Мария Барет
Отмъстена (31)

Тридесета глава

Ливи стана много рано на следващата сутрин и първото нещо, което направи, бе да се обади на Джена, своята лична помощничка за притурката към вестника, в дома й и да й каже, че тази сутрин ще закъснее, и то доста. Следващата й стъпка бе да изтича до гаража, за да си купи пътна карта на местността. Върна се е нея в жилището си, разгърна я на малката масичка и започна да очертава най-удобния за покриване на всички адреси от снощните файлове маршрут с флуоресцентния си флумастер, докато ядеше овесени ядки направо от кутията. Малко преди осем и половина беше готова за тръгване.

След като сложи всичко необходимо в раницата си, Ливи си облече якето и вдигна ципа му догоре. Взе ключовете за джипа, изгаси лампите и излезе от жилището си, като заключи вратата след себе си. Слезе на пръсти до долу, като внимаваше да не я чуе госпожа П., отвори тихичко входната врата, излезе навън и предпазливо я затвори след себе си. Забърза надолу по улицата към мястото, където бе паркирала колата, отключи я, хвърли раницата си на седалката отпред и седна зад волана. Първата й цел беше едно малко селце, встрани от шосе 977, в посока към Кинтор, еднофамилна къща с името Гутри и една млада жена на име Майра Хадън.

Четиридесет минути по-късно Ливи спря колата пред зелената площ, встрани от дългата каменна постройка, хвърли поглед към табелката, за да се увери, че е на нужното място, и слезе от джипа. Беше започнало да вали с тежки ледени капки и пронизващият североизточен вятър се носеше над полето от задната страна на къщата. Тя потрепери, взе чантата си от седалката и тръгна към входната врата.

Беше нервна. Ливи беше добре запозната с историята на този случай и се надяваше, че постъпва правилно. Никога досега не се беше замисляла кой знае колко за хората, с които правеше интервюта — те просто бяха част от задачата и толкова. Но сега, застанала в мрачния влажен ден, изпитваше силно притеснение. Почука, изчака малко и се постара да се стегне, като видя една висока, тънка фигура да приближава зад стъклото на вратата.

— Здравейте — извика. — Бих ли могла да говоря с Майра Хадън, моля? — вратата бавно се отвори и една млада жена надникна навън.

— Да? Коя сте вие?

— Майра? Казвам се Ливи Дейвис и работя за „Ангъс Прес“ — вратата започна да се затваря. — Чакайте! Майра! Бихте ли ми отделили само няколко минути, моля ви? Няма да ви отнемам много от времето, а и не става дума за някаква новинарска статия, честна дума — Ливи видя как младата жена се поколеба, след което вратата отново се отвори широко и Майра Хадън се втренчи изпитателно в нея.

— Какво искате? — попита я студено.

Ливи си пое дълбоко дъх.

— Става дума за делото срещу „ИМАКО“ от миналата година. Мисля, че открих някои неща, които имат връзка с него, и бих искала да ви задам няколко въпроса… — Ливи спря. Забеляза как кръвта се отдръпна от лицето на жената и в очите й се появи болезнено изражение.

— Няма какво повече да кажа по въпроса! — възкликна троснато Майра Хадън.

— Да, разбирам ви напълно — отвърна Ливи, — но, моля ви, нека ви задам един-два въпроса? Важно е наистина.

Най-сетне, след както й се стори цяла вечност стоене под ледените, шибащи пориви на вятъра, Майра Хадън размисли и разтвори вратата докрай.

— Най-добре влезте — каза й и Ливи кимна.

— Много ви благодаря — тя прекрачи прага на топлата къща и в следващия момент забеляза, че Майра беше бременна.

Жената пристъпи към креслото си пред газовата камина и седна в него. Беше съвсем наедряла, вероятно бе около седмия месец или малко повече, и изглеждаше уморена, пренапрегната от усилията да носи бебето. Скръсти ръце върху корема си и се вгледа в Ливи, очаквайки я да заговори. Обаче увереността на Ливи я беше напуснала — върху телевизора в дъното на стаята беше забелязала голяма снимка в рамка на малко бебе. Мойра проследи посоката на погледа й и каза:

— Все още ми липсва. Всяка минута от деня.

