Мария Барет
Отмъстена (8)

Седма глава

Джеймс седеше на пода в просторната, кремавобяла дневна на жилището на Ливи и разглеждаше последния албум от купчината, която беше натрупал до себе си. Беше неделя вечерта и той стоеше така от часове.

Отвори го на страницата, на която бяха снимките им след завръщането му от Лисабон — края на тригодишния му престой там и началото на сериозната им връзка. Имаше кадри от нанасянето му в апартамента, кадри на тях двамата заедно как разопаковат, как се смеят до изнемога в панически опити да застанат достатъчно бързо, преди да е щракнала самоснимачката, кадри от щастливите им дни без усложнения. Затвори албума и се облегна назад на дивана.

— О, Боже! — промълви, като плъзна поглед по великолепния, обилен лукс на стаята. Отново взе в ръцете си първия албум от купчината и отгърна на страницата със снимките на своето семейство. Взря се в малката, с лошо качество на проявяването, снимка на родителите си, застанали пред малката сграда за общински жилища в Норуич в деня, когато той бе заминал за Оксфорд, в деня, в който беше напуснал дома си обещавайки, че ще им се обажда, и знаейки, че никога няма да го направи. Виждаше ги мислено пред себе си: крехката фигура на баща си с очертанията на потника под бялата найлонова риза с навити над лакътя ръкави, изкуствената усмивка на майка си, плътното й червено червило и двете къдрици отпред, които припряно бе махнала за пред обектива. Спомняше си неприветливата малка къща с колекцията от адаптирани романи, отпечатани в „Рийдърс Дайджест“, и огромния телевизор с двадесетинчов екран, който заемаше почти цялата гостна. Извърна очи от снимката, като се ненавиждаше за начина, по който се чувстваше, и все пак неспособен да се възпре, изпитващ нервност и срам заради родителите си.

Беше толкова явна пропастта, която се беше ширнала помежду им сега, пропастта в жизнените им пътища, за която знаеше, че дължи всичко на Ливи, на нейния начин на живот и нейните пари. Не можеше да се откаже от това, знаеше, че нито за миг даже не би могъл да си го представи.

Като прекрачи най-сетне прага на жилището си, Ливи тежко пусна сака на земята и простена с облекчение на висок глас. Пътуването й от Кент беше ужасно. Тя светна лампите, изхлузи обувките си със замах и бавно се запъти към дневната, като натисна и там ключа на осветлението.

— Ох! — подскочи стреснато, когато светлината очерта фигурата на Джеймс, простряна на пода. — Джеймс! — пристъпи към него и се наведе, за да го целуне по бузата. — Мислех, че няма никой вкъщи. Защо седиш тук на тъмно?

Щом тя се наведе, Джеймс пое лицето й в шепи и го задържа близо до себе си за момент. Ненадейно му се прииска да я докосва, и то така силно, както никога не бе предполагал, че ще пожелае. Ливи коленичи и се взря в него, изненадана от жеста му.

— Нещо не е наред ли? — попита го нежно.

— Няма нищо. Просто много ми липсваше — той се усмихна, с усмивка, която бе усвоил толкова отдавна, усмивка, която изглеждаше напълно истинска даже и когато съвсем не беше такава.

Ливи също му отвърна с усмивка и моментната й загриженост се стопи.

— Добре — тя се изправи. — Ял ли си?

— Не, мислех да… — Джеймс не се доизказа. Вдигна очи към високата, стройна фигура на Оливия Дейвис, красива и елегантна в чифт черни джинси и пуловер от мериносова вълна, с пусната свободно по раменете й светлоруса коса. Не можеше да позволи на Хю да спечели, нямаше да му позволи да му я отнеме. — Ливи, мислех дали да не се оженим — завърши той.

Тя се закова на място. Беше се запътила към кухнята, но спря, постоя за миг неподвижно, след което бавно се обърна към него.

— Сериозно ли говориш?

— Естествено, че говоря сериозно! — той се беше засегнал.

— Извинявай, просто никога не съм очаквала, че…

— Какво? Че може и да те обичам достатъчно много, и да искам да се оженим и да създадем семейство? — излъга той.

— Не! Просто, че това ще стане точно сега.

Джеймс се изправи и тръгна към нея. Нежно постави ръце на раменете й.

— Това не е точно реакцията, която очаквах.

Ливи се опита да се усмихне и сведе очи към пода.

— Съжалявам, аз — искаше да каже: „Не можеш просто така да обявиш нещо, като гръм от ясно небе, не и когато съм на път да направя най-големия пробив в кариерата си. Как очакваш да реагирам?“ Но не го изрече, а продължи да държи очите си приковани в пода в очакване той да заговори.

