Мария Барет
Отмъстена (29)

Двадесет и осма глава

Пол Робсън седеше на една пейка във „Финсбъри Съркъс“ и наблюдаваше играчите на боулинг. Беше първият слънчев ден на март, пролетта витаеше във въздуха и едно момиче по рокля и жилетка играеше с приятеля си на съвършената гладка зелена настилка. Нея никак не я биваше в играта, обаче приятелят й явно нямаше нищо против. Всеки път, щом тя сгрешеше, той имаше възможност да мине зад нея и да й покаже за пореден път как да се цели с топката на боулинга, като плавно повдигаше ръката й и трябваше да придържа ханша й с длан, за да не загуби равновесие. Тя му се усмихваше толкова безгрижно и обичливо, че Робсън си каза мислено: „Пустия му късметлия!“

Отмести очи, осъзнал, че ги беше зяпнал втренчено, и погледна надолу към недоядения сандвич в ръцете си. Пусна го в хартиения му плик и го остави на земята в краката си. Всъщност не беше гладен. Чудеше се защо си правеше труда да се преструва всеки ден, като си купува нещо за обяд, когато прекрасно знаеше, че няма да го изяде. Почти нищо не ядеше от седмици насам. Приведе се напред на пейката и се взря между коленете си в земята, опитвайки се да я задържи в равновесно положение. Чувството, че му се повдига и киселините в стомаха му се поуталожиха. Робсън си пое дълбок дъх. Какви ги вършеше? Беше на тридесет и две, а се страхуваше всеки ден и във всеки един момент от деня. Беше изплашен до смърт.

Щеше му се никога да не беше виждал онази дискета. Щеше му се, както си го беше пожелавал стотици пъти през последните две седмици, да можеше да го забрави, да можеше да го отдалечи от себе си, но напразно. Просто не беше такъв тип. Не можеше да изключи от работата, от задълженията си, затова и винаги беше толкова добър в професията.

„Хауърд Ъндъррайтинг“ бе основана като компания за пране на мръсни пари от наркотрафик и това беше неоспорим факт, от който не можеше да избяга. Главните имена в синдиката, всичките, които знаеше, бяха заподозрени във връзки с наркокартела, престъпници, според документите от разследването на Ломан. Бяха бразилци, колумбийци, съвсем законни бизнесмени в регистрите на „Лойдс“, всичките с напълно стабилно финансово покритие, преференциални постъпления и редовни документи, които да отговарят на изискванията. Как, за Бога, беше станало всичко? Как Хю беше успял да го организира?

Робсън отново си пое дълбоко дъх и вдигна очи към парка. Това беше другото нещо, към което бе привикнал — винаги да поглежда през рамо, за да провери дали някой не го следи. А в едно с него и навикът да си ляга много късно, да изчаква Ани да заспи, за да не се налага да я люби, за да не забележи тя колко дълго лежи буден, втренчил широко отворени очи в мрака, опитвайки се да осмисли нещата.

Разбира се знаеше по какъв начин Хю бе успял да организира цялата схема, а до известна степен можеше да разбере и причините му. Логиката бе очевидна. Да направи състояние, след което се оттегли, да речем, на тридесет и пет, на някое топло място с толкова нули в банковата сметка, че да му стигнат до края на дните. Оперирането с Южна Америка бе изкусителен, огромен и корумпиран бизнес, а Хю бе умен, прекалено умен и амбициозен може би, за да чака да се изкачи на върха по трудния начин. Робсън не го винеше за това — може би и той самият би направил същото, ако му се бе открила подобна възможност — обаче го мразеше, и то силно. Хауърд беше копеле и той не можеше да се отърси от чувството, че навярно имаше още много, което не знаеше, затова сигурно и бе толкова изплашен? Бизнесът с наркотици беше опасна територия, в това отношение не хранеше никакви илюзии. Изключително опасна, както Ломан вече бе открил за себе си.

Като вдигна очи, Робсън видя, че момичето и приятелят й си бяха отишли, а слънцето се бе скрило зад голям, сив облак. Навярно бе седял така доста дълго, напълно бе изгубил представа за времето. Изправи се, вдигна плика с отхвърления си обяд, пусна го в кофа за боклук на излизане от парка, още една похарчена напразно петарка. После пъхна ръце в джобовете си, озърна се за пореден път и се отправи обратно към офисите на „Лойдс“.

Минаваше два, когато Робсън прекрачи прага на офиса. По това време трябваше да е във фирмената ложа в „Лойдс“, но като се бе отбил там, му бяха казали, че Хю го чака във фирмата и иска да го види насаме по неотложен въпрос. Начаса. Беше се потил обилно по целия път от „Сейнт Мери Акс“.

— Хю? — той застана на прага на личния кабинет на Хауърд. — Искал си да ме видиш?

