Мария Барет
Отмъстена (10)

Девета глава

Ливи забързано излезе от банята, увита в хавлиена кърпа, косата й беше вързана високо горе, а кожата й беше леко порозовяла от горещата вода. Пусна кърпата пред голямото огледало с борова рамка и за миг погледна отражението си, докато изстискваше върху дланта си крем-овлажнител и започна да го нанася с чевръсти, кръгови движения по бедрата и корема си.

Джеймс я наблюдаваше от леглото.

Не можеше да отрече, че беше красива. Тялото й беше със съвършени пропорции, стройно и загоряло, чертите й бяха гладки и правилни, а усмивката топла като златистото сияние, което излъчваше кожата й. И въпреки това не изпитваше нищо към нея. Нито физически отклик, нито емоционално раздвижване. Нищо. Опита се да си спомни кога за първи път го беше осъзнал, кога беше проумял, че нещо между тях не беше съвсем както трябва, ала напълно чистосърдечно не можеше да определи момента. Може би нещата винаги са си били такива? Действително не знаеше. Изглежда, напоследък вече нищо не знаеше със сигурност.

Ненадейно Ливи се обърна към леглото и се опита да се усмихне.

— Няма значение, Джеймс — каза му. — Наистина. Можем да оправим нещата, като отидем в Бразилия.

Обаче не беше така, то наистина имаше такова огромно значение за нея, че й се искаше да заплаче. Романтичният следобед, който си беше представяла, бе завършил катастрофално. Загледа Джеймс, който студено прехвърли крака през ръба на леглото и се изправи, след което с тъга се обърна отново към огледалото и продължи да се облича.

— Кога ще пристигне таксито, Лив?

Ливи погледна часовника си.

— О, Боже! След около петнадесет минути! — започна да я обзема паника, а Джеймс облече халата си за къпане и тръгна към банята.

— Успокой се — укори я той. — Куфарът ти е готов. Единственото, което ти остава да направиш, е да се облечеш и да провериш дали си взела всички документи в дамската си чанта — Джеймс се поспря на прага. — Нали?

Ливи кимна с облекчение. Джеймс винаги приготвяше багажа и за двамата. Тя беше прекалено неорганизирана, за да свърши всичко както трябва, и имаше ужасния навик да забравя нещо важно, като паспортите например.

Като се обърна пак към огледалото, Ливи заряза лосиона и припряно облече изрязани бикини и сутиен от черно памучно трико. Навлече си тениска, после риза с дълги ръкави и върху тях грейката без ръкави „Ел Ей Страйкърс“, заедно с черен клин от ликра. Наведе се да завърже връзките на маратонките си, взе бейзболния си каскет от пода и го нахлупи на главата си. Вече напълно готова, грабна старата си кожена чанта, която използваше за пътуване, и се запъти към дневната. Стресна я звъненето на входната врата.

— Джеймс! Джеймс! — тя хукна към вратата. — О, Боже, таксито е подранило! — извика в домофона, че след миг ще слезе, и се защура из апартамента, за да провери в последната минута дали е взела всичко необходимо. Обикновено никога не действаше така напрегнато. Това вероятно се дължеше на съчетанието от ужасния час, прекаран в леглото с Джеймс, и факта, че действително бе на ръба да осъществи най-големия пробив в кариерата си. Нямаше да може да го понесе, ако нещо се объркаше.

Джеймс се появи след минута с черния й куфар в ръце, който пусна на земята до вратата, за да я хване за раменете и да успокои нервните й движения.

— И така, всичко ли си взе? — попита я.

Ливи кимна.

— Така мисля.

— Добре. Ще те изпратя долу до колата.

— Не, няма нужда. Искам да кажа… ако искаш.

Джеймс се усмихна.

— Естествено, че искам.

Ливи се надигна, за да го целуне леко по устните.

— Благодаря — отвърна. Това беше един от малкото моменти на нежност за последните няколко месеца и Ливи с тъга извърна очи.

