Мария Барет
Отмъстена (19)

Осемнадесета глава

Питър беше седнал на масата в кухнята и безпомощно проследи с поглед Мойра, която скочи от мястото си и пристъпи към прозореца, притиснала плътно ръце към гърдите си. Бяха попаднали в задънена улица и той не можеше по никакъв начин да я успокои. Тя се взря навън в градината, чиято тъмнина бе нарушена там, където през дърветата проблясваше пламъкът на свещите в лятната къща, в която бяха отишли Ливи и Фрейзър.

— Мойра? — тя продължи да стои с гръб към него, затова Питър също стана и се приближи към прозореца. Застана зад гърба й и положи ръце на раменете й.

— Мойра, нищо не можем да направим — тихо изрече. — Щом Иди така е решила.

Обаче Мойра се отърси от докосването му.

— Иди решила! Тази злобна кучка!

— Моля те, Мойра!

Тя рязко се извърна, а чертите на лицето й бяха изкривени от гняв.

— За какво ме молиш, Питър? Аз заслужих тази къща, и то по най-тежкия начин! През всичките тези години на изневери, пиене, жестокост, а проклетият кучи син да остави половината от нея на майка си! Господи! Примирих се с това, само мир да има, заради Ливи и заради теб, но сега това! — тя спря и си пое дъх, за да се успокои. — Последното отмъщение на Брайън, да — изрече горчиво. — Заради връзката ми с теб, единствената ми хапка щастие!

— Мойра… — Питър понечи да я приласкае, но тя отхвърли ръката му.

— Защо, Питър? Защо? Оливия е единствената й внучка, защо не желае да подпише книжата? Какво толкова би загубила тя? Става дума за свободата на Ливи, за Бога! — тя тръсна глава. — Защо не ни позволи да откупим нейния дял още преди години? Господи, какви глупаци бяхме да я оставим да се мъкне тук всеки ден, да се докопва до всичко с грозните си лапи!

— Мойра, това няма значение. Мога да помоля банката да приеме като гаранция за заема ни моят дял в „Кейпълс“. Наистина, Мойра, това няма да има никакво значение.

— А за мен има! Не е нужно да правиш това, Питър! Ливи не е твоя дъщеря.

— Но ти си моя жена — търпеливо й напомни той. — И ще го направя колкото заради нея, толкова и заради теб.

— В такъв случай тя трябва да научи. Да научи всичко! Да научи, че баща й остави само хаос и болка след себе си, че ти плати за всичко, за Оксфорд и… — напрежението и разочарованието от отказа на Иди да подпише книжата за своя дял от къщата като осигуровка на гаранцията за пускането на Ливи в крайна сметка я съсипа напълно. Тя закри лицето си с длани и тихо зарида.

Питър я пое в прегръдките си и я притисна към гърдите си.

— Невинаги важи поговорката „Кръвта вода не става“, скъпа — прошепна й той, погалвайки косата й. — Ливи ще разбере всичко, когато е готова да го понесе.

— О, Питър…

— Шшш… стига, моля те…

Мойра се отдръпна от него за момент и се взря в лицето му.

— Какво ще стане сега? Какво ще правим?

— Ще бъдем неотлъчно с Ливи и ще й помогнем с каквото можем. Тя не е направила нищо лошо и ще се постарая да го докажа.

— Действително ли вярваш в това, Питър? — тя потърси погледа му с пронизващите си сини очи.

— Да, вярвам.

Тогава Мойра вдигна ръка към косата му и докосна посребрените му слепоочия.

— Благодаря ти — прошепна. Повдигна се на пръсти и целуна устните му. — Благодаря.

 

 

Ливи и Фрейзър седяха един до друг на викторианската желязна пейка в остъклената беседка, а меките отблясъци на свещите в керамичните свещници озаряваха непрогледния мрак на зимната нощ. Бяха облечени с палтата си, седяха върху сгънати на две одеяла и дъхът излизаше от устите им, образувайки млечни клъбца в ледения нощен въздух.

Мълчаха.

Фрейзър гледаше как Ливи чертае фигури с върха на показалеца си по прашния перваз на прозореца. Не й се говорело, имала нужда от тишина, му беше казала тя, както и от покой. Почти не беше проговаряла, откакто Питър я беше довел у дома от затвора. Беше се отдръпнала от всички тях, беше се затворила в себе си и бе седяла часове наред пред камината, взирайки се неподвижно в пламъците на огъня. После бе помолила Фрейзър да се поразходят и двамата бяха извървели мили през полето във влажната, студена вечер, пред тях се бяха ширнали откритите безконечни ливади, а над главите им бе просторното пусто небе.

— Това е свободата — беше промълвила тихо тя, докато се взираха в тъмните облаци над главите си. — Питам се дали няма да я изгубя.

И Фрейзър бе обвил с ръка раменете й, опитвайки се да я й донесе утеха, прегърнал скованото й от страх и шок тяло.

