Мария Барет
Отмъстена (13)

Дванадесета глава

Ливи се събуди рано в топлото си и удобно хотелско легло. Слънцето струеше през прозореца, а до нея се чуваше равномерното дишане на Джеймс. Протегна се, хвърли поглед към часовника си, след което леко, за да не го събуди, се измъкна от завивките. Отиде, както си беше гола, в банята и пусна студената вода, за да си наплиска очите. В този момент телефонът зазвъня.

Ливи се втурна обратно в спалнята, вдигна слушалката и зашепна, хвърляйки поглед към Джеймс, за да провери дали не се е събудил от звъна.

— Да, здравей, Роджър! — говореше съвсем тихо. — Не, не, просто Джеймс още спи. О, добре. Да, не виждам защо не. Дай ми пет минути. Става ли? — колкото се може по-тихо Ливи остави слушалката, върна се обратно в банята и бързо се облече.

Точно осем минути по-късно беше долу, във фоайето на хотела. Забеляза Роджър в ъгъла, седнал сам със стар брой на „Таймс“ в ръце. Отиде при него и седна на дивана.

— Добро утро.

Той вдигна поглед.

— Добро утро, Ливи — Роджър сгъна вестника и махна с ръка на жената на рецепцията, като й показа с жест таблата с кафе на ниската масичка пред него. — Извинявай, че те вдигнах толкова рано от леглото, Ливи, обаче ще мина направо на въпроса, за да можеш после да се върнеш обратно при Джеймс.

Тя се усмихна. Сега вече грубоватата му прямота й допадаше.

— Добре.

— Така. Реших да се върна по-рано в Англия и да се захвана с монтажа на предаването. Никак не си падам по разтакаването, пък и вече се нагледах на Бразилия.

— Колко по-рано?

— Тази вечер. Снощи се обадих на агента и разбрах, че все още има свободни места за полета днес.

— Разбирам — Ливи се взря в ръцете си в очакване да чуе и останалото.

Роджър се усмихна.

— Мисля, че си наясно какво предстои.

— Вероятно.

— Решението зависи от теб, Ливи, изцяло от теб. Знам, че това е нещо като ваканция за теб и не искам да ти преча.

— Не — в този момент пристигна сервитьорът с кафето и Ливи го загледа как остави таблата, подреди чашките и им наля кафе. Всъщност изобщо нямаше какво да решава, помисли си, ако искаше да има някаква власт над монтажа. Това беше нейното предаване и щом като беше дошла чак дотук, нямаше да изостави всичко току-така, само заради няколко дни в повече, прекарани в Рио с Джеймс. — В колко часа е полетът?

Роджър поклати глава, като продължаваше да се усмихва.

— Ти си една амбициозна жена, Ливи — искаше да й направи комплимент.

— Би ли могъл да оставиш всички подробности на рецепцията? Ще ги взема, като слезем за закуска.

— Дадено, няма проблем. Не искаш ли да пийнеш кафе?

Ливи поклати глава, като се изправяше.

— Мисля да се върна за малко пак в леглото — отвърна. — Ще се видим по-късно.

— Добре.

Роджър отново взе вестника и отгърна на страницата, до която беше стигнал. Зачете, щом Ливи си тръгна, но все пак си помисли колко се радваше, че съпругата му, Мери, не беше движена от амбиции. Може и да беше мекушав, но за един мъж нямаше нищо по-лошо от това все да бъде поставян на второ място.

Като се върна в стаята, Ливи се съблече бързо и тихичко се мушна под завивките до Джеймс. Дръпна чаршафа нагоре, затвори очи и се приготви да поспи още малко.

— За какво беше всичко това?

Тя отново отвори очи и въздъхна. После се обърна на една страна с лице към Джеймс.

— Нищо, ще ти кажа по-късно — протегна ръка и докосна гладката линия на бедрото му.

Джеймс присви подозрително очи.

— Нищо ли? В осем часа сутринта?

Ливи се усмихна.

— Млъквай и заспивай.

Той отвърна на усмивката й.

— Добре, но първо ела насам.

