Мария Барет
Отмъстена (34)

Тридесет и трета глава

Наближаваше три и следобедната светлина бе започнала да помръква. Докато Пол Робсън прекосяваше Лондон с едно такси, в Абърдийн Фрейзър приключваше срещата с редактора си.

— Е, това горе-долу представя нещата — изрече той и погледна часовника си. Откакто Робсън си беше заминал, чакаха резултатите от лабораторията и Фрейзър нетърпеливо искаше пак да позвъни там, за да провери дали няма нещо ново.

Гордън кимна.

— Ху-убаво — той се обърна към Ливи. — Мислиш ли, че Джени е наясно с това, дето го прави, а? — попита я, имайки предвид нейния проект за нова рубрика.

— Да, така мисля. Обсъдихме нещата по-рано днес. Тя разполага с всичко, само трябва да го подреди, пък и Мич е наясно с нещата.

— А, да, Мич — проточи Гордън неопределено. Днес беше вторият ден, в който Мич нямаше да дойде на работа. Беше позвънил, за да каже, че е болен. Никой не го беше виждал от екскурзията с хеликоптера. Гордън не беше впечатлен — според неговите стандарти човек трябваше да е на смъртно легло, за да не дойде на работа.

— Мисля, че ще е най-добре да му звънна — бързо изрече Ливи. Въобще не се беше сещала за Мич през последните двадесет и четири часа. Беше така ангажирана с аферата около „ИМАКО“, а после и с наученото от Пол Робсън, че в главата й цареше истински хаос. — Ще го направя веднага — измърмори и се изправи. — Връщам се след малко.

Тя излезе от офиса и през стъклената преграда Фрейзър проследи с очи отдалечаването й през откритото пространство на главната зала и настаняването й зад собственото й бюро.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш, Фрейзър — каза Гордън. Не беше наясно с всички подробности, но определено имаше представа за това, което се мътеше.

Фрейзър с изненада откъсна поглед от Ливи и се обърна към него.

— „ИМАКО“ е огромна компания. Те не биха приели намеса в техните работи, без да дадат отпор. Ставал си свидетел на това и преди, помниш ли?

Лицето на Фрейзър потъмня.

— Да, помня — отвърна. Гласът му беше добил твърди нотки. — Само че този път те няма да се измъкнат безнаказано.

Гордън повдигна вежди.

— Бъди внимателен — предупреди го той. — Това е всичко. Пази си гърба.

Фрейзър ненадейно се усмихна. Разбираше, че Гордън бе много загрижен за него и му беше благодарен за това.

— Благодаря — отвърна, — ще…

Прекъсна ги рязко почукване по стъклената врата.

— Хъм, извинете ме. Фрейзър, може ли да разменим две думи? — Анди Робъртс стоеше едва прекрачил прага на кабинета. Очевидно беше нервен.

— Разбира се, Анди. Заповядай, влез.

Гордън кимна на Фрейзър и се изправи.

— Значи ще поговорим по-късно — и той излезе от офиса, изпращайки една от най-кратките си усмивки по посока към младия репортер.

Анди Робъртс влезе в кабинета и сковано се отпусна на ръба на стола пред бюрото на Фрейзър. Фрейзър го зачака да заговори.

— Фрейзър, дължа ти извинение — подхвана той. Фрейзър си премълча, доста отчетлива представа имаше за това, което щеше да последва. — Страхувам се, че интересът ми към „ИМАКО“ не отмря в деня, когато говорихме с теб — продължи Анди. — Аз… хъм… ъ-ъ… поддържах връзка с моя човек и продължих да държа положението под око — младши репортерът очевидно беше притеснен. Направи пауза, втренчи поглед в краката си и след известно време продължи. — Всъщност, хъм, смятам, че попаднах на нещо доста сериозно и имам нужда от съвет.

Фрейзър запази мълчание. Беше очаквал, че един млад репортер не би се отказал току-тъй от подхваната история за статия, но изобщо не беше очаквал това да доведе до някакви резултати.

— Мисля или по-скоро имам причини да вярвам, че съществува някакъв проблем с производството на бензотитрина, нещо, за което МХВПСС няма никаква представа. Подозирам, че „ИМАКО“ са подлагали на тестове този химикал от доста време и че резултатите от тези тестове старателно се прикриват.

Фрейзър сепнато се наведе напред.

— Какви тестове? — попита.

Анди сви рамене.

— Не знам точно. Даже не съм стопроцентово убеден, че това действително се случва, но ще бъда, когато моят човек ми се обади. Той… хъм… — Анди се поколеба за миг. — Той днес ще провери нещата със сигурност, затова ми трябва съвет. Ако подозренията ми се потвърдят, ще ми трябва някакво доказателство, за да изляза във вестника със статията и… ами-и реших, че ще е най-добре да се обърна към теб.

— Правилно си решил — отвърна Фрейзър. — Забъркал си се в дяволски сериозна работа.

Анди Робъртс примигна трескаво няколко пъти, но с нищо друго не издаде нервността си.

— Колко те оръси „твоят човек“ за информацията? — попита Фрейзър.

— Още не съм му платил — отвърна Анди.

— А колко иска?

— Някъде от порядъка на две хиляди лири. Ако наистина ме снабди с неоспорима информация.

Фрейзър затропа с химикала си по бюрото и присви очи.

— А мислиш ли, че е благонадежден? Да не би да ти подхвърли някоя лъжлива следа?

— Не, в никакъв случай. Може да му се има вяра.

— Добре. Ако информацията се получи, ще уредя парите да ти бъдат отпуснати, в какъвто вид ги поиска той.