Накрая бяха отишли в остъклената беседка в градината — постройка във викториански стил, с лека конструкция, леденостудена в късните часове на вечерта — и той седеше до нея, объркан и безпомощен, без да знае какво да направи, какво да каже, само хванал ръката й и наблюдаващ израза на лицето й, докато тя чертаеше фигури в праха.

— Ливи, трябва вече да се връщаме в къщата, нали знаеш — изрече той, забелязвайки, загледан в нея, как челото й се е сбърчило съсредоточено. — Ще настинеш, ако седим на тази влага.

Тя не го погледна.

— Още не — отвърна, — остави ме да правя това, което искам, поне още мъничко.

— Добре — Фрейзър пъхна стиснатите им ръце под палтото си и забеляза как по устните й пробягна усмивка.

— Така е хубаво — прошепна тя. Останаха в същата поза дълго време, след което Ливи избърса хаотичните фигури по перваза и най-после се обърна с лице към него.

— Фрейзър, благодаря ти, че дойде.

Той сви рамене.

— Няма за какво — помълча за миг, после добави: — Но всъщност не съм съвсем сигурен какво се очаква от мен.

Тя се взря в лицето му. Беше забравила колко силни и мили бяха чертите му, колко топлина имаше в погледа на кафявите му очи.

— Нито пък аз — отвърна му и се усмихна леко притеснена. — Помниш ли времето, когато умря баща ми? — продължи Ливи. — И всичко, което се случи?

Фрейзър кимна. Изпита отчаяна нужда да я придърпа към себе си и да й повтаря непрекъснато, че си спомня всяка подробност, всеки миг от онази наситена любов. Ала не го направи, просто остана да седи неподвижно, без да издава чувствата си, и зачака тя да продължи.

— Когато ме спряха… когато откриха наркотиците… — гласът й пресекна и тя се опита да преглътне ненадейно надигналите се в гърлото й болезнени сълзи, Фрейзър бръкна в джоба си, извади голяма карирана носна кърпа и й я подаде. — Единственото, което исках, бе да говоря с теб — продължи Ливи, бършейки очите си, — да чуя гласа ти… — тя се засмя, за да прикрие риданието, което не бе успяла да овладее. — Господи, беше толкова глупаво от моя страна… — сега вече плачеше, не можеше да се сдържи. — Единственото, за което можех да мисля, беше ти, не Джеймс, нито мама, нито Питър…

Ливи закри лицето си с ръка и Фрейзър се приближи към нея, обгръщайки я с две ръце. Притисна я към гърдите си.

— Беше като силна нужда… да бъда утешавана… обсипвана с обич…

— Шшшш, стига — той положи главата й на рамото си и погали косата й.

Тя ненадейно се отдръпна от него.

— Но това се случи преди толкова години! В това няма никакъв смисъл. Нали обичам Джеймс! — и в следващия миг тя се усмихна с бледа полуусмивка през сълзи, подразнена, сякаш едва сега беше проумяла колко нелепо звучи. Фрейзър вдигна ръце към лицето й и избърса влагата от страните й. В този момент тя го погледна и очите им се срещнаха. Той плъзна пръсти към тила й и я придърпа към себе си, така че лицето й да бъде на сантиметри от неговото. След миг я целуна.

Докосна устните й със своите, нежно, леко, езикът му се стрелна по дължината им, навлажни ги и тя потрепери с цялата сила на копнежа, който пробягна във вените й. Фрейзър се отдръпна от нея.

— Добре ли си?…

Ливи преплете пръсти в косата му.

— Да, н-не… не спирай.

И разтвори устни, повдигайки ги към него, притискайки ги силно към неговите. Именно това желаеше, от това имаше нужда, да бъде обичана, да изпитва дълбоката физическа наслада от това и ответът й към него беше съвсем инстинктивен — изначална човешка необходимост.

Ненадейно прегръдката им стана бурна, трескава. Той я придърпа в скута си и устата му се плъзна надолу по лицето й към шията, докато яростно се вкопчваше в дрехите й, дърпаше ги, за да открие кожата й. Тя простена и дланите й пробягаха по цялата дължина на гърба му под дрехите, по стегнатите мускули на тялото му. Отметна глава назад, когато той разкопча ризата й и целуна гърдата й, близвайки зърното й. Държеше задната част на бедрата й в шепи, когато тя вдигна полата си нагоре и плъзна бельото си на пода. Ливи разкопча панталона му с треперещи пръсти и повдигна тялото си, впивайки пръсти в гърба му. Той я дръпна надолу върху скута си и тя извика. Първичната радост на вика й отекна в смълчаната нощ и в бавен ритъм техните движещи се сенки се сляха на фона на мъждукащите пламъци на свещите.

Когато всичко свърши, той продължи да я държи в обятията си, а тя беше положила глава на рамото му, дишаше тежко и сърцето й препускаше бясно в гърдите й. Кожата на тила й беше влажна от пот и той прокара пръсти по ситните капчици. Останаха в тази поза още дълго време.

