Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заслепени
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fulfillment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Откровения

ИК „Коломбина прес“ ООД, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–063–5

Американска, първо издание

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Когато самолетът на Диандра Кейси излетя с деветдесет минути закъснение, тя помисли, че това може да е лоша поличба. А когато прекрачи прага на просторния луксозен апартамент на Бартълмю Йорк на покрива на небостъргача и завари вътре Грегъри Йорк, вече бе сигурна.

Грегъри Йорк бе нейното наказание. Първият й спомен за него бе от времето, когато тя бе тригодишна, а той на осем. Тогава Грегъри я подмами в чимширения лабиринт в имението на родителите си в Бар Харбър и я изостави там. Бе се научила да се пази от него, точно както се бе научила да не си играе с огъня, и през годините след случката с лабиринта винаги, когато можеше, напълно го избягваше.

Това не бе възможно. Отношенията между семействата им бяха всеобхватни. Не само родителите им бяха първи приятели, а и бабите и дядовците им, и прабабите и прадядовците. Връзките започваха още от началото на века, когато прадядото на Диандра, Малкълм Кейси, се бе сдружил с прадядото на Грег, Хенри Йорк, за да открият малък смесен магазин. Това магазинче бе прераснало в малък универсален магазин, който бе прераснал в по-голям универсален магазин, който пък бе прераснал в два, после три, после още. „Кейкорп“ се бе разраснала и никой не можеше да се конкурира с луксозната верига, известна като „Кейси и Йорк“, с клонове в най-отбраните и изискани градове.

В самата „Кейкорп“ обаче конкуренция имаше предостатъчно. Всеки от седемте магазина се управляваше от някой Кейси или някой Йорк. Те добродушно се шегуваха със своето съперничество, но когато дойдеше време за годишния отчет, всякакви шеги преставаха. Бартълмю Йорк, председател на Борда на директорите и патриарх на двете фамилии, изчиташе отчета от кора до кора, отбелязваше доколко успешно се е справил всеки от клоновете и ако някой не се представяше добре, той искаше да знае защо.

Никой не спореше със стария Барт. Той бе в този бизнес прекалено отдавна и прекалено много пъти бе доказвал колко струва. Бе ловък бизнесмен и имаше усет за хората, затова още щом завърши образованието си и чиракуването при баща си, който управляваше магазина в Чикаго, Диандра бе назначена за вицепрезидент на „Кейкорп“ и й бе възложено управлението на магазина във Вашингтон. Тогава бе само двадесет и седемгодишна, ала бе показала енергия и предприемчивост, каквито Барт харесваше. През петте изминали оттогава години тя бе съживила този клон на „Кейси и Йорк“, който преди това бе започнал да запада.

Грегъри ръководеше магазина в Ню Йорк. Неговата задача бе да го поддържа в челните позиции на високата мода и пред последните десет години се бе справял блестящо — дотолкова, та Диандра знаеше, че бе намислил нещо. Знаеше и какво бе то.

Той искаше Сан Франциско.

От две години старият Барт вдигаше шум, че ще открива там клон. Този шум се бе превърнал в ясен сигнал, когато преди два месеца той изпрати екип да проучва възможните места. Още не бе решил кой ще ръководи магазина и това даваше храна за много догадки зад гърба му.

Някои казваха, че сигурно ще е Брад, най-големият братовчед на Грег. Той от двадесет години управляваше клона в Бевърли Хилс и познаваше Западното крайбрежие като дланта на ръката си. Други виждаха на това място Алекс, чичото на Диандра. Той се бе проявил добре в магазина в Бостън, а Сан Франциско в много отношения приличаше на Бостън, така казваха. Някои си представяха майката на Грег, която девет години бе ръководила клона в Палм Бийч и въплъщаваше спокойствието, необходимо за Сан Франциско.

Малцина спрягаха Грег за това място. Той бе нюйоркчанин до мозъка на костите си, олицетворение на градски ерген, тъй че дори, освен въпроса кой ще го замести, когато замине на запад, съществуваше и проблемът, че Грег бе влюбен в Ню Йорк.

Само Диандра знаеше. Виждаше го в очите му всеки път, когато станеше дума за Сан Франциско. Виждаше глада му. Разпознаваше го, защото самата тя го изпитваше.

