Синтия Виктор
Интимни предателства (9)

Девета глава

Шугър Таплингер нетърпеливо хвърли в количката консерва доматена супа, преди да погледне следващата точка в списъка. Днес я занимаваха по-важни неща от покупките. Но това беше денят, в който пазаруваше за седмицата и Хелмут веднага щеше да забележи, ако хладилникът се окаже незареден и ако не видеше в шкафа под мивката грижливо сгънати найлоновите торби от магазина, приготвени за кофата за боклук.

Освен това, овесените ядки бяха на свършване, а тя не можеше да си представи какво ще направи Хелмут, ако не закуси по начина, по който бе закусвал всяка сутрин, откакто се бяха оженили. Точно една чаша овесени ядки с половин чаша обезмаслено мляко — всеки Божи ден. През зимата — заедно с половин грейпфрут; през лятото — с четвърт пъпеш. На обяд бе не по-малко последователен. В единадесет и петдесет секретарката в редакцията на „Генерали във фотьойли“, му носеше сандвич с пуешко месо и зелена салата, без майонеза. В дванадесет часа хапваше едната половина, а няколко минути по-късно хвърляше другата в кошчето. Това бе Хелмут. Редовен и предсказуем до най-дребната подробност.

Факт, от който Шугър бе доволна, особено сега. Нямаше нужда от повече изненади на други фронтове.

Да вървят по дяволите! — помисли си тя. — Всички да вървят! Тази кучка Марина Полсен, няколко пъти се бе опитала да я притисне, докато накрая нямаше алтернатива. Но как така се бе объркало всичко — не само единият, а и двамата — Фаръл и Джон Коул да са по петите й?

Тя бутна количката от другата страна на щанда и започна дивашки да изсипва в нея кутии с бисквити — сладки, солени — дори не си даде труд да погледне какъв аромат имат.

За Хелмут — каза си, знаейки много добре, че мъжът й по-скоро ще умре от глад, отколкото да докосне бисквита и щеше да ги изяде всичките сама. Истината бе, че по-скоро щеше да ги скрие от него. Той можеше да се досети, но тя нямаше да привлича вниманието му върху факта, че бе възвърнала повечето от седемдесетте килограма, които бе свалила през първите три години от съвместния им живот. И всеки пак, успокои се тя, той я обичаше и когато тежеше около сто, така че едва ли щеше да има нещо против.

Това бе най-изненадващото у Хелмут Таплингер. Той нямаше нищо против наднорменото й тегло и изглежда не се притесняваше от огромните мазнини, които правеха двойна гушата й, от отвратителната плът, която висеше от корема и ръцете й и се събираше на гънки около бедрата и коленете й. Той бе единствения, който не я гледаше с отвращение и с убеждението, че трябва да бъде заличена от лицето на земята. А всички останали го мислеха. И винаги бе било така.

— Ей, свинче, цялата си угоена.

— Мно-о-о-о-г-о си дебела!

— Беатрис, няма повече. Съсипвам се да приготвя вечеря, а ти ядеш сякаш няма утрешен ден. Един хамбургер бе достатъчен за Мери и Лари, ще трябва да ти стигне и на теб.

В спомените й от детството, моментите около масата бяха белязани с непрестанните подигравки на брат й и сестра й, раздразнението и отвращението у майка й. А Шугър, която седеше и продължаваше да е гладна и след втората порция, не можеше да се спре, независимо от унижението.

Никой в семейството не се замисляше как ли се чувства Шугър. По-скоро всички разглеждаха свръхтеглото й като върховна несправедливост в живота на майка й. Както самата Джанет Лотън обясняваше всеки ден, осигуряването на прехраната бе истинско мъчение. Как можеше да се очаква една сама жена на четиридесет и пет да издържа три деца, последното от които, бе заченала по случайност и след това бе загубила петдесетгодишния си съпруг, умрял от инфаркт само шест месеца след раждането на бебето. В малкото градче в Пенсилвания, където живееха, не бе никак лесно да се работи на две места, а в нейния случай бе и неблагодарно.

