Мария Барет
Отмъстена (24)

Двадесет и трета глава

Беше девет и половина, а Джак Уилкокс пиеше от обяд. По някое време в късните часове на следобеда се беше преместил от бара на „Флийт Стрийт“ в кръчма зад Странд, която беше отворена през целия ден. Оттам се беше пренесъл в „Бентлис“, където беше започнала цялата афера с Нел, и беше седнал на долния етаж с откъснатата страница от „Индепендънт“ в ръце — сега вече омачкана и влажна от бирата — със снимката на Ливи — уморена, пренапрегната, раздърпана — втренчила в него очи, докато той отпиваше от чашата си.

Вече беше минал замаяната, сълзлива фаза на самосъжалението, беше минал през нея около шест следобед. Сега мислите му бяха напълно объркани, без да са неясни, а просто замъглени, и изпитваше гняв, притъпен, безполезен гняв, който се получава след прекаляване с бира, от онзи вид гняв, който би го подтикнал да цапардоса някого, ако беше поне малко войнствен по характер. Беше ядосан заради това, че го бяха натопили, заради това, че бяха натопили всички тях. Ядосваше се на самия себе си, на собствената си шибана глупост и на Ливи, която в крайна сметка се беше оказала в по-лошо положение и от него. Сведе поглед към снимката и изруга, като се взря в разстроеното лице на Ливи. Защо никой не я беше предупредил? Защо самият той не я беше предупредил? Прокара пръст по очертанията на главата и раменете й, или по-скоро далеч около тях, което пропусна да забележи, защото бе прекалено пиян, и си помисли: „Сега всичко това ще се случи отново, още една сделка, още пари от Джак, шибания скапаняк, и може би още един наивник, който щеше да бъде хванат, чийто живот щеше да бъде съсипан“. Поклати глава, приближи пръст до устните си, целуна го, след което го долепи отново до снимката.

— Извинявай, Ливи — промълви.

Огледа се с пиянски поглед наоколо и подвикна завалено на бармана:

— Ехо! Да… имммаш… телефон?

— Имам, приятелю. Ето там, до автомата за цигари.

Джак неуверено се изправи на крака, като се държеше за ръба на масата и видимо се поклащаше. Сграбчи откъснатата страница от вестника и със залитане си проправи път през малката група хора, скупчени около бара, за да стигне до телефона. Бръкна в джоба си, извади малкия си кожен бележник с телефони заедно с шепа дребни монети, част от които разпиля по пода, и вдигна слушалката. Откри номера на Ливи, подпря се на стената и започна да набира. Трябваше да й каже колко съжалява, трябваше да й каже какъв страхливец беше. Трябваше да й каже, че знае, че тя не е направила нищо лошо.

Ливи излезе изпод душа и се загърна в голяма, пухкава, снежнобяла хавлия. Изправи се до радиатора за момент, като продължаваше да трепери от студ. Болеше я глава, беше напълно изтощена и се чувстваше така сякаш бе премръзнала до мозъка на костите си. Не можеше да мисли трезво, беше прекалено объркана. Уви хавлията по-плътно около тялото си, облегна се на топлия метал и се остави топлината да проникне в тялото й, за да отпусне скованите мускули. Помисли си за баща си, опитвайки се да събуди ясен спомен, нещо лично, което да бяха споделили, но разбра, че не може. Всички спомени бяха далечни, смътни и неразличими, нямаше нищо като… деня, в който двамата с татко отидохме на плажа например. Единственото, което имаше, беше усещането за него, а всъщност не знаеше и върху какво точно си го беше изградила. Може би, може би действително в мъката и объркването си се беше вкопчила в нещо, което не бе съществувало, беше го превърнала в човек, какъвто той никога не е бил. Действително не знаеше, обаче интуитивно чувстваше, че беше направила именно това.

Телефонът иззвъня и тя се сепна, след което влезе в спалнята, за да чуе от записа на телефонния секретар кой се обажда. Пусна хавлията на леглото и си облече чиста тениска с размер XL, а мръсния халат пъхна в коша с дрехи за пране. Чу края на записания си глас на лентата, после приглушен шум на кръчма. Гласът на Джак нахлу изневиделица и сякаш изпълни със силата си целия апартамент.