И Диандра искаше този магазин. Искаше ново предизвикателство в нов град. Бе свършила, каквото бе започнала във Вашингтон и, макар че градът й харесваше, нищо — и никой — не я задържаше там.

Като знаеше, че Грег иска това назначение, го желаеше още повече. Години наред тя бе помощник-капитан, докато той бе капитан, получаваше много добър срещу неговия отличен, бе се движила по петите му и му бе гълтала праха. Никога вече нямаше да допусне грешката да го остави да я вкара в лабиринт, но и още не му се бе отплатила за онзи номер. Не го харесваше. Присъствието му в стаята бе достатъчно да я изправи на нокти. Бе я тормозил години наред и ако магазинът в Сан Франциско щеше да е компенсацията, Диандра бе съгласна.

Първата й мисъл, когато вчера получи нареждането да се яви при стария Барт, бе, че той иска да говорят за Сан Франциско. Отпътува за Палм Бийч с големи надежди. Ала там бе Грегъри. Присъствието му зачеркваше идеята, че Барт ще й поднесе магазина на тепсия — и да не я зачеркваше, във всеки случай не предвещаваше нищо добро.

За да не покаже смущението си, тя се съсредоточи да поздрави Барт, към когото изпитваше основателна симпатия. Макар и леко задъхана, след като бе тичала от лимузината дотук, когато се приближи с усмивка към стареца, бе самото въплъщение на добро възпитание и самообладание.

Винаги кавалер, въпреки осемдесет и четиригодишното си тяло, което превръщаше всяко движение в мъчение, той се изправи да я прегърне нежно.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, Барт. Самолетът закъсня.

— Айзък ми каза — отвърна Барт с ниския си дрезгав глас, който можеше да превърне големи мъже в парцали. Айзък бе шофьорът. Той бе научен винаги да докладва за закъсненията. — Но нямаше да има никакъв проблем, ако беше дошла снощи, както те помолих.

— Снощи имаше благотворителен концерт на Съюза на раковоболните в Музея на изкуствата — Диандра знаеше, че Барт никога не би обърнал гръб на благотворителността. — Исках „Кейси и Йорк“ да са представени както трябва.

— Къде е Джордан? — Джордан бе братовчед на Диандра и макар и с дванадесет години по-млад от нея, бе дясната й ръка.

— С един от нашите клиенти в Рим.

— Имаш и други помощници.

— Те са точно това, помощници. Реших, че трябва да отида лично. Освен това твоята покана беше за работна закуска днес. Не виждах какво ще попречи.

— Закъснели самолети — изръмжа Барт.

— Хванах най-ранния възможен полет. Извинявай — тя пое въздух, сякаш да каже: „Стига толкова!“ и попита: — Как си, Барт?

Той се намръщи:

— Не съм зле.

— Добре изглеждаш.

— Ами! — ала изражението му се смекчи. — Косата ми с всеки изминал ден оредява, раменете увисват, краката се влачат.

— И въпреки това изглеждаш добре — бе вярно. Смален и олекнал в сравнение с годините на разцвета си, той приличаше на елф — остаряващ, но все пак красив. Диандра подръпна виненочервената кърпичка, която се подаваше от джоба на тъмносиньото му всекидневно сако. — Доста си елегантен като за осемдесет и четиригодишен.

— Което не е кой знае какво при тази конкуренция — измърмори Барт, ала очите му светнаха закачливо. — Е, трябва да поддържам външния си вид, нали?

— Разбира се — съгласи се тя и, подлагайки на върховно изпитание волята си, се насили със същата усмивка да се обърне към Грег. Той също се бе изправил при влизането й, но докато жестът на стария Барт бе израз на елементарна любезност, при Грег бе по-сложен. Той бе станал при появяването й, за да покаже добри обноски. Бе станал, Диандра бе убедена в това, и за да я сплаши.

Грегъри Йорк бе метър и деветдесет висок и демонстративно мъжествен. Косата му, малко по-дълга като символ на непокорство, бе светлокестенява със златисти оттенъци. Очите му бяха тъмносиви и загадъчни. Гъстата, ала добре поддържана брада, която носеше от години, допринасяше за тази загадъчност. Малко по-тъмна от косата му, тя бе нещо като бариера между него и света. Някак го отделяше и показваше, че той принадлежи само на себе си, че мислите му са си лично негови, а чувствата му не влизат в работата на никого.

