Мария Барет
Отмъстена (3)

Втора глава

Будилникът иззвъня пронизително и Ливи се обърна в леглото, с мъка откъсна съзнанието си от странния и прекрасен сън и протегна ръка, за да докосне Джеймс и да се увери, че той е буден. Напипа празно пространство.

Отвори очи, присви ги, за да се вгледа в циферблата, въздъхна тежко и положи усилия да се разсъни. Долови аромата от кафе, който се носеше от кухнята, и забеляза, че щората бе леко повдигната, за да пусне в стаята мъждивата ноемврийска светлина. Джеймс очевидно вече беше станал. Тя седна в леглото, прехвърли дългите си стройни крака на пода, после стана, загърна се в халата си и прекоси спалнята. Мина през светлата, просторна дневна и влезе в кухнята, където Джеймс четеше „Таймс“.

— Добро утро, скъпи.

Той нито вдигна очи, нито й отговори, но Ливи все пак се наведе и го целуна по върха на главата. Сипа си кафе, добави мляко и захар в чашата си и зачака Джеймс да забележи присъствието й в стаята. Няколко минути по-късно той отгърна на следващата страница и пак, без да я поглежда, попита:

— Искаш ли кафе?

— Вече си сипах — отвърна тя студено.

Сега вече той я погледна.

— О, да, наистина — усмихна й се с една от своите очарователни и полуизвинителни усмивки и сви рамене.

Въпреки раздразнението си Ливи отвърна на усмивката. Винаги го правеше.

— Рано си станал.

Той беше сгънал вестника и сега преглеждаше последната страница.

— Хъммм.

— Да не би нещо да се е случило в службата?

Джеймс най-сетне остави вестника, изправи се и за първи път тази сутрин я удостои с погледа и вниманието си.

— Нали знаеш, че никога нищо не може да се случи във Външното министерство, Ливи — изрече търпеливо.

— Да, разбира се — тя бе изрекла въпроса си на шега. — Защо в такъв случай си станал в ранни зори?

— Имам да свърша някои неща — излъга той. Пристъпи към мивката и постави съдовете си от закуската на плота встрани, като избягваше погледа й. — А сега, ако ме извините, госпожо Любопитка, трябва да се облека — той се обърна към вратата и отново се усмихна пресилено. — Да си виждала новия ми сапун за бръснене „Трампърс“?

— Да, прибрах го. Сложих го в… — Ливи спря насред изречението. Господи, разговорите им бяха толкова скучни напоследък! Почти не се виждаха, а когато бяха заедно, разговорите им бяха вяли и касаеха единствено ежедневни теми, свързани с домакинството и работата. — В шкафа в банята е — довърши тя.

Взе броя на „Таймс“ и чашката си с кафе и ги занесе в дневната, където се отпусна на един от тапицираните с бледокремава кожа дивани. Вдигна краката си на ниската масичка и за миг се взря през прозореца. Различи смътните очертания на ранобудните последователи на здравословния начин на живот, които се потяха по тренажорите зад стъклените стени на „Пийк Хелф Клъб“ на срещуположната страна на Кадоган Кусър и потрепери при мисълта за този вид усилия. Отпи солидна глътна от сладкото кафе и се настани по-удобно на възглавниците, разгърна вестника и зачете.

Двадесет минути по-късно Ливи стоеше на прага на спалнята и наблюдаваше как Джеймс приключва с обличането си за предстоящия работен ден. Той затъкна полите на раираната си риза от фин памук в панталона на тъмносивия си рипсен костюм и завърза копринената си вратовръзка в идеален възел с привични движения на дългите си елегантни пръсти. Вдигна възела до яката и приглади връзката, като провери дали е с подходящата дължина, преди да посегне към сакото си на закачалката. Облече го, сравни още веднъж дали цветовете на вратовръзката си подхождаха с копринената подплата, после извади една от четките от скрина, за да приглади назад косата си.

Ливи прекрачи прага на стаята, вдигна една отхвърлена като неподходяща риза и вратовръзка от леглото и ги занесе до гардероба на Джеймс.