Тя се приближи към него и той я обгърна с ръце. Беше топъл и ухаеше на сън. Повдигайки, брадичка, Ливи зачака допира на устните му с леко притворени очи и я завладя опияняващо, прекрасно усещане за близост, за топлина и уют. След секунди почувства лекото докосване на устните му върху челото си, последвано от отпускането на тялото му, когато Джеймс отново затвори очи, за да спи. Отвори уста и понечи да каже нещо, но се възпря. Нямаше смисъл да протестира, положението от край време си беше такова.

По-късно същата сутрин, докато щедро мажеше на плажа гладкия, бронзов гръб на Джеймс с плажно масло „Хавайски Тропик“, Ливи осъзна, че даже беше забравила колко й беше хубаво да прокарва длани по тялото му и колко красиви бяха линиите на мускулите му, покрити от гладка, кафява кожа. Плъзна пръст по дължината на гръбнака му и тялото му се отпусна от докосването й.

— Хъммм, усещането си го бива — промълви той.

— Ами, наслади му се докрай — отвърна Ливи, без да се замисля, — защото е последният ти шанс.

В следващия миг млъкна, осъзнавайки какво беше казала, и се отпусна назад на петите си.

Джеймс се претърколи и я погледна.

— Какво искаш да кажеш с това? — тонът му бе по-рязък, отколкото бе имал намерение да прозвучи, но той просто не можа да потисне надигналата се в гърдите му паника.

— Искам да кажа, че… — подхвана Ливи колебливо, — че… кхъм… трябва да си тръгна от Рио по-рано — тя извърна лице, за да не го поглежда, което беше добре дошло за него, защото лицето му стана тебеширено бяло от страх.

— Колко по-рано? — изненадващата мисъл, че ще остане сам-самичък в Рио, за да изпълни желанието на Хю, го, изпълни с ужас. Беше смазан от страх. Не можеше да го направи сам, знаеше, че не може да го направи сам. — Колко по-рано? — повтори грубо.

— Тази вечер — отвърна тя, засегната от реакцията му.

— По дяволите, Ливи! — Джеймс седна и сърцето му бясно заби. Единственото, което го беше крепяло досега, бе намерението му Ливи да пренесе наркотиците, мисълта, че щяха да пътуват заедно, връщайки се от служебно пътуване за Външно министерство, и тя щеше да носи пакетите, самоуверено и нехайно, в пълно неведение за цялата афера. — По дяволите! — изкрещя той отново.

Ливи протегна ръка, за да го докосне.

— Джеймс… аз…

— Ти какво, Ливи? Наистина ли мислиш, че се налага да тръгнеш толкова рано? Смятах, че намерението ни беше да прекараме малко време двамата заедно, сами, далеч от задълженията ни? — това си беше чисто емоционално изнудване, но него изобщо не го беше грижа. — Ти ми обеща, Ливи! Обеща ми, че ще осъществим това пътуване за нас двамата! Само поради тази причина дойдох тук по работа, това беше единствената причина!

— Чуй ме, Джеймс… аз… — Ливи бе смаяна от гневния му изблик. Не беше имала представа, че той ще го приеме по този начин. — Защо не се върнеш обратно с мен? Какъв е проблемът?

— О, за теб няма никакъв проблем, нали, Ливи? Разбира се, че не мога да се върна с теб. Нали билетът ми е с фиксирани дати, забрави ли? Не мога просто така да сменя билета си! — и той щракна с пръсти, за да онагледи думите си, и я изгледа яростно.

— Джеймс, съжалявам… аз…

Той скочи на крака и навлече тениската си.

— Съжалявам! Ха! Както разбирам, това ще рече, че вече си решила, а?

— Да, не! Искам да кажа…

— Прекрасно знам какво искаш да кажеш, Ливи! — той сграбчи хавлиената си кърпа и яростно я изтръска от пясъка, който се посипа върху нея. — Току-що взе едно дяволски лошо решение, Лив! — извика й. — Това поне е сигурно.

И без да обръща внимание на открито зяпналите ги хора от тълпата на плажа около тях, Джеймс грабна останалите си вещи, метна кърпата си на рамо и ядно се отдалечи, вдигайки облак бял пясък на всяка крачка.