Майка й често повтаряше, че съдбата бе убила баща й, а нея самата — напълно изоставила. Шугър все още помнеше наизуст дългите оплаквания, които Джанет нареждаше монотонно почти всяка вечер, седнала в съдрания фотьойл, като същевременно разтриваше изморените си крака под гръмките звуци от телевизора. Независимо какво се случваше на екрана, тя го свързваше със собствената си съдба и коментираше колко е нелепо да родиш дете, след като си отгледал други две до дванадесет и тринадесет години, или колко несправедливо е, че съпругът й умря, без да й остави застраховка живот и без стотинка в банката. Ако на черно-белия екран някой отиваше на среща или излизаше с приятел, тя започваше да се вайка как живее в тази скапана къща в този скапан град.

Наднорменото тегло на дъщеря й бе последният удар за Джанет. Когато Шугър бе пълничко бебе, хората я щипеха по бузите и казваха колко приятно пухкава е. Но когато порасна, вече не бе толкова сладка. Познаваше, че хората я намират за отблъскваща дебелана, топка лепкаво тесто. Мнението на майка й не бе по-различно. Шугър често я хващаше как се сепва само при вида на дъщеря си, когато влиза в стаята. Самата Джанет измисли на Шугър прякора, както си седеше една неделна сутрин на малката маса в кухнята, пиеше си кафе, пушеше и наблюдаваше с присвити очи шестгодишната си дъщеря, която изяде три шоколада с лешници.

— Някои майки наричат дъщерите си „сладурче“ или „фъстъче“ — каза тя сухо и дръпна дълго от цигарата, — но теб, Беатрис, можем да наречем по един-единствен начин — Шугър^[1].

Джанет очевидно не виждаше причина да крие помислите си по отношение яденето на Шугър. Ако нещо я наведеше на темата, тя вдигаше очи към небето и питаше господ защо третата уста, която е родила на този свят, е винаги отворена и как да я напълни. Ако можеше, щеше да поглъща банкнотите цели — казваше Джанет. — Погледнете я, моето дебело малко недоразумение.

При тези думи братът и сестрата на Шугър неизбежно се кикотеха, доволни, че в прицела на майката е Шугър, а не те самите. Шугър ставаше червена като цвекло и изпитваше желание да се заколи с големия кухненски нож и да сложи край на това унижение. С Мери и Лари се справяше лесно — с подигравателните им забележки и от време на време с побоя. Те бяха като призраци, измъчваха я по свой график — в един момент не й обръщаха внимание, а в следващия я нападаха.

Но Шугър бе открила и собствени оръжия, които й доставяха ново и неподозирано удоволствие. Беше в деня на абитуриентския бал на сестра й. Мери пробваше дълги рокли с две приятелки, играха си с дългите фризирани коси цели часове и се заяждаха с Шугър всеки път, когато минеше покрай тях.

— Поне нашата госпожица Мас няма да се мъчи с абитуриентска рокля — каза Мери на приятелките си с театрално силен шепот, когато Шугър влезе в стаята си от другата страна на коридора. — Искам да кажа, освен ако не проверяват външността при кранчето за пунш в тъмния ъгъл на физкултурния салон.

Трите момичета се смееха истерично, а скъпоценното жълто канарче на Мери, Сноубърд им пригласяше с писклив глас.

Но, забеляза Шугър с удоволствие, докато наблюдаваше през прозореца на стаята си в три часа сутринта — на Мери никак не й стана смешно, когато се прибра и видя пред входната врата птичето с извит врат.

Мери не успя да докаже, че го е направила Шугър. Нито Лари можа със сигурност да обвини по-малката си сестра, когато намери в гардероба хубавия си сив вълнен панталон, нарязан на ивици. И двамата бяха отишли при майка си, но оплакванията им изведнъж замлъкнаха. След втората случка започнаха да стъпват на пръсти покрай Шугър, като й хвърляха подигравателни погледи само, ако бяха сигурни, че не ги гледа. Щом завършиха гимназия, веднага напуснаха къщата. Шугър бе загубила връзка с тях и не знаеше нищо, нито се интересуваше.