Да се каже, че този мъж бе красив, означаваше да се каже само половината истина, защото по-важно от физическите му качества бе поведението му. Като лъв в официален костюм, Грег излъчваше сила. Бе спокоен и независим. Невероятно самоуверен, той знаеше къде иска да отиде и как да стигне дотам. Бе разумен, освен ако не се ядосаше, а когато се ядосаше, бе истински ужас. Това, което старият Барт правеше с гласа си, Грегъри го правеше с очите си. Един поглед можеше да накара силните мъже да замълчат, слабите мъже да запелтечат, а жените, силни или слаби, да замръзнат и да го зяпнат.

Диандра години наред се бе закалявала срещу този поглед. Това не значеше, че има имунитет към него, а просто че бе по-тренирана от повечето други. Често го бе виждала не само в заседателните зали на „Кейкорп“, а и на банкети, семейни събирания и още толкова други случаи, където я преследваше присъствието на Грегъри. Той имаше способността да стои извън тълпата, скръстил ръце пред гърдите си, и да предизвиква внимание, без да отрони и дума. Това винаги я вбесяваше.

Сплашващ — това бе една от думите, които го описваха. Другата бе изкусителен. Съчетанието, неуловимо и измамно, бе неустоимо. Мъркането му бе също толкова опасно, както и ръмженето му.

Точно мъркането чу сега, тихо и самоуверено както винаги:

— Как си, Диандра? — Грег хвана ръката, която му бе протегнала, привлече я към себе си и я целуна по бузата. Винаги се здрависваше с нея по този начин, въпреки че не целуваше всяка жена, която срещнеше. Бе придирчив. Не че Диандра означаваше нещо за него. Той я привличаше към себе си и я целуваше, защото знаеше, че това я смущава.

Заради присъствието на стария Барт и заради собствената си гордост, тя потисна смущението си и срещна погледа на Грег. Твърдостта в очите й контрастираше с нежността в гласа й.

— Много съм добре. А ти?

— Не мога да се оплача — отдръпна я от себе си и демонстративно я огледа. — Изглеждаш страхотно.

Диандра му върна огледа.

— Ти също — не само изглеждаше, а и ухаеше свежо, сякаш току-що бе излязъл от банята. За да не се поддаде на естествената му сексуалност, тя се съсредоточи върху ризата му. Беше от най-фин памук, синя с много тънки бели райета на големи интервали, които изглеждаха още по-големи на широките му гърди. — Хубава риза. Още ли пазаруваш от „Барни“?

— Разбира се — отвърна той и устните му леко трепнаха. И двамата знаеха, че ризата е вносна, скъпа и че в Щатите се продава само от „Кейси и Йорк“. Магазинът се придържаше към политиката, че ако хората, които го управляват, не смятат стоките му достатъчно скъпи или достатъчно качествени, за да ги носят самите те, значи нещо не е наред. А ако нещо не бе наред, лесно се намираше виновният. Тъй като нито Диандра, нито Грег бяха готови да понесат този срам, и двамата се стараеха в „Кейси и Йорк“ да се продават дрехите, които обичаха да носят. Всъщност те бяха подвижна реклама на магазините си, което бе продължение на проповядваната от стария Барт политика.

Грег отново я огледа, още по-внимателно. Тя бе облечена с копринен костюм, едновременно небрежен и елегантен. Когато очите му сякаш се задържаха първо върху гърдите й, после на бедрата, и се прииска да изпищи. Мразеше мъже, които гледат влюбено. Знаеше, че той го прави само за да изпита търпението й, докато Барт я наблюдава. Предизвикваше я. Диандра нямаше да се хване на въдицата.

— Това е от колекцията за следващата зима, нали? — попита Грег невинно. Когато очите му се върнаха към нейните, не бяха толкова невинни. Както и ръцете му, които леко се движеха по раменете й.

Тя не обърна внимание и на двете.

— От ревюто в Милано преди две седмици — той също бе отишъл в Милано, но двамата бяха успели да се избягват, доколкото бе възможно. — Делгадо е лесен. Щом свърши ревюто, ми дава моделите, които си избера.

— Той те обожава.

— Той обожава и малките момченца, които работят при него — отбеляза сухо Диандра.

— Сигурен съм, че ти не си му позволила толкова, колкото те.

Тя го изгледа изпепеляващо.

