Мария Барет
Отмъстена (2)

Първа глава

Оксфорд, октомври 1992

Хю Хауърд последва малката тълпа туристи, запътили се към Шелдониън Тиътър, като слушаше с половин ухо беседата на екскурзоводката и му се искаше да поправи няколко неща в обясненията й. Дразнеше го квичащият й гъгнещ глас, както и непрекъснатото й замахване с чадъра напред, когато ги подканваше да тръгнат в нужната посока. Горките копелета, помисли си той, тръгнали да трамбоват градчето под опеката й, като така изобщо не добиваха представа за красотата му, заради предимството да приключат с обиколката в рамките на един час.

Остави ги на площада пред театъра. Усмихна се, когато, обръщайки се, зърна за миг отегченото лице на някакъв юноша, който неистово отмерваше с глава ритъма на музиката, звучаща в слушалките на уолкмена му, докато екскурзоводката продължаваше монотонната си беседа.

Хю заброди сам в сянката на сградите, като остави възприятията си да поглъщат безпрепятствено омаята на Оксфорд и спомените да го заливат за първи път от повече от осем години.

Никога не се беше връщал. Нито веднъж. Беше напуснал Оксфорд, без да изпитва нищо друго, освен горчивина, гняв и болка, от романтиката на мястото му се бе повдигало години наред. Спомняше си всичко толкова отчетливо, сякаш се бе случило вчера, всяка емоция, която беше изпитвал, всяка казана дума, всяка целувка. Застана далеч от студената каменна фасада на сградата, в центъра на главния площад и остави немощното октомврийско слънце да стопли лицето му с лъчите си. Всичко това вече беше свършило. Беше свършило още преди години и Хю го беше забравил.

Почти.

Само че сега, както си стоеше и си представяше отзвука от гласа на Ливи, усети как го прониза чувство на тържество. Позволи си за миг да се потопи в доволство, мислейки си за трескавия труд, който бе полагал през последните няколко месеца. Сега вече беше време да получи подобаваща награда за усилията си. Беше на път да скрепи всичките си планове за бъдещето и едновременно с всичко това да усети опияняващия вкус на отплатата. Сладостният вкус на отмъщението.

Като се обърна, за да си върви, хвърли поглед точно към мястото, където се беше снимал с останалите в деня на промоцията, фотография, която бе изпратил на родителите си като компенсация за това, че от неудобство не ги беше поканил за деня. И без това я бе намразил. Вече далеч бе надраснал непохватния, недодялан младеж от снимката. Сега знаеше кой е, знаеше накъде е тръгнал и оттук насетне беше негов ред да използва тези, които щеше да срещне по пътя си.

Хю чу как часовникът на кулата удари единадесет, погледна часовника на ръката си и придърпа колосаните краища на маншетите си леко надолу, за да се показват повече под ръкавите на дневния му костюм и да се забелязват копчетата за ръкавели от черен емайл в модернистичен стил. Изпъна жилетката си от копринен италиански брокат, която бе купил при служебно пътуване до Флоренция, и се запъти към Хълма. Сватбата на Елиза и Хенри беше определена за дванадесет и половина в църквата на Дънс Тю на около петнадесет мили оттук, така че му оставаше на разположение повече от час. Точно колкото да направи посещение при смирената младоженка, помисли си Хю и се усмихна, улавяйки неясното си отражение във витрината на един магазин. Щеше да й занесе подарък за медения месец, нещо много секси и шик, нещо от „Вива“. В края на краищата, каза си той, след година, година и нещо ще има за какво да бъде благодарен на Елиза. Поканата за сватбата й не би могла да дойде в по-подходящо време.

 

 

Хю паркира яркочервеното си „Порше 911“ в алеята за коли пред Чард Хаус, точно до семейното бентли, което беше обточено с бели панделки, готово да отведе булката до църквата. Като слезе от колата, забеляза един младеж любопитно да наднича през перилата на верандата. Хю се усмихна. Братът на младоженката, предположи той и уверено се запъти към къщата.

— Здравей. Ти сигурно си…?

— Филип. Братът на Лиза — младежът доста бурно отметна назад дългата си руса коса и погледна през рамото на новодошлия към колата му. Хю плъзна ръка в джоба на панталона си.

— Филип, бих искал да се видя с Елиза за малко. Коя е нейната стая?

Филип вдигна очи към Хю и го измери с поглед, без да казва нищо. Хю извади десетачката, която вече държеше приготвена в ръката си, и я пъхна дискретно в горното джобче на сакото на младежа точно под копринената му кърпичка. Филип отново отметна бретона си и кимна по посока на стълбището.

