Мария Барет
Отмъстена (35)

Тридесет и четвърта глава

Алек вдигна глава от книжката с кръстословици, когато вратата на приемната се отвори за трети път през последните десет минути. Тази вечер изобщо не успяваше да върви в крак със събитията — влизаха и излизаха във всички посоки. Един тип в униформа прекрачи прага и се приближи към него с малък кафяв пакет в ръце.

— DHL — обяви той. — Пратка за Оливия Дейвис.

— Тя току-що излезе.

— Ти не можеш ли да подпишеш вместо нея, готин?

Алек остави книжката си и извади химикала, който държеше в джоба на ризата си. Хвърли поглед навън към улицата.

— О, чакай малко! — възкликна, съзирайки Ливи, която тъкмо се качваше в една кола, спряна до отсрещния тротоар. — Мисля, че ще успея да я хвана — той скочи на крака, притича до вратата и надникна навън във влажната нощ.

— Ехо! Госпожице?! — извика, размахвайки ръце. — Ливи Дейвис! — постоя за миг, като се взираше напрегнато, но двигателят на колата се включи и автомобилът потегли. Разбра, че не го бяха чули, и се върна вътре.

— Ето — онзи тип му подаде формуляра. — Подпиши тук долу, ако обичаш — Алек се върна на мястото си. Не обичаше да се разписва при доставки за други хора, това го изнервяше. Натисна копчето на химикала и се приведе напред тъкмо когато Фрейзър и Анди Робъртс забързано нахлуха в приемната.

— А, господин Стюарт? — Алек вдигна глава, доволен от прекъсването. — Тук се получи пакет за госпожица Дейвис.

Фрейзър се обърна чак когато стигна до вратата.

— Би ли се погрижил за него, Алек? Нея няма да я има няколко дни, пък аз доста бързам — той вдигна рамене безпомощно.

— Добре, господин Стюарт.

— Би ли го оставил на бюрото ми, след като се разпишеш?

— Дадено.

— Благодаря, Алек — Фрейзър нямаше време да добави нещо повече. Той само вдигна ръка и последва Анди надолу по стълбите, като го застигна чак на улицата.

Алек подчерта мястото, където трябваше да се разпише, с малкия си пръст и надраска името си.

— И откъде е този пакет? — попита.

— Лондон — отвърна служителят от DHL, сгъна формуляра и го напъха в джоба на якето си. — Сигурно е много важно, щом е изпратено с куриер, напразна загуба на средства, след като я няма тук — той извъртя очи нагоре и вдигна ципа на якето си. — Както и да е, чао! — извика през рамо и излезе през вратата. Притича през дъжда към микробуса си и бързо се шмугна вътре.

Алек се загледа в отдалечаващата се кола в бяло и червено, след което насочи вниманието си към кръстословицата. Беше изгубил нишката заради проклетите прекъсвания! Тази вечер бе станал свидетел на повече действие, отколкото обикновено се случваше за цяла седмица. Надяваше се това да не е лош знак.

 

 

Ливи седеше и мълчаливо се взираше през страничното стъкло в минаващите пред очите й светлини на Абърдийн. Движеха се по „Саут Андерсън Драйв“, на път към главно шосе А92 — крайбрежния път надолу към Пърт — и заради тежкия пороен дъжд оранжевите пътни светлини се размиваха пред погледа й. Тя вдигна ръка и мълчаливо избърса влагата от страните си с опакото на дланта. Не знаеше защо плаче, обаче не можеше да се спре. Единственото, за което постоянно си мислеше, докато сълзите мълчаливо се стичаха по лицето й, беше, че може би трябваше да остане, че един ден в повече в Абърдийн нямаше да е от значение за Джеймс.

Тази сутрин беше твърдо решена да направи нещо заради друг човек, нещо, което досега не беше правила, а ето че пак изоставяше Фрейзър и мислеше единствено за себе си. Беше нещастна, объркана и й се искаше да бе имала повече време да обмисли нещата.