Накрая той се раздвижи и вдигна поглед.

— Изпотихме прозорците — изрече. Долови усмивката й. — Май ще е най-добре да се прибираме в къщата, преди безвъзвратно да сме се превърнали в кубчета лед.

Отмятайки глава назад, Ливи се разсмя и го целуна леко по бузата. За първи път чуваше смеха й, откакто се беше прибрала у дома. Тя се повдигна и стана от скута му, като се изправи, за да приведе в ред дрехите си. Изпъна ги, закопча се и го погледна в очите.

— Фрейзър, не знам…

Той я прекъсна, като постави пръст на устните й.

— Не казвай нищо — каза, страхувайки се от това, което тя би могла да му каже. — Все още недей.

Тя кимна. А и как би могла да обясни? Беше напълно объркана, едва съзнаваше какво точно чувства, изпитваше единствено необходимост да бъде обичана, имаше нужда от тази топлина, от уюта, който създаваше усещането, че си желан. Ливи излезе първа от беседката и изчака Фрейзър да духне свещите и да я последва, затваряйки вратата след тях.

— Нали нямаш нищо против?

Той не можеше да различи лицето й в мрака и всъщност не знаеше за какво точно би могъл да има нещо против.

— Не — отвърна й. — Предполагам, че не.

Не искаше да я пита, страхуваше се да го направи. Прекалено дълго беше чакал този момент, беше я желал с нестихваща сила почти непрекъснато от онзи ден в Оксфорд, в който тя го беше напуснала. Това си беше само негова грешка.

Тогава не бе имал достатъчно кураж да я последва и не бе проумявал какво ще изгуби, докато тя не си беше отишла. Посегна към ръката й и я стисна здраво. Пъхна я заедно със своята в джоба на якето си. „Отиде при Джеймс, помисли си той гневно, и пропиля всичките тези години.“ Вдигна поглед към светлините на къщата, насила изхвърли мислите за миналото от главата си и двамата в мълчание се завърнаха в нейния дом.

 

 

Питър я повика от коридора, като внимаваше да не повишава много глас, за да не събуди Ливи. Мойра прибираше последните неща в кошницата, която беше приготвила, и тръгна към него, като все още държеше кутия прясно мляко в ръце. Фрейзър долови приглушения им разговор. След минути тя се върна в кухнята.

— Питър иска да се измъкнем — каза му. — Иска да поразкара онези типове наоколо — тя беше облечена в един от клиновете на Ливи и дълъг пуловер, а и с вдигнатата си нагоре и вързана коса лесно можеше да мине за дъщеря си през тъмните стъкла на даймлера. Усмихна се. — Не съм съвсем сигурна, че ще се хванат.

Фрейзър отвърна на усмивката й.

— Заслужава си да се опита.

— Да, вярно — Мойра хвърли бегъл поглед през прозореца към зловещото присъствие на пресата в края на алеята за коли. „Старото паство“ беше разположено навътре от пътя, защитено от дълга алея зад желязна порта и няколко акра градина с високи дървета. Поне къщата бе спасена от любопитните очи, помисли си тя, за разлика от другите постройки, които вече сканираха с телеобективите си. Мойра прибра млякото в кошницата за пикник при другите продукти. — Мисля, че това е всичко — добави. — Ще ни се обадите, нали?

Питър влезе в кухнята.

— Да, ще ни се обадите, за да кажете дали всичко е наред, нали?

— Естествено, веднага щом пристигнем там.

Питър изгледа Фрейзър и в очите му проблесна нещо подобно на съмнение, след което се наведе, за да вземе куфарчето си. Мойра отиде в преддверието, за да си нахлупи една от омачканите кадифени шапки на Ливи, нейна запазена марка, както и да нахлузи чифт ръкавици. Върна се обратно, целуна Фрейзър по бузата и Питър каза:

— Знаеш задния път и откъде да тръгнеш за…

— Вече поне два пъти му го повтори днес — прекъсна го Мойра. — Хайде, Питър, да вървим!

Тя взе черната раница „Армани“, метна я през рамо и се запъти към главния вход. Питър и Фрейзър я последваха.

— Аз ще гледам да не се показвам, за да си мислят, че само Мойра е останала в къщата.

Фрейзър им кимна и отстъпи назад, щом Питър отвори външната врата.

— Чао — добави. — И успех!

Питър кимна и последва Мойра навън, Фрейзър чу как вратите на колата се затръшнаха и се върна обратно в кухнята. Вдигна телефонната слушалка и започна да набира номера в службата си. Сега, след като бяха нагласили нещата за следващите няколко дни, трябваше да съобщи във вестника, че ще отсъства още известно време.

Мойра закопча колана в колата и зачака Питър да запали. Започна да рови в раницата, за да намери книжна кърпичка.

— Мойра, наистина не съм убеден, че идеята е добра, знаеш ли. Не мога да се отърва от чувството, че вместо да правим това, трябва да стоим вкъщи и да мислим сериозно за защитата на Ливи. Трябва да се организираме…

Мойра докосна ръката му.