Джеймс не каза нищо. Хвана я за ръка и я отведе до дивана, където я придърпа да седне до него.

— Слушай, Ливи — той стисна дланта й с двете си ръце. — Знам, че ти прозвуча малко изненадващо, но напоследък си мислех за нас и стигнах до заключението, че и на двамата ни трябва почивка, малко време само за нас, далеч от всичко, от работата, Лондон, Англия — направи пауза, за да изчака казаното да попие в съзнанието й. Не беше планирал предварително това, което щеше да каже, даже не го беше обмислял както трябва. Просто знаеше, че не бива да позволява на Хю да спечели, че не желае да поеме рисковете, които той му налагаше. След малко повече от минута продължи. — Ливи, вече ми се повръща от тази въртележка и искам да сляза. Не искам да ходя в Бразилия следващия месец. Не ми допада и тази работа с Хю. Да хукнеш да гониш вятъра. Просто искам малко почивка, да се оженим, да бъда с теб — Джеймс пусна ръката й и извърна лицето й към себе си. — Голяма ваканция, Ливи, ново начало, може би даже и бебе? — каквото и да беше, стига да ги свържеше здраво, каквото и да му костваше, за него нямаше значение, стига Хю да не може да го разруши.

Ливи най-после вдигна към него тъмносините си очи и срещна погледа му. През вчерашния ден, когато бе с Алън, беше осъзнала колко много означава успехът в кариерата й за нея и колко далеч би отишла, за да го постигне. Да го преследва докрай, ако трябва, да не позволи нищо да се изпречи между нея и славата. И сега изпитваше същото, то пламтеше в сърцето й и омаловажаваше всичко останало в очите й. С това най-сетне щеше да остави да почива в мир духа на баща си, трябваше да го направи. То щеше да бъде нейното лично голямо постижение, достойно да се мери с неговите.

— Джеймс… — Ливи преглътна. — Не мога да се омъжа за теб сега, съжалявам, но точно в този момент не мога.

Джеймс пусна ръката й.

— Какво означава това? Защо не можеш да се омъжиш за мен? Какво те спира, Ливи? — в гласа му се прокрадна нотка на паника, изобщо не беше очаквал подобно нещо.

— Искам да отида в Бразилия, Джеймс. С цялото си същество искам тази работа и шансовете ми са значителни, ако успея да направя това предаване за Лени Дуче. Ако това стане, предаването ще ми донесе…

— Предаването, та предаването! Да гониш Михаля из цяла Южна Америка за едночасов запис на лента? Та всъщност именно за това става дума, Ливи! — гласът на Джеймс беше станал напрегнат и твърд. Ливи протегна ръка, за да го докосне, но той се отдръпна. — Какво те кара да вярваш така безрезервно на Хю, Ливи?

— Защото му се обадих тази сутрин след дългата среща вчера с Алън и след едно обаждане от главния програмен директор на Сити. Той ми каза, че още от онази вечер е започнал да работи по въпроса за Лени и че е убеден, че ще може да го открие.

Дъхът на Джеймс пресекна, тръпката на страх се превърна във вледеняваща паника. Скочи на крака, гневен, разочарован и ненадейно обзет от смразяващ страх. Отиде до прозореца и застана там с гръб към Ливи, втренчил очи в любимата си гледка към площада. Минути по-късно подскочи, когато Ливи леко докосна с ръка рамото му.

— Джеймс, моля те — тя пристъпи по-близо до него. — Няма нужда да…

— Така ли? — той закопня в продължение на един болезнен миг да й каже истината, да разбие на пух и прах плана на Хю, да я помоли за прошка. Обаче моментът премина, силата за пореден път му бе изневерила.

— Ще отидем заедно в Бразилия, ще си починем малко след снимачните работи и след твоята конференция, за да бъдем само двамата. Може да останем даже няколко седмици? — Ливи нежно го обърна с лице към себе си, както го беше хванала за рамото. — Моля те, Джеймс?

Той беше изгубен. Нямаше начин да се измъкне от всичко това, нямаше никакъв избор. За първи път в живота си не можеше да симулира усмивка. Не можеше да направи нищо друго, освен да извърне очи, отвратен до дъното на душата си. Вдигна рамене.

— Джеймс?

— Да, Ливи — отвърна, — както ти пожелаеш.

