Мария Барет
Отмъстена (1)

Оксфорд, юли 1984

— Ливи! Ливи! Ехо! Насам! — опита се да надвика глъчката на площада Люси Дийкън. После замаха толкова яростно с ръка, че шапката й отхвръкна.

— Люси, моля те! — майка й се наведе и я вдигна. — Дръж се с малко повече достойнство, та днес е промоцията ти! — ала думите й се изгубиха нечути при вихрената поява на Оливия Дейвис, с нейния внушителен ръст от метър и осемдесет, дълги, загорели крака под тогата, покрити само до началото на бедрата от миниатюрното парче на черната кадифена пола.

— Люс! — изпищя тя и се стрелна през тълпата от облечени в черни тоги випускници, които се тълпяха като ято врани, за да се прегърнат двете театрално и да се целунат по устните с онзи многозначителен маниер, който им бе извоювал такава репутация в колежа. После се отдръпнаха една от друга и избухнаха в смях.

— Господи! Изглеждаш дяволски зашеметяващо! — изрече Люси със завист. — И какъв тен! — Люси навлажни с език пръста си и го потърка в бузата й. — При това не се измива! — майката на Люси извърна лице, притеснена от умишлено разиграното представление, и се опита да отклони погледа на съпруга си от краката на Оливия.

— И как беше? — усмивката на Люси помръкна и се смени с гримаса. — Цели шест месеца в Далечния изток с Джеймс и само две картички!

Ливи с обич обгърна ръката на приятелката си над лакътя.

— Извинявай, Люси. Съжалявам, честна дума. Ще ми простиш ли?

Люси я стрелна косо с очи и видя израз на неподправено съжаление на лицето на приятелката си. Беше много трудно човек да устои на Оливия. Тя се предаде веднага.

— Да, добре. Обаче ми кажи как беше. Още не си отговорила на въпроса ми. Поток от нажежени до бяло страсти?

— Беше… — Ливи направи малка пауза — … просто прекрасно! — в действителност това беше лъжа. Пътуването далеч не бликаше от горещи страсти, тръпката на връзката й с Джеймс бързо бе отшумяла и се бе уталожила до привично спокойствие. Но Ливи все пак си имаше своята гордост, пък и Джеймс бе съвършен във всяко друго отношение.

Реши да промени темата и се обърна учтиво към господин и госпожа Дийкън.

— Нали не бихте имали нищо против, ако ви отнема Люси за няколко минути? — тя се усмихна. — Просто Дейвид е тук с майка ми и ми обеща да ни снима всички заедно.

Дафни Дийкън за първи път откликна на усмивката. Може би при всички връзки на Оливия в света на медиите в момента ставаше дума за Дейвид Бейли?

— Ъ-ъ… Дейвид…? — подкани я тя.

Обаче Ливи не отговори. Само хвърли на Дафни поглед, който красноречиво намекваше, че може би става дума именно за този Дейвид, за когото си беше помислила тя, и госпожа Дийкън охотно закима с глава към дъщеря си.

— Иди, Люси, миличка! Не карай хората да чакат!

Значи действително ставаше дума за Дейвид Бейли, помисли си тя тържествуващо. Е, това вече бе нещо, с което можеше да се похвали в клуба си по бридж!

— Хайде, скъпа, отивай! И побързайте!

Люси се взря с недоумение в майка си, а Оливия я хвана под ръка и я задърпа нататък.

— Той е ужасно зает, нали знаете! — и тикна Ливи през рамо и Дафни кимна, а в очите й проблесна въодушевление. — Така че действително се налага да бързаме. Как е успял да намери време да дойде насам, умът ми не го побира!

Дафни понечи да ги последва и Ливи ускори крачка.

— Няма да ви отнемам Люси за дълго, госпожо Ди, обещавам! — двете се устремиха почти тичешком през площада към главния вход на Шелдониън Тиътър. — Снимките му направо са разкошни! — извика тя назад и махна с ръка. — Ще ви изпратя няколко.

— Нали всъщност не става дума за Дейв… — подхвана Люси.

Ливи припряно я прекъсна.

— Напротив, естествено, че е той — изрече и се засмя весело. — Дейвид Шнайдър, агентът на майка ми! Току-що си е купил нов „Пентакс“!

— Ама и ти, Ливи!

— Какво Ливи? Искаш ли да имаш увековечени трите си най-добри години в живота или не?

— Да, но…

— Но какво? Трябваха ми двадесет и пет минути, за да събера малката ни групичка на едно място в един и същи момент, така че си затваряй устата и ме следвай!

Люси изгледа отстрани съвършения профил на Ливи и видя, че би било безсмислено да й се противопоставя. Както винаги. От първия ден, в който се бяха срещнали в колежа, никога не бе имало случай, в който Оливия Дейвис да не постигне това, което си науми, по възможно най-приятния начин, разбира се. Понякога животът на Ливи й се струваше вълшебно предначертан и единственото, което му оставаше на човек да направи, както скоро бе установила Люси, бе просто да се остави на течението и да се наслаждава на ореола, който блестеше около приятелката й.