Анди Робъртс бе поразен. Очакваше най-малкото да го навикат, а в най-лошия случай да го уволнят.

— Но аз си мислех, че…

— Не, всъщност ти изобщо не си мислил, Анди — прекъсна го Фрейзър. — Но както се случи, твоята информация идва в най-подходящия момент. Късметлия си — той пусна химикала на бюрото си и се наведе, за да извади няколко папки от чекмеджето. — Това не е просто материал за статия, Анди, вече не. Сега тук е заложено адски много. Кога ще се чуеш с твоя човек?

— По някое време днес следобед.

— Хубаво. И ако тестове действително има, как си решил да получиш доказателства за това?

— Моят човек ще го уреди — Анди отново се поколеба, но все пак добави: — Измислил е някакъв план за това как да ме пусне в лабораторията и как да изляза впоследствие.

— Влизане с взлом?

— Да, ъ-ъ… предполагам, че и така може да се каже… — Анди се изчерви и извърна очи.

Фрейзър постави купчината папки от неговата страна на бюрото.

— Това тук е всичко, което сме събрали за „ИМАКО“ до момента. Искам да му хвърлиш един поглед и да си изясниш каква е нашата гледна точка за събитията. Чакам телефонно обаждане от един приятел, който работи в службата по чистотата на водоизточниците. Той изследва една проба, взета горе от Корийн Хилс. После имаме намерение да открием някакъв начин да влезем в „ИМАКО“, за да разберем какво става там.

Анди взе първата папка и я разлисти.

— Кой влиза в това множествено число?

— Ливи Дейвис и аз. Ливи сглоби доста голяма част от информацията по случая.

Анди кимна и вдигна очи.

— Всъщност не е задължително да ми казваш всичко това, нали?

— Така е — Фрейзър отново беше започнал да почуква с химикала, просто не можеше да удържи ръцете си в едно положение. — Обаче не желая да рискувам нещата да се объркат. По-добре ще е да работиш с мен, като знаеш какво става, отколкото да ми се пречкаш — той спря почукването за момент и задържа химикала във въздуха. — Когато казах, че нещата са сериозни, Анди, не драматизирах излишно положението. Трябва да си наясно, че ако всичко се потвърди, тези заводи ще трябва да бъдат затворени и химикалите им ще бъдат спрени от производство. Според мен шефовете на „ИМАКО“ изобщо няма да се потрудят да обсъждат с нас нещата по цивилизован начин.

Анди кимна и понечи да се изправи.

— И ще четеш тези документи тук — натърти Фрейзър. — Те остават само в моя кабинет или на разположение на Ливи. Ясно?

Анди отново седна.

— Ще те оставя да се запознаеш с тях на спокойствие — Фрейзър се изправи и се протегна. — Ще кажа на Ливи за новото развитие на нещата — той пристъпи към вратата. — Искам да приключа с всичко това до тази вечер. Трябва ли да се обаждаш на някого?

— Не, не мисля.

— Е, ако трябва, ти предлагам да го направиш — Фрейзър хвърли поглед към Ливи, после пак се взря в Анди. — Защото имам ужасното чувство, че ни предстои една дяволски дълга нощ.

 

 

Ливи говореше по телефона и същевременно си водеше записки, когато Фрейзър се приближи към нея и седна на края на бюрото й. Тя вдигна очи към него, смръщи се разтревожено и продължи да говори. Той се наведе, за да разчете надрасканото. След малко я потупа по рамото и тя каза:

— Мич? Ще останеш ли там още няколко минути? Ще ти звънна след малко, става ли? — тя зачака отговора му. На Мич сякаш му трябваха векове, за да събере сили да отговори. — Добре — добави Ливи. — Гледай да стоиш на топло — после затвори.

— Какво е това? — Фрейзър вдигна надрасканото листче. — Температура, треска, затруднено дишане, чувства сякаш през гърдите му е стегнат ластик?… — той беше разтревожен. — Ливи? Какво става?

— Мич — отвърна му тя. — Никак не е добре. Мисля, че… — тя направи пауза и се замисли за миг. — Според мен е свързано с водата на Корийн Хилс — завърши. — Не мога да твърдя със сигурност, но той пи от тази вода, от потока, който видяхме, и е болен, откакто сме се върнали, не може да стане от леглото — гласът й леко потрепери и Фрейзър постави длан върху ръката й. — Чувствам се толкова виновна, Фрейзър! — възкликна тя. — Изобщо не се сетих за Мич. А през цялото това време той е бил сериозно болен — Ливи се взря в бележката. — Ще трябва да се постарая да му намеря лекар. Та той не е регистриран при никого, казва, че никога не е боледувал! — тя тръсна глава. — Трябва да е от клиниката в неговата част на града, нали? От другаде не биха дошли.

Фрейзър не отговори, бе потънал в размисъл.

— Фрейзър? Чу ли какво казах?

Той се обърна и се взря в нея.

— Обади се на Бет — каза.

— Какво? Да не си откачил?

— Не. Обади се на Бет — той взе листчето от ръцете й. — Затруднено дишане — прочете, — стегнат гръден кош… Слушай, Ливи, звънни отначало на Бет, кажи й, че Мич не е записан никъде и че не си знаела към кого да се обърнеш. Нека да иде да го види, да разберем дали действително знае нещо за водата. Мич би могъл да направи запис на прегледа, тогава ще можем да…

— Това вече е прекалено! Мисля, че напълно си се побъркал! — възкликна Ливи. — Мич е сериозно болен, а ти ме караш да му пратя тази кукла, която, ако подозренията ни са верни, няма да направи нищо за него. Господи, Фрейзър! Ти вече наистина прекали! — тя понечи да стане, но той я задържа с ръка.