Майката бе друго. Тя имаше неизчерпаем запас от жестоки забележки към най-малкото си дете, всяка от които се бе забила завинаги в главата на Шугър. До края на живота си нямаше да забрави гримасата й онази вечер, когато внезапно влезе в банята и видя как Шугър, която тогава бе на тринадесет години, излиза изпод душа. Ако само затвореше очи, Шугър веднага щеше да си припомни отвращението, което бе застинало върху лицето на майка й. Самата Шугър бе престанала да се оглежда много отдавна и поглеждаше тялото си, само когато се налага. Въпреки това, можеше да си представи какво е видяла майка й. Ако имаше накъде, щеше да се намрази още повече в този момент. Но ненавистта, която изпитваше към себе си, бе достигнала пълни размери.

Някъде към девети клас Шугър престана да чува мъчителните закачки и да забелязва погледите на съучениците си. Отказа се от мисълта да има приятели, а идеята да разговаря с момче, още по-малко да отиде на среща, никога не й бе доставяла удоволствие. Вместо това, започнаха да я изгарят потребности, които не разбираше. Чувстваше необходимост да мие непрекъснато ръцете си, понякога по сто пъти на ден. Когато и това не й бе достатъчно, започваше да мие, търка и чисти всеки сантиметър от запуснатата къща — всеки божи ден.

А късно през нощта, докато лежеше в малката тъмна стая, продължаваше да усеща непознатия порив. Ръката й се плъзгаше към главата, сякаш по свое собствено желание, и започваше да скубе косата, косъм по косъм, докато заспи. Гъстата й червена коса — единственото хубаво нещо у нея — скоро стана рядка и безжизнена, с бели петна, които разкриваха части от скалпа.

Годините минаваха една след друга, а единствената промяна, която се забелязваше, бе непрекъснатото покачване теглото на Шугър. Когато завърши гимназия, необходимостта да си скубе косата намаля. Отсъствието на злобните забележки на връстниците й я освободи от този натрапчив навик.

Артритът на Джанет, който цял живот я бе измъчвал, се изостри, когато наближи седемдесетте. Най-накрая, когато вече не бе в състояние да работи, тя стана зависима от Шугър. Нещата не бяха по-различни от обикновено, само че вече Шугър ходеше на работа вместо Джанет и печеше хляб и кифли в една хлебарница. Двете жени бяха прекарали почти целия си живот заедно вкъщи и продължиха да живеят по този начин. Дори и да забелязваше отдръпването на дъщеря си от света, Джанет Лотън не го коментираше.

— Погледни ни — повтаряше тя и показваше обезобразените си ръце. — Страхотна двойка сме, нали, Шугър? Саката старица и хипопотам!

Но Шугър вече бе престанала да изпитва жал към майка си, бе престанала да изпитва каквото й да било към нея. Когато Джанет умря от пневмония на седемдесет и две години, Шугър незабавно продаде къщата, раздели малкото пари, които успя да вземе за нея с брат си и сестра си и повече не ги видя. Със своя дял си купи автобусен билет до Ню Йорк и нае едностаен апартамент на Двадесет и трета улица.

Двадесет и осем годишната Шугър, която тежеше сто и шестдесет килограма, обикаляше улиците на Ню Йорк и търсеше работа. В продължение на месеци се явяваше на интервюта за всяко свободно място, което изглеждаше поне наполовина благоприлично: за продавачка, сервитьорка, администраторка. Независимо колко добре се държеше и колко спретнато се обличаше, така и никой не я нае. Най-накрая проумя истината: никога нямаше да получи работа на място, където се вижда. Нямаше да й позволят да работи в преден офис или магазин. Дебели хора като нея работеха зад кулисите: в кухнята, в склада, в пералнята.

