Мария Барет
Отмъстена (26)

Двадесет и пета глава

Будилникът на Фрейзър иззвъня в обичайното време — шест и тридесет. Той се пресегна, сложи длан върху копчето и спря острото пронизително писукане. Така или иначе вече беше буден, буден от много време и слушаше шумовете от движението на Ливи на долния етаж.

Отметна тежките вълнени одеяла на леглото в стаята за гости, изправи се, протегна се бавно, преди да намери хавлиения си халат, уви се с него и завърза колана му на път към площадката на стълбището. Къщата беше студена, отоплението тъкмо се беше включило и босите му крака замръзваха. Слезе по стълбите и следвайки звука на включеното радио, отиде в кухнята, като отметна падналата пред очите си коса и потърка сънено с длан лицето си. Отвори тихичко вратата и видя Ливи, свита в старото кресло в стил от времето на кралица Виктория пред печката, завита с одеяло и втренчила поглед през прозореца. Влезе в стаята, затвори вратата след себе си и зачака тя да се обърне към него.

— О, Фрейзър? — тя затъкна зад ухото си падналия дълъг светлорус кичур и му се усмихна слабо, без топлота. Изглеждаше уморена и лицето й бе пепеляво и подпухнало от водката.

— Студено е — добави тя, — не можах да спя.

Фрейзър пристъпи към мивката и напълни чайника с вода. Ако това се беше случило преди две седмици, каза си той нещастно, щях да се приближа към нея, да я вдигна на ръце и да я отнеса в леглото, да я стопля и приспя. Обаче сега не каза нищо. Запази мълчание и постави чайника върху печката, след което я погледна и я попита дали иска чай. Тя кимна.

— Фрейзър, знам, че това ще прозвучи странно — подхвана тя, извръщайки поглед, — но тук имах едни хапчета вчера, а сега не мога да ги намеря — Ливи притеснено сви ръце в скута си, зачовърка изранения край на нокътя си и чак тогава се осмели да го погледне. — Те са ми предписани от лекар. Да си ги виждал случайно?

Той остави двете чаши, които държеше в ръце, на масата.

— Да — отвърна й спокойно, — хвърлих ги в тоалетната.

Ливи не беше съвсем сигурна, че го беше чула правилно.

— Моля? — попита. — Какво каза?

— Казах, че ги хвърлих в тоалетната, Ливи — забеляза израза на пълно смайване по лицето й, който скоро се преобрази в отчетлив гняв. — Нямаш нужда от тях — добави. — Повярвай ми, наистина нямаш нужда от тях.

— Нямам нужда ли?! — по бледото й лице ненадейно бе избила червенина и очите й святкаха застрашително. — В момента преживявам един от най-ужасните периоди в живота си, грозят ме петнадесет години затвор в Холоуей за престъпление, което не съм извършила, а ти ми казваш: „Ограничи валиума, Ливи, имаш нужда само от малко чист въздух, за да се ободриш!“ — тя скочи на крака. — Майната ти! Повръща ми се от теб, Фрейзър! Какво, по дяволите, знаеш ти за това?

Фрейзър преглътна с мъка. Никога преди не я беше виждал разярена, нито пък я беше чувал да ругае. В съзнанието му настъпи истински хаос от бурния напор на чувствата.

— Нямаш нужда от тях — натърти той отново, като се стараеше да говори спокойно. — Успокоителните и пиячката няма да ти помогнат кой знае колко, Ливи.

— О, нима? И откога си се извъдил такъв специалист по емоционалните проблеми? — изкрещя тя. — Как смееш да ми четеш конско!

Уравновесеността на Фрейзър бе пометена с един замах.

— О, смея, и още как! — извика и той в отговор. — Намираш се в моя дом и аз… — той рязко спря. Беше на път да каже, че я обича, че не желае да става свидетел на това как тя се съсипва, както беше станало с баща му, но просто не можа да се накара да го признае. Думите замряха на устните му.

Ливи забеляза бурната смяна на чувства по лицето му и извърна поглед. Ненадейно й се прииска да се отпусне и да заридае с глас. Прехапа устни и старата рана отново се отвори. Вкусът на кръвта възпря изблика й и й напомни за силата на духа, която притежаваше.

— Ти какво? — попита го.

Фрейзър пое дълбоко дъх.

— Аз мисля, че трябва най-сетне да се изправиш лице в лице с действителността — изрече. — Знам, че звучи жестоко и е трудно, но е единственият начин да надмогнеш това изпитание.

Тя се взря в него и поклати глава.

