Мария Барет
Отмъстена (5)

Четвърта глава

Беше девет и петнадесет, когато Джеймс се завъртя в леглото, наслаждавайки се на усещането, че цялото топло пространство принадлежи единствено на него. Придърпа завивката по-плътно около себе си и отвори очи в мига, в който телефонът започна да звъни. Въздъхна, понечи да седне, обаче размисли. Единственият човек, на когото би хрумнало да звъни в този час в събота, бе Ливи, а той действително не желаеше да си направи труда да стане и да вдигне слушалката заради нея. Заслуша се в звъненето, което продължи една-две минути или малко повече и накрая престана. Усмихна се, обърна се отново на своята страна на леглото и с удоволствие се отпусна пак в сън.

Час по-късно се събуди вече наспал се. Дъждът беше спрял и слънцето си проправяше път през облаците, осветявайки подгизналия, сив лондонски пейзаж с бледите си зимни лъчи и прониквайки в стаята през процепа между щорите. От тях интериорът, изцяло в бяло и жълто, сякаш засия и като се изправи до седнало положение, Джеймс за пореден път си помисли каква прекрасна обстановка бе създала и аранжирала Ливи за двама им.

Изчака за момент очите му да привикнат с утринната светлина, после стана от леглото, пристъпи към прозореца и внимателно дръпна нагоре тежките копринени римски щори на жълти и бели ивици, като гледаше гънките в материята да падат равномерно и в права линия. Отвори прозореца, за да влезе малко свеж въздух, взе хавлиения си халат от бронзовата закачалка зад вратата и се загледа за миг в отражението си в огромното антично огледало с рамка от бор, което заемаше почти цялата стена. Завърза колана на халата и лениво прекоси дневната на път към кухнята.

Направи си кафе и се замисли за предишната вечер, за това как обедът им с Хю се бе проточил до следобеда, после обаждането му в службата, за да каже, че няма да се връща там. Разходката в Ричмънд по брега на реката, когато дъждът бе престанал и слънцето се бе спуснало зад върховете на дърветата в парка, отнасяйки светлината на деня със себе си, и разговорът, непресекващият разговор в тъмния вечерен здрач, разговорите през цялото време, такива разговори, които бе забравил, че могат да съществуват, нещо, което го караше отново да се усеща млад и изпълнен с надежди. Бяха разговаряли за какво ли не, бяха се смели и си бяха спомняли, и ранната привечер бе повела към вечеря, после късно питие в Сохо и накрая пътуване с такси към дома с всички възбуждащи, опасни усещания, които предизвикваше близостта на Хю и взирането в света навън през прозореца на колата, така сякаш никой, освен тях не съществуваше.

Джеймс си сипа чаша кафе и остави кафеварката на масата. Добави малко захар и седна, като плъзгаше поглед по редицата литографии от деветнадесети век с мотиви от лозови листа и плодове, които Ливи бе събрала за кухнята. Обичаше кухнята и начина, по който Ливи бе съчетала цялото й излъчване, със старинните дъбови бюфети, антични гравюри, дървения прът, на който бяха окачени медни тигани, връзки лук и чесън и огромни китки благоуханни билки. Всъщност Джеймс обичаше целия апартамент, изискания адрес, който се изписваше W1, изненадата, когато човек се изкачеше до последния етаж на тази стара сграда от времето на кралица Виктория и ненадейно откриеше на върха й този огромен, просторен панорамен апартамент, целия в кремаво, слонова кост, бяло и най-бледия оттенък на жълтото.

Ливи притежаваше изключителен вкус, трябваше да й го признае, а и подходящи приходи, за да го задоволи. Джеймс бе съвсем наясно, че никога не би могъл да си позволи подобен начин на живот, на който се наслаждаваше сега, разчитайки само на собствената си заплата, затова и не хранеше никакви илюзии по отношение на предимствата и облагите, които бе донесъл лично за него съвместният живот с Ливи Дейвис. Единственият проблем бе, че причините като че ли бяха позагубили от своята яснота с течение на годините и в момента той просто не беше сигурен какво имаше по-голямо значение за него. Обаче Джеймс никога не си задаваше този въпрос, що се отнасяше до него, верността бе отживелица, само за хора с религиозни пристрастия.

Наля си втора чаша кафе и я занесе в дневната, където също вдигна щорите и отвори куфарчето си, за да извади броя на „Иконъмист“. Видя сакото на костюма си, метнато на облегалката на стола, и си спомни как Хю пъхна номера на домашния си телефон в горното му джобче, след което взе копринената кърпичка на Джеймс и смеейки се, я пъхна в джоба на палтото си като сувенир.