Грег невъзмутимо за трети път огледа стройната й фигура и отпусна ръце.

— Трябваше да станеш манекенка. Имаш тяло.

— Не съвсем — отсече Диандра и пое въздух да успокои гнева, който той събуждаше в нея. Добре че поне вече не я докосваше. Докосването му бе почти толкова силно, колкото погледът му. — Е… — отново пое въздух. — Какво си намислил?

— Нищо особено. А ти?

Тя сви рамене.

— Не очаквах да те видя тук.

— Да, бе… — провлече Грег.

— Моля?

Той я погледна право в очите.

— Доколкото разбирам, си се надявала на частна среща.

— На нищо не съм се надявала. Обадиха ми се, че Барт иска да ме види и аз дойдох.

— Без да се запиташ за какво те вика?

— Разбира се, че се запитах. Ти не се ли запита?

Нямаше нужда да отговаря. Бе изписано в очите му. Те бяха станали тъмни като въглени, малко отнесени и много предизвикателни. В тях се четеше „Сан Франциско“.

И този поглед произведе незабавен ефект. В нея се събуди духът на конкуренцията и стомахът й нервно се сви.

— Кога пристигна?

— Снощи.

— Сигурно нещата в Ню Йорк са по-спокойни, отколкото във Вашингтон.

— Не. Ала реших, че е важно да бъда тук — нервите й се опънаха до скъсване.

— Може би Барт ти е казал по телефона нещо, което не е казал на мен — Диандра с невинно изражение се обърна към Барт, който кротко наблюдаваше размяната на любезности. — Вероятно не съм разбрала? Планирали ли бяхте нещо специално за снощи?

Барт хвърли един поглед към Грег.

— Не. И нищо не си пропуснала. Грег пристигна много късно, после цяла сутрин спа. За пръв път го видях преди двадесет минути. Ако твоят самолет беше пристигнал навреме, щяхме да чакаме него — недоволният му поглед се насочи към Диандра. — Гладен съм — поднесе й лакътя си, изчака тя да го хване подръка и я поведе по персийския килим, после по полирания дъсчен под, после по мраморните плочки и към градината на покрива.

Грегъри Йорк ги гледаше и си мислеше за иронията на съдбата. Бе долетял в Палм Бийч толкова сигурен, толкова сигурен, че Барт бе взел решението си за магазина в Сан Франциско. Разбира се, когато пристигна снощи, Барт спеше, а той самият бе изтощен. Това бе една дълга, напрегната седмица, един дълъг, напрегнат месец, една дълга, напрегната година. Смътно си спомняше как будилникът му иззвъня, смътно си спомняше как натисна копчето и го нагласи за десет минути по-късно. Когато най-после се събуди, скочи от леглото и за рекордно време взе душ и се облече… Само за да разбере, че Барт чака някой друг.

Диандра. Прелестната Диандра. Гордата, чепата Диандра. Амбициозната Диандра.

Това бе капката, която преля. Грег нямаше нищо против да се среща с Диандра на управителни съвети или модни ревюта, дори на семейните тържества, на които Барт все още държеше. Обаче имаше нещо против, че и тя искаше Сан Франциско.

Този магазин бе негов. Тихо работеше за него, още отпреди старият Барт да бе разбрал, че ще го има. Десет години се бе скъсвал от старание в Ню Йорк. Бе заслужил нашивките си. Бе достигнал до момента в своя живот, когато имаше нужда от промяна, а промяната, за която мислеше, не се отнасяше само до мястото. Имаше нужда от промяна в начина си на живот. Независимо какво кроеше Диандра, той имаше намерение да получи тази промяна в Сан Франциско.

С това намерение влезе в градината, където Диандра току-що бе настанила Барт на мястото му. Когато тя се обърна да седне, Грег бе вече там да й държи стола.

— Благодаря — кимна Диандра любезно.

— Няма защо — той седна отляво до нея, където бе приготвено третото място.

Барт взе ленената салфетка, тръсна я и я простря в скута си. Погледна от Диандра към Грег и после обратно.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се.

— Съвсем наред.

Барт вдигна вежди и кимна към чашите със сок от грейпфрут пред тях:

— Пийте бавно и се наслаждавайте. Тази година цитрусовата реколта не беше добра.

Диандра отпи една глътка.