— Трудно ли? Невъзможно е — като седна отново, продължи. — И откъде предлагаш да започна, Фрейзър? — той нямаше представа за това, което я беше сполетяло, и тя успя да прикрие саркастичната нотка в гласа си. — Кажи ми, изгарям от любопитство да го чуя.

Той пристъпи към нея.

— Ами на първо време си пусната под гаранция и въпреки че трябва да се върнеш за първото гледане на делото, имаш още шест месеца до процеса — вече бе започнал да се съвзема и гласът му бе натежал от напрежение и твърдост. — Не ти си извършила това престъпление, Ливи, но все пак някой го е направил. Та ти си първокласен репортер, разрови се в нещата, намери някаква нишка, действай. Правила си го и преди заради написването на статии, и то не от най-лесните. Можеш да си намериш работа, нещо по-незначително и… — Фрейзър спря.

Ливи беше вдигнала ръце пред лицето си и се смееше, не весело, а със злоба и почти истерично.

— Кое ти е чак толкова смешно, по дяволите? — попита я с леден глас.

— Ти! — изквича тя. — Ти си най-голямата смешка!

Той отстъпи назад, сякаш току-що го беше зашлевила през лицето.

— Много ти благодаря! — вече и той беше вбесен. — Не виждам нищо смешно в това, което ти казах.

— Не виждаш ли? Нима? — смехът на Ливи замря толкова рязко, колкото беше избухнал. — Е, а как, по дяволите, си мислиш, че ще подхване нещата този страхотен репортер, според теб? Откъде ще започна? А? Кой ще ме наеме на работа, а, Фрейзър? Мен, бившата изтъкната говорителка на Сити, от която компанията се отърва като от чумава заради висящата над главата ми присъда! Няма къде да живея, пресата ме преследва и унижава… И вече нищо не ми остана — тя изведнъж закрещя: — Нищичко! Разбираш ли? А ти очакваш да махна с ръка и да продължа нататък, като водеща рубриката за готварски рецепти може би?! — тя спря, съзнавайки, че ако продължи, ще избухне в сълзи.

Обърна му гръб и тръгна към вратата.

— Ти ме покани да дойда тук — добави с пресекващ глас. — Или си забравил? А сега, като съм тук, не ме искаш — тя изрече последното с така натежал от болка глас, че Фрейзър потръпна, почувствал я с всяка фибра на тялото си. Понечи да тръгне към нея, но тя вдигна ръце, за да го спре.

— Не! Недей! — извика. — Недей да ме объркваш повече!

И отваряйки със замах вратата, Ливи избяга от стаята.

Фрейзър чу забързаните й стъпки по коридора, после нагоре по стълбите. За миг остана като закован на мястото си, като не знаеше как да постъпи. В следващата секунда подскочи от оглушителния и ненадеен звън на телефона.

Докато успее да приключи разговора, тя вече си беше отишла. Отпусна се зад бюрото с тягостно, болезнено чувство в стомаха си и скри лице в шепите си. Разговорът бе неотложен, беше му се наложило да оправи възникнал проблем с предпечатната подготовка и да намери телефона на компанията, която бе инсталирала печатарската машина, за да може те да я поправят до час-два. Господи, защо всичко това трябваше да се струпа точно в този момент? Освен това знаеше, че трябва да бъде на лице поне през следващия половин час, за да се увери, че човекът от фирмата е изпратен, за да се заеме с нещата. Стана и излезе в празното преддверие. Изведнъж къщата му се стори далеч не така приветлива и уютна както предишната вечер.

Та това е нелепо, каза си Фрейзър, тръгвайки към горния етаж, за да се облече. Как може само за дванадесет часа да настъпи такава промяна? Нали се чувстваше щастлив преди това?!

Обаче като влезе в банята, видя на ръба на ваната някои от козметичните принадлежности на Ливи, които тя явно бе забравила да вземе в бързината, и разбра, че всъщност изобщо не беше нелепо. След като Ливи беше поживяла в дома му, макар и за толкова кратко време, той беше осъзнал колко самотен бе и колко много време бе посвещавал на вестника в ущърб на личния си живот. Взе малката купчина неща и ги отнесе в спалнята. Остави ги на скрина и седна на леглото, за да се обади по телефона. Щеше да я последва, твърдо беше убеден в това, и като набра номера на гарата, отправи мислена молба към Господ да не е изпуснал вече първия влак от Абърдийн.