— Не съм! Изслушай ме, Ливи. Моля те.

Тя го изгледа яростно.

— Слушай, започни с Бет, разбери какво ще каже тя и щом си тръгне, веднага прати при него участъковия лекар. По този начин не само че Мич няма да пострада, но и ние ще имаме някакво доказателство за диагнозата, която е поставила Бет — той продължи да я държи здраво. — Моля те, Ливи. Мич няма да пострада, обещавам ти!

Тя се взря надолу в ръката му, после вдигна очи към лицето му. Имаше му доверие.

— Добре. Дай ми номера на Бет, после ще звънна на Мич, за да му кажа какво става.

Фрейзър я пусна.

— Благодаря ти — той посегна към другия апарат на бюрото й. — Аз ще позвъня в районните клиники, за да разбера къде би трябвало да е записан Мич. И не забравяй да ми напомниш да ти кажа за Анди Робъртс.

— Анди Робъртс ли?

— Да, ще ти обясня по-късно — той надраска набързо номера на Бет за Ливи, след което набра номера на бюро справки, за да пита за районната поликлиника. Зачака някой да вдигне отсреща и чу как Ливи повторно се свърза с Мич. Погледна я и й се усмихна. Господи, обичаше я, помисли си тъжно, но в следващия миг отсреща вдигнаха слушалката и мисълта изчезна от съзнанието му. Имаше далеч по-важни неща за вършене.

 

 

Питър стоеше в кабинета си с гръб към Мойра и се взираше през прозореца в малкия къс тревна площ между стените на Инс ъв Корт, единственият намек за природа сред студените, сиви здания наоколо. С нетърпение очакваше факса от Рио.

Докато чакаше, за сетен път прехвърли в ума си цялата история, която постепенно беше почнал да сглобява, като се започне от сутрешното обаждане от Фил, операторът на Ливи за предаването с Дуче, после срещата му със Себ Петри и сега обаждането до „Рио Палас Хотел“ и техният отговор в писмен вид. След няколко минути мълчалив размисъл се обърна към Мойра:

— Просто не знам дали трябва да й казваме на този етап. Всъщност все още не разполагаме с доказателства.

— Доказателства! — Мойра отпусна стиснатите си ръце и посегна към пакета си с цигари, отдавна изоставен навик, към който се беше върнала, през последните дни. — Мисля, че това, с което разполагаме, е напълно достатъчно. А ти? — тя запали, дръпна дълбоко и го изгледа. — Хайде, Питър, стига! Не можеш сериозно да се съмняваш, след всичко, което научихме днес?!

— Естествено, че се съмнявам, Мойра! — сопна й се той. — Невинен до доказване на противното, нали знаеш?

— Но, Питър, виж! — тя се приведе напред. — Ами ако Джеймс действително е опаковал багажа на Ливи? Правел го е и преди, тя ми е казвала. Тази сутрин Фил каза, че целият багаж е бил събран от стаите им и че никой не се е докосвал до чантите си, преди да стигнат „Хийтроу“. Ако Джеймс е пъхнал наркотиците в чантата на Ливи, тя е нямало как да разбере за това, не би имала ни най-малка представа, освен това съществува и онзи човек, който според Ливи я следял. Себ Петри каза, че професионални наркотрафиканти не биха дръзнали да пратят такава голяма пратка по случаен човек, без да държат операцията под око. Той каза…

— Много добре знам какво каза той, Мойра! — прекъсна я Питър. — Обаче всичко това са само предположения.

— Е, ама обажданията на Джеймс до Хю Хауърд не са, нали? Защо му е на Джеймс да се обажда на приятеля си, и то два пъти, а? Веднъж в деня, когато Ливи е трябвало да кацне в Лондон, и после отново, два дни по-късно? Аз ще ти кажа защо, Питър! Той я е натопил, ето защо! Обадил се е, за да провери дали е пристигнала благополучно с наркотиците, разбрал е, че са я хванали, и после отново е звъннал, за да провери дали е безопасно да се прибере у дома.

— Мойра, престани! Моля те. Не можем просто така…

Питър млъкна, щом факсът зазвъня. Двамата се вслушаха в изщракването, след което Мойра се изправи и пристъпи към апарата. Взря се в листа, на който бе отпечатано копие от хотелската сметка на Джеймс Уорд с два телефонни разговора, след което вдигна очи към Питър и каза:

— Трябва да разберем дали Джеймс е опаковал куфара на Ливи, Питър! Трябва! — тя сведе очи към получения факс, после отново ги вдигна към Питър. — Ливи трябва да научи всичко това. Така е честно. Трябва да й дадем възможност да прецени сама дали това е от значение или не.

Питър запази мълчание.

— Тя може и да си спомни нещо, нали разбираш, нещо важно, което ние сме пропуснали — машината спря и Мойра откъсна отрязъка и го вдигна. — Трябва да открием това, Питър, и се налага да й го кажем още сега, преди да е станало прекалено късно да се направи каквото и да било.

Той най-сетне кимна и вдигна телефонната слушалка.

— Добре. Но щом действително искаш да й кажеш всичко това, ще трябва да й го кажеш очи в очи, Мойра — Питър хвърли поглед в бележника си и натисна клавишите на апарата. — В противен случай само напразно ще си загубиш времето — зачака някой да вдигне отсреща, като изобщо не беше убеден, че двамата постъпваха по най-правилния начин. После заговори в мембраната. — Бих желал да запазя място на следващия самолет от лондонското летище „Хийтроу“ до Абърдийн, ако обичате — и се усмихна със свито сърце на жена си.