— Четвъртата отдясно — каза. — В дъното на коридора. Ако минете през кухнята, може да използвате задното стълбище.

— Благодаря.

Филип вдигна рамене и напъха банкнотата по-дълбоко в джоба си, докато Хю минаваше покрай него.

— Хенри има сааб турбо с подвижен покрив.

— Горкият Хенри — Хю продължи към кухнята. Изкачи се по стълбите, откри четвъртата врата вдясно, тихичко завъртя дръжката и влезе, без да почука. Постоя мълчаливо за момент, загледан в погълнатата от тоалета си Елиза.

Елиза Наш изстиска още малко крем от тубичката върху дланта си и го нанесе внимателно по целите си гърди. После взе шишенце с парфюм, махна стъклената запушалка и я прилепи последователно към двете си зърна и по тях останаха влажни, ароматни следи. Върна запушалката на мястото й, вдигна тънките презрамки на коприненото си бельо и се наведе, за да нагласи жартиерите си. Обърна се, готова да откачи роклята си от закачалката, и подскочи, като съзря Хю Хауърд, изглеждащ добре, както винаги, облегнат нехайно на вратата на спалнята й и следящ всяко нейно движение с лека, доволна усмивка на уста.

— Ах ти, гадина такава! Хю!

Усмивката му стана по-широка и той извади иззад гърба си лъскава, бяла чантичка от картон с отчетлив яркозелен надпис. Подаде й я.

— Ще ми простиш ли?

Тя се усмихна и пристъпи към него, за да вземе чантичката от ръката му.

— Виждам те за втори път, след като ти пратих поканата за сватбата. Единствените две срещи, откакто завършихме, а това е повече от девет години, смея да добавя, а ти изведнъж се появяваш в спалнята ми, за да ме гледаш как се обличам за сватбата си! По дяволите, ама и тебе си те бива, Хю Хауърд!

Хю я придърпа към себе си и леко я целуна по устата.

— Обаче ти не ми се сърдиш — той я пусна. — Знам го.

Елиза ненадейно се разсмя.

— Разбира се, че не се сърдя — тя се обърна пак към тоалетката си и постави чантичката до парфюма си. — Всъщност мисълта за това е даже доста еротична.

Хю вдигна очи към тавана.

— След час ще се омъжваш, Елиза, скъпа. Какво ще си помисли Хенри, ако те чуе да ги приказваш такива?

— Почти нищо. Хенри изобщо не може да мисли, затова и се омъжвам за него.

Сега бе ред на Хю да избухне в смях. После прекоси стаята и се настани на един стол, като продължаваше да се усмихва.

— Продължавай в същия дух това, което правеше, мила. Не бих искал да ти преча.

Елиза вдигна вежди. Пристъпи към него, застана точно пред стола му и свали едната си презрамка надолу, оголвайки обла, розова гърда.

— А защо не?

Хю се наведе напред и леко близна зърното. Чу как тя въздъхна, облегна се назад и вдигна презрамката на мястото й.

— Хубав аромат, Елиза.

Тя сведе очи към него разочарована.

— Винаги си бил малко странен, Хю.

— Не странен, просто различен.

Тя сви рамене.

— Е, добре, щом така или иначе това ще е първата ми брачна нощ, да се надяваме, че парфюмът няма да иде на вятъра — погледна надолу към гърдите си, чиито зърна още бяха щръкнали, и се усмихна.

— Та, между другото, как изглежда скъпият ни стар Хенри?

Елиза отново сви рамене и се обърна.

— Инструментариумът му си е на мястото, само дето не го бива много-много в употребата му.

Хю се разсмя.

— О, горката Елиза!

— Изобщо не съм горката Елиза — тя се озърна. — Хенри има повече пари и по-малко здрав разум от всичките ми познати мъже. Кой го е грижа за секса при такава комбинация? — тя взе гилзата си с червило от масичката и като се обърна пак към огледалото, леко отвори устни, за да го нанесе. — Сега — промълви, като продължаваше да държи устата си разтворена — кажи ми, щом като не си дошъл, за да ме пратиш с усмивка на уста в църквата, защо се вмъкна тук? — тя хвърли поглед през рамо към отражението на Хю в огледалото. — О, Боже! Не отново Джеймс Уорд и Ливи Дейвис!

Хю се ухили.

— Не, не за тях. Предния път ми каза всичко, което исках да науча за тях, злобна клюкарка такава!

Елиза се разсмя и червилото й се размаза.

— Мамка му! — посегна към кутията с хартиени кърпички.