— Значи ти си получил най-доброто от нея. Това е невероятно сладко. Гретхен още ли изстисква пресен сок?

— Разбира се.

Тя погледна към чинията със сушени сливи, поставена пред Барт вместо сока, но погледът й, който случайно срещна очите на Грег, видя там стаен смях. В този момент самата тя едва се сдържа да не се разсмее. Не харесваше Грег, ала двамата бяха преживели много неща заедно, като например младежката непочтителност към по-възрастните. Не можеше да си спомни колко пъти двамата с Грег и с който и да било от братовчедите им, който случайно е бил с тях, се бяха подигравали на сушените сини сливи на стария Барт.

Грег се прокашля и отпи голяма глътка от сока. Диандра отхапа от голямата ягода, която украсяваше бучките лед.

— Само почакайте — обади се Барт. — Докато разберете, ще остареете, а тогава няма да се отнасяте толкова лекомислено към това, което ядете.

— Казали ли сме нещо? — попита Грег невинно.

— Знам какво си мислите — смъмри ги Барт. — Не съм нито тъп, нито изкуфял. Съветвам ви да го запомните.

— Помним го — отвърна Диандра прочувствено. — Повярвай ми, помним го.

Барт сви устни, кимна и започна да се храни. Преди да бе изял една трета от сушените си сини сливи, Диандра и Грег бяха довършили сока си. Тя погледна към Грег и видя, че и той я гледаше. Диандра отвърна очи към градината.

— Винаги ми е харесвал изгледът оттук — обади се в опит за безопасен разговор. — И с годините става все по-хубав. В океана има нещо хипнотично.

— Добре че нямаш кабинет с изглед към океана — забеляза Грег. Той мислеше за кабинета, обърнат към залива на Сан Франциско, който би искал да има. — Щеше да си толкова хипнотизирана, че нямаше да можеш да работиш.

— Ти гледаш към Статуята на свободата — отвърна Диандра. — Тя разсейва ли те?

Грег вдигна рамене пренебрежително:

— Аз не мога да си позволя лукса да се разсейвам. Имам прекалено много работа.

— Ето затова Манхатън е идеален за теб — отсече Диандра. — Няма значение дали си обграден от бетон. И да имаше хубав изглед, не би се възползвал от него.

— Ти би ли?

— Разбира се. — Особено ако това бе мостът „Голдън гейт“.

— Толкова ли свободно, време имаш? — попита Грег скептично. — Нямах впечатлението, че плащаме на директорите си, за да зяпат по цял ден през прозорците.

— Нямам повече свободно време от теб.

— Би трябвало да имаш. Твоят магазин е по-малък от моя. Ако работеше с пълен капацитет, щеше да имаш време… Освен, разбира се, ако твоят капацитет не е по-малък.

Тя пое възмутено въздух.

— Какво женомразко изказване!

— Споменал ли съм нещо за жени?

— Нямаше нужда да споменаваш.

— Това не е женомразко изказване — очите му се забиха в нейните. — Лично е. Ти можеш прекрасно да се справяш с магазина във Вашингтон, но ако си мислиш, че можеш да се захванеш с…

— Извинете ме — прекъсна ги Барт, — ала бих искал малко спокойствие, докато ям.

Грег замълча. В очите на Диандра проблесна предупреждение, на което неговите очи отвърнаха с предизвикателство.

— Как вървят нещата в Ню Йорк? — попита Барт.

Грег още цяла минута гледа Диандра, преди да насочи вниманието си към него. През това време напълно успя да възвърне самообладанието си.

— Не мога да се оплача. Новата рекламна кампания върви добре, първоначалните данни за продажбите не могат да бъдат по-хубави. Доволен съм от „Уелс-Уескот“. Тактиката, която са възприели, е дръзка и агресивна.

Барт се обърна към Диандра:

— Ти какво мислиш?

Диандра не се бе възстановила толкова пълно, колкото Грег, но леката грубоватост в гласа й се прие като откровеност:

— Аз мисля, че е прекалено рано да се каже нещо определено. Кампанията за Вашингтон трябваше да се промени.

— Тя беше променена за всички наши градове — подчерта Грег.

— Знам — сопна му се Диандра. — Ала започна в Ню Йорк, така че ти беше с една крачка пред нас с цифрите за продажбите — обърна се към Барт и заговори по-меко: — Трябва да мине малко време, преди да разберем нещо конкретно.