Дни наред се ядосваше на себе си, на уродливостта си, на отчаяната си неспособност да бъде нормална. За пореден път започна да си скубе косата, съзнавайки през цялото време, че плешивото петно върху главата ще осигури още едно извинение да бъде пренебрегвана и отблъсквана. И тогава, един дъждовен петъчен следобед, тя забеляза човека, който й бе отказал последния път, когато се опита да си намери работа. Той чакаше метрото на „Юнион скуеър“. Шугър помнеше името му, Норман Фидлър. Отговаряше за нощната смяна в малък хотел в центъра и търсеше помощник-счетоводител, който да работи до късно вечер. Тя застана точно зад него и забеляза гънките от отпусната плът, които бяха видни дори под кафявия костюм. След още две години ще изглежда като мой близнак — реши тя, — но никой няма да му попречи да работи. Стоеше там, вбесена от несправедливостта.

Не реши съзнателно да го бутне под влака. Просто стана така, че когато влакът с гръм и трясък навлезе в станцията, тялото му се хвърли под свистящите метални колела. Наоколо се въртяха толкова много хора, че бе невъзможно някой свидетел да я посочи. Въпреки това, когато пристигна полицията, няколко души непрекъснато й хвърляха погледи. Колкото й да е странно, не се притесняваше особено, дори и да бяха я хванали.

Всъщност, осъзна тя няколко дни по-късно, бе престанала да си скубе косата. В продължение на няколко седмици престана дори да се тъпче, ядеше само плодове и зеленчуци, не се сещаше за бисквитите и сладкишите, които преливаха от кухненските й шкафове. Освободи се дори от чистенето, и една събота следобед откри, че не е пускала прахосмукачка и не е бърсала прах от миналата сряда.

И тогава като по чудо, останала почти без средства, тя си намери работа. Стана телефонистка в служба за придружаване.

Заемайки поста, тя отговаряше за координацията на графиците, счетоводството и подбора на подходящи момичета за клиентите. Собственикът на предприятието бе доволен, че е намерил човек, на когото може да разчита за ръководенето на ежедневните операции и скоро престана да идва, а се появяваше само веднъж-два пъти в седмицата.

В повечето случаи, така нареченото „придружаване“ всъщност бе платен секс, въпреки че от време на време, някой мъж наистина търсеше компаньонка за вечерта. Някои клиенти откровено и ясно описваха типа момиче, което желаят и какво очакват от него; други се изразяваха двусмислено, преструвайки се, че нямат нищо друго на ум, освен малко да си поприказват с някого, докато вечерят. През годините, които прекара на това място, Шугър се научи да бъде добър слушател и разбра, че най-важната информация се крие в неизреченото.

Жените, които работеха за службата, стояха в малкия офис в очакване на ангажимент. Сравняваха сведенията си за всичко — като се започне от най-бързите начини да доведеш мъжа до оргазъм и се стигне до най-добрите гинеколози и съвети за отглеждане на деца. Шугър бе заинтригувана от непринуденото им бърборене за тройки, орално задоволяване, анален секс и фетишизъм. Най-важно бе да задоволиш клиента и да се чупиш възможно най-бързо и жените обичаха да се надпреварват с безобразни разкази как са измъкнали максимално пари, а са дали от себе си минимума.

Шугър извличаше огромно удоволствие от факта, че знае за мъжете много повече от болшинството жени, независимо, че тя самата никога не бе имала интимен контакт. В очите й мъжете се свеждаха до простодушни глупаци. По причини, които не разбираше и нямаше желание да разнищва, започна да се чувства по-добре в кожата си, дори изненадващо компетентна.

Бе работила в агенцията почти три години, когато срещна Хелмут Таплингер. Обади се един четвъртък — късния следобед — най-вероятно да си уреди среща с някое момиче, но опитите му да обясни какво иска бяха толкова жалки, че изведнъж затвори телефона, без да стигне до същността на въпроса. Когато се обади отново след няколко дни, тя разпозна гласа му и започна да се шегува, за да му помогне да проговори.

Дори тогава той не стигна докрай и не си определи среща. Вместо това, зададе стотици въпроси без никаква връзка. На Шугър й бе приятно да разговаря с него — бе истинско облекчение да попаднеш на някой още по-жалък от теб. И когато след още няколко дни той се обади отново, тя изслуша внимателно всяка негова дума и го накара да се почувства човек.