 

 

Бет Бродън натисна копчето на домофона, оповести името си в микрофона и зачака вратата да се отвори автоматично. Влезе в преддверието на жилищната сграда, в която живееше Мич, и намери ключа за лампите. Вече минаваше четири и половина следобед и улицата навън бе притъмняла, а на нея ужасно й се искаше да се прибере у дома. В хирургиите бяха приключили рано, в този ден нямаше насрочени домашни визитации и цялата сутрин беше прекарала в опити да разбере с какво се беше занимавал Фрейзър през вчерашния ден. Беше уморена. Само фактът, че Ливи Дейвис беше споменала името Корийн Хилс, я беше накарал да се съгласи да прегледа този фотограф. Вероятно ставаше дума само за настинка, но Бет изпитваше необяснима нервност и нямаше намерение да поема и най-малък риск. Той не беше зачислен към никой лекар и ако тя откриеше и най-нищожна връзка между състоянието му и бензотитрина, щеше лично да се погрижи за него и да не допуска никой друг лекар да го прегледа. Играеше на сигурно, но това никак не успя да уталожи нервността й.

Изкачи се нагоре по стълбите и откри, че входната врата е отворена. Немощен глас от спалнята отвърна на повикването й и тя мина направо нататък, където видя Мич проснат в леглото, покрит с куп одеяла, с пусната електрическа грейка и все пак треперещ от студ.

— Здравейте, аз съм доктор Бродън — му каза тя. Свали ръкавиците и палтото си и пристъпи към леглото. Откопча чантата си и сложи длан на челото на Мич.

— Така. Вашата колежка от вестника каза, че май сте хванали настинка онзи ден в дъжда, когато сте се разхождали по Корийн Хилс. Откога сте на легло? — докато изричаше това, извади термометър и го тръсна няколко пъти.

— Два дни — изхърка дрезгаво Мич. Чувстваше се ужасно, по-зле откогато и да било през живота си. Едва успяваше да си поеме дъх, а говоренето направо бе ад.

— Отворете си устата, моля — Бет пъхна термометъра под езика му. — Затворете. Така. Благодаря — хвърли поглед към часовника си и плъзна очи из помещението, като помълча за известно време. После извади термометъра и го погледна. — Температурата ви се е повишила — изрече. — Тридесет и осем градуса — всъщност беше тридесет и девет и нещо, но тя не желаеше да го хвърля в паника. Избърса термометъра и го прибра обратно в чантата си. Извади стетоскопа си и го помоли да се наведе напред. Мич направи, както му наредиха, и тя се вслуша в дишането му. — Дишането причинява ли ви трудности? — попита, сгъвайки стетоскопа обратно в калъфа му.

— Ужасни — изхриптя Мич.

— Някакви болки в гърдите или в гърба?

— Да, като че ли съм стегнат с ластик, става все по-стегнато и по-стегнато — той замълча задъхан.

Бет помълча за минута, две. После извади спринцовка за еднократна употреба, игла и малко шишенце с някаква течност.

— Ще ви бия доза антибиотик — изрече. — Хванали сте много лоша настинка.

Мич кимна, отпускайки се на възглавниците.

— Ами гърдите ми? — попита я.

Бет се поколеба за миг, след което каза:

— Това е нормално при остра настинка — напълни спринцовката. — Бихте ли се обърнали на една страна и свалете долнището на пижамата, ако обичате.

След доста големи усилия Мич успя да направи това, за което го бяха помолили. Потрепна, като почувства убождането на иглата, после разтърка мястото с ръка, а тя се извърна, за да изхвърли спринцовката и иглата. Мич се отпусна назад и се взря в нея.

— Бих искала да седите по-изправен — изрече Бет. — Имате ли още възглавници?

Той поклати глава.

— Може и да не са за спане, такива, декоративни…

— Да… — той й посочи към дневната и Бет отиде да ги събере.

Върна се в спалнята, нареди ги зад гърба му и му помогна да застане в изправено положение.

— Искам да се опитате да останете в това положение. Спете така, ако можете, а аз ще ви се обадя пак тази вечер, за да проверя как сте.

Той кимна едва-едва и Бет затвори чантата си.

— Вероятно ще дойда пак към седем или осем. По това време трябва да навестя някого в болницата, та ще мина оттук на път към къщи — тя му наля чаша вода от каната на пода. — Опитайте се да поспите малко, става ли?

— Да, благодаря.

Тя пристъпи към скрина, взе палтото си и го облече, като през цялото време не сваляше очи от Мич. Беше притеснена, макар и да се опитваше да не го показва.

— Ще се видим по-късно. Довиждане засега — каза му.

Той й кимна и тя тихо излезе от апартамента. След минути беше на улицата. Спря се под оранжевата светлина на уличната лампа и се запита дали да не се обади на Дорси.

Тревожеше се — причината бе във водата, знаеше го. Ала поглеждайки часовника си, реши да не го тревожи за момента. Ако антибиотикът не окажеше никакво въздействие през последните няколко часа, тогава, може би щеше да звънне. Дотогава нямаше нужда от натиска на Дорси и без това вече си имаше достатъчно грижи.