— Джак Уилкокс — изрече Хю. — Нали прави някакви инвестиции от негово име в Кейзъноувс?

Ако искаше да го използва, Хю трябваше да знае точно колко струваше Джак.

Елиза, вече доволна от повторното нанасяне на розовото червило „Чарлс де Риц“, се обърна и с укор поклати глава.

— Ако не напусках града и ако не ми беше подарил такъв божествен подарък последния път, Хю, любими, вероятно нямаше да ти отговоря на този въпрос.

— Обаче?…

— Обаче тази скъпа чантичка бих я познала от мили разстояние. От онзи сладък магазин „Вива“ е, нали?

Той кимна и тя се разсмя.

— Е добре, така или иначе Джак никога не ми е допадал особено!

И като свали роклята си от закачалката, Елиза започна да излага пред Хю фактите за инвестиционната политика на Уилкокс в най-обширни и изчерпателни подробности.

 

 

Малко след един и половина Хю за втори път през този ден подкара колата си към Чард Хаус. Сви към поляната, която бе отворена за паркиране, и спря поршето си между рейндж роувър и мерцедес. Слезе от колата, като внимаваше да не изцапа излъсканите си до блясък обувки в калната трева. Той приглади надолу сакото си, нагласи връзката си и се отправи към огромната тента, разпъната от задната страна на къщата. По време на църковната служба бе стоял в една кръчма, понеже не понасяше хорово пеене, и бе изостанал с повече от четиридесет минути след върволицата за приема. Едно от нещата, които най-много мразеше в сватбите, бе проклетото редене на опашка за първото питие в началото!

Като мина през един навес и пое по дълъг покрит с тента проход с висящи бели копринени ленти, Хю използва за ориентир глъчката на тълпата и се запъти към централната маркиза^[1]. Нареди се на опашката и се усмихна учтиво на двойката, която беше пред него. След няколко минути вече успяха да минат напред и навътре към маркизата, обрамчена с изобилие от лилии и рози и претъпкана с внушителен декор от дамски шапки и официални тоалети. Зърна Елиза да целува една възрастна леля, а до нея бе застанал Хенри. Нервният младоженец беше на вид доста стъписан от цялата помпозност и определено изглеждаше толкова глупав, колкото Елиза го беше описала. Хю се усмихна и плъзна поглед навътре под тентата. Точно в този момент съзря Джеймс.

Джеймс Уорд беше застанал до Ливи Дейвис, която изглеждаше зашеметяващо както винаги, и изслушваше пороя от думи от устата на една възниска и доста грозновата блондинка с непроницаемо изражение на лицето си. Елегантно подръпваше от тънка, дълга пура и кимаше от време на време, като все пак успяваше да следи и останалите гости около себе си. Беше облечен безупречно и скъпо, костюмът му бе идеално ушит, а жилетката бе в екстравагантно съчетание от червени, зелени и сребърни райета. Олицетворяваше от глава до пети изтънчения дипломат, какъвто Хю винаги бе вярвал, че ще бъде. И все пак лицето му въобще не се беше променило.

Като го гледаше сега, Хю осъзна, че той би могъл със същия успех да бъде и онова момче, което бе срещнал през първия ден за записване в колежа, същото загадъчно очарователно момче, не дотам уверено в себе си, но с достатъчно самочувствие, за да преведе срамежливия и непохватен Хю Хауърд през минното поле на първите им дни в Оксфорд. Докато го наблюдаваше сега, Хю си даде сметка, че нищо не е забравил. Без значение какво беше планирал, какво си беше мислил, само при вида на Джеймс Уорд всички стари спомени се възродиха, цялата болка и объркване, и същият дълбок, мощен копнеж, който бе изпитал в мига, в който го бе срещнал за първи път.

Стоеше, без да помръдне, и просто изпиваше с очи Джеймс, като за мимолетен промеждутък от време не знаеше какво да предприеме нататък. Ала беше кроил планове прекалено дълго, беше работил прекалено трескаво за тази сделка и месеци наред се бе опитвал да улови точно този човек, който би могъл да я довърши вместо него. Тук беше заложено прекалено много, за да може с лека ръка да го захвърли в моментен пристъп на слабост. Щеше да се справи с Джеймс Уорд. Та нали именно в това беше тръпката? Част от сладкото отмъщение, щом този път той щеше да получи това, което желае, и да съсредоточи цялата власт в своите ръце. Пристъпи крачка напред под навеса, без да сваля очи от Джеймс. Видя как грозната блондинка се оттегли и зачака Джеймс да се обърне. Секунди по-късно погледите им се срещнаха.