Ливи прехапа устни.

— Сигурно е така — отвърна тихо.

— Ще имам друго, по-скоро заради мъжа ми, а не защото аз го искам. Няма да бъде същото, разбирате ли, винаги ще се страхувам.

Ливи пристъпи към стола срещу Майра и седна.

— Съжалявам — изрече, — сигурно е ужасно.

Майра се взря в нея за момент, обзета от съмнения, но видя единствено съчувствие и искрена загриженост в лицето на русата жена срещу себе си.

— Да — отвърна простичко, — така е.

Помълчаха известно време, преди Ливи да изрече:

— Майра, знам, че ви е много трудно да говорите за това, но бихте ли ми казали какво се случи тогава? В деня, когато почина Алистър.

Майра не отговори.

— Моля ви?

Майра поклати глава и промълви:

— Вече десетки пъти говорихме за това, честно казано, не разбирам защо трябва да се връщаме към него отново и отново! — гласът й беше натежал от сълзи.

Ливи извърна очи.

— Съжалявам, разбирам ви напълно — тя се изправи да си върви. Ако се беше случило преди няколко месеца, нямаше да може да се откаже току-така, но сега мисълта, че ще причини ненужна болка на някого, й беше непоносима. Обърна се към вратата.

— Майра — изрече, извръщайки се през рамо, — може ли да ви попитам само едно нещо, преди да си тръгна?

Младата жена повдигна рамене.

— Някога качвате ли се горе, по хълмовете на Корийн Хилс на излети или разходки?

Майра затвори очи.

— Не съм ходила там от деня, в който почина Али — отвърна й тя. — Просто не мога. Това беше последното място, на което го заведохме. В деня преди смъртта му.

Ливи усети как по гръбнака й пробягнаха тръпки. За втори път отчаяно й се прииска да зададе още един въпрос, обаче разбираше, че Майра не би могла да го понесе. Пристъпи към вратата, отвори я и каза:

— Много щастие и късмет с новото бебе, Майра.

Младата жена отвори очи и се усмихна. За първи път, откакто Ливи бе дошла на лицето й се изписа плах проблясък на надежда.

— Благодаря — отвърна й.

Ливи мълчаливо излезе от къщата и се запъти към колата.

Поемайки към Кинтор, Ливи бе решила да завие по главния път към Гариокс. Маккрийди живееше в едно малко селище близо до това място. Ръменето се беше обърнало в ледена лапавица и капките се стичаха по предното стъкло, докато караше, а чистачките трескаво се стрелкаха в двете посоки, за да поддържат видимостта й. Джипът се носеше доста стабилно по пътя, но тя въпреки всичко беше напрегната. Пътищата бяха високи и запустели и Ливи не можеше да се отърси от мисълта, че ако се случеше някакво произшествие, щяха да минат часове, преди някой да й се притече на помощ. Беше вдъхновена от това, с което се беше заела, но беше и изплашена, много добре съзнавате на каква опасност се излагаше. Това, което беше започнало да се оформя в съзнанието й, представляваше една доста ужасяваща картина, сензация, но и нещо много повече — то можеше да промени съдбите на много хора и тя съвсем основателно подозираше, че на някои в „ИМАКО“ никак нямаше да им хареса намесата й, ама никак.

Къщата на Маккрийди се намираше извън селото и се издигаше самотна до път, който водеше към земята, собственост на „ИМАКО“. Беше мрачна на вид каменна постройка, олющена от дъждовете и ветровете, които я връхлитаха от стръмните зъбери над нея. Нямаше градина, само ръждиви останки от кола в задния двор и няколко колиби, които приютяваха кучетата на Маккрийди.

Ливи спря джипа на пътя и излезе от колата тъкмо когато един мощен порив на вятъра се завихри над откритото пространство и едва не я повали на земята. Тя се вкопчи във вратата, за да се задържи на крака. Взе чантата си, затръшва вратата със замах и се отправи към къщата, а леденият вятър болезнено шибаше лицето й и караше кожата й да изтръпва. Ливи съзря единствената светлина в къщата, която идваше от стаята на долния етаж, и пристъпи към страничната врата, почука и зачака да й отворят.