— Какво не им е наред на тези двете? — попита.

— А? — той се извърна към нея. — О, не си подхождаха.

— Разбирам — в действителност изобщо не разбираше. Ливи притежаваше естествен усет за елегантност и нещо, което един журналист навремето бе нарекъл „небрежен шик“. Никога не се бе вълнувала особено от това, което обличаше, може би защото не й се налагаше — би могла да се увие и в чифт стари пердета и пак да изглежда фантастично.

— Ти по кое време ще тръгваш, скъпа? — Джеймс тършуваше в чекмеджето за подходяща кърпичка, докато говореше.

— О, не знам точно. По някое време следобед. Ще се отбия през службата за час, час и нещо, за да прегледам набързо интервюто, което правих миналата седмица, а Люси каза, че можем да обядваме заедно в „Цианис“, ако успее да се измъкне — Ливи се обърна, за да го погледне. — Нали знаеш, че все още можеш да промениш решението си и да дойдеш с мен този уикенд, ако искаш. Можем заедно да тръгнем довечера.

— Ливи — Джеймс пъхна кърпичката в джоба си. — Вече поне сто пъти сме говорили за това. Знаеш, че не си падам по уикенди, прекарани в семейна обстановка.

— Нито пък аз.

— Да, но съществената разлика тук е, че на мен не ми се налага да ходя задължително.

— Щеше да дойдеш, ако имаше някоя интересна личност, поканена там, нали?

— Да. Обаче този път няма да има, нали?

Ливи поклати глава. Само майка й, Питър и малкият й брат по майчина линия, Джайлс, щяха да бъдат в къщата в Съсекс. И тя ненавиждаше ходенето до там почти толкова, колкото Джеймс, но ако не идеше, майка й щеше да го направи на голям въпрос. Той прекоси стаята, сложи длани на талията й и положи глава на рамото й.

— Прекалено много време прекарваме разделени — промълви тихо тя.

— Това е цената на успеха — отвърна той, вдигайки глава. — Новата напориста звезда в света на телевизията, каквато си ти, Ливи, любов моя, трябва да прави някои жертви — той плъзна ръце надолу и обхвана дупето й. — Налага се все пак да поработиш за тази невероятна заплата, която ти дават, нали знаеш. В днешно време не раздават пачки само заради едно сладко дупе! — тя се усмихна и той се приведе, за да докосне устните й със своите. Тя изведнъж вдигна ръце и преплете пръсти в косата на тила му, като придърпа главата му по-плътно към себе си. Почувства топлотата на езика му, след което той рязко се отдръпна.

— Ще закъснея — прошепна и отдели тялото си от нейното. Свали ръцете й от тила си и се усмихна със същата небрежна, извинителна усмивка, която бе видяла по-рано. Целуна ги и добави. — Много ме изкушаваш, но…

— Дългът те зове — кимна тя.

След миг той вече бе до вратата, като изпъваше сакото си и затягаше вратовръзката. Изпрати й въздушна целувка от прага.

— Пожелавам ти приятно прекарване, скъпа — тя отново кимна. — Прати много поздрави на Мойра и Питър и фрасни един по главата на Джайлс от мен.

— Джеймс!!!

— Добре де, майтапя се! Чао, скъпа.

И тя понечи да му прати въздушна целувка в отговор, но него вече го нямаше. Чу как входната врата се хлопна и осъзна, че той беше тръгнал, преди да успее даже да му каже довиждане. Сви рамене и се запъти към банята. Липсата на страст в отношенията им не беше нищо ново за нея, всъщност нещата си вървяха по този начин от години.

Ливи прекрачи прага на банята, облицована със сив мрамор, натисна ключа встрани от вратата и обширното, елегантно пространство се озари от поток светлина. Застана пред голямото огледало над мивката и се взря в отражението си, осветено от две силни лампи, разположени странично. Пусна халата си да се свлече на пода и заоглежда всеки сантиметър от издълженото си стройно тяло, покрито със загар чак до малкия триъгълник от руси косми между краката й, след което прокара пръст от ключицата си надолу по заоблените гърди, плъзна го над плоския си корем и още по-надолу по гладките си бедра.