Джеймс пристъпи към сакото и извади малкото листче хартия, като го разгърна, за да прочете номера. Сигурно никога нямаше да позвъни на Хю. Беше пофлиртувал с него предишната вечер и поне доколкото нещата касаеха него, това беше единствената причина за срещата им. И все пак, както държеше листа в ръцете си, ненадейно почувства същата остра тръпка на вълнение, която бе пулсирала в него през целия вчерашен следобед. Силата й го порази.

Джеймс смачка листа в ръката си и го пъхна в джоба на халата, като се опита да изхвърли тези мисли от съзнанието си. Игричките с опасността бяха едно, помисли си, но ухажването й съвсем друго. Остави кафето там, където си беше, отиде в банята и пусна душа. Обилният горещ душ винаги е като балсам за тялото и душата.

Двадесет минути по-късно, докато се бършеше с голямата хавлиена кърпа, отпуснат и освежен, Джеймс изруга, като чу повторното иззвъняване на телефона за тази сутрин. Вероятно пак Ливи, каза си, уви кърпата около кръста си и бос пристъпи в дневната. Ако не вдигнеше, тя вероятно щеше да се чуди къде се е запилял. Взе слушалката в ръка и се подпря на топлия радиатор.

— Да, моля?

— Джеймс?

Прониза го моментен пристъп на паника, последван от мощна вълна на вълнение.

— Хю! Откъде докопа този номер? — Джеймс се бе държал изключително предпазливо предната вечер и не бе издал нищо.

— Джак Уилкокс. Нали нямаш нищо против?

— Не! Не, разбира се — той се отпусна назад върху стената. Да чуе гласа на Хю, беше истинска радост за него и това чувство надделяваше над всички останали. — Радвам се, че се обади — добави.

— Спомена ми, че Ливи я няма. Чудех се дали не би искал да дойдеш на една изложба? — Хю действаше внимателно, знаеше, че поканата за среща посред бял ден щеше да прозвучи безобидно, практически безопасно.

— Не знам — Джеймс се усмихна. Искаше му се да го подържи в напрежение. — Каква изложба?

Обаче Хю го познаваше по-добре, отколкото си мислеше.

— Има ли значение? — отвърна той и Джеймс се разсмя.

— Не, всъщност не — няма нужда да бъда чак толкова предпазлив, помисли си Джеймс, в края на краищата ставаше дума само за един следобед, прекаран навън, можеше да се справи.

— Искаш ли първо да обядваме заедно?

Джеймс се поколеба.

— Не, за обяд няма да мога, Хю — необходимо му бе малко пространство и време, за да бъде насаме със самия себе си след вчерашния ден. — Може да се срещнем в два да речем? Или два и половина?

Хю прекрасно знаеше каква тактика предприема Джеймс, винаги го бе правил по същия начин, две крачки напред, една назад. Тяхната връзка през онези първи месеци в колежа бе несекващ източник на изумление за Хю — в нито един момент не можеше да бъде сигурен къде точно се намира. Сега вече това не го тревожеше, беше готов да чака, да играе на всички игри, които Джеймс сметнеше за необходими. Хю искаше отмъщение, а знаеше, че за това човек трябваше да притежава търпение.

— Два и половина е добре — каза. — Да кажем в „Тейт“?

— Става. Ще те чакам непосредствено след главния вход — Хю си го записа и понечи да затвори.

— О, и още нещо. Хю?

— Да?

— Ще нося червен карамфил и брой на „Таймс“. Паролата ще бъде… — Джеймс направи пауза и се замисли за момент. — Паролата ще бъде соба! — избухна в смях.

— Господи!

— Знаех си, че ще си спомниш!

— Как бих могъл да го забравя? — Хю изведнъж се сети за всички онези пъти в миналото, когато Джеймс имаше навика да казва думата в най-неподходящи моменти, с което предизвикваше такова сърцебиене в гърдите на Хю, че той имаше чувството, че ще се пръсне. Никой не знаеше какво означава тази дума, разбира се — сега опразвам боинга, амиго — с всичката й многозначност, и никой не знаеше за тях двамата. Обаче Джеймс на моменти се бе приближавал опасно близо до ръба, буквално бе изкарвал акъла на Хю на един или два пъти. Но това беше в началото, в дните преди Ливи Дейвис, преди мощния светски вихър, който отведе Джеймс главозамайващо високо сред знаменитостите и на светлинни години от Хю Хауърд. Това беше в дните, когато Хю се чувстваше щастлив както никога.

— Хю? Там ли си още?

Хю бавно се върна към настоящето.

— Да. Не казвай тази дума, Джеймс. Тя принадлежи на миналото.

— Добре де, виж, съжалявам — една от големите дарби на Джеймс бе дипломацията. Той винаги знаеше какво точно да каже и кога да го каже. С лекота отстъпваше назад. — Прав си. Просто се опитах да се пошегувам.

— Да, добре. Ще се видим по-късно, нали? — Хю изпитваше задоволство от извинението — то му даваше леко преимущество.

— Да. В два и половина, в „Тейт“.