 

 

Ливи седеше на твърдата дървена пейка на гарата в Абърдийн, подвила колене под себе си и увила около тях ръце, прибрани в топлите ръкави на дебелото яке, но все пак измръзнала до кости. Спомни си с тъга кавгата си с Фрейзър — така й се искаше това въобще да не се беше случвало. Все още изпитваше гняв заради неговото пренебрежително отношение към тежкото й положение, но ето че пак беше стигнала до изходната точка, пак бягаше, с тази разлика, че този път нямаше представа къде би могла да отиде. Втренчи очи в плаката отсреща, реклама на „Абърдийн Ангъс Прес“, и си зададе въпроса какво всъщност бе на път да извърши? В Лондон вече нямаше нищо за нея; нищо, към което би могла да се завърне.

Отпусна глава на коленете си и продължи да се взира в обявата — добре оформената първа страница на вестника с цветни снимки и хващащи окото заглавия, и си помисли за Фрейзър, за вестника, който той беше създал от неугледното местно изданийце с двадесет страници, което й беше показал в колежа преди толкова години. Може би именно той все пак имаше право да говори за кураж и за отстояване на позиции, каза си тя намусено. В крайна сметка той го беше направил, беше създал нещо от нищото. Но какво всъщност очакваше той от нея? Все пак й се струваше много малко вероятно някой някъде да я наеме на работа.

Може би ще си седя тук завинаги, размишляваше тя, премръзнала, с натежала от махмурлук глава, объркана, докато не ме открият превърната в леден блок, с отпечатани по задника ми линии от дъските на пейката. Последната мисъл я накара да се усмихне, като си представи как би следвало да я погребат след настъпването на мъртвешкото вкочаняване, в изправено положение, вероятно без да могат да махнат и пейката от нея. Започна да се киска, картината в съзнанието й придобиваше все по-нелепи и по-нелепи очертания, докато накрая вече избухна в искрен и невъздържан смях, за първи път от седмици насам. Удоволствието от самия звук я стопли чак до сърцето.

Поизправи се и избърса сълзите от очите си, като продължаваше да гледа право в обявата за вестника на Фрейзър. Чувстваше се освежена от смеха, беше се заредила наново с енергия и си каза, че може би, но само може би, Фрейзър все пак имаше известно право. Със сигурност знаеше, че не желае да се връща у дома — колкото по-далеч беше от онази бъркотия, толкова по-добре. Пък и за какво да се прибира у дома? Нямаше жилище, нямаше работа, не желаеше да вижда Джеймс, поне не докато не мине известно време, за да размислят и двамата. Какво обаче можеше да направи, ако останеше тук? Да си намери работа? Как? Нямаше представа откъде да започне. На нея всъщност така и не й се беше налагало действително да си търси работа — в Би Би Си я бяха взели направо от Оксфорд, вероятно заради репутацията на баща й, бяха я обучили, а останалото буквално й бе поднесено на тепсия. Та тя дори не помнеше някога да си е писала автобиография!

Ливи се изправи, заподскача, за да се постопли, и се замисли сериозно какво да предприеме нататък, като в ума й проблясваха и отминаваха хиляди идеи. Хвърли последен поглед на плаката на „Ангъс Прес“, преди да се насочи към кафенето, за да изпие още едно кафе. Ненадейно я осени идея. „Та ти си първокласен репортер — чу отчетливо в съзнанието си думите, изречени с настойчивия глас на Фрейзър, — разрови се в нещата, намери някаква щипка, действай…“ Думите закънтяха отново и отново в главата й, докато се взираше в обявата, и първите зрънца на надеждата покълнаха в душата й.

„Да, помисли си, действително бях добра в работата си.“ Беше се занимавала с журналистически разследвания на парливи теми за „Би Би Си“, знаеше как да ги представя на хартия, беше писала сценарии, репортажи — значи можеше да работи във вестник, знаеше, че може. Можеше да работи в „Ангъс Прес“! Мехурчетата на оптимизма я понесоха в облаците за момент, след което изведнъж се спукаха. „Не бъди глупачка, каза си Ливи гневно, та това е вестникът на Фрейзър. Затънала си до уши, животът ти е напълно съсипан, а си мислиш, че можеш да получиш работа просто така, щрак и готово! О, порасни най-сетне, Ливи Дейвис!“