Маккрийди не се забави много. Той отвори вратата, все още извърнал лице някъде назад, и каза:

— Крайно време беше, мътните те взели! Звънях преди цял час! — той се обърна напред и лицето му потъмня, щом съзря Ливи. Беше дребен и кльощав човек, превалил шейсетте, съсухрен от времето, типичен планинец, злобен и коварен на вид. — Коя пък си ти? — изръмжа, притваряйки леко вратата. — Ти не си моя кучкар!

— Не, не съм. Може ли да вляза?

Той изсумтя и като хвърли отново поглед през рамо, отвори вратата, за да може Ливи да влезе.

— Сигурно доктор Бродън ти е казала?

Ливи кимна. В стаята се носеше тежък дъх на камфоров и ментолов спирт. Помещението беше неугледно и мрачно, но топло. Пред бумтящия огън в камината в една кошница лежеше коли, треперещо и задъхващо се.

— Какво се е случило? — Ливи се приближи към кучето.

— Вчера беше на хълмовете. Кат се върна, нищо й нямаше, ама миналата нощ започна всичко т’ва. Кат че ли не може да диша — самият Маккрийди, изглежда, също с мъка си поемаше дъх. — Аз съм си виновен, не биваше да я пускам, не и там — той поклати глава и се взря в Ливи. — Къде ти е чантата?

Ливи свали раницата от рамото си, за да му я покаже, но Маккрийди подозрително присви ечи.

— Тя на Корийн Хилс ли беше? — попита го Ливи бързо.

— Ъхъ, точно там.

Тя се наведе над кучето.

— Няма нищо — подхвана, но в този момент на вратата рязко се почука. Ливи припряно се изправи и тръгна към изхода. — Аз ще отворя — добави.

Отвори вратата, кимна на мъжа на прага, който вероятно беше ветеринарят, пусна го да влезе и се стрелна покрай него навън.

Маккрийди веднага се устреми след нея и й извика:

— Коя, по дяволите, си ти? — лицето му беше почервеняло от ярост и той размаха гневно бастуна си във въздуха. — Да се намърдаш така в къщата ми! Щъ съ обадя в полицията!

Ливи се спря до колата си.

— Аз съм от вестника — извика му в отговор. — Извинявайте, не исках да се натрапвам.

После припряно отключи вратата, скочи в джипа и запали двигателя. Включи на скорост, потегли напред и сви към пътя. Не смееше да погледне назад — Маккрийди я ужасяваше.

Час по-късно Ливи беше в Абърдийн. Беше си отбелязала още няколко човека, с които би искала да се срещне, обаче времето беше напреднало, а тя желаеше да стигне в редакцията, преди там да започнат да питат за нея. Останалите разговори можеха и да почакат. Остави багажа си в апартамента, паркира джипа на Мич пред сградата и отиде до вестника с автобуса. Вече беше станало време за обяд и тя смяташе, че ще успее да се появи там незабелязано. Влизането и излизането на репортери и ходенето им напред-назад по задачи не беше нещо необичайно, но укриването на информация не беше редно, а тя искаше да запази заниманията си в тайна.

Поздрави момичетата на рецепцията и ги попита дали Мич е в редакцията. Отвърнаха й, че той изобщо не се беше появявал до момента. Ливи въздъхна с облекчение и измина тичешком стълбите до втория етаж на офисите. Влезе в залата, хвърли чантата си на бюрото, съблече якето си и се огледа. Веднага видя Керъл, която с удължена физиономия и мрачен вид се беше запътила към нея.

— Добро утро, Керъл — усмихна й се. — Добре ли си?

— Фрейзър иска да те види — отвърна й тя. — Буквално се е запенил за нещо си и мисля, че то е свързано с теб — Керъл направи гримаса. — Внимавай — посъветва я, когато Ливи посегна да вземе чантата си, — той е в заседателната зала на долния етаж.

Това беше лош знак, всички го знаеха. Когато личният кабинет на Фрейзър му се виждаше прекалено открит за чужди погледи, той слизаше на долния етаж, за да обсъжда там по-щекотливите въпроси.

Ливи се опита да изобрази усмивка, но не сполучи.