— О, между другото — рече Джеймс, докато се навеждаше, за да вдигне куфара, — Фрейзър Стюарт се обади тази сутрин, за да ти пожелае успех. Казах му, че ще му звъннеш, като се прибереш, но забравих да ти кажа — той тръгна към асансьора и добави през рамо. — Съжалявам — без да изпитва особено съжаление.

Моментът на нежност се беше стопил.

— О, много ти благодаря, Джеймс. Понякога се питам дали не го правиш нарочно! — за раздразнението на Ливи едва ли имаше разумно обяснение. Много я беше яд, когато изпускаше някое обаждане на Фрейзър — той толкова рядко звънеше, а тя обичаше да си говори с него. Никога не беше мислела разговорите им за нещо повече от възможност да си побъбри наистина приятелски с някого, но сега ненадейно беше обзета от бурен и нелогичен гняв. Стоеше до Джеймс на площадката, но беше извърнала лице, докато асансьорът с поскърцване се издигаше към най-горния етаж. Накрая той пристигна и тя погледна Джеймс, понеже не й се искаше да се разделят с лошо. Усмихна му се.

— Няма нищо — каза, макар изобщо да не го мислеше.

Джеймс вдигна рамене.

— Хайде да вървим — подхвана, — иначе на брояча ще има десет лири още преди да си тръгнала — той отвори тежката желязна врата и Ливи пристъпи в кабината. Джеймс влезе след нея, натисна копчето и започнаха да се спускат, и двамата нещастни и разочаровани от раздялата, но без нито един да е готов да го признае.

 

 

Ливи отвори очи и сковано раздвижи дясната си ръка, като почувства горещото потръпващо усещане от хилядите иглички, когато кръвообращението започна да се връща в крайниците й. Разтърси ръка и сви юмрук, но бодежите продължиха. Поизправи се до седнало положение и разтърка с длан лицето си. Вдигна малката щора на кръглото прозорче и се взря в блестящото слънце, което се издигаше над облаците. Веднага се почувства въодушевена.

— Добро утро — Роджър Хардман погледна Ливи от своята седалка от другата страна на пътеката и се усмихна. Той изглеждаше забележително свеж за дванадесет часов полет, гладко избръснат и ухаещ на одеколон.

— Привет! — Ливи отметна одеялото и протегна ръце над главата си, съзнавайки сънения си вид, но без да се безпокои особено от него. — Не е ли прекрасна гледката на това тропическо слънце?

— Почакай да видиш Рио, скъпа! — разсмя се Роджър. Понеже беше един от най-високоплатените независими продуценти в телевизията, беше пътувал изключително много. — Гарантирам ти, че не си изпитвала нищо подобно досега.

— Нямам търпение! — възкликна Ливи и това беше съвсем вярно. Всичко това — Лени Дуче, Бразилия, предаването — независимо какво й струваше, бе повече от всичко останало, което беше правила досега. Разкопча колана си и тромаво се измъкна от седалката. Изправи се сковано и посегна нагоре към отделението за ръчен багаж, за да извади голямата си кожена чанта.

— Колко време остава до кацането? — попита.

Роджър погледна часовника си.

— Около двадесет минути. Вече трябва да започваме да се спускаме — ненадейно и двамата се усмихнаха, щом самолетът се стрелна надолу, а стомахът на Ливи се преобърна. — Май пилотът ме чу!

Ливи се разсмя, извади тоалетната си чантичка, пъхна я под мишница и се запъти към тоалетните в задната част.

— Значи ще се видим в Рио, Роджър! — извика през рамо, а в гласа й звънтеше въодушевление.

 

 

— Ето това е обслужване, с което лесно бих могъл да свикна! — възкликна Фил, когато носачът внимателно нагласяше камерата му в багажника на мерцедеса, паркиран точно пред входа на летището. После вдигна лице към сутрешното слънце, което си проправяше път през леката пелена от облаци, и въздъхна. — Рио де Жанейро. Земният рай!