— До два и половина тогава — и без да добави нищо повече, Хю затвори.

Джеймс застана пред една от късните творби на Търнър^[1] в галерията „Клор“ и се възхити на усета на художника за цвят и багра. Картината сякаш живееше свой собствен живот, почти мистичен, докосващ всеки, който я погледнеше, и той усети пулсиращите тласъци във вените си — отекващ, ускорен пулс. Долови присъствието на Хю зад гърба си, ала не се обърна. Искаше чувството за близостта на неговото тяло да продължи за още поне един миг. Долавяше аромата на одеколона за след бръснене на Хю, остър и цитрусов, и той се смеси с цветовете, засилвайки наситеността на това, което изпитваше до такава степен, че му се зави свят. Не беше реално, нищо не беше реално, само цветове и вихрени емоции. Хвърли кос поглед към огромното пусто пространство на галерията и в следващия момент, точно както бе очаквал, че ще стане, Хю сложи ръка на бедрото на Джеймс и пръстите му се разпериха към скута му.

— Да вървим — тихо изрече Хю.

Джеймс не каза нищо. Хю се беше обърнал мигновено и бе излязъл от галерията, през стъклената врата, надолу по стълбите в мрачния, студен ноемврийски следобед. Джеймс го последва, неспособен да се възпре, крачещ сякаш в някакъв транс. В смълчаната сянка на сградата Хю спря и пристъпи към Джеймс. Джеймс затвори очи, пред него отново изникна картината с пламтящия огън от червено и златно и тогава усети твърдите, сухи устни на Хю върху своите собствени и силната, възбуждаща линия на тялото му. Беше напълно загубен. Нищо друго нямаше значение, освен това. Нищо.

По-късно, когато Джеймс се събуди, видя, че беше сам. Трябваха му няколко минути, за да се ориентира къде е, след което седна в леглото и гърдите му се стегнаха от панически страх. Отметна завивката встрани и сграбчи ризата си, като се изправи на крака. Излезе от спалнята, навличайки я припряно, и видя Хю, който четеше в огромната си, безупречно обзаведена дневна, изтегнат на дивана и заслушан в концерт за цигулка на Брамс. Закова се на прага и се запита какво, по дяволите, да направи. Беше объркан, уплашен от действителността, която току-що го беше поразила, и чувстваше върху плещите си тегнещия товар на вината.

Ненадейно Хю се сепна, сякаш бе разбрал, че някой стои там, и се обърна. Видя Джеймс, задържа за миг погледа му и долови напрежението в него. Плъзна бавно очи по дължината на дългото стройно тяло в рамката на вратата, след което отново ги върна към лицето на Джеймс.

— Реших да те оставя да поспиш — промълви. — Ела и седни до мен.

Джеймс се поколеба за момент, после пристъпи навътре в стаята. Взе пакет с цигари от масата, извади една и я запали със запалката „Дънхил“ на Хю, при което пръстите му леко трепереха. Хвърли нервен поглед през прозореца към светлините на пристанището на Челси.

— Всичко е наред, никой не може да ни види тук горе — каза Хю. Но все пак се изправи, пристъпи към прозореца и дръпна шнура, за да затвори плътно процепите на черните италиански щори.

Приближи се към Джеймс и застана на сантиметри от него.

— Джеймс — добави тихо, — никой не може да ни види, никой не може да ни чуе, никой никога няма да разбере за нас. Всичко е само… само между мен и теб — сви рамене. — Една фантазия. Няма нищо общо с реалността. Наясно си с това, нали?

Джеймс кимна и Хю взе цигарата от пръстите му, дръпна си дълбоко и я постави между устните на Джеймс. Издуха дима странично през устата си и вдигна ръка, за да прокара пръст по квадратната линия на брадичката на Джеймс. После го плъзна надолу към гърдите му, към отвора на ризата.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — попита го.

Джеймс остана неподвижен за миг, осъзнавайки изгарящата възбуда в скута си. Изтръска пепелта от цигарата в отворената си длан и хвърли поглед надолу към набъбващия си член. Забеляза как Хю проследи погледа му и двамата проумяха, че нищо не би могло да овладее това, което изпитваше. Беше минало прекалено много време, а и той така се нуждаеше от това.

— Да — отвърна, — бих пийнал.

Хю се усмихна.

— Хубаво — приведе се по-близо към него, така че топлият му дъх да погали бузата на Джеймс. — Защо не се върнеш обратно в леглото? — рече меко. — Ще ти го донеса направо там.

Без повече да съзнава напълно какво прави и защо, Джеймс кимна и се запъти към спалнята. Все още чувстваше натиска на вината, тежестта някъде в дъното на стомаха си, но за момента реши да не й обръща внимание. Тя се смени от нещо друго, от нещо, което го завладяваше, поглъщаше и го лишаваше от сила заради копнежа, който не си бе представял, че продължава да храни.