За пореден път потънала в блатото на самосъжалението, Ливи пристъпи към билборда с размери два на два метра и започна да изучава внимателно оформлението на „Ангъс Прес“ и тона на вестника. Беше виждала същото и преди естествено. Беше го видяла преди няколко години в телевизията, когато се беше заговорило трескаво за маркетинг и консумативност и всичко се беше свеждало до размахване на цифри за рейтинг и приказки за по-приятелски подход към консуматорите на продукта, какъвто и да е той. Нали и нейната работа се беше заключавала именно в това — изкуство, свободно време, развлечения. Много добре разбираше накъде бе повел вестника си Фрейзър и с усмивка отбеляза наличието на остър нюх у него. Вгледа се отблизо в заглавките на първа страница, които рекламираха това, което се съдържаше във вестника нататък, и си помисли, че той се бе справил добре, но все пак не го беше изпипал съвсем в ориентацията на изданието към консуматора, където би могъл да добави повече лустро. Малки цветни снимки, странни, хващащи окото кратки заглавия, нещо такова, нещо, което да накара хората да разгърнат вестника с любопитство, а не просто да се информират за новостите на деня.

Консуматорите, размишляваше тя, всичко, свързано с консуматорското ни общество, това беше посоката, в която бяха поели всички звена на масмедиите. Може би това все още не се беше отразило с пълна сила в Абърдийн? Но когато мигът настъпеше… Потокът на мислите й спря, щом ненадейно я осени една идея. Може би, може би именно по този параграф, именно тя би била способна да им предложи нещо. Запрехвърля идеята в главата си, погълната от задачата. „Абърдийн Ангъс Прес“ вече беше поел по този път — защо да не им предложи начин да го завършат? Определено си струваше да опита, каза си тя, и част от оптимизма й се възвърна. Поне нямаше да й навреди, ако сподели с тях идеята си, нали?

Извърна поглед към часовника на гарата и видя, че вече наближаваше седем и половина. Ако все още желаеше да напусне Шотландия, трябваше да изчака още двадесет минути до първия влак. Пъхна ръка в джоба на якето си, напипа билета си, извади го, хвърли му един поглед, след което припряно го прибра обратно. Взе решение, без повече да се замисля, защото знаеше, че ако остане така още минута-две, ще изгуби кураж и ще размисли. Не, реши тя, няма да си тръгна, не още, не и докато не опитам това, което Фрейзър подметна, не и докато не направя опит да погледна действителността в очите.

Ливи пристъпи към пейката, наведе се, хвана дръжките на раницата си, преметна я през рамо, след което взе и сака си. Първото, което трябваше да направи, бе да си намери хотел, да вземе душ, да се преоблече и да се обади във вестника. Нито за миг не си помисли да се свърже с Фрейзър — това напълно й беше изхвърчало от ума. Мислеше единствено за работата, цялото й внимание бе насочено към задачата. Приливът й на увереност бе така крехък, че това бе единственото, с което можеше да се справи пълноценно в момента.

Съзря служител на охраната в далечния край на перона, запъти се към него, за да го попита къде би могла да отседне, и беше упътена към хотел „Виктория“ на Маркет Стрийт. Напусна пределите на гарата със забързана крачка. Повика такси, скочи в колата и доволно се отпусна назад в седалката, защото най-сетне беше направила нещо в разумна, положителна посока, в мига, в който голямата стрелка на часовника докосна шестицата на циферблата.

 

 

Фрейзър удари спирачки пред сградата на гарата точно в седем и половина. Знаеше, че първият влак от Абърдийн за лондонската „Кингс Крос“ тръгва в осем без пет и беше бързал като луд, за да пристигне навреме. Заключи колата и хукна към чакалнята, като хвърли поглед към таблото и забеляза, че влакът бе композиран на трети коловоз. Претича през моста, след което позабави крачка, за да може да наднича във всеки прозорец на купетата от единия край на влака до другия в търсене на Ливи. Не можа да я открие.

Повтори същата процедура и в обратна посока, провери всеки вагон и накрая отстъпи назад, като се чудеше дали тя все още не седи в някое кафене и затова да не се е качила. Започна да нервничи, отчаяно желаеше да не я изпусне. Изтича до кафенето на главния перон и влезе вътре. Припряно обходи с поглед празните масички и кимна на момичето зад щанда. Ливи я нямаше и там. Излезе от кафенето, застана под часовника и реши, че единственото, което му оставаше, бе да чака, докато тя се появи. Ако не дойдеше до потеглянето на първия влак, значи навярно се беше върнала на „Рубислоу Теръс“.

А ако не беше отишла там, тогава един Господ знаеше къде би могла да изчезне.