— Питър, на Ливи й трябва малко време, малко пространство, за да може да превъзмогне шока от последните няколко дни. Има нужда от почивка, за да събере мислите си.

— Ами Фрейзър? Тревожи ме това, че го забъркваме и него.

— О, той вече е забъркан — отвърна Мойра. — И то от години, според мен.

Питър се взря в нея за момент.

— Може би е по-добре да останем тук — предложи, — където биха ни открили лесно, ако нещо се обърка.

Мойра посочи с глава дъното на алеята, където се беше събрала тълпата от журналисти.

— Не съм на същото мнение. Хайде, да тръгваме към апартамента, за да налапат въдицата, а после към банката.

Питър най-после запали двигателя.

— Добре, дано да постъпваме правилно — след което включи на скорост.

— И аз така викам, дано — отвърна Мойра и двамата си размениха кратки усмивки.

 

 

Ливи се събуди в тихия и познат уют на своята стая. Отвори очи и усети как по тялото й се разлива вълна на облекчение. Стана от леглото, бързо си облече халата и за миг се погледна в огледалото, преди да тръгне към долния етаж. Отметна с ръка косата от лицето си, пощипа страните си, за да събуди малко цвят в тях, и разкопча горното копче на нощницата си. Съзнаваше, че се държи глупаво, но Фрейзър по всяка вероятност вече беше станал и щеше да е долу.

Слезе боса по стълбите, прекоси преддверието и влезе в кухнята, като още от прага я посрещна прекрасният аромат на прясно сварено кафе. Фрейзър беше с гръб към нея и говореше по телефона.

— Добре, Гордън, щом така искаш. Не може ли в такъв случай да отделиш място на първа страница за утрешното продължение? Какво ще кажеш? Нещо, което да привлече вниманието, цветна снимка? Щом историята е толкова добра, да извлечем всичко от нея… — той вдигна глава, като чу шума от отварянето на вратата, и съзря Ливи. Даже само присъствието й в същата стая го развълнува. Той млъкна, загледа я как прекосява кухнята, за да вземе кафето, и се прокашля. — Слушай, Гордън, може ли пак да ти се обадя след около пет минути?… Чудесно. Значи дотогава — той затвори и зачака Ливи да се обърне. Във все още сънения й неугледен вид имаше нещо, което моментално го възбуди. Тя се извърна, почувствала тишината.

— Не беше необходимо да прекъсваш разговора заради мен — усмихна се. — Няма да издам търговските тайни на „Абърдийн прес“! — обаче беше поласкана, че той го бе направил.

— Искаш ли кафенце?

— Аха, да, моля — Фрейзър се изправи и отиде до шкафа, за да извади две чаши. Не изпускаше от очи Ливи, която пристъпи към прозореца с каничката кафе в ръка и се вгледа в предната част на градината. Съзря няколко фигури в далечината, скупчени пред желязната порта.

— О, не!… — тя подскочи и част от врялата течност се разплиска по ръката й. — Уф! По дяволите!… — Ливи припряно отстъпи от прозореца и остави каничката на масата, като придържаше изгорената си ръка. Фрейзър в миг изникна до нея. — Ох! Фрейзър? Какво, по дяволите, става? — той я хвана за ръката и я поведе към мивката, отвъртя крана на студената вода и задържа ръката й под течащата струя.

— Тъкмо щях да те предупредя — отвърна, взирайки се в зачервената, пламнала кожа. — Не се приближавай към прозорците, бъкано е с журналисти.

— О, не! — Ливи отдръпна ръката си и тежко се подпря на плота, обгръщайки зиморничаво с ръце тялото си. — Господи, само това ми липсваше!

Фрейзър нежно взе отново ръката й и се вгледа в малкия белег.

— Всичко е под контрол, не се безпокой — той задържа ръката й и едва устоя на изкушението да я доближи до устните си, за да целуне дланта. — Дали Мойра има „Дефламол“ някъде в кухнята?

Ливи повдигна рамене, смаяна от излъчващата се от този голям и силен мъж нежност.

— Нищо ми няма, честна дума — тя вдигна очи към лицето му и на устните й се появи лека усмивка. — Една целувка ще свърши по-добра работа.

Лицето му изведнъж пламна от съзнанието, че тя навярно бе прочела мислите му, и стана тъмночервено, а Ливи избухна в смях.

— Е, слава Богу, че не си изгубила способността си да се смееш — троснато й отвърна той и пусна ръката й. Смути се напълно и се отдалечи от нея.

— И какво точно е под контрол? — попита Ливи, осъзнавайки, че се бе държала нетактично. Беше се преместила към вътрешността на кухнята, далеч от прозореца, и нервно пристъпваше от крак на крак, хвърляйки бегли погледи към сцената отвън.

Фрейзър взе каничката, наля кафе в две чаши и добави мляко и захар. Подаде едната на Ливи и й каза да седне на масата, докато той отиде да вземе картата.