— Благодаря — измънка, преметна чантата си през рамо, взе якето си за всеки случай и се отправи към стълбите.

Заседателната зала се намираше непосредствено до приемната. Ливи допря ухо до вратата, за да провери дали вътре се чува някакъв шум, след което се изпъна и почука нервно.

— Влез, Ливи!

Отвори вратата и прекрачи прага с боязън. Фрейзър седеше на ръба на дългата маса, четеше някакви документи и очевидно чакаше само нея.

— Здравей! — подхвърли му тя ведро.

Фрейзър хвърли папката на масата и я изгледа яростно.

— Предполагам, че вече си наясно със съдържанието на папката, която чета в момента — изръмжа. — Интересна ли ти се стори?

Ливи зяпна.

— Преди около четиридесет минути ми се обади Бет Бродън — продължи той. — Беше бясна. Очевидно една дама с английски акцент е ходила до село Билдеър тази сутрин, за да се срещне с един от пациентите й, някой си господин Маккрийди. Името да ти говори нещо? Той й се обадил, за да се оплаче, казал, че жената нахлула в дома му под фалшив предлог и душила наоколо…

— Изобщо не съм душила!

— Обаче си била там?

Ливи кимна и забеляза как очите на Фрейзър добиха по-твърд израз.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш? Явно си чела моите записки, прав ли съм?

Тя отново кимна и заби поглед в пода.

— По дяволите, Ливи! — тя подскочи от силата на вика му. — Това е строго поверителна информация! Какво ти дава право да?…

Ливи изведнъж със сепване осмисли значението на казаното току-що от него.

— Бет Бродън ли? — прекъсна го тя.

Фрейзър млъкна.

— Моля? — сопна й се ядно.

— Бет Бродън. — Ливи пристъпи навътре в помещението. — Тя ли ти се обади?

Ноздрите му потрепнаха от усилията, които полагаше, за да обуздае гнева си.

— Не виждам какво общо…

— Обаче именно Бет е давала медицинските консултации при тези случаи, нали?

Той седеше мълчаливо с каменно лице.

— Маккрийди ме попита дали ме изпраща доктор Бродън, мислеше, че аз съм ветеринарят. И, изглежда, знаеше какво му има на кучето, каза, че обвинява себе си, че не бивало да го пуска да ходи нагоре по Корийн Хилс. Господи, Фрейзър! — Ливи трескаво беше започнала да кръстосва из стаята, без изобщо да съзнава, че го прави. В следващия миг се закова на място и се втренчи в него. — Защо не се сетих още тогава?

— За какво да се сетиш? — изкрещя отново Фрейзър и тя пак подскочи. — Какво става тук, по дяволите?

— Че Бет е замесена по някакъв начин! — тя отново беше започнала да кръстосва напред-назад и Фрейзър ненадейно скочи от масата и я хвана за ръце, за да я спре на място.

— А сега най-добре ми обясни за какво става дума, Ливи, преди търпението ми да се изчерпа съвсем! — извика й. Тя го изгледа гневно и той отпусна ръце, за да я освободи от хватката си. — Съвсем сериозно ти говоря — натърти предупредително.

Ливи си пое дълбоко дъх, като всъщност все още не бе съвсем убедена в логиката на събитията, след което започна да обяснява.

— Мисля, че горе на Корийн Хилс има замърсени водоизточници и според мен причината е в „ИМАКО“. Не съм съвсем наясно как, но според мен това има връзка с някои от случаите, с които ти си се занимавал през последните години. Според мен това замърсяване причинява проблеми на дихателните пътища — тя спря и зачака реакцията на Фрейзър, вглеждайки се в лицето му. Той помълча доста дълго, след което я погледна. Напълно беше забравил гнева си, казаното от нея го беше заинтригувало прекалено много, за да остави чувствата си да му попречат.

— Факти? — попита отсечено.

Тя поклати глава.

— Не разполагам с такива, поне все още не.

— А как тогава?…

Ливи го прекъсна.

