Мария Барет
Отмъстена (4)

Трета глава

Джеймс пресече улицата на ъгъла на „Фортнъмс“ и сви надолу по „Дюк Стрийт“ към „Джерман Стрийт“, като пътьом се огледа в една витрина на магазин. Вдигна ръка, за да приглади назад паднал кичур от косата си и изпъна сакото си. Беше малко нервен, пренапрегнат. Нямаше понятие какво да очаква. Осем години са дълъг период, помисли си, хората се променят. Може би идеята все пак не беше чак толкова добра.

Но като пресече улицата отново, вече близо до „Симпсънс“, и видя табелата на „Ролийс“ високо пред себе си, изведнъж проумя с ненадейна тръпка на удоволствие, че действително очаква с нетърпение следващите няколко часа. За пръв път от години насам изпитваше подобно нещо и самата мисъл за предстоящата опасност го караше да се чувства истински жив.

Ускори крачка и спря пред ресторанта точно в дванадесет и десет, като погледна часовника на ръката си, преди да влезе вътре. Успя да различи няколко подранили групички за обяд през стъклото, но залата на „Ролийс“ все пак бе полупразна. Отвори вратата, лъхна го ухание на чесън и пържоли и прекрачи прага. Огледа се, забеляза, че е пристигнал пръв, каза името си на салонния управител и го последва към масата, която според молбата му бе запазена в задната част. Поръча си питие, седна с броя на „Иконъмист“ в ръка и зачака, а кръвта бучеше във вените му от вълнение и съзнание за притворност.

Хю Хауърд наблюдаваше Джеймс на крачка от входа във вътрешността на „Фортнъмс“, видя как той се поспря пред „Ролийс“ и след като погледна часовника си, влезе в ресторанта. Този обяд му бе коствал седмици на внимателно манипулиране: случайната среща след сватбеното тържество на Елиза, предполагаемото обаждане по работа, отхвърлената покана за частно посещение на галерията на Никълъс Торп във Фулъм. Хю бе планирал всичко с изключителен педантизъм, но все пак бе необходимо именно Джеймс да го покани днес на обяд, това съставляваше неотменима част от стратегията.

Остана на мястото си и изчака достатъчно, за да може Джеймс да се настани, после тръгна по неговите стъпки и токовете на обувките му ръчна изработка чевръсто зачаткаха по тротоара. По копринената му вратовръзка от „Хермес“ се появиха петънца от първите капки на току-що започналия дъжд. Стигна до ресторанта няколко минути по-късно, хвърли поглед през прозореца, за да открие къде беше седнал Джеймс, преди да отвори вратата, след което пристъпи навътре, кимна на сервитьора и с уверена стъпка се запъти към масата в дъното.

Спря на няколко крачки от масата и за момент се загледа в Джеймс, който четеше, в пригладената лъскава коса, тесните ъгловати черти, които се съчетаваха съвършено, в безупречното облекло и дългите фини пръсти, които отгърнаха страницата на списанието, пръсти, които Хю си спомняше изключително добре. Чак тогава пристъпи напред с нехайна, старателно оформена усмивка на устните си и каза:

— Здравей, Джеймс. Радвам се, че успя да дойдеш.

Джеймс вдигна поглед сепнато — очакването бе приключило. Изправи се, подаде ръка на Хю и го погледна право в очите.

— Да — отвърна, — аз също.

След което двамата мъже си стиснаха ръцете. Усещането за пръстите на Джеймс бе точно такова, каквото го помнеше Хю. Тогава Джеймс се усмихна. С една от онези леко високомерни усмивки, така позната, лична и интимна, че не беше необходимо да изрича нищо повече и въпреки студенината, сковала сърцето му, Хю изпита същата неволна тръпка в стомаха си, дълбока, сладостна болка.

— Много време мина, Хю — добави Джеймс. — Наистина.

 

 

Ливи отби BMW-то до бордюра на двойното платно и плавно намали. Спря точно пред цветарския магазин и излезе от колата. Кимна на младежа зад щанда. Беше дванадесет и половина и тя бе на петнадесетина мили от дома си.

— Добър ден!

Ливи се усмихна.

— Здравей! Би ли ми увил две връзки от онези карамфили, моля?

Младежът извади цветята от кофата и от дръжките им покапа вода. Чевръсто ги уви в хартия. Държеше главата си сведена, докато пристягаше ъгълчетата с тиксо.

— Вие сте Ливи Дейвис, нали?

— Да.