Бе споменала за него на някои от момичетата и когато Хелмут почна да се обажда всеки ден, Ранди — висока блондинка, чиято очевидна интелигентност бе надмогната от величествения мързел, който я караше да лежи по гръб всеки ден — започна да се будалка с него.

Шугър я смъмри енергично, прикривайки емоция, която я изненада: изпитваше съжаление към този мъж, искаше да го покровителства. Най-сетне той я покани на среща и тя се съгласи, без да очаква, че ще се случи нещо. Знаеше, че килограмите я правят практически невидима за мъжете, и когато високият, кльощав мъж с гъста прошарена коса я чакаше за първи път пред службата и я заведе на вечеря в елегантен и не много скъп френски ресторант, тя изобщо не се притесняваше. В крайна сметка, каза си, когато любезно й поръча втори коктейл, той няма романтичен интерес към мен. Просто иска съвет как да подхожда към истинските жени, с които може да се види стига да плати и да знае какво да каже.

Неочаквано той продължи да я търси и през следващите седмици. Един четвъртък вечерта я покани на концерт в „Линкълн сентър“. Едва успя да му отговори „Да!“ вместо „Защо?“

Независимо какво бе научила за мъжете през годините в агенцията, Хелмут не притежаваше нищо от тяхното самохвалство, гръмки заплахи или чувство за превъзходство. Държеше се сякаш бе ученик, а тя уважаван учител. Гледаше я с поглед, който търсеше нейното одобрение, докато й държеше палтото или вратата. Пред момичетата Шугър се шегуваше, че да излизаш с Хелмут е все едно да родиш дете на четиридесет. След като го възпита и научи как да бъде мъж, той ще може да се върне и да възнагради момичетата с плодовете на нейното качествено обучение.

В действителност не изпитваше такова безцеремонно пренебрежение към него. Обожанието му й доставяше удоволствие, съжаляваше го и почти й се искаше да поправи травмите, нанесени му в детството, прекарано в бедно селско семейство в Уисконсин. Единствено дете на майка, която умряла, когато бил на една година, той бе израснал в самотата на отдалечена ферма, бе изпитал суровия режим на малък мъжки католически колеж, където бе останал на специализация. Продължил да живее с баща си, който си лягал в осем вечерта, и така, преди да започне първата си работа в Ню Йорк, Хелмут почти не бил виждал жени, а вече бил над двадесетте.

Работеше като редактор в историческо списание, наречено „Вчера“ и разговорите му с Шугър обикновено се състояха от някоя историческа случка, която Хелмут разказваше. Въпреки че тя рядко се интересуваше от онова, което той говори, бе щастлива, че бе избрал да го разкаже точно на нея. Не можеше да отмине начина, по който я гледаше — без видимо да забелязва, че е дебела, без никога да споменава това и без да коментира какво яде тя и в какви количества.

На шестата им среща, той я целуна за лека нощ. На осмата, седяха на неговия диван и се целунаха по-сериозно, а Хелмут я галеше по косата и гърба, и учтиво попита дали може да стигне по-далече. Шугър никога не го бе намирала красив и понякога се отегчаваше от дългите словоизлияния на тема незначителни мирни договори или умрели политици, но сега бе неочаквано трогната от ухажването му, от одобрението му, когато насочи ръцете му към гърдите си и допусна пръстите му в себе си. Беше толкова замайващо да ръководиш нещата, да бъдеш повече от другия, за първи път в живота си.

Понякога, насаме в къщи се чудеше, кога той ще дойде на себе си и ще осъзнае, че е луд да прави секс със свиня като нея. Но когато бяха заедно, никога не бе така. Той бе благодарен за услугите й и искаше да знае какво й доставя удоволствие. Тя от своя страна се опияняваше от допира на голите им тела. И в мечтите си не си бе представяла, че може да й се случи такова нещо. Нощ след нощ го поощряваше, и постепенно го научи да познава тялото й и неговите нужди. Той обхождаше масивната й плът благодарно и я караше да се чувства като кралица. Шугър не стигна до кулминация, но поне разбра какво означава задоволяване.