— А неофициално? — поинтересува се Барт.

— Добре е.

Той погледна от единия към другия.

— Дано да е така. Понякога се будя посред нощ, защото съм сънувал как безбожните пари, които харчим, отиват по дяволите.

— Ще си е струвало — увери го Диандра.

— Надявам се — Грег бе сигурен.

— Пари се правят с пари. Ти си ни учил.

— О, да, но ви учех на това по времето, когато инфлацията и алчността още не се бяха развихрили. Хората в тази рекламна агенция са обирджии.

— Те са професионалисти — възрази Диандра.

— Ние плащаме за техния опит — добави Грег. — Ако нещата се развият както очакваме, нашата печалба многократно ще изплати хонорара им.

Диандра възмутено вдигна вежди към Барт:

— Това прави ли ни обирджии?

— Не, по дяволите. Хората ни дават парите си в замяна на нещо реално. Те гледат всичко, което купуват, обръщат го, обличат го, опитват го, помирисват го и така нататък, и решават дали са били одрани. Аршинът се вижда по-добре.

— Ала ние сме в този бизнес заради печалбата, също като „Уелс-Уескот“ — напомни му Грег. — Значи в този смисъл и ние сме алчни.

— Говори за себе си — измърмори Диандра.

Грег долови думите й и реши да не ги пуска покрай ушите си.

— Аз говоря за „Кейкорп“. Въпросът е дали печелим и ако не, можем направо да затворим магазините.

— Но има различни начини да се печели. Нищо, което правим, не е непочтено. Ние не ограбваме нашите клиенти.

— Разбира се, че не. Не аз казах думата обирджии.

Тя вдигна очи към небето.

— Пошегувах се.

— Недей. Ако бяхме в ресторант и някой от съседна маса беше чул това, което каза, щяха да плъзнат слухове още преди да сме си изяли десерта.

Диандра вирна брадичка.

— Аз нямаше и да разбера. Ти си човекът, който има опит с ресторанти и слухове.

Грег задълго замълча. Единственото му движение бе да стисне зъби. Очите му се забиха в нейните, твърди и остри.

— Доколкото разбирам — произнесе той с тих, мрачен глас, — имаш предвид миналогодишния случай с Моника Нюман.

Като се помъчи с всички сили да се пребори с пронизващия му поглед, тя сви рамене.

— Моят обяд с нея беше само заради популярността.

— Бяха ви снимали в доста уличаваща поза.

— Тази снимка — заяви Грег бавно — беше продукт на магията на фотомонтажа…

— На който хората вярват, точно както се надяваме да повярват на нашата рекламна кампания. Какво мнение ще имат те за „Кейкорп“, когато видят, че един от заместник-директорите му върти любов с момиче, което не е и на половината на възрастта му…

— Тя не е на половината на възрастта ми. На двайсет години е.

— Тогава беше на деветнайсет, и се омъжи и…

— Не го казвай! — заповяда той с много, много дълбок глас.

— Какво да не казвам?

— Че тя имаше петнайсетмесечно бебе, чието бащинство беше съмнително. Защото това не ме засяга. Никога преди този ден не бях виждал Моника Нюман и не съм я виждал никога след това.

— Вестниците говорят друго.

— Ала ние знаем истината.

— Знаем ли я? — подразни го Диандра, ядосана от нравоучителния му тон. — Не ти се носи славата на монах.

— Диандра! — изръмжа Барт. — Моля те.

Но Грег вдигна ръка. Обикновено непоклатимото му самообладание го бе изоставило и той беше бесен.

— Ако искаш да знаеш — подзе Грег, впил поглед в нея, като мереше всяка дума, — случката с Моника Нюман не беше никаква случка. Тя беше забравена от пресата почти толкова бързо, колкото беше забравена и от публиката, както става с празните истории. Ти май си единствената, която си я спомня. Може би има причина за това. Психологическа причина. Например ревност? Ти обичаш да си в центъра на вниманието на вестниците, а ако ще си говорим за репутация, май си спомням нещо за един от последните броеве на „Таун крайър“, в който Диандра Кейси се описваше като доста известна личност във Вашингтон.

— „Таун крайър“ обича да слага етикети на хората, обикновено шеговити — отвърна тя спокойно.

— Аха.