Продължаваше да държи главата си наведена, когато й подаде букета.

— Бихте ли ми дали автограф? — момчето вдигна лице и леко се изчерви. — За сестра ми?

— Разбира се! — Ливи взе цветята и бръкна в чантата си, за да извади пари и химикал. Подаде банкнотите, докато младежът разчистваше място на тезгяха, за да може да се облегне. Той й подаде лист хартия и тя се поспря за момент, преди да се подпише.

— Какво име да напиша?

— Мал… О! — младежът извърна очи засрамен. — Кхъм… бихте ли… ъъ… с обич, или нещо подобно?

Ливи едва сдържа усмивката си. Забеляза на дясната ръка на младежа голям пръстен с инициали и написа:

„Скъпи М. Дж., с обич, Ливи Дейвис“.

След което добави със замах и няколко символа за целувки накрая. Изправи се.

— О, ъъ… — младежът прочете написаното и се ухили до уши. — Страхотно! Благодаря много, Ливи!

Ливи се усмихна.

— За мен беше удоволствие.

Тръгна обрано към колата и прибра цветята отзад до чантата си. През последния половин час от време на време бе превалявало, а сега започна да вали с тежки, ледени струи на фона на оловносивото небе. Светлината помръкна почти изведнъж. Ливи махна с ръка на момчето зад щанда и се мушна в топлата суха вътрешност на колата си, включи стартера и задържа за миг ръцете си над отворите на радиатора, за да ги загрее. Погледна навън през стъклото и си каза, че се надява това време да не се задържи и през двата почивни дни. Последното, което искаше, бе да бъде принудително затворена в къщата от петък до неделя. В „Старото Паство“ имаше прекалено много неща, които събуждаха спомени за баща й, за да изпитва уют и спокойствие.

 

 

— Ливи! — Мойра, майката на Ливи, я очакваше зад остъклената врата на верандата, когато Ливи слезе от колата. Продължаваше да вали като из ведро и тя не бе дръзнала да излезе навън да посрещне дъщеря си, за да не си развали прическата. Наполовина оттеглила се актриса — външният вид все още бе от огромно значение за нея.

— Влизай вътре, скъпа! По-бързо! — извика тя с добре школувания си глас. — Питър ще внесе багажа ти по-късно.

Ливи притича до къщата и се пъхна под покрива на верандата, затръшна вратата след себе си и заизтръсква водните капки от косата си. Щом влезе на сухо, целуна гримираното с вещина лице на майка си и я последва към топлата вътрешност на къщата, вдишвайки мириса на изсъхнал папур и восък за изтъркване на дъсчения под — аромата на нейния дом. Свали елегантното си червено сако и посегна към една от старите развлечени жилетки, закачени в антрето. Навлече я и я закопча догоре.

— Влизай навътре, скъпа — повтори Мойра и по навик закачи сакото след дъщеря си. — За обяд съм направила огромно количество топла супа — пристъпи до подножието на стълбите и извика: — Джайлс! Откъсни се от телевизора за пет минути, ако обичаш. Време е за обяд! — после хвана дъщеря си под ръка и я поведе към помещението, което според Ливи бе най-хубавата стая в къщата — просторната, разхвърляна, топла и уютна кухня.

Обядваха на правоъгълната маса от полиран бор с Уили, лабрадора, свит в краката на Ливи с отворена уста, сипещ лиги по каменния под, а Джайлс, пъпчивият дванадесетгодишен брат на Ливи по майчина линия, който в момента беше във ваканция между сроковете в училището си в Уинчестър, се тъпчеше механично, без да сваля слушалките на уолкмена от главата си, и беше разгърнал пред себе си един брой на списанието „Виз“. Мойра бърбореше безспир за съдебните случаи на Питър и напредъка на Джайлс в училище, точно както бе предполагала Ливи, а телефонът звъня на три пъти, без никой да му обърне внимание. Ливи очакваше с нетърпение момента, в който щеше да се отърве от компанията им и да се качи горе в стаята си.

В два и половина Мойра стана от масата и постави чайника на котлона.

— Баба ти ще дойде след няколко минути — каза. — Стана й навик да се отбива тук всеки ден за чая.

Ливи стана от масата и се зае да раздига съдовете. Долови нотката на раздразнение в гласа на майка си и забеляза погледите, които бяха разменени между нея и Джайлс.

— Как е баба напоследък?