— Не е зле за жена на твоята възраст — каза на глас. — Напълно оправдава инвестицията от седем стотака годишно в „Холмс Плейс“^[1] — тя се усмихна на отражението си, но с доста вяла усмивка. Някак си не можеше да се отърси от чувството, че всичко това едва ли не отиваше на вятъра. Последният път, когато бяха правили любов с Джеймс, беше… Тя се замисли озадачена, мъчейки се да си спомни. Като сложеше пътуването си до Прага, което бе продължило почти цял месец, после почти денонощната работа, за да завърши предаването, а и пътуването на Джеймс до Париж… Ливи въздъхна и поклати глава. Е, когато и да е било, очевидно беше адски отдавна!

Пресегна се зад гърба си, за да вземе пухкава, бяла хавлиена кърпа от горещата тръба на парното и отвори вратата на кабинката на душа. Завъртя крана и остави водата да се оттече за момент, за да добие нужната температура, след което закачи хавлията до вратата и пристъпи под стремителната, вдигаща пара струя. Посегна към шишето с гел за душ марка „Кларинс О’Динамис“. Същевременно по навик бързо изтика проблема с Джеймс назад в съзнанието си.

 

 

На половин миля от това място, почти по същото време Джеймс влезе в една телефонна кабина на Слоун Скуеър, извади малко листче хартия от горния джоб на палтото си и набра номера. Беше нервен и ръката, с която придържаше слушалката към ухото си, се бе навлажнила от пот. Изчака да прозвучи свободният сигнал на линията и за кой ли път тази сутрин се запита защо, по дяволите, правеше това. Чу свободния сигнал още веднъж, после миг тишина и накрая онзи глас, който изгаряше от нетърпение да чуе от дни насам.

— Ало, Хю? Джеймс е — изрече и в следващия момент вече знаеше точно защо го правеше. Разсмя се, духът му бе окрилен от вълнение, каквото не бе изпитвал от години, и продължи нататък. — Хю, както се оказа, днес съм свободен за обяд. Извинявай, че така в последния момент, но дали не би могъл да успееш все пак?

Хю затвори телефона след обаждането на Джеймс и на устните му трепна малка усмивка на тържество. Нещата бяха потръгнали.

 

 

— Да разбирам ли, че вече знаеш?

Хю вдигна очи към Пол Робсън, старши застраховател, когото наскоро беше направил младши съдружник и който току-що уверено влизаше в неговия кабинет.

— Какво да знам? — Хю моментално застана нащрек. Робсън бе добър професионалист, но дяволски много си пъхаше носа навсякъде.

— „ИМАКО“!

Хю леко се отпусна.

— Разбира се, че знам, по дяволите! — сопна се той. В следващия момент бързо се усмихна. — Зная, че си младши съдружник, но кой все пак стои начело на тази компания?

Робсън постави на бюрото две папки. Изобщо не обърна внимание на държането на Хю — все пак не му плащаха такава внушителна заплата, за да придиря за добрите обноски на шефа си.

— Е, ето тук са всички подробности — отвърна той. — „ИМАКО“ искат да направят по-голяма застраховка този път и като имам предвид малките дялове, които поемахме досега, според мен вече можем да ги удовлетворим със застраховането на доста по-внушителна част от техния бизнес — той се усмихна. — Всичко е указано в документите.

Хю взе папките и прелисти набързо първата.

— Това вече бе обсъдено — каза.

— О, така ли? — Робсън бе изненадан. Той бе този, който се занимаваше предимно с нещата на „ИМАКО“ и се грижеше за повечето техни застраховки. Именно благодарение на старателното му презастраховане „Хауърд Ъндъррайтинг“ беше спечелил доста пари през изтеклата година. Това, че Хю бе действал зад гърба му, го караше да изглежда като нищожество и макар че не го показа, той се разгневи. — Каква част от техния бизнес реши да поемеш?