— Няма как да те видят, ако седиш тук. Двамата с Мойра го проверихме рано тази сутрин.

Ливи го послуша и зачака завръщането му. Чу как телефонът иззвъня, понечи да вдигне слушалката, но разбра, че няма сили. Изчака включването на телефонния секретар и в помещението прозвуча школуваният глас на един от най-големите издатели. Искал да направи обширно интервю с нея, щели да се договорят за хонорара. Ливи изсумтя презрително и затисна ушите си с длани.

— Всичко е наред, вече можеш да си отпушиш ушите — Фрейзър се беше върнал в кухнята и й се усмихваше. — Лошият чичко го няма вече.

Ливи му направи физиономия, ала ненадейно очите й се наляха със сълзи и той мигновено го забеляза.

— И къде са изчезнали майка и Питър? — попита Ливи, опитвайки се да говори с равен глас. Фрейзър мина от другата страна на масата и седна до нея. Отвори пътната карта на Съсекс и Ливи видя, че той беше отбелязал тяхното село на нея.

— Мойра и Питър са съществена част от плана — подхвана той. — Ако и ти се съгласиш с него, разбира се — и забързано продължи да й обяснява това, което беше измислил в ранните часове на деня.

Ливи си беше взела душ, беше се облякла и беше нахвърляла някои неща в един сак, всичко това за петнадесет минути, скрита през цялото време зад плътно спуснатите завеси в стаята си, защото Фрейзър й беше казал, че е много важно никой да не я види.

Слезе долу и видя, че той вече беше готов за тръгване. Държеше малката кожена чанта, която Керъл беше приготвила за него в службата, и кошницата с храна, приготвена от Мойра. Вдигна поглед към нея и й се усмихна.

— Готова ли си?

Ливи кимна.

Рейндж роувърът вече беше спрян от задната страна на къщата. Питър го беше докарал там през поляната няколко часа по-рано и го беше спрял зад прикритието на редица дървета. Фрейзър надникна навън, видя, че теренът беше чист, и Ливи притича от задната врата до колата. Седна и се сниши, така че само върхът на главата й се виждаше едва-едва през стъклото. Фрейзър заключи къщата, пъхна двете чанти и кошницата в багажника и чевръсто се качи в колата, запали мотора и потегли. Подкара джипа надолу по идеално окосената ливада на Питър, мина през портата в дъното между дърветата и навлезе в полето, а благодарение на меките ресори колата се придвижваше с лекота по неравната и кална земна повърхност. Прекосиха полето възможно най-бързо, като разпращаха кал на всички страни и заобикаляха пасящите овце, и накрая стигнаха до черния път, който отвеждаше от земите на „Старото паство“ към фермерския път. Купето на джипа възстанови равновесното си положение и Фрейзър натисна още по-здраво педала на газта. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане с надеждата Питър да не завари ливадата си унищожена от овцете при завръщането си и сви по криволичещата алея, за да излезе на главния път. Пред тях нямаше нищо, зад тях също. Ливи се поизправи на седалката, усмихна се колебливо и двамата продължиха необезпокоявано напред.

Сред дърветата в най-ниската част на ливадата изникна мократа, уморена фигура на млад стажант журналист с мобифон в ръка. Той набра телефонния номер на шефа си, който се намираше пред къщата, и му съобщи, че току-що един рейндж роувър доста припряно е напуснал „Старото паство“. Репортерът отпред се стрелна светкавично към автомобила си, погледна картата, скочи в колата и включи на скорост. Понесе се с рев напред. Не след дълго щеше да успее да засече пътя, който заобикаляше отзад селото Хестън Уей, само трябваше да понатисне газта по-яко.

Фрейзър се беше привел напред, за да нагласи радиото на станция, по която да не предават новини, и когато се изправи пак, хвърли поглед в огледалото и забеляза един червен шевролет да се движи по пътя зад тях — на разстояние, но все пак, без да изостава, само с един човек вътре — шофьора.

— О, не — измърмори той под нос и Ливи се озърна.

— Мислиш ли, че?…

— Може би… Ливи, погледни картата, ако обичаш, познаваш района по-добре от мен. Бъди ми навигатор, аз ще карам — той продължи да следи с поглед колата отзад. — Най-добре да проверим, за да не съжаляваме.

— Добре… — Ливи откри пътя, по който се движеха в момента, и го проследи с върха на показалеца си. — А-а… завий наляво… тук! — тя му посочи една тясна отбивка и Фрейзър рязко изви волана, почти без да намали, и се понесе по пътчето, а гумите му изсвистяха по мокрия асфалт.

— По дяволите! — Ливи се вкопчи в седалката, а картата отлетя встрани. — Необходимо ли бе…

— Той още ни следва!

— О, не! — тя се наведе, измъкна картата изпод седалката и се съсредоточи над местността. Фрейзър увеличи скоростта още повече.