 

 

Ливи стоеше в хотелската стая и внимателно се взираше в отражението си в огледалото. Облечена и почти напълно готова за тръгване, тя се вглеждаше в лицето си и си мислеше колко уморен вид имаше, питайки се дали тази пепелява бледност някога щеше да изчезне от кожата й. Пристъпи напред, извади тоалетната си чантичка от раницата и затърси всички необходими за основен ремонт на лицето инструменти и мазила. Трябваше да направи някакъв опит да се превърне отново в зашеметяващата водеща от „Сити Телевижън“ от преди един месец, колкото и да й беше неприятна тази мисъл. След краткия телефонен разговор с Гордън Файф съзнаваше, че именно това и очакваше от нея главният редактор на „Ангъс Прес“.

Петнадесет минути по-късно бе готова. Грабна сакото си от облегалката на стола. Не беше точно „Армани“, обичайният й стил, но бе най-доброто, които бе успяла да подбере от оскъдния асортимент дрехи, които бе взела със себе си, затова нямаше друг избор. Гордън Файф й беше споменал, че шефът му няма да бъде в офиса през цялата сутрин, а тя определено искаше да иде дотам и да приключи с интервюто, преди той да се е появил.

Беше готова да се обзаложи, че Гордън Файф бе приел да се срещнат само от любопитство. След като му се беше представила, той й бе прозвучал буквално втрещен от това, че разговаря с нея. Обаче Ливи вече имаше точно определена представа за това какво ще се опита да му продаде и как точно ще го направи. Нека любопитства колкото си ще, само да ми даде тази работа, каза си тя, напъхвайки старите броеве на „Ангъс Прес“, които беше взела от рецепцията в раницата си, след което затвори вратата на хотелската стая зад себе си. Слезе долу във фоайето и тръгна към таксито, което я чакаше отвън.

 

 

Фрейзър пак пристигна на гарата, за втори път тази сутрин, след като си беше ходил до вкъщи, после до летището, пак до дома си и накрая обратно до мястото, откъдето бе започнал, в случай че тя беше изпуснала първия влак и се опиташе да хване втория. Огледа внимателно пътниците из гарата, разпита хората на гишето за билети дали не си я спомнят и накрая, вече на ръба на отчаянието, реши да пробва последната възможност и се запъти към будката на охраната.

Помещението на охраната бе забутано в дъното на втори перон, означено със съвсем малка табелка и без никакви прозорци или някакъв наглед директен достъп. Поредното недоглеждане от страна на управлението на Британските железници, безкрайна неотзивчивост към евентуалните нужди на пътуващите, отбеляза той мрачно наум, когато най-после успя да открие вратата и оглушително почука на нея. Някой извика и той завъртя дръжката, с мъка отвори тежката врата и най-сетне след неимоверни усилия прекрачи прага на малкото помещение.

— Прощавайте — изрече той леко запъхтян, щом тримата пазачи обърнаха глави към него. — Бих искал да ви попитам дали някой от вас не си спомня една жена, лондончанка, да е идвала тук тази сутрин, рано, някъде около седем? — Фрейзър плъзна с надежда поглед по лицата им. — Висока, хубава блондинка?

— Хъм, тая сутрин имаше едно девойче, дето се обърна към мен, момче — провлачено подхвана единият от мъжете. — Напътих я към хотел „Виктория“. Не знам дали е същата, дето питаш, ама…

Той така и не довърши изречението си. Фрейзър му беше благодарил и беше излязъл от стаичката, преди да има възможност да го стори. Носейки се тичешком към колата си, той се чувстваше така, сякаш от плещите му се беше вдигнал огромен товар. Естествено, че е била Ливи, никой не би могъл да я сбърка с някой друг, стига веднъж да говори с нея. Трябва да е била Ливи! Излезе със свистящи гуми от оградения паркинг и се устреми в посока към хотела.

 

 

Гордън Файф се взря в Ливи Дейвис и си помисли: „Тази дамичка има акъл в главата си, а и я бива да го облича с думи, да-а, бива я.“ Беше се заслушал в думите й, уверени, ала без да бъдат нахални или натруфени, сякаш нито за миг не й хрумваше, че той би могъл и да не хареса идеята й, сякаш безрезервно вярваше в успеха си. Тя притежаваше рядко срещаната лекота и красноречие на добър професионалист и той нямаше как да не й се възхити. Освен това се беше подготвила добре. Идеята й за притурка „Тук и там“, в която да се обръща внимание на изкуството, забавленията, местните светски събития и телевизията, беше точно като за вестника, съвършено доловена. Единственото нещо, което го човъркаше обаче, беше причината. Защо? Защо тук? Ставаше дума за „Абърдийн Ангъс Прес“ все пак, не за „Скотсман“ или за „Грампиън Телевижън“. Вестникът беше внушителен като за регионално издание, вярно, но все пак би бил незначителна придобивка за някой от нейния ранг. Пък и от къде на къде си беше въобразила, че той ще си затвори очите за скандала, в който бе замесена, след като големите явно не го бяха направили? Той се настрои обратно на вълната на заключителните й думи по представянето на идеята и забеляза, че тя го изучава внимателно, докато говори.