 

 

Мич се надигна от леглото, уви се по-плътно с одеялото и коленичи на пода. Измъкна касетофона изпод леглото и изключи копчето за запис. После пренави касетата, извади я от машината и я постави до каната с вода. Немощен и треперещ, се пъхна обратно в леглото и затвори очи. Ще се обади на Ливи след минута, каза си, просто му трябваше миг, за да си поеме дъх. Но така и не успя да стане повторно от леглото.

Отпусна се върху възглавниците и след секунди потъна в дълбок сън.

 

 

Джеймс Уорд кацна на летище „Абърдийн“ в пет и пет. Слезе от самолета и тръгна към терминала, като носеше единствено чанта с багаж за една нощувка. Нямаше никакво намерение да остава, но я беше взел за всеки случай. Искаше Ливи да си тръгне от Абърдийн заедно с него още същата вечер, обаче не искаше да рискува. Ако не можеше да я убеди веднага, щеше да остане за през нощта и да я убеждава колкото време се наложи.

Прекоси залата за пристигащи и се запъти към гишето за коли под наем, за да вземе своята. По никой начин нямаше да се остави разписанието на полетите да определя прибирането им с Ливи у дома. Щом беше взел решението вместо нея, тя щеше да се окаже в колата по магистралата към Лондон, преди още да има време да осъзнае случилото се. Нямаше да рискува да й предоставя време за размисъл.

 

 

Доктор Крис Гудол стоеше във фоайето на болницата „Елмхил“ и чакаше жената от „Ангъс Прес“. В ръката си държеше малък кафяв плик и пристъпяше от крак на крак, поглеждайки часовника си почти на всеки двадесет секунди, като се питаше къде, по дяволите, се беше запиляла тя. Беше й се обадил преди двадесет минути, веднага след като бяха приели Мичел Макдоналд. Като си помислеше само, какво ли не вършеше заради пациентите си! Това понякога наистина далеч надхвърляше служебните му задължения!

Махна с ръка, щом пред очите му изникна позната фигура, и отвори вратата пред нея. Бет Бродън прекрачи прага на топлото помещение. Абърдийн беше малък град и лекарите не бяха чак толкова много, затова и всички се познаваха.

— Здравей, Бет. Пациент ли имаш тук?

— Здравей, Крис. Идвам на посещение при пациентка с операция на бедрото. Направиха й я тази сутрин, затова реших да намина да я видя — Бет се ръкува с Гудол. — А ти?

— Извикаха ме по спешност тази вечер. Един от фотографите на местното ни вестниче. Белодробна недостатъчност, веднага го приехме.

Лицето на Бет не смени изражението си, но дъхът й пресекна. Тя леко се прокашля.

— Той добре ли е?

— Да, получил е доза антибиотик от друг участъков лекар, не можеше да си спомни името му, но съм изненадан, че който и да е бил той, не е сметнал белодробната конжестия за сериозна! — Гудол поклати глава. — А! — погледна над рамото на Бет. — Това трябва да е моята журналистка — той пристъпи към вратата и я задържа отворена, докато Ливи стремително прекосяваше паркинга пред болницата.

— Мен ли търсите? Доктор Гудол?

— Да. Ливи Дейвис, от „Ангъс Прес“ — двамата се ръкуваха и докторът й подаде плика. — Какво ли не правя за пациентите си! — възкликна и се усмихна. — Опасявам се, че не можете да се видите с Мич, посещенията при него не са разрешени.

— Обаче е добре, нали?

Гудол кимна.

— И е в добри ръце.

— Предайте му, че му благодаря за това — Ливи пъхна плика с касетата в чантата си. — И да оздравява бързо заради мен — тя посегна да отвори вратата. — Впрочем преди миг не бяхте ли с доктор Бродън?

— Да, тя е… — Гудол се обърна, но Бет беше изчезнала. — Грешка, тя беше тук в приемната — завърши той и вдигна рамене. — Очевидно бърза.

— Очевидно — отвърна му Ливи и извръщайки се да си върви, си каза, че със сигурност знае причината за припряността й.

 

 

Бет стоеше на телефона в коридора до рецепцията и чакаше той да звънне. Беше се обадила на Дорси и той й беше казал, че ще й звънне в отговор. Потеше се обилно и ръцете й трепереха. След миг телефонът зазвъня и тя моментално сграбчи слушалката.

— Дерек?

— Какво става, Бет? Колко пъти съм ти казвал да не ме търсиш вкъщи през седмицата! — гласът му бе леден.

Бет с мъка потисна страха и гнева си.

— Извинявай — отвърна, — но става дума за нещо важно.

— Какво има?

— Мисля, че Фрейзър Стюарт е научил нещо за водата, там горе, при Корийн Хилс.

— Какво точно е научил?

— Не знам със сигурност, но… — Бет млъкна. Изведнъж неистово й се прииска да заплаче с глас и трябваше да стисне зъби, за да се овладее. — Мисля, че е тръгнал по петите ми, мисля, че знае…

— Стига си циврила, Бет! — тросна се Дорси. Замисли се за миг. — Къде държи всички документи? У тях или в редакцията?

— В редакцията — отвърна Бет. — Дерек, какво смяташ да…

— Млъкни, Бет! — на Дорси беше започнало да му втръсва от Бет. Когато напрежението нараснеше, тя ставаше направо жалка. — Ще направя каквото е необходимо — добави. — Просто се прибери у вас и забрави цялата тази работа. Остави нещата на мен.

Бет вече плачеше, неспособна да се сдържи.