Хю вдигна глава.

— Да, влез и седни, Пол.

Робсън направи каквото му казаха.

— Говорих с Дерек Дорси по телефона. Той иска да му се обадиш.

Робсън почувства как напрежението в гърдите му се поуталожи. Пое си дълбоко дъх. Никакъв Ломан, никаква дискета, никакви въпроси, на които да не може да даде отговор. Облекчението се разля по него като топла вълна.

— Ще го направя веднага — отвърна и понечи да се изправи.

— Само един момент. Не съм свършил — Хю се стараеше да запази безизразен вид, но всъщност бе напрегнат. — За какво всъщност става дума? — попита. — Защо Дорси е толкова припрян?

Робсън отново седна. Нямаше никакво намерение да отговаря напълно откровено на този въпрос. „ИМАКО“ бяха подложени на рутинно разследване, но беше малко вероятно нещо нередно да излезе от него. Те бяха дарили предостатъчно средства на консервативната партия, за да предотвратят всякакви изненади, и държаха в джоба си по-голямата част от членовете на парламента. „Хауърд Ъндъррайтинг“ бяха направили добра печалба от тази сделка, всъщност фантастична печалба. След първоначалните тревоги преди няколко месеца Робсън се бе позанимал с нещата, след което ги беше оставил на естествения им ход. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, в действителност не бе намерил време да мисли повече по този въпрос, но смяташе, че така или иначе нещата бяха под контрол. Освен това Хю имаше доста добро ниво на презастраховка. Вярно, бяха поели огромен пакет от бизнеса им, но нали имаха отлично покритие, самият Хю се беше погрижил за това.

— Министерството на хранително-вкусовата промишленост и селското стопанство изследва един от торовете на „ИМАКО“ — отвърна Робсън. — Съществуват известни опасения за един-два от химикалите, използвани там, но само толкова — „известни опасения“. Има много малка вероятност нещата да отидат по-нататък от рутинното разследване. Както аз виждам положението, това просто е обичайната проверка на здравния отдел.

— Тогава защо все пак Дорси е толкова припрян?

Робсън сви рамене.

— Доколкото ми е известно, не би следвало да бъде. Следя тази сделка от самото начало и всичко ми се струва съвсем спокойно и нормално.

Хю почука с писалката си по предните си зъби и звукът от удара на метал върху емайл опъна нервите на Робсън.

— На каква стойност е застраховката им? — попита той.

Робсън се смая. Хю прекрасно го знаеше, нали сам я бе разхвърлял за презастраховане.

— Петнадесет милиона — отвърна напрегнато, — но нали ти…

— Да, знам, просто бях забравил — сопна му се Хю. Та това се беше случило преди доста седмици, и то насред сделката му с Мануело, а Хю вече никак не бе убеден, че бе взел правилното решение. Със сигурност знаеше, че не беше презастраховал покритието, но нямаше нужда да споделя това с Робсън. Щом нещата бяха под контрол, „Хауърд Ъндъррайтинг“ нямаше за какво да се тревожи, нито какво да губи. Биха могли да извършат презастраховането и с по-късна дата. — Не мога да помня всяка проклета цифра във фирмата, я! — възкликна нападателно. Озадаченият поглед на Робсън, впит в него, го раздразни.

Това едва ли можеше да се нарече една от „всички проклети цифри“, каза си Робсън, нали беше най-крупната им застраховка в историята на фирмата, но реши да премълчи. В дъното на съзнанието му тихичко, но пронизително зазвъня алармен сигнал.

— Има ли и нещо друго, Хю? — попита.

— Не. Само ме дръж в течение на нещата, ако обичаш. От този момент нататък искам да имам информация за всяка стъпка на „ИМАКО“. Ясно?

Робсън отново сви рамене. Това едва ли беше необходимо, но щом Хю го желаеше… Аларменият сигнал вече бе започнал да звучи по-силно, когато се изправи и издърпа стола си назад.

— Ще ти звънна по-късно, Хю. Сега се връщам на пазара.

— Хубаво — Хю кимна и Робсън се извърна да си върви. — И ще ме уведомиш за какво те е търсил Дорси — извика Хю след него — веднага щом говориш с него.

— Да, разбира се — ненадейно възникналият интерес на Хю към „ИМАКО“ го раздразни — все едно че без това си нямаше достатъчно тревоги!

Робсън пое по коридора към приемната, като си мислеше, че обаждането на Дерек Дорси можеше и да почака. Вече закъсняваше за уговорена среща с брокер на борсата, а и за нищо на света нямаше да подскача като послушно пале, щом Хю му подсвирне.