Пресече пътя, който минаваше покрай плажа, и стремително влезе във фоайето на хотела, тръгна направо към бара, влезе вътре, без да го е грижа за погледите, с които посетителите възнаградиха вида му, и си поръча двоен скоч с лед. Изпи го на един дъх и си поръча втори. Парещата течност го удари в стомаха и по тялото му се разнесе топлина. Седна на един от високите столове на бара и докато чакаше второто си питие, започна да обмисля нещата с изострена от прилива на алкохол в главата му чувствителност.

По никой начин нямаше да се остави да понесе цялото бреме на плещите си. Мъж, пътуващ сам, предизвикваше далеч повече подозрения от щастлива двойка, пък бил той дори и служител на Външно министерство. Ако нещата се бяха развили така, както ги беше замислял, Ливи нищо нямаше да разбере, щеше да носи нещата без никакво притеснение, без да осъзнава риска, самоуверена и нехайна, с обичайното си поведение на човек от висшата класа. Второто питие бе поставено пред него и той отново го изпи като първото, на един дъх, парещата течност за втори път го удари в стомаха с отскок. Започна да се чувства по-добре.

— Още една чаша от същото, моля — каза на бармана, като бутна към него празната си чаша. — Веднага.

Плъзна поглед из полупразния бар, докато мислите му започнаха да приемат определени очертания.

Нямаше никаква причина Ливи да бъде спряна на митницата, нали? Тя беше известна телевизионна журналистка и водеща, щеше да пътува със снимачен екип на Сити и репутацията й бе безукорна. Не би имала и причина да изглежда подозрително — нали в крайна сметка няма да знае за пакетите? Джеймс пое третата си чаша с уиски и я задържа с две ръце, втренчил поглед в златисто-кехлибарената течност. Миг, преди да я изпие, се спря внезапно. Господи, какви ги мислеше? Той обичаше Ливи, нали? Това не беше по нейна вина. Загледа се в течността още за миг, после я изпи до капка и се изправи. Остави парите на барплота и тръгна към вратата.

— Джеймс!

Спря се на прага, когато Роджър се приближи към него.

— А, Джеймс, радвам се, че те зърнах! Би ли могъл да предадеш на Ливи, че имаме билети за полета тази вечер, приятелю? Току-що потвърдиха резервациите ни.

Той кимна. Джеймс не харесваше Роджър, самонадеяно копеле.

— Благодаря ти — Роджър мина покрай него, за да влезе в бара, без да го удостои с повече внимание, сякаш не си струваше да говори с Джеймс.

— Чао, Роджър — каза.

— О, да! Ще се видим по-късно, Джеймс.

Беше се отдалечил даже, без да се обърне. Джеймс постоя за миг на същото място, ядосан от факта, че в кръга на Ливи изобщо не го зачитаха, след което рязко смени посоката и прекоси фоайето към кабините с телефони. Бръкна в джоба на шортите си за дребни, набра номера, който беше запомнил наизуст, и зачака да отговорят на обаждането му. Беше разгневен и разстроен и изхвърли от съзнанието си всички други мисли, освен онези, които бяха свързани с инстинкта му за самосъхранение. Ненадейно всичко в главата му придоби съвършено отчетливи измерения.

Ливи потрепери в хладния коридор на връщане към стаята си. Беше предоставила на Джеймс половин час, за да се успокои, и сега наистина се налагаше да поговори с него, за да изглади нещата, преди да отпътува. Отвори вратата на стаята, видя, че в банята свети, и хвърли плажната си чанта на леглото. Пристъпи към вратата на банята.

— Джеймс? — постоя малко в очакване Джеймс да се обади. — Слушай, Джеймс, искам да се опитам да ти обясня… аз… — тя пристъпи още по-близо. Не чуваше нищо друго, освен жуженето на вентилатора на отдушника. — Джеймс… Виж, съжалявам, аз… — Ливи отвори вратата и влезе вътре. — Джеймс? — банята беше празна. — Джеймс?