— Но какво…

— О, за Бога, Бет! Стегни се! — Дорси си пое дъх, след което продължи по-спокойно. — Нека направим, както ти казах, става ли? Прибери се у дома, сипи си едно питие и забрави цялата работа. Аз ще се оправя, разбрахме ли се? И си дръж езика зад зъбите! — погледна часовника си, нямаше никакво време за губене.

— Дочуване, Бет — добави и затвори.

 

 

Фрейзър и Анди Робъртс седяха в кабинета на Фрейзър. Наближаваше пет и половина и напрежението достигаше своя връх. Преглеждаха информацията, с която разполагаха, и чакаха. Чакаха едно телефонно обаждане, което да добави последните късове от мозайката.

През последния един час най-сетне бяха започнали да сглобяват картината, цялата история, от изхвърлянето на отпадъчния химикал чак до химическото заразяване на района.

Тестовете, които Питър Хайнс беше направил, бяха дали положителен резултат — водата бе замърсена с два токсични химикала, последствие от заравянето на химически отпадъци, които проникваха чрез подземните водоизточници и на повърхността. Колко точно бе токсичността на химикалите и на какви поражения те бяха способни, още не беше съвсем ясно, но това, което вече бяха открили, полагаше основите. Сега трябваше да докажат, че „ИМАКО“ действително са знаели за опасностите, знаели са за тях далеч преди който и да било друг. Ако това беше вярно, щяха да разполагат с материали за съдебно разследване.

— Дяволски трик на природата! — възкликна Фрейзър, вдигайки пред очите на Анди геоложка карта на местността. — Виждаш ли тук… точно както Пит Хайнс ни каза. Единственият варовиков слой е тук — той посочи мястото на картата. — А отпадъците се заравят ето тук, на Гариокс, точно до него. Така е и станало всичко. Ако не беше този подземен водоизточник, реките щяха да бъдат заразени и властите по опазването на главните водоизточници моментално щяха да го открият. По този начин нещата са минавали незабелязано, малки извори и поточета, които отново изчезват под земята, докато не се излеят в морето.

— Питам се от колко ли време продължава? — попита Анди.

— Имам чувството, че ако твоят човек се обади, действително ще разберем отговора на този въпрос — Фрейзър погледна часовника си. — Много ми се ще по-бързо да се появи все пак. Започвам да ставам доста нервен — той рязко се изправи и се протегна. — Ще ида да взема още едно кафе. Ти искаш ли?

Анди поклати глава, но в момента, в който Фрейзър пристъпи към вратата, телефонът зазвъня. Фрейзър припряно се върна до бюрото си и вдигна слушалката.

— Да, моля? — покри с длан мембраната. — Сигурно е Ливи — изрече с устни. — Тъкмо започвах да се чудя къде е изчезнала — после последва тишина. Той кимна и каза: — Да, разбирам — лицето му се промени и той мрачно се взря през прозореца и след миг Анди видя как чертите на лицето му се втвърдиха. — Добре, Алек, помоли го да почака там, ако обичаш? Не знам колко време ще отсъства тя, но това си е негов проблем, нали? — той затвори.

— Проблеми? — Анди се помъчи да поразведри атмосферата, но Фрейзър не отговори. Той продължаваше да се взира през прозореца. Джеймс Уорд беше в приемната долу. Съобщението му беше подействало като удар под кръста.

— Фрейзър?

Той се сепна. Пое си дъх и погледна младия репортер.

— Не, няма проблем, Анди — отвърна, — поне не е такъв, че да мога аз да направя каквото и да било.

 

 

Мойра стоеше в телефонната будка на летище „Абърдийн“ и ровеше в чантата си, търсейки бележника си с телефонни номера. Откри го, отвори на страницата с двата номера на Ливи и реши първо да позвъни в службата. Беше хванала последния полет и вече бе доста късно, но смяташе, че все пак ще хване дъщеря си в редакцията, както винаги. Приготви монетите в ръката си, набра номера и зачака да се свърже.

— Ало? Да, бихте ли ме свързали с Ливи Дейвис, ако обичате… — чу изщракване, след което последва свободния сигнал на друга линия. Звъненето се проточи доста и тя тъкмо реши, че Ливи все пак се е прибрала у дома си, когато някой вдигна слушалката.

— Ало?… О, Фрейзър! Мойра Маршал на телефона. Здравей, аз… О! Разбирам… Ще се върне ли в редакцията, или се е прибрала в квартирата си? О, добре. Да, ако обичаш, би ли й предал, че съм на летището?… Да, знам, съвсем спонтанно реших да дойда. Знаеш ли какво, Фрейзър, ще я чакам тук, ако мислиш, че няма да се забави много. Да, да, разбира се. Хубаво, няма да те задържам повече. Благодаря ти! — тя бързо затвори слушалката.

Фрейзър звучи странно, помисли си Мойра, доста напрегнат и рязък — чакал важен разговор, както й беше казал. Е, хубаво, във вестникарския свят навярно стават такива работи! Тя въздъхна, прибра бележника си в чантата и тръгна към бара, за да чака Ливи там.

 

 

Джеймс стоеше с гръб към вратата и гледаше старите броеве на вестника, поставени в рамки по стените, когато Ливи забързано влезе в приемната. Цяла вечност киснеше тук, повече от час и половина. Чу я, преди да я види, и зачака подходящ момент, за да се обърне. Хвърли поглед през рамо, зърна по момчешки късата й коса и продължи да стои неподвижно, упражнявайки усмивката, с която да я приветства, докато мъжът на рецепцията не я спря и не го посочи с пръст. Нейната реакция го свари напълно неподготвен.