Когато колата намали пред светофарите на „Бридж ъв Дий“, тя се пресегна назад за чантата си. Беше си събрала багажа за по-малко от десет минути, Джеймс бе стоял нервно, едва прекрачил прага на таванското й жилище, без да сваля палтото си, с едва прикрит израз на отвращение на лицето си. Тя извади носна кърпичка и си издуха носа. После се вгледа в профила му и само и само за да завърже някакъв разговор, подхвана:

— Та как се сдоби с номера на Питър? Мама каза, че…

Ливи млъкна, като забеляза как в неволен спазъм потрепна мускулът на челюстта му от нейната страна, и се загледа в него за няколко секунди. Той продължи да държи погледа си прикован в пътя и не отвърна нищо, преструвайки се, че не я е чул.

— Джеймс?

— Ммм? — той свали ръка от волана и я потупа по крака. — Опитвам се да се съсредоточа, Ливи, скъпа. Не искам да свършим на доковете на Абърдийн! — той й се усмихна вяло, напрегнато и тя си помисли колко притворна бе тази усмивка. Почуди се как така не го беше забелязвала преди.

— Джеймс, попитах те как си се сдобил с номера на офиса на Питър? — повтори тя, като този път открито се взря в лицето му. В душата й се загнезди странно чувство. Цялото й същество застана нащрек. — Мама щеше да ми каже, ако си звънял у дома.

Джеймс придвижи колата напред, но светлините се смениха, преди да има възможност да мине. За втори път пренебрегна въпроса й и се съсредоточи в бавното придвижване на колата напред.

— Джеймс?

— Бюро справки — отвърна й най-сетне. — Добрите стари телефонни услуги.

Ливи забеляза как мускулът отново потръпна.

— Но как си разбрал новото име на офиса му? Той не се води под името Маршал.

Джеймс ненадейно спря колата. Безсмислените й въпроси го раздразниха.

— Ливи, какво е това? Разпит трета степен? — той й хвърли поглед, в който ясно се четяха неприязън и раздразнение. — Просто го научих, ясно? Стига вече по този въпрос!

Ливи се втренчи в него. Сякаш бе поразена от гръм — той бе толкова прозрачен, можеше да го прочете като отворена книга.

— Не — отвърна тя, поклащайки глава, — въобще не е ясно и няма да спра да говоря по въпроса! Ти изобщо не си знаел, нали, Джеймс? — защо не й беше хрумнало да го попита по-рано? — Защото ти изобщо не си говорил с Питър!

Той се обърна с лице към нея.

— За бога, Ливи! Порасни най-сетне! Какво значение има, по дяволите? — той посегна да я докосне, но тя се отдръпна.

— Ти не си знаел и ме излъга — гласът й звучеше твърдо. — Това има значение!

Джеймс извърна очи и ноздрите му потръпнаха гневно. Почуди се как изобщо се беше насилил да живее с нея и това пролича в изражението му.

— Боже Господи! — извика тя ненадейно. — Защо въобще си дошъл тук?

— Е, нямах кой знае какъв избор, по дяволите! — тросна й се гневно Джеймс. Ненавиждаше нахални жени, гадни, нахални жени! Обърна се отново към нея и за миг наистина я възненавидя. В следващия момент овладя емоциите си и се успокои. — Слушай, Ливи. Какво зна…

Обаче беше прекалено късно. Ливи вече беше видяла лицето му.

— Ах, ти копеле такова! — изкрещя тя, пресегна се назад, взе чантата си и понечи да отвори вратата.

— Не си го и помисляй! — Джеймс я сграбчи за ръката и се опита да я задържи насила, докато тя се мъчеше да отвори вратата.

— Махни си гадните!…

Той я върна на мястото й и натисна педала на газта, изстрелвайки колата напред и извивайки болезнено рамото й. Без да мисли, Ливи се наведе и впи зъби в ръката му, а той удари рязко спирачки и се размина на косъм с колата пред тях.