Ливи приключи с изложението си, отмести настрани листовете с нахвърлените предварително бележки и каза:

— Може би желаете да ми зададете някои въпроси? Да ме попитате за причините, които са ме довели тук?

Файф повдигна едната си вежда. Едно от нещата, които наистина ценеше у хората, беше откровеността и той беше доволен, че тя му бе спестила недомлъвките и заобикалките. Обичаше нещата да се поставят точно и ясно, затова кимна утвърдително и добави, че действително би искал да зададе няколко въпроса.

— Защо не се опитате да ме убедите защо да трябва да ви наема на работа, когато над главата ви виси евентуална присъда за контрабанда на наркотици? — изрече Файф. — Като начало, да речем.

Ливи го погледна спокойно в очите.

— Очаквам първото разглеждане на делото в Лондон, което е назначено за след четири седмици — започна тя. — Делото ще бъде отнесено в кралския съд, което вероятно ще отнеме още шест месеца, може и повече, а може и по-малко. За това време, Гордън, бих могла да успея да задвижа нещата напълно, да съм оформила три, или може би даже четири издания на притурката за вас. Не си търся служба, която да ме изкара до пенсиониране, а само работа за следващите няколко месеца — тя направи пауза и срещна стоманения, пронизващ взор на Файф, задържа го за момент, след което продължи нататък.

— Не бих могла да гарантирам, че част от времето ми няма да отиде в доуточняване на нещата около делото, това е очевидно, но то в никакъв случай няма да се отрази на работата ми. Една от причините да кандидатствам за това място е, че съм убедена, че мога да се справя с работата, всъщност бих могла да я свърша дяволски добре и все пак да ми остане време за… — Ливи помълча за миг — … да се оправя с личните си проблеми.

Файф не отвърна нищо, но все пак кимна, жест, който повдигна малко духа на Ливи. Нещо, от което самочувствието й имаше крещяща нужда. Той остана мълчалив за известно време, като обмисляше казаното от нея. Тя, изглежда, беше предугадила втория му въпрос, защо точно „Ангъс Прес“, и беше отговорила в известна степен и на него, но той все още недоумяваше каква бе връзката й с Шотландия. Затова подхвърли небрежно:

— А защо точно Шотландия? — и забеляза моментното напрежение, което се появи в очите й.

— Защото е достатъчно далеч — отвърна му тя. Нямаше никакво намерение да му казва за Фрейзър. — Медиите не ме оставят на мира — добави Ливи, — затова имам нужда от това отдалечаване от нещата. Тук не съм чак толкова известна и така е по-лесно за мен — пронизващият взор продължи да я приковава. — Освен това съществува и лична причина — завърши тя, — но не бих искала да я споделям, ако не възразявате.

Файф кимна повторно и Ливи въздъхна с облекчение. Зачака го да заговори, но той отново остана мълчалив за няколко минути. След което се изправи и посегна към листа с бележките, които беше нахвърлила в таксито на път към редакцията.

— Ливи — каза, поглеждайки написаното, — що се отнася до мен, не виждам причина да не задвижим нещата с вас — беше впечатлен — това съвсем точно отговаряше на посоката, в която бяха поели мислите му през последните няколко месеца. Вярно, тя нямаше никакъв опит във вестникарството, но той можеше да й предостави екип от добри професионалисти, с които да работи, а Ливи притежаваше другата важна съставка — идеите. Освен това в нея се долавяше и свежестта, и ентусиазмът на новака, което бе изключително предимство, когато човек искаше да развие нова идея в този бранш. — Естествено ще трябва да обсъдя всичко това и с шефа. Не искам да се нагърбвам с решение без негово знание, но не виждам какъв проблем би могло да има с това.

— Естествено — Фрейзър щеше да побеснее, когато разбереше какво бе направила! Реши за момента да го изтика назад в съзнанието си и си каза: „Е добре, ако притежава поне малко здрав разум, ще остави нещата между нас точно такива каквито са — неща само между нас двамата!“

Файф продължи мисълта си:

— Готова ли сте да работите на изпитателен срок? Да видим дали цялата тази работа ще потръгне?