— Така… След около половин миля има още една отбивка вляво; завий нататък, после надясно в първата пряка… — тя здраво стисна картата в ръцете си, този път готова за завоя. Фрейзър рязко смени скоростите и сви зад ъгъла, после още веднъж, колата едва не излезе от пътя. Той изправи волана и пак ускори.

— Сега… Хъм, чудесно! Остър завой надясно, после спираш, обръщаш и свиваш по един черен път. Там има някаква плевня, спомням си я от излетите ни с велосипеди.

— Добре — Фрейзър не сваляше очи от огледалото. — Мамка му! — в далечината забеляза червен проблясък. — Ето пак…

Засилвайки се отново, той сви рязко, изскърцаха спирачки, припряно превключи на задна и направи обратен завой. После пак натисна газта, отпрати назад и встрани фонтан от кал и вода и се устреми по коларския път към плевнята на върха на възвишението. Голямата постройка бе отворена и празна. Вкара джипа право вътре и дръпна ръчната спирачка. Скочи от колата, притича към вратата на плевнята и погледна надолу към главния път.

— Ето го мръсникът! — извика на Ливи през рамо. Червеният шевролет подмина отбивката, по която бяха свили, продължи по пътя мили напред, след това зави и се изгуби от погледа им. Фрейзър тичешком се върна при колата.

— Чудесно. Сега обратно по същия път, нали?

Ливи се усмихна.

— Да.

Фрейзър зае мястото си, включи двигателя, стовари ръка върху скоростите, които проскърцаха, засили се надолу и продължи да кара като участник в рали.

Ливи, на която за пореден път й се наложи да се вкопчи в седалката, го погледна и изрече с шеговит укор:

— Защо имам чувството, че тази работа ти доставя адско удоволствие?

Фрейзър ненадейно се ухили.

— Нямам представа — отвърна й и взе следващия завой като истински последовател на Найджъл Менсъл.

Пътуването продължи дълго. Придържаха се към второстепенни пътища, избягваха магистралите от страх да не бъдат забелязани и се движеха по обходен маршрут през глухата провинция към Девън. Не говореха много, нямаше нужда, ала мълчанието не беше неловко, а приятно и естествено. Ливи задряма за час, час и нещо, увита в палтото си, свила крака на седалката, но се сепна от съня си, напрегната и уплашена, чувствайки се като бегълка, обзета от страх.

Спряха за обяд, паркираха в един район за пикници и се нахраниха в колата. Ливи не пожела да влязат в някой крайпътен ресторант — не искаше да я познаят и да я зяпат; затова вдигнаха задния капак на багажника, постлаха си одеяло и седнаха там, отпивайки горещо кафе от термоса, като гледаха студеното сиво небе.

Към три часа стигнаха Ластлий, в покрайнините на Дартмур и поеха по криволичещия път през центъра на селото нагоре към стръмните възвишения, където живите плетове се извисяваха до два метра и пътят се стесняваше до размерите на едно превозно средство. Накрая Фрейзър зави в една алея за коли, съвсем тесен, горски път, които се извиваше сред дърветата и водеше към дълга, ниска къща, която едва се мержелееше в далечината. Ливи слезе от колата, за да затвори портата след тях. Поспря се за момент и се загледа надолу към ливадите, които се бяха ширнали към Дартмур, дълги цели мили зелени простори земя, леко надиплени и насечени от безупречно подравнени живи плетове и каменни стени. Приказно изобилие, което по-скоро приличаше на платно на живописец, а не на истински пейзаж.

— Това място е прекрасно — изрече тя, като се качи обратно в колата.

— Знам — Фрейзър се вгледа в лицето й. Тя се усмихваше за първи път, откакто бяха напуснали Съсекс. — Да потегляме, нямам търпение да ти покажа къщата.

Тя затвори вратата и те продължиха напред под зеления покров на дърветата, за да излязат накрая изпод тях, където започваха храстите на рододендрона в началото на градината пред къщата.

Фрейзър спря колата в покрития с чакъл двор пред старата, бяла сграда и изключи двигателя. Уидком Хаус беше същата, каквато я помнеше. Отново погледна към Ливи и разбра, че тя мигновено беше харесала къщата, колкото я харесваше и той.

— Тя принадлежи на вуйчо ми, брата на майка ми — каза й. — През по-голямата част от годината той живее във Франция и идва тук само през лятото — Фрейзър отвори вратата, слезе от джипа и се протегна, за да раздвижи скованите си от шофирането мускули. — Прекарах тук известно време след смъртта на баща ми, през лятото преди постъпването в Оксфорд. Сим го нямаше тогава, беше в Перу, и се разполагах сам в къщата — той пристъпи напред, като продължаваше да гледа фасадата на къщата. — Добро място за размисъл е — добави през рамо. Това беше мястото, в което най-сетне се беше примирил с мисълта за наследството си, „Абърдийн Ангъс Прес“, и факта, че никога няма да може да стане адвокат, че когато си вземеше дипломата от Оксфорд, трябваше да се върне в Шотландия и да поеме ръководството на вестника. Той се обърна и се усмихна, за да се отърси от спомените за смъртта на баща си. — Тук така или иначе няма какво друго да се прави!