— Мамицата ти! Ах, ти!… — в следващия миг Джеймс я беше ударил. Беше замахнал рязко и шамарът му запрати главата й болезнено в стъклото. Ударът я остави без дъх за момент и в следващия миг тя усети вкус на кръв в устата си. Това я вбеси. Ливи яростно се противопостави на хватката му, отвори със замах вратата и изскочи навън в проливния дъжд. Коленете й за миг се огънаха от скока и леденият въздух я прониза. Сграбчи чантата си, режещият дъжд се вряза болезнено в изранената й страна, след което хукна през шосето, стрелкайки се между колите, преди Джеймс да има възможност да осъзнае какво се беше случило.

Секунди по-късно светлините се смениха и двете коли пред него потеглиха.

— Ливи! — той изскочи от колата, остави вратата отворена и двигателя включен и претича през пътя към нея. — Ливи, върни се! — изкрещя след нея. — Глупачка такава! Какво правиш?

Извъртя се рязко назад в момента, в който един форд ескорт 3-инжекцион, ускорявайки във вътрешното платно, за да изпревари задръстването на светофара, не забеляза спрялата кола и се удари в нея с четиридесет мили в час.

Шумът бе оглушителен.

— Господи! — извика той и се обърна. Видя как Ливи припряно спира черно такси и забързано се качва в него. — Ливи! Върни се! — изврещя отново, но напразно. Колата се включи в движението и отпътува. Скри лице в шепи и затвори очи, а около мястото на произшествието започна да се събира тълпа и някой хукна да вика линейка. Чу викове в своя посока и треперейки неистово, тръгна обратно към това, което беше останало от колата му.

 

 

Алек довърши последната дума от кръстословицата и се отпусна назад в стола си, сравнително доволен от себе си. Не беше личен рекорд — беше му отнело двадесет минути повече от обикновено, но какво друго можеше да очаква с всичките прекъсвания, които бе имал. Прибра химикала си в горния джоб на ризата и качи крака на бюрото. Вече наближаваше осем и обстановката като че ли се беше поуспокоила с напредването на вечерта. Затвори очи, отпусна се за няколко минути и буквално след секунди в приемната настана пълна тишина, като се изключеше тихото му похъркване зад тезгяха.

Наемникът беше облечен с костюм, а върху него имаше черен анорак. Беше по-лесно да се работи по този начин, спестяваха се въпросите, ако човек изглеждаше като бизнесмен. Влезе тихо в приемната, следван незабелязано от колегата си зад гърба си и спря на прага от вътрешната страна. Не можа да повярва на късмета си. Нощният пазач беше потънал в дълбок сън.

Като извади малката кожена палка от джоба си, той се приближи към Алек, стъпките му беззвучно потъваха в дебелия килим, и застана точно зад гърба му, заобикаляйки плота. С точно насочено движение стовари удара си в една точка от дясната страна на главата му и тялото на Алек тежко се свлече встрани. Той го подхвана под мишниците, издърпа го от стола му и махна с ръка на колегата си.

Двамата положиха Алек зад тезгяха, след което се върнаха до колата си, паркирана пред сградата. Трябваха им само няколко минути, за да извадят от нея и да внесат вътре четирите литрови бидона с бензин и да заключат след себе си вратите на приемната. След което се отправиха нагоре по стълбите към главните помещения на редакцията, за да си свършат работата.

Щедро разливайки бензина, покриха всички повърхности в главната зала и оставиха малка пътечка към входната врата. Действаха бързо и вещо, личеше си, че бяха опитни. Мъжът с костюма влезе в двата офиса на редакторите, но не забеляза никакви важни документи, пръснати наоколо. Инструкциите му бяха да се погрижи за главната зала.

— Да ти е останало нещо? — извика на колегата си. Другият мъж поклати глава. — Карай, и без това всичко ще пламне и ще стигне дотук — върна се обратно в просторното помещение, огледа още веднъж обстановката и взе своите две празни бидончета.

— Хайде, да изчезваме.

Изпразни хартиените отпадъци от две кошчета за боклук върху едно от бюрата и докато колегата му го чакаше, придържайки вратата на аварийния изход отворена, драсна клечка кибрит и я доближи до малката купчинка.

— Сбогом, „Абърдийн Ангъс Прес“ — изрече злорадо, докато листовете се разгаряха. После, стрелвайки се към вратата, забърза след съучастника си надолу по стълбището, отключи вратата на приемната и двамата изчезнаха в нощта.