Щом успехът действително значеше толкова много за нея, каза си той, то тогава щеше да й се наложи да понесе всички последствия. А макар и да не го съзнаваше, злокобно посятото зърно на идеята на Хю вече бе започнало да покълва в него. Ливи сама бе избрала съдбата си, и то не само в един аспект.

 

 

Беше в средата на работната седмица, сряда вечер около девет, и последният човек, който напусна офиса, беше личната сътрудничка на Хю — Мери. Тя извика на Хю, който продължаваше да работи, за втори път провери дали не беше оставила нещо важно на бюрото си и изключи главната редица на лампите. На път към асансьора извади от чантата си сгъваем чадър и след минути вече я нямаше. Хю погледна през остъклената стена на кабинета си към потъналото в полумрак пусто помещение, изчака още три-четири минути и вдигна телефонната слушалка. Извади листче хартия от горния джоб на сакото си, набра номера, изписан на него, и изчака няколко секунди, за да се осъществи международната връзка и да прозвучи свободният сигнал на колумбийската централа. Телефонът от другата страна беше вдигнат почти моментално.

— Ало? — Хю направи пауза, за да отшуми ехото. — Мануело, ако обичате.

Гласът насреща заговори на испански и Хю не можа да разбере какво го питат. Връзката беше ужасна.

— Manuelo, por favor. Senor Manuelo!^[1]

Линията само изпука и испанският глас заглъхна. Хю усети как търпението му се изчерпва.

— Мануело? — изкрещя. — Господин Мануело? — но връзката се прекъсна. — Мамка му! — Хю тръшна слушалката и хвърли поглед към часовника си. Единственото време, по което можеше да намери свръзката си, беше ранният следобед колумбийско време, а в Лондон минаваше девет. Ако не му се беше наложило да чака толкова дълго Мери да се измете от офиса, щеше да е успял да звънне час, час и нещо по-рано. Отново погледна часовника си и избърса с длан ситните капчици пот от челото си. Времето напредваше. Мануело бе поискал твърдо обещание за парите до края на седмицата и Хю трябваше да го увери, че беше на път да ги получи. Отново взе слушалката и за втори път набра номера.

Минута по-късно връзката се осъществи и отсреща вдигнаха. Този път сигналът беше ясен.

— Ало? Сеньор Мануело, моля — Хю въздъхна с облекчение и забарабани с пръсти по бюрото, докато чакаше някой да повика неговия човек там. Ненавиждаше оставянето на нещата за последната минута. Сделката беше отнела прекалено много време и усилия за организиране и сега той вече работеше с големите клечки. А за тях понятието затворник не съществуваше, тъй че Хю не желаеше да се проваля.

Вдигна очи, продължавайки да очаква Мануело да се появи на линията, и изведнъж съзря Робсън да излиза от кабината на асансьора.

— Страхотно! — измърмори под нос. — Само това ми липсваше сега! — като задържа слушалката още миг до ухото си, Хю видя, че Робсън се приближава към офиса и без да се замисля повече, затвори. Изправи се, заобиколи бюрото, стигна до вратата и я отвори със замах, като кресна на Робсън.

— Какво, по дяволите, търсиш тук по това време?

Пол Робсън се закова на място, поразен от яростното нападение. Едва успя да преглътне гневния си отговор.

— Ами-и… ъ-ъ… — взря се в разяреното лице на Хю. — Тази вечер случайно срещнах един приятел в кръчмата, той е журналист в „Индепендънт“ и в момента проучва някаква история около „ИМАКО“.

— Е, и?

— Ами, според него причината, заради която те са поискали такова покачване на застрахователния пакет напоследък е, че ЗАОС^[2] е започнала разследвания относно бензотитрина — най-произвеждания от тях тор — и някой в компанията е особено разтревожен от този факт.

— И заради това си се домъкнал чак до Сити отново? За да ми наговориш тези преувеличени вестникарски измислици?

Робсън се зачерви, ядосан от грубия тон на Хю.

— Не, сметнах, че би било редно да прегледам документите, касаещи техния бизнес. Дали сме им такива преференции, че бих искал да се уверя с очите си, че действията ни са правилни.

Хю си пое дълбоко дъх. Държеше се безобразно и го осъзна.

— Виж какво, съжалявам, Пол, но денят ми беше доста дълъг. Защо не поговорим за това някой друг път? — последното, което му трябваше, беше Робсън да започне да души наоколо. В момента не можеше да си позволи никакви неудобни въпроси. Напрежението от сделката му с Мануело започваше да си казва думата, а той имаше още неща за вършене тази вечер. — Слушай, оценявам загрижеността ти, но предпочитам да не се безпокоиш за такива незначителни проблеми… аз…

— С цялото ми уважение към теб, Хю — прекъсна го Робсън, — не смятам, че този проблем е незначителен.