Ливи се приближи и застана до него.

— Благодаря ти — прошепна, — че ме доведе тук.

Фрейзър сви рамене и я хвана за ръка.

— Госпожа Уестли трябва да е минала оттук тази сутрин. Обадих й се и й казах, че ще идваме — поведе Ливи към парадния вход и се наведе над огромна керамична делва, пълна с цъфтящ през зимата жасмин. Опипа задната й страна и извади оттам ключа.

— Ето къде си бил!

Ливи се усмихна и изчака Фрейзър да отвори вратата. После влезе в къщата и начаса почувства уюта и топлината й, както и усещането за сигурност и защитеност, което излъчваше. Застана в средата на преддверието, видя високата ваза с жасмин, сложена на масата в чест на пристигането им, и изведнъж вдигна ръце към лицето си, за да скрие факта, че се беше разплакала. Всичко беше толкова красиво, естествено и от това тя още по-болезнено осъзна какво всъщност можеше да загуби.

— Хей, Ливи!

Фрейзър се доближи до нея и я обгърна с ръце. Притисна я към себе си. Даже само внушителното му присъствие й носеше утеха, тежест, на която човек да може да се облегне, и тя за миг си помисли колко хубаво беше да го докосва, да усеща физическата му сила. Пред нея изникна мимолетен спомен за предишната нощ и тя се изчерви, отдръпна се от него и тръгна към кухнята, ненадейно смутена.

— Да направя ли чай? — попита го, бършейки очи в подгъва на ризата си. Детският жест накара Фрейзър да се усмихне.

— Да, чай — отвърна, — звучи добре, пък аз ще внеса скъпия багаж на дамата!

Ливи прекрачи прага на кухнята, а Фрейзър още миг остана на мястото си, без да помръдва, загледан в нея. После излезе навън, за да вземе раницата й, своята кожена чанта и кошницата с храна, приготвена от Мойра.

По-късно същия ден, когато вече се бяха настанили и вечерта бе започнала да се спуска над долината, Фрейзър и Ливи излязоха от къщата и тръгнаха надолу през градината в задната част към откритото пространство на ливадите. Светлината чезнеше, всичко изглеждаше обагрено от наситения пурпурен цвят на небето и зелените тонове на пейзажа пред тях се бяха сгъстили, добиваха все по-живи оттенъци от влажните кълба вечерна мъгла, които на талази се надигаха от реката.

Фрейзър и Ливи извървяха доста мили. Докато се разхождаха, нощта се спусна напълно и ги обгърна в тъмнина, мирис на пушек от запалени дърва изпълни въздуха и над клоните на дърветата заблещукаха светлинките на селото, отразени от вече безоблачното небе. Минаха от другата страна на реката и се отбиха в „Черната крава“, за да пийнат по нещо, поседяха край огнището в почти празната кръчма, като отпиваха гъст, тъмен сайдер и си бъбреха за огромния отрязък от време, който се беше прострял помежду им, разказвайки подробности за годините, в които бяха далеч един от друг, както правят влюбените.

Ливи почти не споменаваше Джеймс. Разказваше за кариерата си, признавайки може би за първи път пред Фрейзър, а и пред себе си, че вероятно бе била прекалено напориста, че е мислела твърде малко за другите аспекти от живота си, а Фрейзър разказа на Ливи за своя вестник, „Абърдийн Ангъс Прес“, как той бе определял живота му от момента, в който го беше наследил, по време на цялото му следване в Оксфорд, макар и някой друг да го беше управлявал вместо него през тези три години. Сподели с нея как беше успял да превърне незначителното опърпано местно вестниче, оставено от баща му, в едно от регионалните печатни издания с най-голяма тежест и тираж във Великобритания. Тя го попита за жените в живота му и той със смях избегна въпроса й. Беше преживял своя дял от любовни връзки — беше привлекателен мъж, чаровен и динамичен, обаче не можеше да й каже, че към никоя от тях не беше изпитвал същите чувства, след като бе обичал Ливи Дейвис преди почти десет години. Това би прозвучало невероятно, почти толкова невероятно, колкото беше самото усещане. Той обаче не я попита за Джеймс, не желаеше да знае.

Когато излязоха от кръчмата, вече беше доста късно и поеха по асфалтовия път обратно към Ластлий, без да се докосват, но сблъсквайки се от време на време, като хора, които вървят прекалено близо един до друг. С приближаването към къщата съзряха оставената да свети лампа на верандата, блестяща в мрака, и забързаха към нея под шумолящите клони на дърветата, а очертанията на луната, леко уголемени спрямо предишната нощ, току изникваха в пролуките между дърветата.