— Двамата с Мич вчера бяхме на Корийн Хилс — изрече припряно. — Обядвахме край едно от малките поточета там и забелязах, че коритото му има странен цвят — беше яркожълто. Мич също го видя. После, като летяхме над местността, той го снима и късно снощи, когато разглеждах кадрите, пак го видях. Освен това видях и още едно странно нещо. Онзи участък, нали се сещаш, над Дон Вали, където живее Маккрийди? Ами той принадлежи на „ИМАКО“ и достъпът до района е ограничен, обаче в един от кадрите, които е хванал Мич, има камион, който се движи там. Камион! С каква цел? Нали уж не използват тази територия?!

Ливи направи пауза, защото се беше задъхала от бързината, с която бе изрекла всичко дотук, след което преглътна мъчително.

— Фрейзър — подхвана отново, този път по-кротко, — Майра Хадън е водила бебето си на Корийн Хилс в деня преди то да умре от задушаване. Маккрийди има емфизема и живее в онзи район, освен това като че ли знаеше нещо за замърсяването. Колито му е било там вчера и днес се задъхваше. Маккрийди каза, че смята себе си за виновен, задето го е пуснал там горе.

— Но това са само два от Бог знае колко случая, Ливи, само два! — Фрейзър вдигна ръце нагоре. — Пък и как свързваш всичките онези земи по хълмовете? Просто не разбирам.

Ливи се поколеба за миг, преди да започне да обяснява останалата част от своята хипотеза:

— Ами ако, това е само предположение — изрече тя, — „ИМАКО“ използват онзи терен, за да изхвърлят химическите си отпадъци, да ги закопават например, и някои от токсините се процеждат надолу към подземните водоизточници? Нещо като артезиански кладенци? — Ливи направи пауза. — Не разбирам много от геология, обаче Корийн Хилс са изпъстрени с поточета, които излизат изпод земята, текат по повърхността известно разстояние, половин миля, някои само няколкостотин метра, после пак изчезват под земята. Извори в скалите. Онзи, който снимахме, беше точно от този тип.

Фрейзър трескаво обмисляше чутото.

— У теб ли са снимките?

— Да, занесох ги в моето жилище. Не исках Мич да разбере какво правя.

Фрейзър повдигна едната си вежда.

— Не искам никой да разбере — бързо добави Ливи. — Имам странното чувство, че това може да се окаже и доста страшничко.

Фрейзър повдигна рамене.

— Може и да си права — пристъпи към прозореца и постоя там известно време в мълчание, след което я погледна през рамо и добави: — Мислиш ли, че ще можеш да ме заведеш до скалата, онази, която сте снимали? Бих искал да я видя с очите си.

— Да, аз…

— Чудесно! — той се обърна. — Само ще си взема палтото и ще тръгнем веднага. Колата ми е паркирана нагоре по пътя.

— Трябва да взема картата и още някои неща от апартамента си. А и един фотоапарат би бил полезен, имаш ли някой подръка?

— Не, но ще взема от фотографите — Фрейзър се върна до масата и събра папките. — Ще се срещнем при колата ми. Вземи — той бръкна в джоба си и извади ключовете. — Няма да се забавя повече от десет минути, става ли?

Ливи кимна и го последва към вратата.

— Ливи — Фрейзър й хвърли поглед през рамото си. — Ако действително се окаже, че има нещо вярно в предположенията ти, ти си дотук. Разбираш ли ме? Не желая да се забъркваш в това.

— Защо? Заради Бет ли? — отвърна тя остро.

— Не, не е заради Бет — той се поколеба, но все пак добави: — Заради теб самата. Не искам да се излагаш на опасност.

Част от нея се зарадва да чуе, че него все още го беше грижа за нея дотолкова, че да изрече това, но останалата част закипя от гняв при думите му. И какво според него имаше тя за губене? След всичко, през което бе преминала през последните месеци, това беше детска игра!

— Много ти благодаря, Фрейзър — отговори му студено, — обаче и сама мога да се грижа за себе си. Нали именно ти ми го каза преди няколко седмици?

Той се втренчи в нея за миг, с накърнени от студенината й чувства, после само сви рамене.

— Както искаш — измърмори. И като излезе от стаята, я остави сама, докато се качи горе, за да си вземе връхната дреха.