— Да, няма проблеми.

— А заплатата? Не се и съмнявам, че ще ви дойде малко изненадващо след годините в телевизията.

Ливи сви рамене. Нямаше смисъл да обсъждат това на този етап, особено ако Фрейзър действително вдигнеше скандал.

— Защо първо не обсъдите това с господин Стюарт? А после ще поговорим и за парите.

— Добре — Файф се изправи. Не разполагаше с много време, а и сега, когато го нямаше шефа му, задълженията му бяха даже повече от обичайното. Събеседването беше приключило, не беше в негов стил да си губи времето напразно.

— Значи ще се видим утре сутрин, нали? Тук се захващаме за работа около осем, осем и половина — той й протегна ръка и Ливи я стисна.

— Благодаря ви, Гордън — отвърна. — За мен ще бъде удоволствие да работя с вас.

Той кимна за последен път.

— Да, добре — измърмори и задържа вратата отворена пред нея. — Значи до утре.

Тя се усмихна.

— Да, до утре — след което тръгна през просторното помещение към изхода, осъзнавайки, че за първи път от седмици насам беше свършила нещо полезно и хубаво за себе си, от което се чувстваше изключително доволна.

 

 

Мич Макдоналд вдигна поглед от мястото, където стоеше, надвесен над бюрото на Керъл, и подсвирна тихичко, като видя как Ливи напуска офиса.

— Божичко, Керъл! Коя е тази?

Керъл зацъка с език и насочи вниманието си обратно към снимките пред себе си.

— Нямам представа — отвърна намусено, — но ако все още желаеш да получиш мнението ми за това кои от тези снимки да покажеш на Гордън, по-добре действай и ми ги показвай. Нямам цял ден за губене, я.

Той се прокашля.

— О, извинявай, Керъл — после разгърна папката с черно-бели снимки пред нея и крадешком хвърли последен поглед към вратата, докато тя ги разглеждаше. Блондинката си беше отишла. Която и да е била, помисли си Мич, извръщайки очи към стъклената стена на кабинета на редактора, той определено не беше единственият поразен тук! При тази мисъл Мич се усмихна на Гордън Файф, най-суровия член на вестникарската гилдия, който стоеше като истукан до бюрото си, загледан в момичето с прилепнал черен клин, което отдавна беше изчезнало от полезрението им.

 

 

Фрейзър се намираше във фоайето на хотел „Виктория“ и се питаше за хиляден път дали да продължи да чака, или да си тръгва. Беше прекарал там цялата сутрин, беше изгълтал малка закуска вместо обяд в барчето на хотела и отново се бе настанил в приемната за по-голямата част от следобеда. Беше отегчен и объркан, но също така и се ужасяваше от мисълта, че тя би могла да се появи, след като той си тръгне, да си събере нещата и да напусне Абърдийн, без да му се удаде възможност да я види отново.

Беше се обаждал в офиса три пъти и Гордън го бе уведомил, че всичко там се движело нормално. Денят бил, общо взето, спокоен, без много новини и печатарката била готова още от сутринта за пускането на обедното издание. Освен това имало нещо, за което Гордън искал да получи одобрението на шефа, така му беше казал той, но не било спешно и можело да изчака до сутринта. Фрейзър му бе отвърнал сам да се заеме с нещата, както правел обикновено, и Гордън му бе съобщил, че всъщност горе-долу така и е направил.

Като се изключеха телефонните разговори и доставката до хотела на първото издание на вестника, Фрейзър не беше правил нищо друго, освен да чака Ливи през целия ден. Погледна часовника си, видя, че вече минава три, и реши да й даде още пет минути, след което, ако тя не се появи, вече да си тръгне. Освен отегчението и схващането, което усещаше в мускулите си от седенето, се опасяваше да не го приберат по подозрение за шляене с нечисти намерения, понеже момичето зад гишето на рецепцията вече го беше изгледало неколкократно с открита неприязън. Обърна глава към главния вход на хотела за последен път точно в момента, в който Ливи прекрачваше прага му, понесла две огромни чанти с покупки и със зачервени страни. За първи път от седмици насам изглеждаше така добре.

— Ливи! — Фрейзър се изправи и забърза към нея. Краката му бяха сковани и изтръпнали и тя се усмихна, като видя тромавата му походка. — Радвам се, че те виждам усмихната — добави. — Добре ли си?

— Да, Фрейзър, добре съм — тя пусна чантите на земята. — Отдавна ли си тук?