Хю изведнъж загуби търпение, нямаше време за празни приказки.

— Е, добре, с цялото ми уважение към теб, Пол, аз съм старши съдружник в тази фирма и все още моята дума има най-голяма тежест! Разбираш това, нали?

Робсън гневно изгледа Хю.

— Напълно — отвърна студено.

— Чудесно.

Двамата мъже упорито останаха на местата си за няколко минути, след което Робсън се обърна и напусна офиса, затръшвайки вратата зад гърба си. Хю се вслуша в шума от стъпките му, които заглъхнаха по коридора, погледна часовника на стената и се върна обратно при телефона. Утре щеше да направи нещо, за да компенсира пред Робсън държането си тази вечер, да го заведе на обяд например. Не обичаше да се държи гадно, но понякога това беше единственият начин да се справи с хората.

Минути по-късно най-сетне се свърза с Мануело.

— Организирал съм нещата с парите — каза. — Сумата ще е готова до края на седмицата. Ще те уведомя за останалите подробности, като му дойде времето.

Мануело му продиктува номера на банковата сметка на Кайманите и той я записа на един лист. След секунди разговорът бе прекратен и Хю въздъхна с облекчение.

 

 

Джак каза на таксиметровия шофьор да спре и се взря в сградата пред тях. Пак свери адреса в Сохо с този, даден му от Хю, и улови красноречивия поглед, с който го възнагради шофьорът. Наведе се напред, плати и излезе от колата, като се чудеше как да постъпи. Хю сигурно се бе пошегувал с него? Вгледа се за момент в приканващите цветни снимки, които рекламираха сексшоуто на живо във вътрешността на бара, и се смръщи. Повъртя се на тротоара и погледна часовника си. Вече беше закъснял с половин час, най-малкото, което можеше да направи, бе да влезе вътре и да потърси Хю. Спусна се по тъмните, очукани стъпала, плати входната такса на един дебелак на прага и влезе вътре.

Като държеше главата си наведена, Джак отиде до бара и извика на висок глас поръчката си, за да надвие шума на музиката. Каза на момичето, че има уговорена среща с приятел тук, а тя вдигна рамене, сякаш, за да отвърне, а мен какво ме интересува бе, дръвник. Плати четири лири и половина за джина си и остана с гръб към сцената, сконфузен и леко отвратен от гледката. Едно питие, каза си, и веднага си тръгвам. Точно в този момент някой го потупа по рамото.

— Господин Хауърд ли чакате?

Джак се обърна и видя пред себе си дебелака от входа.

— Да, него чакам.

— Последвайте ме тогава — той се обърна без повече приказки и Джак видя поизтъркания гръб на сакото му. Допи питието си и забърза след мъжа през помещението на бара и една врата, скрита зад червена завеса. Хвърли поглед към зле осветения коридор и последва мъжа в една малка, тъмна стаичка. Вратата се затвори и той остана вътре, притеснен и напълно сам, като не знаеше какво да предприеме нататък.

Минути по-късно вратата се отвори и Хю се появи. Джак пристъпи към него и сграбчи ръката му, а на лицето му се изписа облекчение.

— Хю, стари приятелю, страшно се радвам да те видя! Бях започнал да се притеснявам, трябва да ти призная. Що за място е това? — той нервно се изсмя. — Това ли е представата ти за шега? Още в колежа си имаше своите странности — Джак отново се засмя, този път по-спокойно, и Хю леко се усмихна.

— Ела и седни, Джак — каза му. — Настани се удобно. Искам да ти покажа нещо — той заведе Джак до един от столовете пред голям, празен екран и двамата седнаха, а в душата на Джак отново се появи глождещо чувство на напрежение.

Хю кимна зад гърба му и на екрана се появиха първите кадри под пукащия шум на звука, записан с микрофон. Секунди по-късно Джак видя самия себе си със завързани очи в центъра на помещение, в което разпозна стаята на Нел — картина, последвана от едър план на голата блондинка на канапето. Скочи на крака, шокиран и объркан, и пристъпи към екрана, за да закрие образа. Гласът на Нел прозвуча от двете тонколони, разположени встрани от екрана, а след това се чу и неговият глас.

— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя. — Спри това нещо! Спри го! — погледна Хю, потресен и отвратен, след което отново се взря в екрана. — Спри го! — изкрещя отново, като този път лицето му бе изкривено от гняв. Хвърли се към Хю, сграбчи го и започна да го разтърсва, почти заслепен от придошлата в главата му кръв. Секунди по-късно стаята потъна в мрак. Проблясващите по екрана образи изчезнаха и Джак чу бесния ритъм на сърцето в гърдите си. Пусна Хю и скри лице в шепи.