Новият сексуален живот й донесе самочувствие — съвсем непознато дотогава. С всеки изминат ден се чувстваше все по-самоуверена и започна да си задава въпроса защо управлява агенцията срещу толкова ниска заплата. В края на краищата, тя вършеше цялата работа. Настояването й за повишение в заплатата и новото й отношение бързо предизвикаха търкания с шефа и за всички стана ясно, че той ще се отърве от нея веднага щом намери заместник.

Шугър искаше власт, каквато никога не бе имала. Започна да разбира колко по-добра е в деловите подробности от много други хора. Мечтаеше си за собствено предприятие, истински собствен живот. Когато Хелмут й поиска ръката, тя се съгласи без колебание. Той получи нова работа в списание „Генерали във фотьойли“, което се издаваше в Кънектикът и искаше Шугър да го придружи там като съпруга. Хелмут разбра, че тя възнамерява да основе собствено предприятие — фирма, каквато повечето мъже не биха позволили. Но Хелмут не бе като повечето мъже, той бе неин последовател, нейният най-запален почитател.

Ожениха се в гражданското отделение на кметството след седмица и се преместиха в Медоувю. По-късно същата година тя започна първата диета в живота си — мъчително бавен процес, който свали теглото й с вълшебните седемдесет килограма. Колкото й да бе странно, Хелмут така и не направи никаква забележка за тази коренна промяна в нейната външност, той като че ли изобщо не забелязваше как изглежда тя.

 

 

Шугър посегна към щанда с млечни продукти и взе едно обезмаслено прясно мляко за Хелмут и сметана за себе си. Спомни си първата им къща, с две малки спални на тясна улица с дървета. Не можа да сдържи усмивката си, като си представи колко внушително й се бе сторило тогава цялото пространство на къща и двор, в сравнение с едностайния й апартамент в Ню Йорк. Хелмут се издигаше в списанието и те се издигаха в обществото. Сегашната им къща не бе изключително голяма по новите критерии на Шугър, но се намираше в един от най-добрите квартали в Медоувю. Добре запазена колониална къща с, както бе казал агентът по недвижими имоти — „добри кости“. Цената, на която я купиха изглеждаше твърде висока, когато внасяха колебливо десетте процента предплата, но сделката скоро се оказа много изгодна, защото още следващата година пазарът на недвижими имоти се промени. Днес — често се смееха заедно, когато разглеждаха обявите за продажби на имоти в местния вестник — можеха да получат пет или десет пъти повече пари, отколкото бяха дали някога.

Спря пред щанда с хлебни изделия и грабна шоколадова бисквита от отворения плик, оставен за опитване, започна да я дъвче и да пълни найлоновата торба с франзели. Въпреки, че никога не бе искала да има деца, по всичко личеше, че в града се смяташе за нормално да родиш деца и тя бе решила да се съобрази с това. След като цяла година не успя да забременее, изследваха спермата на Хелмут и се оказа, че жизнеспособността на сперматозоидите е почти равна на нула. Шугър обезумя, но работата я спаси. Започна бавно, внимателно да анализира всяка жена и всеки клиент, преди да ги включи в списъка.

Хелмут почти не знаеше как тя прекарва времето си. А Шугър разбра, че колкото по-малко факти знае, толкова по-щастлив се чувства той. Не би я спрял, но ако говореше за бизнеса си пред него, щеше да го уплаши, а това за нея бе загуба на време. И така, нощ след нощ, той потъваше в работата си и нощното си четене, а тя можеше да прави каквото си поиска в кабинета. Нещата се подредиха чудесно: той не искаше да знае, а тя не изпитваше особено желание да му казва.

Сексуалните им отношения бяха достигнали своя връх преди години и вече не ги интересуваха особено, но бяха щастливи един с друг по свой особен начин. Педантичният му перфекционизъм и склонност към изнасяне на лекции бяха леко досадни, а и той не бе особено очарован от нейната кариера, но никога нямаше да престанат да бъдат благодарни един на друг. Той се бе отнесъл с нея човешки, в момент, когато тя се нуждаеше най-много от това, бе й осигурил дори хубава къща и кола, уважение — по дяволите, направо нов живот. А тя бе взела жаба, която бе превърнала в принц.