— Все същата свадлива стара вещица! — изрече Джайлс с претъпкана с хляб и сирене уста. Той тъкмо обръщаше касетата си. — Не мога да разбера защо мама я търпи, тя е груба и всеки път…

— Джайлс! — сряза го Мойра. — Достатъчно! — после се обърна към Ливи. — Възрастта започва да си казва думата при нея — добави.

— Глупости! Винаги си е била такава, от момента, в който двамата с татко…

— Казах, достатъчно! — Мойра бе на път да избухне и Джайлс моментално си затвори устата. Ливи запази коментара за себе си. Майката на баща й обвиняваше Мойра за смъртта на Брайън и до известна степен Ливи я разбираше — тя самата достатъчно дълго бе обвинявала Питър за същото в миналото. Какво толкова, можеха да преглътнат кратките посещения на Иди, нали? Дори и да беше малко трудна за понасяне. Поне това бяха длъжни да направят след мъката, която връзката на майка й с Питър й беше причинила.

Ливи каза:

— Вероятно и всички нас ще ни сполети същото, Джайлс, ако доживеем до такава възраст. Старческото оглупяване не е отминало почти никого.

— Не е така! — отвърна бурно Джайлс. — Аз ще кажа на жена си да ме зареже начаса, щом забележи, че ставам такъв. По-скоро бих…

— Мойра! Мойра!

Джайлс млъкна насред изречението и хвърли поглед към майка си. Припряно скочи на крака, взе касетофончето си и се обърна към вратата.

— Мойра! В кухнята ли си?

Високият дрезгав глад на Иди буквално прорязваше тъпанчетата на човек и Мойра побърза да откликне:

— Да, Иди, тук сме.

Джайлс отчаяно се стрелна към вратата, но в този момент Иди я отвори със замах и прекрачи прага на стаята. Момчето се прилепи до стената, за да я пропусне да мине и се опита да се престори, че изобщо не е в стаята.

— Много хубаво, можеше да ми отговориш още първия път, когато те повиках, по дяволите! — изсумтя Иди и стовари чантата си върху плота на масата. — Както виждам, копелето е във ваканция между сроковете, а?

Ливи забеляза как потръпнаха ноздрите на майка й, но Мойра не каза нищо. Джайлс тихомълком се беше измъкнал през вратата и бе избягал надалеч от кухнята, щом из въздуха започна да се носи наситената миризма на нафталин.

— Уф, Ливи, тук май е доста топло — каза Мойра. — Би ли отворила прозореца?

— Топло, как ли не! — тросна се Иди. — Не си спомням твоят съпруг някога да е поддържал нормална температура в тази къща! Нещата изобщо не са такива каквито бяха по времето на…

— Не мисля, че е справедливо да говориш така, бабо! — опита се да я прекъсне Ливи. — Аз…

— Да съм искала да чуя особеното ти мнение, Оливия? А?

Ливи загуби ума и дума и само поклати глава. Иди не се държеше по-заядливо от обичайното, но Ливи все забравяше колко ужасна бе в действителност, докато не я видеше отново.

— Както и да е — Иди ненадейно се усмихна. — Ела и целуни бабчето си — тя разтвори ръце и Ливи пристъпи напред, за да я прегърне, като сдържаше дъха си.

— Още ли живееш с онова зализано парвеню, твоя приятел? Хъм, така си и мислех — Иди изсумтя презрително. — Крайно време е да му биеш шута и да си намериш някой с истинска класа, Оливия, а не някакъв си натегач, завършил държавна гимназия, който непрекъснато трябва да се преструва, че е на ниво — Иди седна. — Мойра! Сложи ли чайника на печката?

Мойра кимна, твърдо решена да не се поддава на заяжданията на старата жена. Обърна се към шкафовете и започна да подрежда нещата за чая, а Иди зачеса една космата брадавица на лицето си.

— Оливия, между другото ти купих подарък — изрече Иди студено. — В чантата е — тя се облегна назад и впи очи във внучката си. — Стига си стояла като безмозъчен истукан! Този твой подарък ми костваше доста нерви! Иди и го вземи! — в острия й тон звучеше раздразнение и Ливи веднага пристъпи към масата.

— Много е кльощава — отбеляза Иди през рамо към Мойра, така сякаш Ливи изобщо не беше в стаята. — Да можеше да й дадеш малко от своята обилна плът, та двете да се изравните — тя се захили, но кикотът премина в кашлица и Иди измъкна измачкана, стара носна кърпа от ръкава на жилетката си, за да си издуха шумно носа.

— Прекрасна е, бабо — възкликна Ливи, като разгърна яркочервена найлонова риза с огромна, сплескана фльонга отпред.