Джеймс Уорд беше отегчен до смърт от дамата, която току-що се беше отдалечила от него. Беше се постарал да изобрази престорен, но умерен интерес и да го задържи колкото може, накрая се бе прозял, доста шумно при това, с което я бе отпратил мигновено. Джеймс плъзна очи наоколо и към входа за тентата, за да види дали някой, който представлява интерес, не е дошъл на приема, и начаса съзря Хю Хауърд. Закова се на място, втренчил поглед в студените сиви очи на мъжа насреща, и по тялото му премина тръпка, която не бе изпитвал в продължение на цели десет години. Задържа взора си прикован още един миг, неспособен да извърне очи, но в следващия момент магията бе разрушена.

Ливи видя Хю и на лицето й цъфна широка, доволна усмивка. Тя извика:

— Хю? Да вярвам ли на очите си!

Ливи устремно тръгна напред през тълпата към входа, без да забележи, че лицето на Джеймс бе станало пурпурночервено зад гърба й, а Хю й се усмихна, за да я приветства. Не беше забравил топлотата, която винаги се излъчваше от Оливия Дейвис, усещането, че човек е обгърнат от магическата й аура, и когато тя се приближи към него, той видя същата красива жена, всепоглъщащо уверена в своята женственост, с бледорозов костюм на Джорджио Армани, който съвършено подхождаше на сламената шапка от Хърбърт Джонсън, чиято фина воалетка бе спусната точно до линията на очите й. Ливи стигна до него, задържа шапката си с ръка, за да не падне, и го целуна по бузата, а пространството помежду им се изпълни с аромата на парфюма й.

— Хю! Изглеждаш фантастично! Не сме се виждали от векове, не, повече… от светлинни години! — тя отстъпи крачка назад, огледа го с възхищение от глава до пети и се разсмя.

Боже, прекрасна е, помисли си Хю и в следващия миг се намрази за моментната си проява на слабост пред зашеметяващия й чар.

— Ливи, изобщо не си се променила! — той пое двете й ръце в своите и ги целуна. Сега вече истински специалист по преструвките, той се постара да изглежда напълно поразен и доволен от тази неочаквана среща. — Нямах представа, че двамата с Джеймс ще сте тук, аз… — направи пауза, понеже Джеймс се беше присъединил към тях. — Джеймс! Радвам се да те видя — протегна му ръка и забеляза как по лицето на Джеймс пробягна леко иронично изражение. Същият израз, израз, който го връщаше десет години назад и го караше да се смее с глас, както винаги.

Хю се обърна отново към Ливи.

— Ами останалите? Фрейзър Стюарт, Люси Дийкън? И те ли се спотайват някъде в тълпата наоколо?

Ливи се смръщи.

— Не, за съжаление, не. Люси ще побеснее, като разбере, че те е изпуснала! Тя е в Щатите и осъществява някаква рекламна работа за новия фонд, който ръководи. Доста нависочко се е издигнала в банката, в която работи.

— Ами Фрейзър?

— Това начумерено копеле! — вметна Джеймс.

— Джеймс!!!

— Е, добре де, такъв си е. Обажда се чат-пат, но все няма време да се видим.

— Фрейзър също го няма тук — каза Ливи, като изгледа Джеймс полу на шега, полу с истински укор. — Той ръководи малък вестник в Абърдийн и очевидно не може да се откъсне от задълженията си.

Хю видя как Джеймс изсумтя с крива усмивка.

— На Джеймс винаги му се вижда адски смешна представата за Фрейзър като собственик на вестник — добави тя недоволно. — Понятие си нямам защо!

Обаче Хю имаше. Прекрасно знаеше колко се беше дразнил Джеймс от Фрейзър Стюарт навремето — той бе прекалено умен, за да бъде по вкуса на Джеймс.

Хю се усмихна и Ливи отвърна на усмивката му.

— А Джак Уилкокс?

И Ливи и Джеймс едновременно направиха една и съща физиономия.

— О, Джак е на линия! — отвърна Джеймс и Ливи се разсмя. — След около час без проблеми ще чуеш гръмогласното му бърборене чак от другия край на маркизата.

— Или може би след около час и половина, Джеймс — поправи го Ливи. — Всичко зависи от това колко често ще минават таблите с шампанското — двамата избухнаха в смях, а Хю се усмихна широко и със задоволство.

Значи Уилкокс си е все същият безмозъчен тъпак, помисли си той. Запали цигара, взе втора чаша шампанско от минаващия покрай тях сервитьор и реши, че следобедът всъщност се очертаваше да бъде изключително приятен.