 

 

Ливи се приведе напред и почука нетърпеливо по стъклената преграда на шофьора. Той се извърна назад и спусна преградата.

— Не можете ли да побързате малко? — попита тя.

— Движението е такова — отвърна й той. — Аз к’во съм виновен, скъпа!

Тя кимна и нервно се взря през прозореца. Бяха попаднали в задръстването на околовръстния път преди „Норт Андерсън Драйв“, малко след „Кингс Гейт“. Пътят се изкачваше по стръмнината и краят на върволицата от коли не се виждаше. Ливи отвори чантата си, извади портмонето и отново се наведе напред.

— Колко ви дължа дотук?

— Два и петдесет и пет — отвърна той, поглеждайки я в огледалото.

— Добре — тя изпразни дребните в шепата си, откри три монети по една лира и му ги подаде. — Извинявайте — добави припряно, — но ще продължа пеш. Ужасно бързам — отвори със замах вратата и изскочи навън. — Задръжте рестото — подвикна през рамо и хукна по улицата. — Наистина не мога да чакам!

Измина на бегом целия път нагоре по „Самърхил Роуд“. Сърцето й заби ускорено, а дъждът шибаше с ледените си струи лицето й. За секунди прогизна до кости, но това не я впечатли ни най-малко. Искаше час по-скоро да стигне до Фрейзър. Хукна надолу по „Мастрик Драйв“, сви зад ъгъла на „Уайт Майърс Авеню“ и най-сетне пред очите й се изпречи сградата на „Ангъс Прес“ на около двеста метра по-нататък. През живота си не се беше чувствала така щастлива при вида на един неонов надпис. Без да спира, затича даже още по-бързо към главния вход, намали чак когато стигна там, на два скока изкачи стълбите отпред, дръпна рязко вратата и нахлу в приемната.

— Алек? — тя забързано мина покрай бюрото му. — Алек? — Ливи извърна назад глава, докато отваряше вратата за горния етаж и именно това вероятно спаси живота й. На сантиметри от нея мина облак гъст черен задушлив пушек, който щеше да я повали, ако беше с лице към него.

— Господи! — тя моментално вдигна длан пред устата си и залитна назад. — Господи! Алек? — видя тялото отзад под бюрото и коленичи, за да напипа пулса му. — Алек? Алек, чуваш ли ме? — забеляза как клепачите му потрепнаха. — Алек!… Алек! Има ли още някой в сградата? Алек! — тя спря, щом очите му се отвориха за момент, и допря ухо до устните му. — Хайде, Алек… моля те… — беше започнала да трепери. — Алек… има ли още някой в сградата?

Той успя да поклати глава отрицателно.

— О, слава Богу! — въздъхна тя с облекчение, Фрейзър бе в безопасност. След секунди се задейства.

Клекна откъм страната на главата на Алек, използва цялата си тежест, за да го привдигне отдолу, хвана го под мишниците и с огромни усилия го повлече към вратата, залитайки от тежестта му. Лицето й тръпнеше болезнено от качилата се в него кръв и не й достигаше въздух, но все пак успя да го издърпа до стъклената врата. Изтиквайки го напред, бутна с крак двойната врата и го изнесе навън на стълбите. Пусна го на земята. Дъждът обливаше лицето му с освежаващите си струи, а Ливи вдигна ръце към главата си, замаяна и изтощена от болезнените усилия да го измъкне.

След миг инстинктите й заработиха. Изтича надолу по стълбите, свали якето си и го потопи в калната локва до отточната шахта. Направи същото с шала си, после наведе лицето си към водата, наплиска главата си, джинсите с колкото вода успя да изгребе, използвайки и кърпичката си, за да я натапя и да я изстисква върху себе си. Накрая се изправи, облече си мокрото яке и стисна кърпата в ръка. Тичешком се върна в сградата, спря до телефона, набра 999, продиктува адреса, след което сложи мокрото памучно парче плат през устата и носа си и го завърза отзад на тила си. Уви с мокрия шал косата си и си сложи ръкавиците. Беше готова.