Изведнъж чу силно трополене и се стрелна напред, винаги нащрек заради скъпоценната си апаратура.

— Ей, ей! По-полека! — взе скъпата камера от носача и грижливо я положи върху мекия си сак, за да я предпази от евентуални удари. След това се обърна към Ливи и вдигна измъчено очи към небето. — Е, може би все пак не е рай!

Тя се усмихна и кимна на носача, който тъкмо хващаше нейния багаж и преносимия й компютър. Беше си сложила чифт очила рейбан, каскетът й беше нахлупен ниско над очите и с обичайната суетня, която предизвикваше пътуването на филмов екип, явно беше станала обект на повишен интерес. Неколцина от тълпата на тротоара ги зяпаха открито и подхванаха бурна дискусия на португалски — очевидно спор за това коя е. Шофьорът на хотела заобиколи колата и отвори вратата пред нея тъкмо когато чу хората да произнасят името Мадона, и Ливи припряно се мушна в оборудваната с климатик вътрешност на автомобила с огромно облекчение и едва потискан кикот.

Фил седна до нея и Роджър Хардман, звукооператорът Ханк и асистентката на продукцията Дебс им махнаха, щом мерцедесът потегли. Тяхната кола още я товареха. Минути по-късно, когато колата набра скорост по широката магистрала към града, Ливи се облегна на кожената седалка и си помисли с широка усмивка: „Това е, пристигнах! Дръж се, Лени! Дръж се, свят!“

 

 

Пътуването до центъра на Рио отне малко повече от половин час. Лъчите на обедното слънце ослепително отскачаха от горещия, черен асфалт, докато то се изкачваше все по-нависоко в небето. Климатичната инсталация не им позволяваше да усетят степента на жегата и наслоения прах отвън. Цялата сцена: страната, наблъсканите един до друг бордеи и ослепителният изглед към блестящата морска вода сякаш се плъзгаха покрай тях като в мъгла, гледани през тъмните стъкла на колата и сред прохладния й, приятен въздух. Стори им се, че е изминал само миг, когато колата на хотела спря пред „Рио Палас“ и портиерът в ливрея излезе изпод сенника, за да отвори задната врата пред пътниците. Подаде ръка на Ливи и тя излезе от автомобила, поспря за миг на тротоара, като с вълнение си пое с пълни гърди влажния тропически въздух и в следващата минута се закашля неистово от тежката смесица от топъл въглероден окис и морски изпарения. Фил я последва навън, потупа я здраво по гърба и се обърна към морето. Закова се на място с очи, втренчени в пъстроцветния хаос от хора и звуци на плажа Копакабана, и изсвири протяжно и ниско.

— Никога не съм виждал подобно нещо! — възкликна. Гледаше смаяно група млади момичета, които се излежаваха по пясъка, близо до тротоара, облечени само с вървички и малки късчета плат, които едва покриваха зърната на гърдите им и тъмните косъмчета на триъгълниците им. Всички останали части от красиво изваяните им тела бяха в наситен лешниковокафяв цвят. — Господи!

Ливи рязко се извърна, за да проследи погледа му.

— Уха! — тя смаяно поклати глава. — Значи това е Рио — прошепна едва чуто.

Обаче вълнението и доброто разположение на духа на Ливи не просъществуваха дълго. Тя застана пред гишето на рецепцията в продълговатото, богато украсено фоайе, за да провери за съобщения, а през това време Фил се загледа във върволицата от модно облечени бразилци, които влизаха в ресторанта за съботния си обяд навън: съзвездия от цветни коприни и памук, злато и диаманти, всички проблясващи под ярките електрически светлини на интериора и поставени върху добре загорели тела с вещо фризирани коси.

Ливи свали бейзболната си шапка и нервно прокара пръсти през косите си, когато повторно заговори на леко развален, провлачен английски на служителя на рецепцията. Започваше да се паникьосва.