— Поех го целия.

Робсън се усмихна, като си мислеше, че Хю се шегува, ала след миг физиономията му се опъна.

— Нали не говориш сериозно?

Хю повдигна едната си вежда.

— Застраховка на стойност петнадесет милиона лири?

— Да. Някакви проблеми да имаш с това?

Робсън поклати глава.

— Да, имам проблем — отвърна. — Сега ще трябва да намерим адски много средства, за да покрием презастраховката, по дяволите! Това е проблемът! Всеки път поемаме по един малък пакет, по два до три милиона, а сега бум! Изведнъж взимаме целите петнадесет! Скокът не е ли малко височък?

Хю сви рамене.

— Така се правят пари в днешно време — отвърна студено.

— Ами аз? Къде, по дяволите, ще намеря тези средства за…?

— Не ти се налага! — прекъсна го Хю. — Аз лично вече покрих всичко.

Робсън се взря в Хю.

— Покрил си го?

— Да, единствено при това условие се съгласих да поема бизнеса.

— С кого?

Хю въздъхна, ненадейно раздразнен.

— С цяло ято малки застрахователни компании. Колкото можах да намеря — той взе отново папките и ги подаде през бюрото на Пол. — Не бих искал да бъда груб, Пол, но аз съм в правото си да взимам каквито и да е решения в тази компания. Мисля, че си наясно с това?

Робсън пое папките. Трябваше да излезе от този кабинет начаса, преди да изтърси нещо, за което по-късно щеше да съжалява.

— Да, Хю — отговори той, — разбирам — и без да добави нищо повече, се врътна на пети и излезе.

Хю се облегна назад в стола си и въздъхна дълбоко.

Знаеше си, че щеше да има проблеми с Робсън — всъщност това и беше едничката му истинска грижа. Счетоводителите правеха това, което им кажеше, плащаше им достатъчно, за да го правят, и никой друг не беше забъркан. Само този Робсън, той бе единственият, който можеше да създаде неприятности, единственият, който имаше възможност да открие, че Хю въобще не беше презастраховал бизнеса на „ИМАКО“. Не го беше пипнал с пръст.

Ако действително желаеше да задвижи онази сделка в Южна Америка, му трябваше внушителен тласък в счетоводните документи на „Хауърд Ъндъррайтинг“, а застраховката на „ИМАКО“ бе прекалено съблазнително предложение, за да го отхвърли. Налагаше се да убеди Мануело, че вече е влязъл в големия бизнес и че, като цар Мидас, до каквото се докосне, се превръща в злато. Трябваше да докаже, че може да му се има доверие. Освен това петролните химикали са стабилно производство и рискът никак не беше висок. Ако беше коя да е друга компания, той вероятно би бил изключително предпазлив, преди да предприеме такъв рязък отскок в тяхната застраховка, но не и с „ИМАКО“. Изкуствени торове, за Бога, каза си той и извади пакета си с цигари от чекмеджето на бюрото, за да запали една. Дръпна дълбоко от марлборото и се отпусна. Торове, помисли си, какви рискове би могло да има в тях?

 

 

— Добро утро, Рон! — Ливи влезе с устремна крачка в лъскавото фоайе на Сити Телевижън, обзаведено в черно и хром, и поздрави служителя от охраната, без да спира.

— Добрутро, Ливи! Каква прекрасна сутрин, а!

— Вярно! — тя пое нагоре по стълбите и Рон я съпроводи с поглед. Носят я страхотен чифт крачка, си каза той в очакване на стоплящата сърцето гледка на прекрасното й дупе, стегнато в черен клин от ликра под вталеното червено сако. Очите му продължиха да я следват нагоре по стълбите, неотклонно приковани в заоблените, чевръсти полуклъбца, докато тя не се обърна назад, достигнала почти края на стълбището, и каза:

— Май ще трябва да си купя по-дълго сако, за да ми покрива задника, ти как мислиш, Рон? — и като се усмихна на сконфузеното му изражение, продължи нататък, сви зад ъгъла и изчезна от полезрението му.