Ливи се тревожеше за Мич, чувстваше се уморена и в резултат на това също и напълно объркана. На връщане от болницата беше минала през апартамента си, за да направи няколко копия на касетата, за всеки случай, но седенето на едно място там я беше изнервило още повече. Всичките й емоции се смесваха и рояха в душата й и през цялото време тя полагаше усилия да се съсредоточи върху „ИМАКО“, идеите и мислите й неотменно се следваха от пристъпи на паника, паника, която заплашваше да се надигне всеки момент и да я задуши.

Минавайки стремително покрай гишето, тя поздрави в движение нощния пазач Алекс и се накани да хукне нагоре по стълбището към редакцията. Алек я извика и й каза, че в дъното на приемната я чака един човек. Ливи се обърна, като се питаше кой ли би могъл да бъде. Цветът ненадейно се отдръпна от лицето й и усмивката й угасна. Тя замръзна на място, втренчила поглед, а сърцето й оглушително заби в гърдите й.

— Няма ли да ми кажеш здрасти? — Джеймс пристъпи към нея, но забеляза как тя инстинктивно направи крачка назад. — Ливи?

Гласът му, усмивката, лицето, всичко й се струваше толкова познато и същевременно така нереално и странно. Плъзна поглед по безупречната линия на костюма му, добре сресаната му коса с хубава подстрижка, обувките му, лъснати, без нито едно петънце по тях, и наситеността на спомена й за него я стресна.

— Ливи? Добре ли си?

Тя се ощипа по ръката зад гърба си. Наистина беше Джеймс и беше тук, в Абърдийн! Почувства се напълно объркана и й трябваха още няколко мига да се съвземе, преди да му отговори.

— Да, добре съм, Джеймс — каза и пристъпи напред. — Ти как си?

— Добре.

Той се приведе, за да я прегърне и леко я разцелува. Бяха се поздравявали по този начин години наред и познатият жест разпръсна транса, в който беше изпаднала. Тя се поотпусна.

— Какво, за Бога?…

— Правя в Абърдийн? — прекъсна я той. Лицето му отново изобрази усмивка, но този път усмивката бе тъжна и смирена. — Наистина ли трябва да ме питаш, Ливи? — той поклати глава и въздъхна. — Дойдох да те отведа у дома — добави кротко. — Липсваше ми. Не искам повече да бъда далеч от теб — Джеймс посегна да я докосне, но тя се отдръпна гневно.

— Доста време ти беше необходимо, за да стигнеш до този извод, нали? — изрече.

Джеймс хвана ръката й в своята и я задържа, за да не може тя да се отдръпне отново. Ливи намусено се остави да я отведе до едно от креслата.

— Седни, Ливи. Мисля, че трябва да поговорим — усмивката му беше изчезнала и докато тя сядаше, той обхвана с пръсти китката й, за да измери крехкостта й. Тя отдръпна ръката си смутена и той реши да смени тактиката.

— Ливи, да не си забравила, че трябва да се явиш в съда след десет дни?

Тя втренчи очи в пода. Беше забравила, през последните две седмици беше забравила всичко, всичко!

— Осъзнаваш колко е сериозно това, нали?

Той се държеше покровителствено с нея и Ливи рязко вдигна глава.

— Естествено, че го осъзнавам! — сопна му се. — Да не ме мислиш за идиот!

Джеймс сви рамене.

— Не, не, естествено, но напоследък се държа малко глупаво, признай. Да избягаш в Шотландия, да си заровиш главата в пясъка…

— Откъде, по дяволите, знаеш какво съм правила? — отвърна тя гневно. — Та ти въобще не си се опитал да научиш, нали?

Джеймс присви устни обидено.

— Всъщност знаех всяка твоя крачка — това беше безочлива лъжа, но трябваше да я изрече.

— Така ли?

— Да! Поддържах връзка с Питър.

— О-о.

Още една лъжа, но според Джеймс бе много малко вероятно Ливи да го изобличи — тя мразеше Питър и никога не се обаждаше в дома на родителите си.

Ливи поседя в мълчание за известно време. Ненадейно се почувства изключително объркана и допря пръсти до слепоочието си в опит да облекчи надигналата се зад челото й болка.

— Ливи, чуй ме — Джеймс нежно я докосна по ръката. — Все отлагах и отлагах идването си тук, но днес реших да не протакам повече. В Лондон те чака много сериозно изпитание и се налага да се върнеш и да се изправиш лице в лице с него. Трябва да се прибереш сега, Ливи! — той я хвана над лактите и я обърна с лице към себе си. — Кога за последен път си говорила с Дейвид Джейкъбс? Кога си го питала дали по делото има нещо ново?

Ливи безпомощно поклати глава.

— Не зная… — прошепна.

— Видя ли? Слушай, Ливи, имам нужда от теб и смятам, че и ти се нуждаеш от мен — Джеймс плъзна ръка надолу към пръстите й и ги обхвана в своите. — Едно знам със сигурност, Лив, и то е, че трябва да продължиш живота си — стисна пръстите й. — Слушай, защо не си прибереш с мен още тази вечер? А? Улови мига!

Тя издърпа ръката си.

— Не! — изрече натъртено. — Не и тази вечер.

— Но, Ливи! — Джеймс въздъхна отегчено и се изправи. — Какво те задържа тук? Кое може да е по-важно от собствения ти живот и личната ти свобода?

Тя вдигна очи към него.

— Не бих и могла да ти обясня — отвърна, — особено пък на теб.