Фрейзър отвори вратата, щом стигнаха до къщата, и Ливи влезе преди него. Страните й пламнаха от топлия въздух в преддверието. Тя свали палтото си, хвърли шала си на стола и освободи косите си от дебелата вълнена шапка. Разтърси глава и се обърна. Срещна очите на Фрейзър, които отново я гледаха втренчено. Извърна лице и се запъти към стълбите.

— Мисля да се качвам горе — промълви. Не беше успяла да изясни чувствата си, беше се помъчила да ги спре, обезпокоена от тях, объркана от всепоглъщащото си желание да бъде с него, което надделяваше най-отчетливо над останалите хаотични емоции. — Уморена съм — добави с немощен глас. Просто не можеше да понесе повече от тази близост, изрече мислено.

— Добре — Фрейзър разкопча палтото си, а тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Той не я проследи с очи, а свали връхната си дреха, закачи я и отиде в кухнята, за да си направи чай. Беше довел Ливи в Уидком Хаус, за да й помогне, да я защити, последното, което искаше, бе да я обърква, а и себе си също, ако трябваше да бъде честен.

Двадесет минути по-късно Фрейзър допи чая си и остави чашата в мивката. Угаси всички лампи на долния етаж и се качи горе в банята с тихи стъпки. Съблече се пред огромната, старомодна мивка и напълни коритото й с гореща вода. Започна да се мие както беше прав пред нея, прекалено изморен, за да си прави труд да взима вана. Наплиска горната част на тялото си с вода, насапуниса се, после се обля отново. Посегна със затворени очи към хавлията на лирата за горещата вода, вдигна я пред лицето си и затърка кожата до сухо. В следващия миг вратата се отвори.

Ливи се беше унесла в мига, в който главата й бе докоснала възглавницата, без да изгаси лампата, и се събуди стреснато двадесет минути по-късно. Почувства жажда и стана от леглото, за да си налее чаша вода. Пипнешком стигна до вратата, сънено прекоси стълбищната площадка и все още полузаспала отвори вратата на банята и прекрачи прага й, заслепена в първия миг от силната светлина. Примигна няколко пъти, погледът й се избистри и тя ненадейно съзря Фрейзър, който изпусна кърпата и се втренчи в нея изненадано.

— Ох, извинявай… аз… — тя го зяпна, неспособна да се въздържи, очите й се плъзнаха по дължината на стройното и силно тяло, стегнато и атлетично, по твърдата линия на мускулите на бедрата му, очертанията на корема му и накрая към гърдите. Стреснато отскочи назад и се удари болезнено в дръжката на вратата, без да сваля очи от него. — Ау, по дяв…

Той направи крачка към нея.

— Добре ли?…

— Да! — извика тя. — Нищо ми няма.

Нейното собствено тяло вече бе откликнало, пулсираше от глава до пети и тя бе убедена, че лицето й цялото е пламнало. Пъхна ръка зад гърба си неспособна да извърне очи от него, напипа дръжката и припряно се опита да отвори вратата. Не успя и започна да се паникьосва. Изпитваше неудържим порив да избяга веднага.

— Ливи — Фрейзър пристъпи напред и опря длани на вратата от двете страни над раменете й. Тя се притисна назад, но забеляза как гърдите й се повдигат и отпускат с ускорения ритъм на дишането й. Деляха ги само няколко сантиметра и Ливи втренчи поглед над рамото му в боядисаната в жълто стена над мивката. Той много бавно отлепи едната си ръка от вратата и разкопча трите копчета на нощницата й. Отмести памучната материя настрани и погледна надолу към гърдите й, после отново подпря ръката си на стената. Приближи се още на милиметри към нея и настръхналите й розови зърна едва потъркаха кожата на гърдите му.

Ливи прехапа устни.

— Фрейзър, не знам защо правя това… — гласът й изневери и тя не успя да довърши започнатото изречение. Сведе очи надолу и забеляза колко възбуден беше той. — Аз… а-а… не знам до какво ще доведе всичко това.

— А необходимо ли е?

С изричането на въпроса гръдният му кош се беше повдигнал и отпуснал и отново бе докоснал зърната на гърдите й. Краката й започнаха да омекват. Тръпнеше болезнено, отчаяно желаеща да го придърпа към себе си, ала не можеше да си го позволи.

— Необходимо ли ти е да го знаеш? — попита я той отново.

— Аз… — Ливи вдигна ръка към гърдите му и очерта с пръст стегнатия мускул. — Не, всъщност не — изрече най-после и той сведе глава, целуна я по устата и плъзна длани под ханша й, за да я вдигне на ръце. Не спря да я целува, докато я носеше към своята спалня, до огромното, старинно дървено легло, върху което я положи, свали нощницата през раменете й и се загледа в тялото й за няколко мига, преди да разтвори краката й, да придърпа бедрата й нагоре и да ги обвие около кръста си. Тя затвори очи и притисна таза си към него. Извика, когато го почувства, и отново отвори очи, за да се вгледа в лицето му, за да види изписаното по него удоволствие и да потърси любовта, която инстинктивно усещаше, че беше там.