— Чудесно! И аз си помислих, че ще ти хареса. Даже казах на момичето в магазина, че ще я харесаш.

Ливи потисна усмивката си и размени поглед с Мойра.

— Благодаря, бабо — отвърна. — Много е хубава наистина!

— Разбира се, че е хубава, Оливия — каза Иди, като посегна към бучката сирене „Чедър“ и си отряза солидно парче. — Ще чакам да те видя с нея в следващото ти предаване.

 

 

По-късно същия ден, преди вечеря, Ливи стоеше насред боядисаната в избеляло розово дневна и се опитваше да си спомни как бе изглеждала стаята, когато баща й беше жив. В съзнанието й изникваха някои отделни мебели, като Григорианската махагонова библиотека и ниската орехова маса, но останалото й убягваше. Всичко се беше променило, бавно, но сигурно, почти всичко беше подменено. Баща й беше заличен.

Вдигна поглед при влизането на Мойра в стаята, която задържа отворена вратата пред Питър, за да може той да внесе подноса с питиетата. Усмихна се на майка си, която изглеждаше уморена и изнервена и почувства един от редките приливи на обич към нея. Мойра пристъпи към камината, за да се стопли, и Ливи се присъедини към нея. Постояха една до друга в мълчание, докато чакаха Питър да сипе питиетата.

— И как ви мина следобедът? — попита Питър, като им подаваше уиски с газирана вода.

Мойра вдигна рамене и Ливи се усмихна.

— Доста ужасно — отвърна му Ливи, — благодарение на ненавременната поява на Иди.

— О, това вече е прекалено! — Питър се обърна, за да погледне Мойра, но тя пренебрегна изражението му и не каза нищо.

— Какво лошо има в това баба да идва от време на време? — остро попита Ливи.

— Какво лошо ли? — избухна Питър. — Просто е ужасно наистина да се появява почти през ден, не е честно спрямо майка ти. Толкова е груба, нарича Джайлс копеле, заяжда се с Мойра…

Ливи забеляза как майка й изгледа Питър и той моментално млъкна, отпи от уискито си и след малко добави:

— Обаче с майка ти имаме различно мнение по въпроса.

Ливи се загледа в пламъците на огъня за момент.

— Знам, че е доста опърничава, но Иди е единственото, което ни свързва с баща ми — промълви накрая. Отново видя безмълвното общуване, което се проведе между Питър и майка й. — Мисля, че е важно да поддържаме тази връзка…

— Знам — прекъсна я Питър. — Мойра ми каза какво е твоето мнение.

— Така че тя идва и си отива, когато пожелае — добави Мойра, за да сложи край на темата.

Питър и Ливи премълчаха и в стаята за известно време се възцари тишина.

— Е, дали тази вечер Джайлс ще ни удостои с присъствието си, как мислиш? — попита Питър накрая. Изрече въпроса колкото можеше по-небрежно, но в гласа му се долови напрежение и той прозвуча почти саркастично. Разговорите за Иди и отвратителният ефект, който присъствието й имаше върху Мойра, както можеше сам да се увери, наистина го вбесяваха.

— Аз ще го повикам — каза Мойра. Пристъпи към вратата и извика в коридора:

— Джайлс, приготвила съм пакет солени бисквити „Уолкърс“ със сирене и лук за теб! — после се върна обратно и седна на дивана до Питър. На лицето й се появи една от нейните чаровни, ведри усмивки и Питър за пореден път осъзна с обичайната ненадейна тръпка на радост колко много я обичаше.

— Начаса ще се появи — добави тя и погледна Ливи, за да й обясни. — В килера съм складирала доста от тях, за да мога да го примамвам, когато се наложи. Ние не си падаме по бисквити и снакс, а винаги съм смятала, че подкупите и корупцията са идеални лостови механизми, особено при подрастващите.

И Ливи и Питър избухнаха в смях, което поразведри атмосферата.

— И къде са бисквитите, мамо? — лицето на Джайлс се показа през полуотворената врата.

— В килера, втората полица от горе на долу. И само един пакет. Ясно?

— Слушам!

Чуха как той хукна по коридора към кухнята и килера в дъното. Минути по-късно се появи отново.

— Уф, супер са! — той шумно замляска.

— Хубаво ухаеш, Джайлс — Ливи вдъхна свежия аромат на одеколона му за след бръснене и Джайлс се изчерви.