— Добре тогава — тросна се Джеймс, — ще ти го кажа така — изправи се с лице към нея, както си беше прав. — Не можеш да продължаваш да си затваряш очите, да се преструваш, че нищо не се е случило, и да не се бориш да го промениш, като си стоиш в Шотландия, защото в един момент всичко ще е свършило с всичките си ужасни последствия! Ще те съдят, ще те осъдят и ще трябва да идеш в затвора за колко години? Десет, петнадесет? Тогава вече няма да можеш да си затвориш очите, нали?

Той неочаквано спря, умееше съвършено да преценя играта. След агресията и страха идваше ред на мекия подход. Психологическото манипулиране винаги бе една от най-добре удаващите му се тактики.

— Ливи, помисли над това, моля те — гласът му бе омекнал, измамен, убедителен. — Като се прибереш с мен сега, като си изясниш положението и вземеш дейно участие в съдбата си, винаги ще можеш да се върнеш в Абърдийн след предварителното гледане на делото — той клекна пред нея и лицата им се изравниха. Честно казано, изобщо не му пукаше какво ще прави тя, щом стигнат в Лондон. Единствената му грижа бе да я закара там възможно най-бързо. Тя мълчеше и се беше втренчила в пода — добър знак.

— Ливи, обичам те — изрече нежно поредната лъжа. — Не желая да те загубя. Може да имаш шанс, като се прибереш у дома, но ще го изпуснеш, ако останеш тук, като се надяваш, че всичко ще се размине от само себе си. Тази възможност е жизненоважна за нас.

Ливи вдигна глава. Лицето му бе открито, очите му я умоляваха. Ненадейно я изпълни копнеж по привичното му излъчване, по уюта, който й предоставяше тяхната отдавнашна връзка. Адреналинът и възбудата се уталожиха, въртележката от последните няколко дни спря. Той имаше право, тя трябваше да помисли за себе си, да спаси себе си, преди да хуква да спасява, когото и да било друг. Фрейзър нямаше нужда от нея, в действителност нямаше. Ако я обичаше, нещата можеха да бъдат и различни, но той не я обичаше, съвсем ясно й го беше показал. Остана оплетена в размислите си още малко и накрая промълви:

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Да, сега или никога, нали, Ливи?

Извърна лице за момент и в крайна сметка кимна.

— Ще ида да си взема нещата — изрече и без да забележи пробягналия по лицето на Джеймс тържествуващ израз, стана и мълчаливо излезе от приемната.

 

 

Фрейзър вдигна глава, щом Ливи влезе в офиса, но не каза нищо. При вида й и мисълта, че Джеймс бе долу в приемната, бе изгубил дар слово. Двамата се взряха един в друг за известно време, без да обръщат внимание на присъствието на Анди Робъртс в стаята, и накрая тя каза:

— Взех записа.

Извади касетата от чантата си заедно с другите две копия, които беше направила, и остави всичко на бюрото. Фрейзър хвана ръката й, преди да я отдръпне.

Ливи извърна лице.

— Джеймс ме чака долу в приемната — каза тя. — Дошъл е да ме прибере у дома — ако не гледаше през прозореца в дъжда, леещ се над Абърдийн, щеше да види изписалите се болка и отчаяние по лицето на Фрейзър. Изразът бе краткотраен, но би могъл да я убеди да не тръгва. Никога не би и помислила да го напусне, ако го беше видяла. Но докато събере сили да се обърне към него, той някак си беше успял да замъгли очите си, да промени израза на лицето си и сега просто я гледаше втренчено, безизразно, затворен в себе си.

— Значи тръгваш?

Тя кимна.

— Налага се — отвърна. — Следващата седмица трябва да се явя в съда. Трябва да започна да разнищвам нещата или поне да се помъча да го направя.

Ръката на Фрейзър все още беше върху нейната, като замръзнала. Той сведе очи към нея и я отмести насила, сякаш тя не беше част от него. Ливи пристъпи към стола си и взе чантата си. Сега, след като го беше казала, отчаяно желаеше да си тръгне, да излезе от този малък офис, да се отдалечи от Фрейзър. Той гледаше в мълчание как тя взима палтото и шала си. Напълно беше забравил Мойра, която чакаше на летището.

— За колко време?…

— Не знам — отвърна тя припряно. Не можеше да събере воля да го погледне. — Довиждане, Анди — добави, — всичко хубаво.

— Да-а, хъм… Чао, Ливи — Анди Робъртс бе смутен. Не разбираше какво, по дяволите, ставаше в момента, но каквото и да бе, то определено беше дяволски мъчително.

— Довиждане, Фрейзър — прошепна Ливи, но той й беше обърнал гръб. Беше втренчил очи в прозореца с притъпени сетива, без да е способен да мисли, пренебрегвайки я. Докато се обърне, тя вече си беше отишла.

След няколко минути на болезнено, сковано мълчание, Фрейзър погледна към Анди Робъртс.

— Мислиш ли, че тоя „твой човек“ ще се обади из…

Телефонният звън прекъсна изречението му. Вдигна слушалката и моментално я предаде на Анди. Вслуша се напрегнато в разговора и лека-полека болката от тръгването на Ливи заглъхна. Забрави всичко друго, освен „ИМАКО“ и значението, което имаше това разследване за него. Анди остави слушалката.

— Трябва да действаме — каза момчето. — Разполагаме точно с час и петдесет минути — погледна часовника си и се изправи. — Хайде, Фрейзър, да приключим с тази афера на „ИМАКО“ веднъж завинаги.

И грабвайки палтото си и малката чанта, която бяха приготвили предварително, Анди излезе пръв от кабинета, а Фрейзър го последва, без да се бави.