги — промърмори Дийна, и се почувства като покровителка на жиголо.

Когато най-накрая се върнаха в къщата, тя се просна на дивана, изтощена. Беше като пребита. Наистина пребита. Какъв ден! Уволниха я, Бог знае защо, върху нея се изля дъжд, попадна в задръстване, отхвърлиха я три пъти, и ако това явно не бе достатъчно, защото попадна на извънземен рицар, който я предпазваше от домакински уреди. Тя щеше да се смее, ако не се боеше, че ще избухне в сълзи.

Предполагаше, че трябва да стане и да му донесе някакви завивки, но беше цяло изпитание да отиде до шкафа за бельо и да му вземе. Наполовина заспала, тя приготви дивана за нощуване и щом му пожела лека нощ, тя незабавно тръгна към спалнята си.

Дийна не осъзна, че той я следи, докато не влезе в стаята си. Трябваше да запомни това за него — въпреки размерите си, той бе изумително безшумен. Щом се обърна внезапно, Лорджин почти налетя отгоре й.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика тя.

— Ще спя, където и ти.

Тя изсумтя.

— Няма.

— Имам една свещена…

Тя посочи към дивана:

— Ще спиш там!

Той я изгледа за миг и забеляза, че говори сериозно. Дясната му ръка се кръстоса на гърдите, близо до сърцето.

— Щом това е желанието ти! — той напусна стаята с горда походка.

Тя решително затвори вратата на спалнята си.