— Аз, ами-и, кхъм, взех си душ — той сведе очи към пода. — И използвах малко от твоя динамит „Кларинс“ — вдигна лице пак към Ливи и я изгледа леко смутен. — Надявам се, че нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам! — Ливи потисна усмивката си. — Имаш предвид „О Динамис“, нали?

— Аха, така беше. О, освен това взех и малко от гела ти за душ, Лив — добави той вече добил по-голям кураж. — Само че не се получи много пяна. Наложи се буквално да изстискам половин тубичка!

— Какъв гел за душ? — Ливи се напрегна да си спомни какво беше донесла със себе си.

— Почистващия гел, онзи в бялата тубичка?

— О, това вече е върхът, Джайлс! — Ливи поклати глава, като се чудеше дали да се смее или да му зашие един здрав зад врата. — Това е маската ми за лице — проточи с изтънял глас. — Тубичката струва четиринадесет лири!

Минаваше полунощ и Ливи се намираше в своята стая, която бе най-горе в къщата. Беше запалена единствено малката нощна лампа до леглото и леденият нощен вятър шибаше стъклата на старите прозорци. Беше се увила с тежък юрган на кръпки и бе облякла една от старите памучни нощници на майка си, бяло нещо с дълги ръкави, което я покриваше изцяло от врата чак до петите, обаче въпреки това й беше студено.

Тази стая винаги си е била студена, помисли си Ливи, въпреки всички усилия на Питър за отопление и изолация. Спомни си как Питър бе настоявал тя да има свое лично пространство в старата къща, когато се бе преместил в „Паството“, почти година след смъртта на баща й. Освен това помнеше отчетливо, сякаш бе вчера, колко бе ненавиждала присъствието му и колко явно му го беше показвала. Той беше положил искрени усилия по своя непохватен, ергенски маниер да се сприятелят, но тя го беше отхвърлила, както й собствената си майка, прекалено смазана от скръбта си и объркана от случилото се, за да може да прости или да ги заобича.

Бе изпитала необходимост да стовари вината за самоубийството на баща си върху някого, затова и бе обвинила Питър. Майка й беше имала любовна връзка с Питър Маршал, следователно отговорността падаше върху него. Брайън Дейвис, бащата на Ливи, беше разбрал за това, беше открил, че Мойра е бременна, беше ги напуснал двете с Ливи и година по-късно се беше самоубил. На безутешното седемнадесетгодишно момиче, каквото бе тогава, всичко му се струваше толкова просто.

Ливи вдигна поглед към редицата телевизионни награди, които пазеше на полицата над камината, постиженията на баща й, и дълбоко в сърцето си осъзна, че така и никога не беше простила на Питър напълно. Тя едва ли бе познавала истински Брайън Дейвис. През по-голяма част от времето беше далеч в някое училище, а когато се беше прибирала у дома, той винаги пътуваше за някъде, обикаляше света със своя новинарски екип. Но той бе толкова обаятелен човек, толкова жизнен, обичлив, щедър. Когато и да се видеха, той я беше обсипвал с любов, обграждал с внимание, изслушвал всяка нейна дума и се бе отнасял с нея като с възрастен. Беше я карал да се чувства така, сякаш никой друг на света не би могъл да означава повече за него, и дори и сега тя чувстваше липсата му, може би даже още по-болезнено, защото не бе имала достатъчно време да бъде край човека, когото обожаваше.

Ливи погледна часовника си и се запита дали бе прекалено късно, за да се обади на Джеймс. Мислите за баща й винаги я натъжаваха и й се искаше да си поговори с някого. Посегна към телефона и набра лондонския си номер, заслуша се в свободния сигнал и зачака Джеймс да вдигне. Пак погледна часовника си — беше дванадесет и половина, обаче никой не отговори на обаждането й. Изчака още минута, после затвори и се сгуши по-плътно под юргана. Джеймс навярно бе излязъл, каза си, като се запита за миг къде ли бе отишъл и с кого. Не че това я безпокоеше особено, двамата бяха прекалено независими, за да се тревожат за такива неща като доверие. Без тази независимост едва ли биха могли да оцелеят.

Ще се обадя отново сутринта, реши тя, като загаси лампата и нагласи по-удобно възглавниците си. Дано облаците да се разпръснат, за да стана рано и да изляза за една дълга разходка. Ще се обадя, преди да тръгна. Ливи затвори очи и се заслуша в омайните шумове на старата къща, която с поскърцване се отпускаше за нощната си почивка. След броени минути потъна в дълбок сън.