Отиде направо в спалнята и отново извика името му, макар да съзнаваше, че няма смисъл, после се върна в банята. Видя влажна кърпа, закачена на рамката, и банските му, захвърлени на пода. Явно беше дошъл в стаята, беше си взел душ и веднага беше излязъл навън. Тя вдигна банския от земята и въздъхна тежко.

— Майната ти, Джеймс — измърмори Ливи. В отношенията им нищо не вървеше както трябва. Остави банския му на рамката за сушене до хавлията и посегна към крановете на душа, за да пусне водата за себе си. Свали тениската си през глава, махна банския си и застана под топлата струя вода, като взе гъбата и бавно насапуниса цялото си тяло. Беше объркана и тъжна през последните няколко дни. Облегна се на покритата с плочки стена и прокара ръце по тялото си, така както Джеймс би трябвало да го направи. Отдавна имаше нужда от това удоволствие и освобождаването я накара да извика в празната, потънала в тишина стая.

 

 

Джеймс стоеше до високия, як бразилец в кабината на асансьора и се опитваше да не вдъхва силната миризма на наситен, тежък одеколон. Беше нервен, усещаше как потта се стича по тила му и здраво стискаше ръце зад гърба си. Гледаше как се сменят етажите на „Копакабана Палас“ на таблото над вратата и разбираше, че вече нямаше връщане назад. Това беше, молеше се на Бога да не беше прибързал фатално.

Излезе от асансьора и последва бодигарда по коридора към един апартамент в дъното, после през вратата в просторна, модерно обзаведена стая с огромни прозорци, които гледаха към ширналия се залив и плажа Копакабана. Бодигардът изчезна през една вътрешна врата, като остави Джеймс да чака напрегнато, едва прекрачил прага, а потта вече свободно се стичаше по лицето му. Джеймс я избърса с копринена кърпичка и си пое дълбок дъх, оглеждайки стаята. Очите му автоматично се приковаха в гледката навън.

След минута един висок и представителен испанец влезе през междинната врата и спря, като втренчи поглед в него. Джеймс пристъпи напред, но после рязко спря. Разбираше кога трябва да стои на разстояние.

— Джеймс Уорд? — попита испанецът.

Джеймс кимна. Почувства как гласът му се скова в гърлото и си каза отривисто: „Не, не сега. Имам прекалено много за губене.“

— Какво бих могъл да направя за вас, Джеймс Уорд? — попита хладно испанецът. И като успя да овладее страха си, Джеймс бавно започна да обяснява.

 

 

Ливи лежеше в леглото и четеше, когато телефонът до нея иззвъня. Беше вече средата на следобеда и тя бе започнала да се притеснява за Джеймс — него го нямаше вече два часа. Вдигна слушалката.

— Да, моля? Ливи Дейвис е.

— Ливи, привет, аз съм.

— Джеймс! Къде си, започнах да се трев…

— Знам, знам. Извинявай, Лив, не биваше така да изчезвам. Слушай, Лив, в момента съм близо до „Сал енд Пименто“ и си помислих, че може би ще се съгласиш да дойдеш насам, да обядваме и да позяпаме бразилските знаменитости. Какво ще кажеш?

Ливи се поколеба.

— Не знам… Трябва да си стягам багажа и…

— И нищо — прекъсна я Джеймс. — Аз ще го приготвя вместо теб по-късно. Хайде, Лив, чувствам се ужасно, не искам да се разделяме с лошо. Пък и ще се позабавляваме!

Ливи се усмихна. Джеймс бе истински специалист в изкуството на убеждаването.

— Добре тогава. Къде се намира това място?

— На „Руа Пол Редферн“ 63. Хвани такси. И да се понагиздиш, че както разбрах, там конкуренцията е доста силна!

Тя се разсмя.

— Добре! Ще се видим след… Двадесет минути, да речем?

— Става. Не закъснявай!

— О, няма — и след тези думи Ливи затвори. Слезе от леглото, пристъпи към гардероба и извади единствения елегантен тоалет, който беше донесла със себе си — пепеляво сив копринен костюм, и го метна на облегалката на стола. Хвърли поглед към отражението си в огледалото, взе четката си за коса и започна да се реше, като се усмихваше през цялото време. Духът й се беше повдигнал и всички съмнения относно Джеймс ненадейно се бяха стопили.