Поглъщайки огромно количество въздух в дробовете си, задържа дъха си, отвори вратата към вътрешното стълбище и хукна нагоре по него. Разполагаше с не повече от броени минути.

Димът я заслепяваше. От очите й потекоха сълзи, но тя знаеше наизуст пътя нагоре и успя да стигне до втория етаж, без да има видимост. Въздухът в дробовете й набъбваше с напрежение и тя едвам преодоля желанието си да го изпусне до край. Стисна здраво устни и отвори вратата към главното помещение на редакцията. Пристъпи в задушливия, мътен облак, избърса очи с длан и се опита да различи нещо от обстановката. Пламъците бяха високи и стихийни, обаче огънят все още следваше пътя на разлетия бензин и не беше обхванал цялото помещение. Разполагаше с няколко секунди.

Хуквайки покрай страничната стена, където й се стори най-безопасно, Ливи се стрелна към кабинета на Фрейзър. Дробовете й вече пареха болезнено, пот се стичаше надолу по лицето й и отново мокреше кърпичката, която бе започнала да изгаря дъха й. Сграбчи телбода от бюрото, запрати го в прозореца, разби го и се надвеси през него, за да си поеме дъх в струята свеж въздух. Леденият въздух болезнено преряза дробовете й и тя се закашля. После си пое дъх за последен път и отново се обърна с лице към вътрешността на кабинета. Вдигна кошчето за боклук, изпразни го на пода, извади от него найлоновия плик и със замах плъзна всичките хартии, касетите, пратката, всичко от бюрото към отвора на плика, като ги натъпка здраво вътре. Пъхна плика под якето си и тръгна към вратата.

Обаче въздухът, нахлуващ през разбития прозорец, беше подхранил огъня и пламъците вече се надигаха в кабинета и облизваха стените му. Вече падаха и части от тавана, като от горящите плочи на покритието му в стаята се изливаше вонящ и гъст дим. В гърлото на Ливи се надигна ужасено ридание, докато гледаше сцената за няколко секунди. Но нямаше време за размисли. Хукна навън по същия път, по който беше дошла, покрай страничната стена на офиса, а горещината няколко пъти я отхвърляше назад и я принуждаваше да променя посоката.

Стигна до вратата, обаче не забеляза една от обхванатите в пламъци плочи от тавана, която се стовари тежко надолу и закачи рамото й отзад. Изпищя от болка и след броени секунди ръката й вече беше в пламъци. Препъвайки се напред, Ливи се вкопчи в ръката си и надеждите й да сдържи дъха си се изпариха. Проправи си път до стълбището, удари с все сила рамото си в бетонната стена с надеждата, че така ще успее да угаси ръката си, и пое в дробовете си няколко порции гъст, черен дим. Закашля се и политна надолу по стълбите. Сякаш цялото й тяло беше обхванато от пламъци — дробовете, лицето, ръцете й. Изгуби почва под краката си и се затъркаля надолу. Черният пушек я обгърна от всички страни и тя изгуби свяст.

 

 

Фрейзър мълчеше, докато караше Анди Робъртс обратно към Абърдийн. Непрекъснато хвърляше нервни погледи към момчето, което прелистваше в скута си папките, които бяха откраднали от „ИМАКО“, папките, заради които току-що бе заложил името си на карта. Знаеше, че те съдържаха описание на неоповестени публично тестове на бензотитрина, обаче Робъртс търсеше точните резултати. Именно те им бяха необходими. Питаше се защо не се радваше особено, защо в момента като че ли напълно бе изгубил интерес към тях. Та нали това беше смисълът на целия му живот, именно това се беше опитвал да постигне от деня на завръщането си в Абърдийн, обаче сега, след всички страхове и покачване на адреналина вътре в него нямаше нищо, никакво усещане за възстановена справедливост или възторжено тържество, а единствено грозното чувство на разочарование, загдето няма с кого да сподели успеха си.

Бяха стигнали покрайнините на Абърдийн, когато Робъртс откри това, което търсеха.