— Вие… сте… сигурен, че… няма… съобщение? За Оливия Дейвис? — беше очаквала поне няколко думи от свръзката на Хю, съобщение, че всичко е наред, а сега откриваше, че даже нямат запазени стаи в хотела!

— Не. Няма съобщение, мадам. Тук нищо няма на име на госпожа Дейвис. Сега няма и госпожа Дейвис в списък.

— О, Боже! — Ливи си пое дълбоко дъх. Само това липсваше, никакво съобщение и никакви резервации! Какво, по дяволите, ставаше? Почувства как по челото й от нерви избиха ситни капчици пот. — А нещо за сеньор Хардман? Роджър Хардман?

— Не. Не мисля така — администраторът прегледа още веднъж купчината със съобщения пред себе си. — А! Да! Момент, сеньора! — извади лист хартия и духът на Ливи се повиши. — Имам нещо за сеньор Хардман. Съобщение по телефон.

— Да?

— Това е… беше от „Примо Телевизион“ — служителят се усмихна явно впечатлен.

Сърцето й отново се сви.

— Нищо друго?

— Не. Нищо — мъжът сви рамене.

— О, не! — Ливи обърна гръб на гишето и се опита да запази спокойствие. Ето на, беше прелетяла три хиляди мили по земното кълбо с елитен снимачен екип, а човекът на Хю изобщо не се беше появил! В хотела даже не бяха и чували за нея! Какво, за Бога, щеше да каже Роджър? Ами ако човекът за свръзката така и не се появеше? Ливи започна да се паникьосва. Прокара опакото на дланта си по челото и се опита да мисли трезво.

Хю й беше казал, че някой ще я очаква. Беше й казал да не споменава името на „ИМАКО“ като замесена страна, дори и пред Дуче, освен това бе твърдял, че всичко ще бъде организирано от момента на пристигането им. Беше препоръчал този хотел, беше запазил стаи за нея и екипа й, както и беше уведомил за пристигането на Джеймс в края на седмицата. Ненадейно на Ливи й хрумна идея.

— А имате ли резервации на името на Уорд? Джеймс Уорд? — тя забарабани с пръсти по плота и прехапа устни.

Служителят въздъхна тежко и за пореден път прелисти документите пред себе си. Вдигна очи и се усмихна.

— О, да! Сеньор Джеймс Уорд! — издърпа бланката за резервации и изброи стаите, записани на нея.

— О, Боже, благодаря ти поне за това! — измърмори Ливи под нос. — А някакви съобщения за него?

Мъжът поклати глава.

— Добре ли си, Ливи? — Фил беше извадил фотоапарата си и тъкмо щеше да снима напосоки хората, които се нижеха покрай тях.

Ливи кимна, усмихна се лъчезарно и се опита да запази страховете си за себе си. Имаха стаи, поне за начало не беше зле. Единственото, което й оставаше да направи, бе да чака търпеливо. Освен това и да се свърже по телефона с Хю.

— Прекрасно — мърмореше си, — просто прекрасно.

Обаче сърцето й се сви даже още по-болезнено, като видя изпълненото с очакване изражение на лицето на Роджър, който тъкмо влизаше във фоайето.

— Някакви новини, Ливи? — извиси глас, а тя сви рамене, неспособна да го погледне в очите. Започна да я завладява съвсем реален страх, да не би да се е хвърлила с главата напред в нещо, което не би могла да осъществи.

— За момента не, Роджър — отвърна му и се наведе да вдигне чантата си. — Но очаквах, че може да се получи и нещо такова — излъга. — Хю каза, че за организацията може да е необходимо малко време.

Роджър я изгледа с възмущение.

— Е, да се надяваме, че представите ни за „малко време“ съвпадат с неговите — изръмжа той, — в противен случай ще се окаже, че някой е направил доста скъпо струваща грешка!

Ливи усети как стомахът й се преобърна.