— Вярно е…

— Ох, моля ви се — изръмжа Барт. — Млъкнете. И двамата — движение край вратата привлече погледа му и той засия: — Спасен от готвачката. Надявам се, Гретхен, че имаш достатъчно храна, защото ми се струва, че единственият начин да получа малко спокойствие е като запуша устите на тези двамата.

Гретхен се усмихна. Тя бе икономка и готвачка на Барт от над двадесет години и бе оцеляла там, където другите се бяха проваляли, точно защото се усмихваше. В средите на „Кейкорп“ бе необходим известен имунитет към напрежението.

— Диандра — поздрави тя с почти незабележим ирландски акцент, — красива както винаги.

Диандра пое дълбоко въздух да се успокои и отвърна на усмивката. Винаги бе харесвала Гретхен.

— А ти си радост за очите. Какво носиш?

Гретхен подпря таблата на ръба на масата и започна да подава чиниите.

— Бъркани яйца, канадски бекон, кроасани с кайсии и кифли с фурми и лешници.

Диандра, вече без усмивка, погледна към Грег.

— Това ще бъде ли достатъчно, за да ти се запуши устата?

Преди да бе успял да отговори, Гретхен отново се обади:

— Не съм направила пържени картофи, които толкова обичаш, Грегъри. Господин Барт не ми даде. Каза, че ще са голямо изкушение за него, а не бива да ги яде.

Грег помисли, че и той не бива, ала нямаше намерение да го споменава и така да даде повод за нови разсъждения на Барт, нито за многознайството на Диандра.

— Няма значение — потупа се по корема. — Сигурно всички ще минем и без тях — сниши глас и се наведе по-близо към Гретхен. — Може би някой друг път ще опържиш цяла купа и ще се скрием в кухнята да се натъпчем, само двамата с теб. Какво ще кажеш?

Гретхен се усмихна широко:

— Готово — започна да налива кафето, докато тримата на масата се заеха с храната, която бе приготвила. Когато си тръгна, единственият звук, който оставаше да се чува, бе тихият звън на приборите.

Диандра си представи, че има наочник от лявата си страна и се постара да не забелязва Грег. Не бе толкова трудно, колкото би могло да бъде, защото Барт бе този, който я занимаваше в момента. Той изглеждаше съвсем спокоен и невъзмутим, дотолкова, че й играеше по нервите. Барт не правеше нищо без причина. Бе я повикал в Палм Бийч. Тя искаше да знае защо.

Грег също искаше да знае. Още когато бе петгодишен и дядо му го сложи да седне, даде му едно малко тефтерче и го научи да си води сметка за парите, които имаше и парите, които харчеше, той познаваше Барт като бизнесмен. Бизнесът винаги бе на първо място. Дори Ема, жената на Барт, бе разбрала това. Барт никога не си губеше времето. Той не бе човек, който би поканил двама от вицепрезидентите на корпорацията на работна закуска, за да си говори с тях за грейпфрути.

Грег се чудеше доколко възрастта се отразява на Барт. Физическите му сили очевидно намаляваха и това не бе новост. Не бе новост и случайното забравяне от време на време на някое име или дума. Но иначе умът на Барт си бе съвсем остър. Днес обаче тази острота изглеждаше някак смекчена. Това тревожеше Грег.

Между яйцата и кифлите Барт остави вилицата си.

— Кажи ми — обърна се той към Диандра, — как се справя младият Маршал?

Младият Маршал бе братовчед на Диандра, двадесет и двегодишен и току-що завършил. Преди да отговори, тя се спогледа неспокойно с Грег.

— Не съм сигурна. Изпратих го в Сент Люис.

Барт премигна.

— Какво си направила?

— Изпратих го в Сент Люис. Стори ми се най-естествено да го обучава Томас.

— Защо не се посъветва с мен?

— Защото всичко това се случи миналия месец, а ти по това време беше в Хонконг.

— Защо не бях уведомен, когато се върнах?

— Защото въпросът вече беше решен — отвърна тихо Диандра.

— Ала аз исках той да бъде във Вашингтон.

— Доколкото разбрах — поправи го тя сприхаво, — ти искаше той да бъде в Ню Йорк — хвърли един бърз поглед наляво. — Грег ми го пробута.

Барт сви устни.

— Доводите на Грег бяха убедителни. Момчето се чувстваше объркано в Ню Йорк.