— Копеле! — изсъска. — Гадно копеле!

Хю го наблюдаваше студено. Изчака Джак да възвърне част от самообладанието си, после се изправи, приглади костюма си и пристъпи към малък метален шкаф за документи. Отвори го, извади бутилка скоч и две чаши и наля солидни дози и в двете.

— Ето — подаде едната на Джак и забеляза как неговата ръка потрепери, докато я поемаше. Седна отново в мълчание, а Джак бършеше с кърпичка потта от лицето си.

Той най-после успя да се съвземе достатъчно, за да проговори, обаче не погледна Хю, а се взря някъде над главата му.

— Всичко ли си записал?

Хю кимна и Джак сякаш се смали пред очите му след този отговор.

— И какво искаш? — попита. — Колко? — отпи голяма глътка от питието си, за да събере мислите си. Нямаше смисъл да хленчи и да моли, съзнаваше, че това, което Хю притежаваше, би го съсипало. Освен това знаеше, че усилията, които Хю бе положил, за да го направи, означаваха сериозни намерения за изнудване. Хю изобщо не си играеше.

— Знаеше ли, че Алис е непълнолетна, Джак? — по устните на Хю пробягна подобие на усмивка. — Баща ти не беше ли скоро на подсъдимата скамейка по обвинения за прелъстяване на непълнолетна?

Джак с мъка преглътна и над горната му устна избиха ситни капчици пот.

— Колко? — повтори.

— Искам сто хиляди лири да бъдат прехвърлени по банков път в една сметка на Кайманите до петък — отвърна Хю.

Джак го погледна в упор, това, с което Хю разполагаше, струваше много повече. Записан на видеолента адвокат, който смърка кокаин и се чука с две жени, едната от които непълнолетна — това би предизвикало скандал, който би разтърсил всички юридически кръгове.

— Това не е всичко, нали? — отвърна с въпрос.

— Не, но за момента ще ми свърши работа — Хю извади пакета си с цигари и запали една. Със съвършена точност знаеше колко струва Джак, но не искаше парите наведнъж, това само би предизвикало подозрения — такова голямо разплащане наведнъж.

— Господи… — Джак извърна поглед и изпи на един дъх останалото уиски. След малко каза: — И кога ще поискаш още?

— Вероятно след около три месеца. Още петдесет в брой.

Джак се сепна.

— За какво, по дяволите, ти е всичко това, Хю? — искаше му се да извика. — Защо точно мен? Нали съм твой приятел? — обаче знаеше, че би било безполезно.

Хю присви очи. Нямаше причина да казва на Джак, но почувства ненадеен и непреодолим порив да се изфука, да се опие още повече от властта си. Искаше Джак да разбере колко умен бе всъщност.

— Направил съм сделка — изрече — с един господин от Колумбия. Съвсем чиста, платена от самия теб, без всякакъв риск за мен, чрез която ще стана изключително богат до края на годината — той хвърли цигарата си на пода и я изгаси с тока на обувката си. — Трябваше ми много време, за да я организирам, но мисля, че вече съм постигнал целта си.

Джак изпита непреодолимо желание да го удари. Хю сякаш очакваше поздравления, ала не му достигна смелост. Само се изправи и пристъпи към вратата. Трябваше да се махне оттук, усещаше горчивата жлъч в дъното на гърлото си. Щеше да събере парите чрез продажба на част от акциите си, въпреки лошите условия на пазара в момента. Отвори вратата и погледна в коридора навън.

— Ти си едно гадно копеле, Хю, и го знаеш — изрече през рамо.

Хю сви рамене.

— Това е по-добре, отколкото да съм пълен глупак, Джак. Поне винаги зная какво върша — той вдигна вежди и Джак избяга, затръшвайки вратата след себе си.

Хю започна да се смее. Не знаеше дали бе в резултат на това, че тази част от операцията бе приключила, че бе опиянен от постигането на отдавна замислените си планове или заради злобната наслада, че преследваше човек, когото винаги беше смятал за по-силен от себе си. Каквато и да беше причината, той се смя дълго и гръмогласно и ехото от смеха му се носеше след Джак по тъмния, олющен коридор, през задния вход и навън в мръсната, воняща алея зад бара, където шокът и страхът го връхлетяха с пълна сила и той се свлече надолу, опрял гръб на черната, мазна тухлена стена на сградата.