— Ето го тук, Фрейзър! Тук е! — той го погледна. — Спри и му хвърли един поглед. Мисля, че успяхме!

Фрейзър намали и включи мигача, за да покаже, че ще отбие встрани от пътя. Изключи двигателя и Робъртс му подаде папката.

— Има и още — въодушевено отбеляза той, — ето тук са резултатите от тестовете на тора… от преди пет години! — младежът припряно заразлиства останалите папки. — И тук… тук също… ето, още… По дяволите, Фрейзър! В тези папки има данни от преди шест години! Изследванията на бензотитрина са започнали още през осемдесет и седма!

Фрейзър беше започнал да преглежда папката в ръцете си. Тя носеше дата от април 1991 и съдържаше десетки страници с резултати от стотици проби на водоеми. Бързо хвърли поглед по колонките с цифри, разлисти страниците и накрая затвори папката. Включи отново мотора и Робъртс вдигна лице към него.

— Искам час по-скоро да им направим копия и да ги приберем в сейфа — изрече Фрейзър. — После ще трябва да ида до летището — напълно беше забравил за Мойра в стремежа си да се докопа до „ИМАКО“. Чувстваше се виновен, трябваше да отиде там, да обясни за Ливи и да й се извини. — Нали мога да разчитам на теб да го направиш?

Робъртс кимна. Затвори папката в скута си и се взря напред.

— Господи! В града май е избухнал страшен пожар.

Фрейзър проследи посоката на погледа му.

— Така изглежда. Надявам се, че имаме наш човек на мястото.

Анди се усмихна. За първи път, откакто Ливи си беше тръгнала, Фрейзър беше прозвучал нормално.

— Изглежда е някъде в нашия район — отбеляза Анди, — сигурно има някой от нашите, който да го отрази.

Продължиха напред, взирайки се в оранжевото сияние в небето и непрекъснато се приближаваха към него. Нито един от двамата не проговаряше, но колкото повече наближаваха центъра, толкова по-отчетливо започваха да усещат напрежението, което пропълзя в колата.

— Фрейзър? Мислиш ли?… — Анди тревожно погледна шефа си.

— Не знам — отвърна Фрейзър бързо, — но кой знае защо, започвам да се притеснявам.

Вече се движеха по „Норт Андерсън Драйв“ и Фрейзър сви към „Мастрик“. Пое по „Ланг Страхт“, после зави по „Фърнхил Драйв“. Като наближиха „Уайт Майърс Авеню“, бяха принудени да намалят. Целият район беше отцепен. Към колата се приближи полицейски служител и Анди свали стъклото.

— Какво е станало? — попита.

— „Ангъс Прес“ — отвърна младият полицай. — Цялата сграда е в пламъци… — той млъкна, защото Фрейзър беше изскочил от колата. — Ей, ти, къде си мислиш…?

Фрейзър беше хукнал напред, пъхвайки се под лентата, надолу към сградата на своя вестник. Анди изскочи след него.

— Фрейзър! Чакай! — обърна се към полицая. — Той е собственик на вестника — обясни му, — най-добре ще е и аз… — той понечи да тръгне след шефа си.

— Хей, младежо! — извика полицаят. — Премести тази кола! — Робъртс спря и се обърна. — Веднага!!! — той се поколеба за момент, но после се върна при колата. Когато се обърна към улицата, Фрейзър вече беше изчезнал от погледа им.

Фрейзър спря зад тълпата с остри болки в гърдите от неистовото тичане и се сви на две, опитвайки се да си поеме дъх. За известно време нямаше сили да разблъсква хората пред себе си.

— Ох, горкичката! Не мога да повярвам, някои хора са толкова смели — пред него стояха две бабички, които следяха събитията и обсъждаха случилото си.

— Тя го измъкнала, тъй чух, човека от охраната, не знам отде е взела толкоз сили.

Двете зацъкаха с език и Фрейзър започна да изпитва необяснимо притеснение. Вслуша се напрегнато в думите им.

— Знаете ли коя е била?

— О, не, синко! Някаква журналистка, тъй чух. Върнала се, щото забравила нещо… Хей!… Ако обичаш, синко!… Преди теб има други хора!