— Ливи? Обажда се Джак.

Тя припряно пристъпи към телефона, за да вдигне слушалката, но спря, щом той продължи да говори. Разбра, че е пиян.

— Ж-жалко, че те няма, Ливи… оббаччче… ъ-ъ… — гласът му заглъхна пиянски, но след миг подхвана отново: — Ж-жалко, че те няма, Ливи, обаше ишках да ти каша нешшто — думите се нижеха толкова слети и изкривени, че й се налагаше да се напряга, за да ги разгадае. — Ишшках да каша ишвинявай, трябваше да ти каша, трябваше да предупредя… Мам… — той, изглежда, изтърва слушалката и се включи отново след миг. — Ливи, не вярвай на никого! — той изведнъж изкрещя последното и тя подскочи. — Нито на Джеймс, на никого! Вишдашш ли… Фрейзър знаеше… да, май знаеше. Ливи, пази си гърба! Обичам те, не трябваше да пошволя да ти се случи… Обичам те наистина… — гласът му изневери и на Ливи й се стори, че чува сподавено ридание. Стрелна се през спалнята към телефона и сграбчи слушалката.

— Ало, Джак? Джак? — не последва никакъв отговор, но все още се чуваше фонът на шумовете в кръчмата. — Джак! — извика с всичка сила. — Джак, отговори ми! Какво искаше да кажеш? Какво знае Фрейзър? Кажи ми! Джак? — ала след няколко секунди монетите се изчерпаха и връзката прекъсна.

— О, Господи! — Ливи тресна слушалката върху вилката и скри лице в шепи. Беше отчаяна. Какво, по дяволите, беше имал предвид той? Защо да не се доверява на Джеймс?

Ливи рязко се изправи и забързано отиде в дневната. Взе електронния си бележник и трескаво затърси домашния телефон на Фрейзър, след което посегна към апарата. Фрейзър вдигна след втория сигнал.

— Да, моля?

Ливи замълча. За миг бе шокирана от реакцията си само при звука на неговия глас, но в следващия момент гневът и страхът надделяха.

— Фрейзър, Ливи е.

Фрейзър изпита пронизваща тръпка на вълнение, но я овладя и я потисна.

— Здравей, Ливи — отвърна студено. — Как си?

— Фрейзър, току-що ми се обади Джак Уилкокс — изрече тя припряно. — Беше пиян, каза, че трябва да си пазя гърба, че не трябва да се доверявам на Джеймс, че ти си знаел нещо… — гласът й изневери и Фрейзър чу как Ливи на няколко пъти си пое дъх, за да уталожи напрежението в гърдите си. — Какво имаше предвид той? Какво става, за Бога? — гласът й затрепери и въпреки всичките пъти през изтеклата седмица, в които Фрейзър си беше повтарял, че вече наистина трябва да се отърси от това чувство, че пак се беше оказал в същото положение както преди дванадесет години, почувства как сърцето му се сви, чувайки отчаянието й, и разбра, че не би се поколебал и за миг, ако тя го помолеше да отиде при нея, защото й е нужен.

— Фрейзър… Моля те…

Той затвори за миг очи, за да събере сили да я излъже.

— Ливи, понятие нямам какво е искал да каже Джак. Нищо не знам — не можеше да й го каже сега, тя нямаше да може да го понесе, със сигурност нямаше да го понесе.

Ливи отново плачеше. Струваше й се, че през последните двадесет и четири часа само това и беше правила. Не можеше да го овладее, беше като отприщване на язовирна стена.

— Добре — успя някак си да изрече, — благодаря… — и затвори, без да му даде възможност да каже каквото и да било друго. Отпусна се на един стол и зарови в раницата си, за да намери носна кърпичка.

Извади чист, голям, на червени и черни карета квадрат и избърса лицето си, после се взря в кърпичката и се запита на кого е, защото не се сещаше да я е виждала някога преди. Започна да я извива между пръстите си, да гледа как квадратите променят формата си и изведнъж се сети. Допря кърпата до лицето си, засмя се, после заплака, после отново се разсмя, като си спомни сцената в леденостудената остъклена беседка, която се беше разиграла едва преди десет дни, а й се струваше отдалечена на векове. Поредицата от емоции отново завърши с плач, само че този път тя се изправи, подсмърквайки тихичко, и отиде в спалнята, където започна да нахвърля дрехи върху леглото — блузи, сака, клинове, джинси, бельо.