Десет минути по-късно прекосяваше фоайето. Отиде до рецепцията, за да попита служителя как да стигне до ресторанта. Имаше достатъчно време, затова реши да стигне пеш до него. Пъхна картата с очертания от него маршрут в чантата си, сложи си слънчевите очила и излезе под яркото слънце. Ресторантът се намираше на три преки от хотела и разходката дотам не би трябвало да й отнеме много време. Тя закрачи самоуверено и елегантно в указаната посока, като си мислеше с радост за предстоящия обяд с Джеймс.

 

 

Приблизително тридесет секунди след като тя изчезна от полезрението, Джеймс излезе от телефонната кабина в дъното на фоайето и взе асансьора до четвъртия етаж. Знаеше какво разстояние трябваше да измине тя и разполагаше с не повече от осем минути.

Отвори вратата на стаята им и го лъхна лекият аромат на нейния парфюм, който още витаеше във въздуха. Джеймс затаи дъх, за да го избегне. Отиде в банята с чантата с четирите двулитрови бутилки уиски в представителни кутии и заключи вратата след себе си. Постави картонената чанта на капака на тоалетната чиния, разкопча ризата си и започна да сваля широкия колан, опасан през гърдите му.

Накрая с леко треперещи ръце наистина се зае с това, което стотици пъти бе упражнявал вкъщи. Оставаха му около пет минути.

 

 

— Къде, по дяволите, се губиш? Каза ми да не закъснявам, а даже не беше тук!

Влизайки в „Сал енд Пименто“ двадесет минути по-късно, Джеймс се наведе и прегърна Ливи със смирен и извинителен израз на лицето си.

— Съжалявам, Ливи, наистина адски съжалявам! — той издърпа стола си, седна и пое и двете й ръце в своите. — Като излязох от телефонната кабина, налетях на едни типове от конференцията и те настояха да пием по едно — целуна дланите й и се усмихна безпомощно. — Не, казах им, amigos, no!

— Но това е на испански!

— О да, после казах не, скъпи приятелю, на най-добрия португалски, на който съм способен, няма да стане, защото имам среща с приятелката си, с любовта на живота си, не мога да дойда. Не! Моля ви, не!

Ливи започна да се смее.

— За бога, Джеймс! Стига! Прощавам ти — тя отдръпна ръцете си и взе картата с менюто. — Но все пак това беше сериозна тактическа грешка — отбеляза, скрила лице зад бялата кожена папка.

— Така ли? И защо?

— Защото ми даде цели двадесет минути да се ориентирам в менюто и да намеря най-екзотичните и скъпи ястия и ще те разоря! — тя свали леко картата с менюто и го погледна над ръба й. Той беше спокоен и усмихнат насреща й и Ливи ненадейно се натъжи. За първи път от месеци насам Джеймс изглеждаше щастлив.

— И така, какво ще поръчаш? — попита той, като отбягваше погледа й. — Освен огромния коктейл с шампанско?

— Освен какво? — тя вдигна очи объркана точно в момента, в който сервитьорът донесе две чаши „Кир Роаял“ и купичка с осолени бадеми. — О, разбирам — тя изчака той да остави чашите на масата, след което се наведе напред и целуна Джеймс по бузата. Това беше любимото й питие. — Празнуваме ли нещо?

— Не — Джеймс се отърси от лекото чувство за вина, което за миг го жегна в гърдите. — Нищо — вдигна чашата си. — Хайде, да пием! Остават ни още само пет часа заедно в Бразилия — той отпи от газираното розово вино. — Нека ги използваме по най-добрия начин!

 

 

По-късно същата вечер, след като беше поспала, за да отшуми ефектът от петте коктейла с шампанско и обилния обяд, Ливи се събуди със спомена за тези думи и отвори очи. Видя Джеймс да седи на ръба на леглото и да я наблюдава. Претърколи се на една страна, отметна косата от очите си и му се усмихна.

— Защо ме гледаш?

Той вдигна рамене. Наблюдаваше я непрекъснато от момента, в който бе скрил бутилките в куфара й, без да е сигурен защо го прави, но чувствайки се странно спокоен, изпълнен с особена решимост за първи път от месеци насам, почти без никакво съмнение.