Фрейзър не остана да чуе повече. С лакти си проправи път през тълпата, мърморейки извинения в движение, а в душата му набираше сили вледеняващ страх. Стигна отпред, съзря хаоса от пламъци, пожарните коли, шланговете, двете линейки и полицията, която се опитваше да сдържи напорите на любопитната навалица. Устреми се напред.

— Ей! Ти!… Не се приближавай!

Около него се надигнаха викове, някой се опита да го сграбчи отзад, но той се отскубна, без да осъзнава нищо около себе си. Продължи да тича, заслепен от паника. На тротоара от отсрещната страна на улицата забеляза Алек, който седеше на ръба, увит с червено одеяло. Нададе вик и хукна към него.

— Алек… — едва успяваше да изрече думите, дробовете му горяха. — Алек… какво… стана?

— Боже! Господин Стюарт! — Алек се тресеше целият. — Те искаха да ме качват в линейката, ама аз казах не, не още, не можех да се кача, преди да се видя с вас… — той поклати глава и скри лице в шепите си. — О, Боже… горкото момиче, Ливи… аз… — Алек всеки момент щеше да се разплаче от шока. — Слава богу, че сте тук, господин Стюарт… аз…

Обаче Фрейзър вече не го чуваше. Отново беше хукнал през улицата към редакцията, разблъсквайки яростно пожарникарите, за да се приближи до сградата, за да открие Ливи. Нямаше представа какво прави — нито виждаше, нито чуваше нещо.

Изведнъж някой се стовари върху него отзад. Той извика и се строполи по лице върху паважа, костите на рамото му изпукаха от тежестта на пожарникаря върху него. Въпреки болката оказа съпротива за момент, после притихна и остана да лежи неподвижно с лице, опряно в мократа кална земя. Съпротивителните му сили го бяха напуснали и той затвори очи.

Мъжът грубо го изправи на крака.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — той се вкопчи в раменете на Фрейзър и го разтърси яростно.

— Аз… — Фрейзър се помъчи да се върне към действителността. — Една млада жена… — изрече, — била в сградата…

Лицето на мъжа се промени.

— Познавате ли я?

Фрейзър бе разтърсен от силна конвулсия.

— Дали я познавам? Господи! — не можеше да си поеме дъх. — Къде е тя? Добре ли е? Къде?…

Пожарникарят кимна към линейката.

— Тъкмо тръгват… Най-добре… — той така и не успя да завърши изречението си.

Ливи беше завързана за носилката. Върху лицето й беше поставена кислородна маска и до нея седеше лекар, който следеше показанията на пулса й, докато се приготвят да потеглят. Шофьорът на линейката заобиколи отзад и тъкмо щеше да затвори вратата, когато Фрейзър стигна до тях.

— Чакайте! — извика му. — Тя е… — гласът му изневери. — Приятелката ми — изрече накрая и шофьорът разтвори вратите, Фрейзър се качи в линейката.

— Ливи? — наведе се над лицето й и отново прошепна. — Ливи? Чуваш ли ме? — клепачите й потрепнаха, после се отвориха. Той видя как тя се опита да се усмихне зад маската и едва успя да преглътне сълзите си.

— Не ме карай да плача — изрече и нежно докосна опърлената й коса. — Момчетата не плачат — вдигна длан и избърса лицето си.

Тя леко кимна към гърдите си.

— Какво? — той се приведе по-близо. — Какво има, Ливи? — вдигна поглед към лекаря. — Какво се мъчи да ми каже?

— Под якето й имаше нещо — отвърна мъжът. — Не ни позволи да й го вземем. Чанта, мисля. Пълна с книжа? Папки? — медикът сви рамене. — Може би ще е най-добре да дойдете с нас в болницата, за да го вземете от нея.

Фрейзър се взря в очите й с наситен син цвят и забеляза как в тях се появи облекчение.

— Да, ще дойда до болницата — отвърна. После се наведе и целуна кислородната маска. Тя отново се опита да се усмихне и клепачите й плавно се затвориха.