— Не, не — отвърна той прекалено бързо. — От около половин час, или малко повече.

Тя кимна и го изгледа внимателно.

— Искаш ли нещо? — попита предпазливо и зачака избухването му по повод срещата й с Гордън.

Но той само сви рамене.

— Не, всъщност нищо… — отвърна й — само… — направи пауза. — Слушай, Ливи, защо не дойдеш с мен у нас и поне да поговорим за това, което казах тази сутрин.

Ливи моментално се наежи.

— Мисля, че достатъчно ясно се изрази тази сутрин, Фрейзър — последното, което искаше, бе пак да се върнат в изходното положение. Той й беше казал да погледне действителността в очите и тя беше направила точно това, край, точка. Почувства как я прониза остър пристъп на гняв, като се наведе да вдигне чантите си. Нямаше нужда от него, нито от съжалението му. Беше се опитала да намери любов и привързаност, а единственото, което бе получила, бе голяма доза конско. Понечи да го заобиколи и да си тръгне, но той я спря, като я хвана за ръката.

— Ливи, мислех си… — подхвана Фрейзър припряно. — Хъм, да ти намерим работа във вестника, за да можеш да посъбереш мислите си. Няма да бъде кой знае какво, но…

Ливи отмести ръката му.

— Вече си имам работа, благодаря, само шефът трябва да си каже последната дума. Днес се видях с управителя и той ми предложи мястото с тази уговорка.

— Така ли? Къде?

— Не мисля, че това те засяга — той тръгна по петите й, когато тя се запъти към рецепцията, за да вземе ключа за стаята си. Момичето зад плота наблюдаваше сцената с нескрит интерес.

— Ливи, моля те, престани — Фрейзър бе повишил глас, когато тя му обърна гръб. Държането й го беше ядосало. — Не се дръж като дете! Тази сутрин… аз просто се опитвах… беше за твое добро…

— Вече каза каквото имаше за казване, Фрейзър — сопна му се Ливи. — Каза ми да погледна действителността в очите и точно това имам намерение да направя. Така че, ако обичаш, ме остави на мира.

Двамата се взряха един в друг за доста дълго време, след което Фрейзър се извъртя на пета и с бясна скорост напусна фоайето на хотела. Ливи се обърна към момичето, което буквално беше зяпнало, и го изгледа изпепеляващо. Младата служителка се изчерви, припряно стисна челюсти и се втренчи в книжата на плота, а Ливи тръгна към асансьорите, за да се прибере горе в стаята си.

 

 

Фрейзър спря на червената светлина на светофара преди „Юниън Стрийт“ и втренчи невиждащ поглед в колата, която се беше изравнила с неговата. Продължаваше да кипи вътрешно, гневът вилнееше в него и му беше изключително трудно да се съсредоточи в шофирането. Забеляза познат профил, след което жената в колата също се обърна и се взря в него. Бет Бродън. Размениха си изненадани погледи, после усмивки и Бет се наведе настрани, за да свали стъклото откъм неговата страна.

— Здравей, Фрейзър!

— Абърдийн е малък град, Бет — отвърна й той през смях. — Къде си тръгнала?

— Прибирам се у дома. Всъщност днес е свободният ми следобед. А ти?

— Обратно към службата. За съжаление — Фрейзър направи физиономия.

— Не ти ли се ще да се чупиш до края на деня? — тя погледна часовника си. — Така или иначе остава само половин час до края на работния ден!

— Много, но днес изобщо не съм се вестявал там, Бет.

— Е, добре — светофарът се смени, тя му прати въздушна целувка, включи на скорост и потегли. Вдигна ръка, за да му махне за последно и Фрейзър изведнъж си каза, по дяволите, а защо не? В службата нямаше нищо спешно, а и малко компания щеше да му дойде добре. Спря след нея, присветна с фаровете, натисна клаксона и й махна с ръка през страничния прозорец. При първата възможност Бет отби встрани и спря.

Фрейзър спря зад нея, излезе и пристъпи към отворения й прозорец.

— Може ли да променя решението си? — попита я.

Тя се засмя.

— Разбира се, че можеш!

— Чудесно. Какво ще правим?

— Какво ще кажеш да идем до нас, да пием чай, а после ще му мислим.

— Звучи чудесно!

— Добре. Карай след мен.

Бет се включи в колоната на движещите се автомобили, изчака Фрейзър да я настигне и пое към своя дом, чувствайки се безкрайно доволна от себе си и съвсем мъничко самодоволна.