 

 

Пътуваха към хълмовете в мълчание. Дъждът се стелеше пред предното стъкло и пейзажът наоколо беше мъгляв и мрачен. Ливи седеше, стиснала в скута якето си, и се взираше в пътната карта, опитвайки се да следи маршрута. В чантата й беше и онази панорамна карта на местността, която беше взела за пътуването си с Мич и на която беше отбелязала мястото с потока, затова, щом наближиха района, бръкна в нея, за да я извади, и затърси пътища, които да ги отведат най-близко до скалата. Насочи Фрейзър към Колдуелс Крофт и му каза, че според нея би трябвало да оставят колата някъде там. Той я послуша и спря в началото на едно поле, изключи двигателя и взе картата от ръцете й.

— Ето, това е мястото — каза Ливи, посочвайки с пръст отбелязаното от нея. Беше на около две мили от мястото, където бяха спрели.

— Хубаво — Фрейзър слезе от колата и заобиколи отзад при багажника. Отвори го, извади туристическите си обувки, кожух и чанта еднодневка. Седна на задната седалка, за да се приготви, обличайки дебел пуловер, вълнени чорапи, грейка без ръкави и накрая якето с кожена подплата.

— Ти в този вид ли ще ходиш?

Ливи кимна. Беше си обула обувките „Тимбърленд“, но нямаше нито шапка, нито шал, нито ръкавици.

— Вземи — Фрейзър подхвърли шапка и ръкавици на предната седалка. — Вдигни ципа на якето си догоре — добави. — При такова време вятърът е убийствено студен.

Ливи кимна и се почувства като глупачка. Дразнеше се от това, че Фрейзър винаги успяваше да я накара да се чувства така. Закопча се, нахлупи шапката на главата си, сложи си ръкавиците и излезе от колата.

Фрейзър вече беше отвън и пъхаше картата в найлонов планшет.

— Готова ли си?

— Да.

Без да й каже нищо повече, той пое напред и тя го последва, като й се наложи да върви доста по-бързо, отколкото беше свикнала. Устремиха се напред във вледеняващите пориви на вятъра, мълчаливи и мрачни, като и на двамата им се искаше да си поговорят, но от инат държаха устите си затворени.

Стигнаха платото двадесет минути по-късно. Ливи бе започнала да трепери въпреки темпото, с което се движеха. Якето й не беше импрегнирано и вече беше мокра до кости. Като стигнаха мястото, Фрейзър застана на същата скала, на която тя бе стояла предния ден, и се взря надолу във водата.

— Наистина е жълто — извика й през рамо. — Ела да видиш — подаде й ръка и я придърпа до себе си. — Водата изглежда чиста, но коритото е замърсено.

Тя кимна.

Фрейзър се приближи до водата и извади от джоба си малкото шишенце за проби, което беше взел със себе си. Наведе се, потопи го във водата и го напълни, като гледаше да не намокри много ръцете си.

— Да си забелязала дали и някои други потоци не са със същия цвят? — извика й.

Ливи поклати глава.

— Ние всъщност не сме търсили специално — извика и тя в отговор, — обаче проследихме пътя на този и той започва на около половин миля по-нагоре — тя скочи при него, защото гърлото я беше заболяло от усилията да вика срещу вятъра.

— При извора нямаше нищо особено — добави, изправяйки се до него. Фрейзър прибра шишенцето.

— Добре. Хайде да вървим. Видях това, което ми трябваше — той тръгна обратно, но Ливи остана на мястото си, без да помръдва. След няколко метра той се спря и се огледа. — Ливи?

— Това ли беше? — извика му тя. — Целият този път дотук, нито едно благодаря, без да кажеш и две думи, просто си взимаш проба и марш към колата, така ли?! — в нея бушуваше гняв, той се отнасяше така, сякаш тя изобщо не съществуваше, сякаш не беше направила нищо. Та той даже нямаше и да разбере за това, ако не беше тя!

— Какво искаш, Ливи? Потупване по гърба, похвала пред строя? — той поклати глава в ненадеен изблик на раздразнение. Просто не можеше да я разбере, та тя беше невъзможна! — Това е само началото — опита се да надвика бученето на вятъра. — Малко вода за проба, това е всичко.

Диви яростно се устреми към него.