Ливи се изправи в леглото и погледна куфара си, напълно готов и заключен, оставен на пода. Джеймс предугади думите й.

— Оставих ти тоалетната чантичка и дрехи за пътя — каза. — Реших да затворя куфара, защото времето напредва. Носачът ще дойде за багажа ти след около половин час.

Ливи седна и се протегна.

— Значи ще е най-добре да ставам — тя пусна крака на пода, изправи се и остави чаршафа да се свлече на пода. Обърна се гола към него. — Джеймс… аз…

Той стана и тръгна към прозореца.

— Ще закъснееш, Ливи.

Тя кимна и минута по-късно той чу ромона на водата от душа в банята. Погледна надолу към басейна в подножието на хотела, бляскаво син на цвят, искрящ под лъчите на залязващото слънце и си пое дълбоко дъх. Вече не му оставаше много, помисли си с облекчение, само още един час и всичко щеше да свърши. Само още един час чакане.

 

 

Джеймс и Ливи стояха във фоайето на хотела заедно с останалите членове на снимачния екип, докато Роджър се опитваше да държи под око багажа им, който в момента се товареше на автобуса. Разменяха си усмивки, като го гледаха как се щура от носач на носач и крещи на развален португалски да внимават с проклетите камери и по-полека да хвърлят чантите им, по дяволите. Той се върна обратно при групата, потънал в пот и със зачервено лице, и цветисто изруга по адрес на „Примо“ и тяхното упорство да пратят специален автобус за екипа на „Сити Телевижън“.

— Защо, тяхната кожа, не оставиха тази работа на проклетите служители от хотела! Понятие нямам! Въобразяват си, че ни правят голяма услуга, като пращат някакъв малоумен шофьор, който не може да различи щайга с картофи от чанта скъпоструващ багаж! Господи! — той отново се устреми напред, когато вдигнаха чантата на Ливи и я запратиха в автобуса, като подхвана отначало тирадата си от крясъци. Ливи се облегна тежко на плота на рецепцията, като й се искаше час по-скоро да приключат с бъркотията по товаренето. Не обичаше отпътуванията. Щом събереше багажа си, нямаше търпение да напусне мястото.

Най-после, няколко минути по-късно, Роджър се върна обратно при тях, като бършеше лице в голяма памучна носна кърпа на точки.

— Уф, добре, момчета, вече може да се омитаме. Надявам се всички да сте взели каквото ви е необходимо в ръчния си багаж, защото, както се оказа, това е последният път, в който виждате куфарите си. „Примо“ са уговорили с авиокомпанията някаква специална преференция за багажа ни заради сигурността на апаратурата и куфарите ще минат по същия параграф — той тръгна към изхода на хотела. — Господи, прилича ми на скапана екскурзия с училищен автобус!

Останалите членове на екипа бавно взеха в ръце чантите си и го последваха.

— Слушай, Ливи — каза Джеймс, щом Ливи понечи да тръгне. — Ще се обадя на Хю да дойде да те вземе от летището.

— О, Джеймс, няма нужда да го ангажираш. Ще си хвана такси с Фил или с някой друг.

— Не, не. Ще му звънна. Той така или иначе щеше да идва да ни взима двамата — Джеймс се усмихна. — Нали знаеш колко обича да се чувства важен и полезен?

Ливи отвърна на усмивката му.

— Да, добре тогава.

Тя остана за миг на мястото си и Джеймс се приведе, взе чантата от ръката й и я пусна на пода. Обгърна я с ръце.

— Довиждане, Ливи — прошепна, като я притисна към себе си. Не чувстваше нищо, нито страх, нито угризения, нищо.

— Довиждане, Джеймс — тя го целуна по бузата и той я пусна от обятията си.

— Лек път — добави. „Естествено, че ще е лек, каза си. Какво би могло да се случи?“

Ливи се усмихна и допря длан до устните си, за да му прати въздушна целувка. После се наведе да вдигне чантата си, извърна се към отворената врата и излезе. Не се обърна повече назад, това не й беше присъщо.