— Няма да пусна тази жена отново да си отиде — прошепна близо до лицето й. — Та аз я обичам, разбирате ли — замълча и преглътна с мъка. — Освен това гледайте в каква каша се забърква, когато не съм до нея.

 

 

Абърдийн, октомври 1993

Ливи седеше до масата в просторната разхвърляна кухня на Фрейзър и нанасяше корекции по статията, която беше написала за притурката „Тук и там“ същата сутрин. Всъщност трябваше да е в редакцията, но си беше взела почивка за сутринта. За първи път от години Ливи Дейвис най-сетне беше забавила темпото и работата беше престанала да бъде център на живота й. Чувстваше се щастлива, както никога преди в живота си.

Хвърли поглед към часовника, забеляза, че вече беше време, изправи се и пристъпи към радиото. Включи го, за да чуе новините и се върна към работата си, подвивайки крака под себе си и опирайки брадичка на ръката си, за да й е удобно да чете. След секунди в ефира прозвучаха заглавията на водещите новини и цялото й тяло се смрази.

— На двамата възпитаници на Оксфорд, обвинени в контрабанден внос на пет килограма висококачествен кокаин в страната по-рано тази година, днес беше произнесена присъдата им в Кралския съд. Хю Хауърд от „Хауърд Ъндъррайтинг“ се призна за виновен по всички параграфи на обвинението и бе осъден на петнадесет години затвор. Джеймс Уорд, бивш старши секретар на Външно министерство, отрече всички обвинения, но бе признат за виновен и осъден на пет години затвор. В заключителната си реч кралският прокурор, господин Оторман, наблегна на факта, че безогледното провеждане на операцията е довело до несправедливия арест на Ливи Дейвис през февруари тази година. Госпожица Дейвис, бивша водеща за Сити Телевижън…

Когато час по-късно Фрейзър се прибра у дома, Ливи продължаваше да седи на мястото си. По радиото вече звучеше изпълнение на „Арчърс“, но тя не чуваше нищо. Беше втренчила невиждащ поглед в белите облаци, носени от вятъра по бледосиньото октомврийско небе, и не помръдваше. Лицето й беше мокро, но тя не осъзнаваше, че бе плакала.

Фрейзър съблече палтото си и мина направо в кухнята. Спря се на прага и постоя така за момент, като просто я гледаше. Често го правеше, просто гледаше Ливи, неспособен да повярва, че тя беше тук, в Абърдийн, с него. Забеляза сковаността й и пристъпи към нея, като се наведе, за да отметне настрани косата й и да целуне бузата, която носеше грозния червен белег от изгарянето.

Тя подскочи.

— О, Фрейзър!… Аз… — обърна се към него.

— Ливи? Хей, какво има? — той бързо седна до нея.

Тя повдигна рамене.

Той хвана ръката й и я целуна по отворената длан. Знаеше защо плачеше тя, затова и се беше прибрал у дома за обяд. Беше видял новините на екрана на прес асоциацията час по-рано. Продължи да държи ръката й в своята и каза:

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя отново само повдигна рамене и двамата помълчаха известно време. Накрая тя се обърна към него.

— Мислиш ли, че всичко най-сетне свърши? — попита го.

Фрейзър стисна ръката й.

— Да, мисля, че свърши. Поне що се отнася до теб.

— Какво ще стане с Хю?

Той се замисли за миг.

— Всъщност не знам. Нещата около „Лойдс“ още подлежат на разследване, благодарение на Робсън, и ако подозренията им действително се потвърдят, то по петите му ще тръгнат доста влиятелни типове.

— Затова ли, мислиш, си е признал?

Фрейзър сви рамене.

— Може би. Но определено смятам, че в затвора ще е по-безопасно за него.

Тя извърна очи и потрепери. След няколко минути подхвана:

— Ами какво… — обаче Фрейзър я накара да замълчи, докосвайки с пръст устните й.

— Попита ме дали е свършило и аз ти отговорих, да, свърши — нежно добави той. — Обаче ние не сме — Фрейзър се приведе напред и помежду им останаха само няколко сантиметра. — Ние тъкмо започваме — добави и като я придърпа към себе си, целуна устните й.