— Е, във Вашингтон не се чувстваше объркано, по-скоро обратното. От момента, в който пристигна, си въобрази, че е спасителят на душата на всяка секретарка в Сената. Беше ужасно противен — усети се и се опита да говори по-професионално. — Освен това имаше проблеми и в работата.

— Какви проблеми? — настоя Барт.

— Имаше мания за величие — обади се в същия тон Грег.

Диандра не би могла да го каже по-точно.

— Мислеше си, че е под нивото му да бъде момче за всичко, но всички ние сме започнали така. Както винаги си казвал, трябва да се започне от дъното, за да се опознае бизнеса. Когато бяхме в гимназията, ние работехме през лятото, така че когато постъпихме в колеж, вече се бяхме издигнали малко по стълбата. Маршал не работеше през лятото, докато беше в гимназията.

— Казваше, че не му трябват пари — намеси се Грег. — На нас също не ни трябваха, ала въпреки това работехме. Това е въпрос на гордост, а той я няма.

— В колежа Маршал почти през цялото време пътуваше през лятото — продължи Диандра, — така че изведнъж се озова с диплома от колеж и без никакъв опит в работата. Очакваше да влезе в компанията като ръководител на средно ниво, но и представа си няма от бизнес. Твърди, че е роднина и затова трябва да е наравно с другите братовчеди, ала почти всички ние имаме висше образование — тя замълча за миг. — Аз много съм се трудила, за да стигна там, където съм. Той го иска без нищо.

— Маршал е добро момче, Барт, само дето е малко разглезен.

— Много разглезен — поправи го Диандра.

Грег й хвърли един раздразнен поглед и продължи:

— Трябва да се обуздае. Изпратихме го в Сент Люис, защото Томас има много здрава бюрократична машина. Хлапето не е напълно загубено. Има потенциал.

— Това е твоето мнение.

— Е, то струва нещо — възрази Грег. — Виждал съм много служители да идват и да си отиват, а най-добрите са наперени. При Маршал това го има. Просто трябва да се канализира.

— Но той мрази работата!

— И аз я мразех. Мразех склада и не бях лудо влюбен и в продаването на обувки. През тези първи няколко години ми се е случвало сериозно да се замисля дали да не стана счетоводител.

— Трябвало е да станеш.

— Не ме биваше в сметките.

— Това го разправяй на младите момичета… — измърмори Диандра.

Грег я погледна смаян.

— Какво трябва да значи това?

— Престанете! — ядоса се Барт. — Какво ви става?

И двамата се обърнаха изненадано към него, като че ли за момент бяха забравили, че е там. Спогледаха се — малко раздразнено, малко смутено, дори малко загрижено — и скочиха, когато Барт удари с две ръце по масата.

— Не съм ви повикал тук да говорим за Сан Франциско.

Устата на Диандра внезапно пресъхна. Тя не посмя да издаде чувството си за вина, като погледне към Грег, и знаеше, че и той няма да я погледне. Изражението му щеше да е спокойно и самоуверено, нямаше да показва нищо.

— Още не съм взел решение — продължи Барт. — И, честно казано, не ми харесва това, което виждам.

Диандра пое въздух.

— Ние с Грег нещо не се погаждаме…

— Ала това няма нищо общо с професионалната ни квалификация — довърши вместо нея Грег.

— Защо обаче не се погаждате? — попита Барт.

— Той е невъзможно нахален…

— Тя е невероятна егоистка…

Диандра го зяпна.

— Егоистка?! Какво съм ти направила някога…

— Ако аз съм нахален — изрева Грег, — то съм заслужил правото…

— Достатъчно — отсече Барт. Бе се облегнал назад на стола си и ги гледаше, сключил вежди. После сведе поглед към скута си и стисна устни. Старателно сгъна салфетката и я остави до чинията.

Диандра го зачака да открие картите си. Барт ги бе повикал в Палм Бийч по някаква причина и твърдеше, че причината не е магазинът в Сан Франциско. Тя чакаше, затаила дъх. Грег също.

— Повиках ви — започна Барт с тих и странно тъжен глас, — защото имам нужда от вашата помощ — бавно вдигна очи и ги насочи първо към Грег, после към Диандра. — Ще продам къщата в Бостън. Всичко в нея трябва да се сортира, да се опише и да се опакова — погледът му ги свърза. — Искам вие да го направите.