Облече си джинси, дебели вълнени чорапи, огромен вълнен пуловер върху тениската си и накрая сложи обувките „Тимбърленд“. Избърса пак лице с носната кърпа, сълзите й я бяха намокрили и вече капеха и по пуловера й. Взе един голям сак и започна да пъха дрехите в него. Няколко минути по-късно, без да се замисля повече над това, което бе на път да направи, грабна едно палто от гардероба и тръгна към входната врата.

Ненадейно се спря, върна се обратно и пристъпи към телефона. Вдигна слушалката и набра номера, който знаеше наизуст.

— Мамо, аз съм. Обаждам се, за да ти кажа, че отивам в Шотландия. Би ли се погрижила за вещите ми от апартамента, моля те? — тя направи пауза и избърса нос в ръкава си. — Освен това искам да ти кажа, че съжалявам и да те помоля… — спря, преглътна и тихо продължи — … да те помоля да кажеш и на Питър от мое име, че се извинявам за всичко. И да му кажеш, че му благодаря — чу отсреща тишина и проумя, че майка й също плачеше. — Трябваше да го кажа още преди години — прошепна. — Благодаря ви — след което затвори.

Изключи телефонния секретар и се върна до външната врата. Смътно си спомняше, че последният влак тръгва от Юстън, Фрейзър навремето й беше казал така. Не знаеше кога точно тръгва, нито пък я интересуваше, стига да стигнеше там навреме. Хвърли последен поглед на апартамента, който вече не беше неин, затвори вратата и пренебрегна асансьора, като пое по стълбището към долния етаж и входната врата.

Като излезе на улицата, си пое дълбоко дъх, влажният студен мартенски въздух изпълни дробовете й и свирна на минаващо такси. Вече беше поела напред, отначало към Юстън, после до Абърдийн и накрая при Фрейзър.

Пол Робсън паркира колата си в подземния паркинг на гара Юстън и пое нагоре към коловозите, като нервно се озърташе назад. Беше избрал Юстън, защото гарата беше портата към Манчестър, неговия роден град. Подмина редицата изходи към платформите, кафенето и тоалетните и пристъпи към знака за багажното отделение в дъното на дългата гара. Спря пред отвореното гише и натисна бутона за повикване на служителите. Появи се мъж на средна възраст в униформа и Робсън кимна.

— Бих искал да оставя това, ако обичате — подаде на човека малка ръчна чанта, в която нямаше нищо друго, освен триинчова дискета с надпис „Прима“.

Служителят я пое, изненада се от лекотата й и написа квитанция.

— Плаща се при получаване.

Робсън кимна. Прибра квитанцията и загледа как мъжът постави чантата на едно свободно място сред другите на полицата.

— Нещо друго да желаете?

Робсън поклати глава.

— Не, благодаря.

Обърна се и си тръгна, пъхвайки ръце дълбоко в джобовете си. Това, че се беше освободил от дискетата, му донесе известно облекчение, но не уталожи напълно страха му. Чудеше се, докато вървеше към колата си, докога ли щеше да продължи да го гложди това чувство.

На излизане от сградата на гарата забеляза висока блондинка с дълги крака, която слизаше от едно такси. Загледа я за момент, за да поразсее мислите си, като си каза, че жената му се струва смътно позната. Опита се да се сети откъде, докато тя приближаваше към него, ала не можа да определи къде я беше виждал. Нейните очи не изразиха нищо, той очевидно беше напълно непознат за нея. Тъй че Робсън сви рамене и се отказа да полага повече усилия, само се запита разсеяно защо ли плачеше тя, след което продължи надолу към подземния гараж.

Отключи роувъра, качи се в него и почувства как острата болка в стомаха, която го беше преследвала цял ден, вече започва да утихва. Запали колата, включи на скорост и потегли напред, оставяйки зад гърба си всички улики, доказателства и страхове на една полица в отделението за багаж на гара Юстън.