— Е, може и да е всичко, ама нямаше да го имаш, ако не бях аз.

— Господи, каква самонадеяна кучка си! — изкрещя Фрейзър изведнъж. — Целият свят трябва да се върти около теб, нали? Около теб и огромното ти проклето его!

Тя му удари шамар точно там, където бузата беше най-замръзнала и болката го проряза като нож.

— Ах, ти!…

Обаче Ливи се беше врътнала на пета и забързано се отдалечаваше от него.

— Върни се, Ливи! — той се затича след нея, хвана я и рязко я извъртя, за да се обърне с лице към него. — Защо ме удари? — извика й, докато тя се бореше да се освободи.

— Махни си ръцете от мен! — изпищя тя, но той я сграбчи още по-здраво и я задържа неподвижна. Ливи понечи да го срита, но Фрейзър избягна удара и я разтърси, а очите му пламтяха от гняв. — Да не си посмял…!

В следващия миг той я беше придърпал към себе си и я целуваше, устата му плътно бе притиснала нейната, а натискът на ръцете му й причиняваше болка. Именно близостта, неочакваното докосване до нея, бе причината за това — той просто не можа да се възпре. Тя му оказа съпротива, стисна здраво устни, обаче той я притисна още по-силно. Тези няколко секунди, в които тя се бореше с него, със себе си, му се сториха цяла вечност, но бяха само толкова — няколко секунди. Докато тялото й не откликна по начин, който не можеше да овладее, и тя едва не го повали в притискането си към него, отчаяно желаеща да бъде прегръщана, целувана, разтваряйки устните си, приемайки езика му между тях, докато леденият дъжд се стичаше по лицето й и охлаждаше пламъка, който се беше разгорял по цялото й тяло.

— Господи, Ливи… — той плъзна устни по лицето й, надолу към шията й, а пръстите му трескаво отблъскваха настрани якето, за да оголят повече кожа. — Ливи… аз…

Тя преплете пръсти в косата му, подгизналата му мокра коса, и придърпа главата му по-близо до себе си, затваряйки очи и надавайки сподавен вик, когато устните му се впиха в шията й, а изгарящата им топлина се смени с ледените струи на дъжда. Простена, забравила всичко друго на света, освен него и после… После вече нямаше нищо. Ливи отвори очи. Нищо.

— Фрейзър?

Той се беше отдръпнал от нея, само на милиметри, но беше все едно, че се бе отдалечил на светлинни години. Ливи изведнъж почувства студа и в дъното на стомаха й се надигна отчаяние.

— Фрейзър, какво?… — нямаше сили да говори, не знаеше какво да направи.

— Ливи, съжалявам, не мога, просто не знам… — Фрейзър млъкна, когато съзря изражението на лицето й и му се прииска да хукне, да избяга надалеч, възможно най-далеч от нея. Беше ужасен, ужасен от факта, че всеки път, щом се окажеше близо до нея, просто не можеше да овладее чувствата си, те го поглъщаха, задушаваха го, а тя нямаше представа за това как се чувства той. А не можеше и да й го обясни, обаче знаеше, че трябва да спре, да се спре още сега, преди да се окаже отново сред болезнения хаос от отломки, както се беше случвало в миналото. Пристъпи отново към нея, придърпа реверите на якето й, за да покрие вече премръзналата кожа.

— Хайде, Ливи — изрече тихо, — мисля, че е крайно време да се прибираме.

Тя кимна и прехапа устни, за да възпре сълзите си. Беше прекалено горда, за да го попита какво се беше случило, не би могла да понесе мисълта, че отговорът му би могъл да бъде, че причината е в Бет. Злочесто загледа как пръстите му закопчават ципа на якето й, сякаш беше малко дете, после отстъпи крачка назад и се взря в подножието на хълма, където беше колата им.

— Не мисля, че ще имам сили да се върна в редакцията — промълви с изтънял глас. — Би ли ме закарал направо у дома, ако обичаш?

— Да, разбира се — отвърна й той. Искаше му се да добави и още нещо, но не знаеше как. — Както желаеш — довърши. И двамата мълчаливо поеха надолу, за да изминат двете мили, делящи ги от колата.