— Добро утро, Ливи!

— Привет, Бил! Добрутро, Сам! — Ливи метна чантата си на бюрото и се отправи към кафе машината. — Уха, Сам! Страхотни цайси!

Сам, асистентката на продукцията, повдигна яркорозовите рамки с бляскащи имитации на диаманти от очите си за миг и се усмихна.

— Подарък са. Нали се сещаш от кого?! — тя й смигна и Ливи избухна в смях.

— А ще ти даде ли назаем и някоя от престилките си заедно с букет гладиоли?

— Само ако въртя добри минети.

— Саманта!!!

— Ха, майтапя се. Шокирах Ливи Дейвис! Чу ли, Бил? Шокирах Ливи Дейвис!

— О, Сам, моля те! — Ливи изплези език и безсрамно го завъртя наляво-надясно, докато Бил не вдигна поглед. Остави Сам да се смее до припадък и продължи към машината. — Може ли да сипя на продуцента си кафе, какво ще кажеш, Бил?

— Да, благодаря. Чудесно.

— А на Сам? Чисто или с мляко, малко или двойно?

Сам почти успя да се съвземе, колкото да поклати глава, след което в помещението отново се разрази кикот.

— Ливи, за нещо специално ли си дошла? — попита я Бил. — Останах с впечатлението, че днес си взе почивен ден.

— Трябва да пътувам до Съсекс на гости на семейството си за почивните дни, но все пак реших, че би било добре да хвърля последен поглед на извадките от онова интервю с Мик и Вик, преди да тръгна. Те може и да са страхотни творци, но не могат и едно свързано изречение да скърпят! Освен това имам уговорка за обяд с една приятелка…

— О, Ливи, да не би да става дума за Люси Дийкън? — прекъсна я Сам.

— Да, точно с нея. Защо?

Сам посегна към пачката бележки встрани от компютъра й.

— Люси Дийкън се обади тази сутрин в осем и половина и хъм… — Сам зачете стенографираното. — Налага й се да замине за Шефилд за някаква делова среща днес следобед и много съжалява, обаче няма да може да обядва с теб. Каза, че ще ти се обади през почивните дни у вас. Това е.

— О, по дяволите! Е, жалко. Благодаря ти, Сам.

— А извадките от онова интервю са у нас в дневната, Ливи — Бил направи тъжна физиономия и извинително повдигна рамене. — Подхванах ги още снощи и си мислех този уикенд да поработя върху тях. Съжалявам.

Ливи доля вода върху съдържанието на малкото пакетче от фолио и се опита да запази бодростта си. Разнесе се ухание на почти свежо кафе и тя отпи глътка от своята чашка, преди да добави мляко в тази на Бил. Цялата подредба на сутринта й ненадейно се бе разпаднала и й се налагаше да замине за Съсекс по-рано като резултат от това. Занесе чашките във вътрешността на офиса и подаде на Бил неговата, преди да седне зад бюрото си.

— Остава ми поне пощата — рече с раздразнение, но после реши да се обади на Джеймс и да види дали той бе свободен за обяд. Рядко се срещаха по време на работния ден, но този път може би той щеше да направи изключение. Всичко би било по-добро от цял следобед, прекаран в градината с майка й, която щеше да говори безспир за Питър и Джайлс, сякаш родният й баща никога не бе съществувал. Взе телефона и набра номера на Джеймс. Той вдигна слушалката само след две иззвънявания и тя се усмихна, като чу мекия дълбок тембър на гласа му.

— Джеймс, аз съм.

— А, Ливи. Какво си забравила пак?

Тя забеляза покровителствения му тон, но се опита да не му обръща внимание.

— Чудех се дали не би искал да обядваме заедно.

— Какво, днес ли?

— Да, днес — Ливи продължаваше да потиска раздразнението си.

— Опасявам се, че не мога. Вече имам уговорка.