— Да, Роджър — промълви и се отдръпна, за да го остави да се разбере с администратора.

Час и нещо по-късно, след като най-сетне се бяха регистрирали, Роджър Хардман застана пред снимачния екип и раздаде на всички, с изключение на Ливи ключовете от стаите им, като си личеше, че търпението му бе на изчерпване заради вежливо-мудния маниер на обслужване на бразилците и липсата на новини от така наречената връзка на Ливи. След една доста бурна дискусия най-после бяха открили, че нейното име въобще не фигурираше в списъка, а стаята й беше запазена на името на Джеймс Уорд.

— С любезното съдействие на „Примо Телевизион“ — заяви той, — всички сме преместени в стаи категория суперлукс — из групичката се понесе вълна на одобрение.

— Също като „Би Би Си“ — отбеляза Фил и всички се разсмяха. „Примо“ беше мастодонтът на бразилската телевизия и действаше за копродукцията на това предаване заедно със Сити, като поемаше по-голяма част от разходите на територията на Южна Америка.

— Предлагам ви — продължи Роджър, като едва се усмихна на забележката на Фил, — всички да си отпочинем, след което ще се срещнем рано вечерта за по едно питие и да прегледаме основно сценария. Днес ще вечеряме с екипа от „Примо“ в „Копакабана Палас“, бивша резиденция на холивудските величия от петдесетте, тъй че официалното облекло е задължително — Роджър направи малка пауза, след което продължи с ясно доловимо раздразнение в гласа си. — Освен това, момчета, няма почти нищо друго за казване. Съжалявам. Човекът на Ливи беше казал да чакаме тук някой, който да се свърже с нас, което ще направят, щом уредят всички подробности относно ангажимента с Дуче — ако знаят, че сме пристигнали, разбира се — той красноречиво изгледа Ливи. — Така ли е, Ливи?

Тя кимна сконфузено.

— Тъй че не се настанявайте прекалено удобно, нито пък ставайте прекалено нетърпеливи — той се усмихна. — Добре. Ще се видим по-късно — и като се обърна към Ливи, добави: — Може ли да разменим две думи?

— Да, разбира се — тя изчака всички да вземат чантите си и да тръгнат към асансьорите, преди да се приближи към Роджър.

— По чашка?

— Става — Ливи се обърна и се наведе да вдигне голямата си кожена чанта. Докато извършваше движението, забеляза седнал до входната врата мъж, някой, който й се стори, че беше видяла и на летището. Хвърли му още един поглед, за да провери дали е права, но мъжът вдигна разгърнатия си вестник и закри лицето си. Ливи сви рамене и се изправи, преметна чантата през рамо и реши, че си въобразява. Като последва Роджър към бара, се опита да изхвърли тази мисъл от главата си.

— И така, Ливи — Роджър отпи голяма глътка от бирата си, — каква е пречката?

Тя поклати глава и се помъчи да се усмихне.

— Не знам, но съм сигурна, че не е нещо сериозно.

Роджър вдигна рамене.

— Ужасно се изнервям, когато трябва да се мотая без работа и да чакам. Надявам се да не е лошо предзнаменование.

Ливи извърна очи. Той се надявал да не е лошо предзнаменование!

— Разполагам с телефонния номер на нашия човек — каза тя. — Ще позвъня от стаята си. Да видя дали ще намеря някого.

— Направи го — Роджър допи бирата си и се изправи. — Ливи, страшно много е заложено на това предаване. Разполагаме с малко време и малко средства и не можем да си позволим да се шляем из Рио седмици наред.

Ливи кимна. Приятният, ведър Роджър беше изчезнал, а нямаше никакви гаранции, че нещата ще се развиват по план. Никакви.

— Ще направя всичко възможно това да не се случи — остро отвърна тя. — Ще бъдат ден или два най-много.

Трябваше да запази самообладание. Беше дошла чак дотук и определено нямаше да остави нещата да й се изплъзнат.