 

 

Фрейзър си записа нещо, подчерта го, след което превключи екрана на компютъра на следващата страница от документа, вглеждайки се в информацията пред очите си. Беше късно, работеше над това, откакто беше приключил работният ден в редакцията, и очите го боляха от синкавия отблясък на екрана. Отмести поглед за момент, свали си очилата и уморено прокара длани по лицето си, преди отново да ги сложи и да поднови работата си. Трябваше да открие някаква връзка, убеден беше, че такава съществуваше. Шестото чувство му подсказваше, че „ИМАКО“ започваха да се паникьосват и затова би следвало да има сериозна причина. Записа името Маккрийди най-горе на страницата в бележника си и се зачете в документите по делото, като си водеше изчерпателни бележки и се опитваше да съзре някаква връзка между него и останалите съдебни искове срещу „ИМАКО“, за които бе помагал. Безуспешно.

Във всичките съдебни жалби, които бяха повдигани срещу компанията през годините, Фрейзър не бе успявал да аргументира отчетлива причина, която да ги свързва и която да може да бъде проследена до този тор, макар да беше убеден, че именно той бе виновен за тях. Кожни оплаквания и остри дихателни проблеми, дори смърт — всички те биха могли да бъдат причинени от един и същи токсин, но нямаше начин да ги свърже. Всички тъжители произхождаха от различна среда. Вярно, всички имаха някаква връзка с „ИМАКО“ — бяха или работници в завода или членове на семействата им — обаче не се бяха занимавали с този тор, с изключение на Маккрийди с неговата емфизема. Той бе работил в отдела за химически отпадъци, но освен това пушеше и по четири кутии дневно и от медицинска гледна точка нямаха никакви реални основания за иска.

Фрейзър записа с равния си почерк последната точка в бележките си и тегли чертата — беше приключил за този ден. Изправи се, протегна ръце зад гърба си и отпусна напред глава, за да изпъне схванатите мускули на врата си. Приведе се към компютъра, запамети документа и изключи машината, след което извади дискетата и я прибра в найлоновия й плик. Отдавна минаваше девет и се чувстваше смазан от умора. Останалото щеше да довърши сутринта. Посегна да подреди книжата по бюрото и в следващия момент чу как порталът към главната зала се затръшва. Вдигна очи и съзря Бет, застанала до самия праг в полуосветеното помещение.

Стегна се, защото не знаеше каква реакция да очаква от нея след предишната вечер, когато я беше изпроводил, облечена набързо, след вяли извинения, нетърпелив да се отърве от нея, за да хукне след Ливи. Помисли си, че му предстои бурна сцена, която напълно беше заслужил с държането си. Пристъпи към вратата на кабинета си, отвори я и я повика:

— Бет? Заповядай, влез — тя кимна и се запъти към него.

Бет беше размишлявала дълго и усилено как точно да подхване нещата. При обичайни обстоятелства, без заплахите на Дорси, щеше да изхвърли случката от главата си и просто да заличи Фрейзър от паметта си. Пфют! Без повече да се сети за него. Това й се удаваше, никога не се окайваше за грешките си, станалото станало, просто ги изтриваше и започваше отново на чисто. Обаче Дорси я беше изплашил. Той действително разполагаше с компрометиращи сведения за нея и тя знаеше, че с него шега не бива. Ако тръгнеше да затъва, определено щеше да завлече и нея със себе си, затова Бет нямаше да позволи да се случи подобно нещо, при никакви обстоятелства. Ето защо беше дошла тук, за да спаси каквото може от останките, въпреки че никога не би го пожелала доброволно. Този път се беше появила с твърдото намерение да получи това, което искаше.

Бет влезе в кабинета, позволи на Фрейзър да я целуне по бузата и се настани на неговия стол зад бюрото. Вдигна очи към него и се усмихна.

— Слушай, Бет — Фрейзър изпитваше крайно неудобство и не можеше да я погледне в очите. — Хъм… Просто искам да ти се извиня за…

— Да го забравим — изрече тя припряно, за да го прекъсне. — Нека кажем, че се получи крещящо недоразумение — тя изчака той най-сетне да я погледне в очите. — Съгласен?

Фрейзър почервеня, като се сети за снощната гледка, която му беше предоставила.

— Съгласен — отвърна, недотам убедено, — ще те разбера, ако кажеш, че не желаеш повече да ме видиш.

Бет се засмя ведро и размаха ръка, сякаш забележката бе съвсем излишна.

— О, Фрейзър, не драматизирай нещата излишно! Просто се разминахме в тълкуването на сигналите. Нищо чак толкова ужасно не е станало, няма обидени, няма наранени, поне аз не съм — тя свали с плавен жест палтото от раменете си. — Виж, за това, че разстроих Ливи, искрено съжалявам — Бет повдигна вежди многозначително. — Тя явно го прие доста тежко.

Фрейзър се наежи при споменаването на името на Ливи. Поведението й го беше влудило и помежду им бе царяло арктическо мълчание през целия ден.