— Оо — тя изчака той да обясни по-подробно, но Джеймс не добави нищо повече. След няколко мига тишина Ливи каза: — Няма значение. Просто ще тръгна по-рано, отколкото бях планирала.

— Добре.

Ливи си помисли, че Джеймс й звучеше малко странно, но не й се искаше да го обсъжда по телефона от службата, особено като се имаше предвид, че Сам се навърташе наоколо.

— Е добре, значи ще се видим в неделя вечерта.

— Аха, дотогава — кратка пауза, после: — О, да, и приятно прекарване, скъпа.

— Благодаря.

— Чао — връзката прекъсна.

Ливи поседя, загледана в слушалката за момент, преди да я остави на вилката, и накрая каза:

— Е, значи така! Това е!

Взе купчина писма и някои снимки от изявите й в обществото през изминалата седмица и ги пъхна в чантата си.

— Ще тръгвам — викна към Бил. — Ще се видим в понеделник сутрин — изправи се и забеляза озадачения израз на лицето на Сам, но бе прекалено подразнена от разговора си с Джеймс, за да се опита да го разсее с някоя шеговита забележка. Извърна се и се позабави за миг, докато закопчее катарамата на раницата си Армани, после я преметна през рамо и мина покрай бюрото си към вратата. — До понеделник, Сам. Не прави нищо, което аз не бих направила!

Сам изсумтя.

— Даваш ми истински картбланш, Ливи!

Ливи не можа да сдържи усмивката си.

— Доскоро — изрече за последен път и изчезна през вратата.

Сам погледна към Бил.

— Джеймс или предстоящият уикенд в Съсекс? — попита.

Бил вдигна очи към тавана.

— Този скапаняк, приятелят й, на първо място, пък освен това и спомените за Брайън, бих казал.

Сам кимна. И двамата знаеха, че почивните дни при семейството й обикновено напомняха на Ливи за баща й, което даже след дванадесет години бе болезнено. Бил сви рамене и Сам отново кимна в отговор. Освен това и двамата знаеха, че Ливи беше независима натура и Джеймс просто изяждаше част от личното й пространство. Обаче никой от двамата не дръзваше да й го каже.

Като слезе в подземния паркинг, Ливи натисна бутона на алармената сигнализация, който бе на ключодържателя й, и централната система за заключване на BMW-то й се отблокира с щракване. Отвори вратата към задната седалка и хвърли чантата си, после заобиколи до страната на шофьора и се плъзна зад волана. Завъртя стартера, моторът измърка и се пробуди, а заедно с него се включи и стереоуредбата. Гласът на Дина Каръл зазвуча в колоните. Ливи мина на задна, завъртя волана и се огледа назад. Забеляза прореза в изкуствения мек гюрук на колата и спря за миг, като си спомни с усмивка разговора, който бяха провели преди няколко месеца с Фрейзър Стюарт, тъкмо след покупката на колата.

— Мек гюрук, а, Ливи? — беше избухнал той. — Май главата ти е омекнала, ако питаш мен, по дяволите! И колко време мислиш, че ще оцелее това чудо в Лондон?

— Около шестнадесет часа, Фрейзър! — изрече Ливи на глас в празния автомобил и се ухили. Покривът бе разрязан още през първата нощ, след като бе купила колата, а после още на два пъти. Не че някога би признала пред Фрейзър, че бе имал право, нали си имаше гордост, проклет всезнайко! Излезе на заден ход от мястото си за паркиране, подкара към будката на охраната и показа на човека зад стъклото червения си пропуск. Бариерата се вдигна и тя потегли. Може би ще му се обадя довечера, каза си, и увеличи звука на касетофона. Сума време не се бяха чували. После се сети, че никога не й беше удобно да използва телефона у майка й и Питър, така че отхвърли мисълта от съзнанието си.

Усили музиката още малко и ускори към светофарите. Беше нетърпелива най-сетне да се измъкне на широката магистрала. Може би отиването у дома все пак си имаше своите предимства.