— Добре, Ливи. През цялото време те подкрепях безрезервно за този проект, като услуга на моя приятел Алън. Дяволски се надявам да съм постъпил правилно.

Ливи преглътна раздразнението си. Не е ли малко късничко, а? — прииска й се да каже. Обаче трябваше да запази увереността си, поне привидно.

— Естествено, че си постъпил правилно. Гарантирам ти го.

Роджър най-после се усмихна.

— Е, тук вече долавям нещо повече и от Брайън Дейвис, Ливи!

Тя отвърна на усмивката му.

— Надявам се — отвърна му и Роджър я потупа по рамото. После мина покрай нея и излезе от бара.

 

 

Два дни по-късно, докато седеше в стаята си в „Рио Палас“, Ливи злощастно се питаше как би постъпил баща й в същата ситуация. Молеше се да получи част от неговото вдъхновение.

Вече три дни, откакто бяха пристигнали в Бразилия, а не беше чула и дума от „ИМАКО“ и това наистина започваше да я плаши. Към това се прибавяше и фактът, че не можеше да се свърже с Хю, Джеймс, изглежда, или беше навън или на безконечни заседания във външното си министерство, а на Роджър Хардман буквално му беше избила пяна около устата от нетърпение и всяка негова минута, прекарана тук, струваше Бог знае колко на „Сити Телевижън“. Тя простена мъчително и вдигна телефонната слушалка, за да се обади у дома си за втори път този ден. Не знаеше още колко дълго щеше да издържи Хардман. Предполагаше се, че би трябвало да стои с тях поне докато изготвят грубия материал, но като се вземеше предвид отношението му през изминалите три дни, вече даже не беше сигурна в това. Линията с Лондон се оказа свободна и тя помоли да я свържат с Хю Хауърд.

— О? Така ли? А знаете ли кога ще се върне? — изчака екотът от отговора да отшуми. — Да, разбирам — взе бележника си и си записа кога да опита повторно. — Да, да, аз бях. Вчера, също и завчера. Да, много е спешно. Наистина се налага да говоря с него! Ако обичате, да, много ще ви бъда задължена — тя отново зачака, този път в продължение на няколко минути, като през цялото време си мислеше колко ли щеше да й струва разговорът. Накрая секретарката отново се появи на линията. — О, никакъв отговор на пейджъра. Разбирам. Добре. Благодаря ви. Да, Ливи Дейвис се обажда и звъня от хотел „Рио Палас“ в Бразилия. Само да ми се обади, веднага щом може. Неотложно е, да! — тя въздъхна. — Още веднъж благодаря. Дочуване.

Ритна ядно крака на леглото и се изправи. Къде, по дяволите, се губеше Хю? Защо още не беше отговорил на обажданията й? Ако не смяташе да я свърже с Дуче, защо тогава си бе направил труда да я прати чак в Бразилия? Всички тези въпроси се рояха и рояха в съзнанието й, докато взимаше чантата си, ключовете от стаята и отиваше към вратата. И къде беше Джеймс?

Ливи излезе в коридора, затвори вратата след себе си, като я затръшна и бързо закрачи към асансьорите. Спря, натисна копчето за повикване и за миг можеше да се закълне, че беше зърнала човешка фигура зад гърба си. Някой я следваше. Извърна се рязко, но зад нея нямаше никой, само празното пространство на коридора. Ливи разтърси глава и влезе в кабината.

„Първо, виждам мъжа от летището, помисли си тя, не само веднъж, а цели три пъти в хотела, винаги зад гърба си, после си въобразявам, че ме следи.“ Взря се в отражението си в тъмното огледало в асансьора.

— Май вече и аз започвам да откачам от чакане! — каза на глас на собствения си образ насреща.

Необходимо й беше да прекара малко време извън стаята си, далеч от мъчителното мълчание на телефона. Натисна копчето за партера и за първи път реши да се поразходи из Рио.