— Не се тревожи за Ливи — вметна студено, — тя вече е голямо момиче и може да се оправя и сама.

Бет повдигна рамене и се взря в книжата, пръснати по бюрото.

— И върху какво работиш чак до толкова късно в офиса? — попита, плъзгайки пръст по бележника му. — „ИМАКО“? Господи, Фрейзър! — вдигна поглед към него. — Защо, за Бога, ти е притрябвало да се занимаваш със старите съдебни случаи на „ИМАКО“?

Фрейзър направи крачка напред, за да си вземе бележника, но в следващия момент размисли, понеже реши, че така пак щеше да изглежда напрегнат и груб.

— Разчиствам нещата — отвърна. — Гледам кое да изтрия и записвам само най-необходимото.

Бет го изгледа въпросително, след което отново се взря в страницата.

— Маккрийди. Ха, това е един от случаите, с които и аз се занимавах. Помня го много добре. За какво става дума, Фрейзър? Не бих ли могла да ти помогна с нещо?

Фрейзър въздъхна и пристъпи напред, за да се облегне на ръба на бюрото. Нямаше нищо лошо, ако кажеше на Бет, действително имаше нужда да поговори с някого по въпроса.

— Честно казано, Бет, и аз самият не знам за какво точно става дума — той взе бележника и се загледа в страницата. — Едно птиче ми подшушна, че торът, произвеждан от „ИМАКО“, се изследва от здравната комисия. Отдавна имах подозрения, че нещо с него не е наред, но никога не съм успявал да го докажа. Затова преглеждам всички стари дела, за да видя не съм ли пропуснал нещо, каквото и да е, някаква връзка, макар и смътна, която да може да обедини всички искове срещу тях и в крайна сметка да отведе и до химикалите, използвани за производството на тора — той сви рамене. — Опасявам се, че ударих на камък. Нищо не можах да открия, пак съм като в мъгла.

— Но въпреки връзката в сходните симптоми, доколкото си спомням, нито един от заболелите не е имал еднакъв контакт с химикалите — възпротиви се Бет. — Някои от тях даже не са работили в близост до химическия цех на завода. Има ли някаква друга причина, която да те е подтикнала към този извод?

Фрейзър поклати глава.

— Всъщност нищо определено. Като оставим настрана факта, че комисията ги разследва, нямам нищо друго налице. Просто инстинктивно чувство, нищо повече — усмихна й се. — Аз съм като шотландски териер — вкопча ли зъби в нещо, няма пускане!

Бет се разсмя.

— Прекрасно си те представям като западно шотландска бяла — отвърна, — с малко карирано палто! — двамата се засмяха. — Както и да е, „ИМАКО“ не уредиха ли всички тези случаи, без да стигат до съдебната зала?

— Да. Но това, само по себе си, е подозрително, не смяташ ли? Ако няма какво да крият, защо ще си правят този труд?

— За да държат глутницата напористи журналисти настрана, ако питаш мен — отвърна Бет. — Добри намерения, нежелание да настройват местната преса срещу себе си, чувство на отговорност и загриженост за добруването на служителите си. Може да има хиляди причини, Фрейзър.

— Ти на чия страна си? — той се усмихна.

— На ничия. Правех медицински прегледи на пациентите и предоставях сведения от медицинска гледна точка. Тогава не открих нищо нередно, а и сега, честно казано, не виждам.

Фрейзър се вгледа в нея. Тя беше добър специалист, уважаван, с отлична репутация, а беше и трезвомислеща жена, преценяваше нещата от всички ъгли. Може би той бе прекалено ангажиран емоционално, може би търсеше нещо, което изобщо не съществуваше, само защото му се искаше да е там.

— Да, може би прекалявам — изрече. — Както и да е, вече приключих за днес. Може ли да те черпя едно питие, Бет?

Тя се взря в него за момент, сякаш обмисляше предложението му, след което поклати глава. Беше получила това, за което бе дошла, нямаше смисъл да си губи повече времето тази вечер.

— Благодаря за поканата, Фрейзър, но няма да мога. Утре денят ми започва много рано, пък и наминах просто, за да се изясним.

Той се изправи.

— Благодаря ти, Бет, за добрата воля… — направи пауза — … и още веднъж извинявай.

Бет си облече палтото, заобиколи бюрото откъм неговата страна и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Няма проблеми — промълви.

Той сложи ръка на тила й, задържа я за момент, след което се наведе и я целуна дълго и настойчиво по устните.

— Бет?

— Хъммм — тя отвори очи.

— Ще има ли и друга?…

Бет постави длан на устните му и плавно се отдели от него.

— Да — отвърна му, — убедена съм, че ще има — и като се обърна, се усмихна през рамо към него и излезе от кабинета. Дерек щеше да бъде доволен, щеше да му се обади веднага.