Хю Хауърд стоеше съвсем леко встрани от малката елитна група, която съставляваше кръгът на Ливи, и за момент отклони очи от обектива, за да огледа светналите лица, събрани за снимката, всички усмихнати и радостни под блясъка на следобедното слънце. Дори и величавата красота на сградата на „Шелдониън Тиътър“ зад тях не можеше да се мери с излъчването на малката група, каймакът на Оксфорд, шепата избраници, посочени лично от Оливия Дейвис, за да бъдат включени в бляскавата й среда на съществуване.

Раменете му се напрегнаха, когато почувства познатото пробождане на завист и неприязън към нея, и като хвърли поглед към Джеймс, съзря същия надут израз на самодоволство, от който буквално му се повдигаше. Бяха го използвали, съвсем глупашки се бе оставил да го направят, наивно и страстно влюбен до уши, и го бяха зарязали, низвергнали, и то за какво? Хю преглътна мъчително и се обърна към обектива, а фотографът ги подкани да се усмихнат.

Беше се задържал при тях, естествено беше ходил на всички забави, като част от групата, но така и никога не се беше слял с тях, никога не се беше почувствал в свои води. И нито за миг не беше простил на никой от тях.

Само пари и без капка мозък, помисли си той, като чу как Джак Уилкокс извика нещо тъпо и цинично в отговор на указанията на човечеца с фотоапарата. И му се прииска Джеймс да го погледне, макар и само за миг, и да му се усмихне с онова чувство на съзаклятничество, което бяха споделяли със съзнанието, че откъдето и да произхождаха двамата, те стояха далеч, далеч по-високо от останалите.

— Хю! За Бога, усмихни се, де! — Джеймс се обърна с усмивка към него и Хю осъзна, че се бе намръщил. — Той май още се опитва да преведе текста на церемонията от латински! — добави Джеймс и Ливи се разсмя. — На твое място не бих си блъскал главата над това, Хю — продължи той. — Единственото, което ти трябва да помниш, приятелю, са магическите инициали М.А.^[1] и вълшебната думичка „Оксън“^[2]!

Сега вече всички избухнаха в смях, включително и Хю, като най-гръмогласно се смееше Джак Уилкокс, който вече беше пиян.

— Забрави всичко, което си научил за времето, прекарано тук, само помни как да вмъкваш името на колежа, който си завършил, още в първите няколко изречения на всеки разговор и светът ще бъде в краката ти! — Джеймс, който беше хванал ръката на Ливи, я доближи до устните си и я целуна с чувство. Фрейзър Стюарт трепна. — Освен това си води бележки за тези, с които си лягаш, защото, ако някога са имали склонност към перверзиите, определено ще свършат в Камарата на общините! — лицето на Хю пламна, но никой не го забеляза.

— Джеймс, престани! — извика Ливи с удоволствие. — Единственото, което ще имаме запечатано на лентата, ще са пломбите на всички ни!

— Добре, добре, спрете да се хилите, ако обичате! — Джеймс пусна ръката на Ливи и я придърпа по-плътно към себе си. Изглеждаха щастливи и златисти под светлината на топлото юлско слънце, и двамата загорели от пътуването им из Далечния изток, и двамата умни и красиви. Идеалната двойка.

Фрейзър Стюарт отклони очи и се почуди как така Ливи не се досещаше. Обърна пак лице към обектива, щом Дейвид Шнайдър призова за вниманието им за следващите няколко кадъра и се опита да се усмихне, без да мисли нито за Ливи, нито за Джеймс, без да мисли за изминалите две години в очакване и надежди. Вместо това си помисли за Абърдийн, но не с радост или въодушевление, а с тежко чувство за отговорност и болезнено разочарование, защото се бе наложило да се откаже от мястото в Бар Скул. Опита се да изтика и това от съзнанието си и сковано се усмихна, щом отброиха три.

Имаше задължения, предстоеше му да свърши много неща и да оправи един истински хаос, а Шотландия може би бе отдалечаването на разстояние, от което имаше нужда. Година след този ден вероятно нямаше да се чувства вече по същия начин както в момента, не и след като се установи напълно. Може би щеше да й се обажда от време на време да разбере как вървят нещата при нея, но нищо повече. Трябваше да остави нещата така както бяха, да се нагърби с отговорностите си във вестника. Освен това сега тя имаше Джеймс. Фрейзър стисна длани в юмруци при тази мисъл и направи последен опит да се усмихне. Задържа усмивката за двадесет секунди, без да обръща внимание на глупавите забележки, които продължаваше да сипе Джак Уилкокс, и снимките на випуск ’83 най-сетне завършиха.

Секунди по-късно малката групичка приятели се разпръсна, сбогуваха се помежду си и всеки, понесъл в себе си неговите или нейните собствени спомени, тръгна да търси семейството си и пое по своя собствен път.