Тя не го търсеше повече в леглото и той не се противеше. Беше го преобразила. Никога повече нямаше да бъде жалък глупак, най-старият девственик на източното крайбрежие, той бе мъж.

А с успеха на своето предприятие, Шугър бе намерила истинската си страст — парите. Всичките тези пари в брой, необлагаеми, я възбуждаха както никой мъж. Без да го натяква на съпруга си, Шугър подпомагаше изплащането на скъпата мебелировка, гастрономическите празници, когато вечеряха навън и сребърните кафтани и скъпи обувки, които носеше. Без да му казва, тъпчеше в гардероба огромно количество банкноти в пликове.

Шугър притежаваше безспорна дарба да ръководи предприятие с такъв характер. Знаеше много добре към кои жени да се обърне. Знаеше как да разпространи информацията, за да привлече клиенти, без да рискува пред закона, знаеше и да плаща подкупи, когато се налага. Тя водеше благоприличен живот като госпожа Хелмут Таплингер и се наслаждаваше на другия живот на Шугър — живота на мадам, който я караше да чувства, че живее истински. Години наред всичко течеше гладко като по вода. До сега.

Шугър видя свободна каса и бързо разтовари покупките на подвижната лента. В началото бе такъв успех да се запознае с нейно височество Фаръл Коул. Шугър бе примряла от удоволствие. Тя, дебелата никаквица, бе се издигнала дотам, че сега може да клюкарства в задния двор с тази елегантна, изискана жена. Шугър бе приета и уважавана, беше личност. Разбира се, надсмиваше се тя вътрешно, тайният й живот я правеше още по-важна личност, отколкото си представяха светските издънки в Медоувю.

Но трябваше да не забравя, че всяка кучка от висшето общество си остава кучка. А точно това бе Фаръл. За известно време всичко вървеше добре — семейство Коул и семейство Таплингер — общуваха много често и Шугър чувстваше, че са добре приети в златния кръг от приятели на Коул. И тогава дойде вечерта, когато Шугър и Хелмут бяха поканени на гости у Коул. Както обикновено, ястията бяха истински деликатеси и както обикновено, Фаръл и Джон се държаха като идеалната двойка. Шугър изпита желание да се изплюе, когато се сети за това.

Обсъждаха един човек от близко градче, който бе убил жена си. Шугър се бе съсредоточила върху крем карамела и не обърна особено внимание, когато Хелмут се възмути от либералното наказание, което безспорно ще получи този мъж за престъплението си.

— Ще се измъкне, това е ясно предварително. Съдебната система е истински позор. Няма съмнение, че го е извършил, но помнете думите ми, този човек няма да прекара нито един ден в затвора, още по-малко ще бъде екзекутиран, както всъщност заслужава. Ще се хвърлят на вятъра много пари и много време.

Фаръл бе избърсала устни със салфетката.

— Хелмут, тогава най-добре да вземем пушките и да го застреляме?

Шугър вдигна глава от веселия тон на Фаръл.

— Така ще спестим разходите по съдебното дело.

Шугър не престана да се усмихва, но остави лъжицата и продължи да седи неподвижно. Улови развеселения поглед, който си размениха Фаръл и Джон. Стомахът й се сви — ето какво всъщност бе истинското им мнение за Хелмут! За тях той бе клоун. Палячо!

Едва издържа до края на вечерта. След десерта побърза да отведе Хелмут вкъщи, разгорещи се по повод надменното им отношение, а същевременно й се искаше да се скрие в някоя дупка. Снизходителните думи на Фаръл не можеха да излязат от главата й. За коя, по дяволите, се мислеше Фаръл да се отнася по този начин към Хелмут, да му се подиграва. Шугър изведнъж си спомни други случки, които показваха високомерното отношение на семейство на Коул към съпруга й, забележки, които в момента бе отминавала, но които, разгледани сега, се открояваха като откровено оскърбителни. Гневът й растеше.

Идеята й хрумна седмица по-късно и я порази с простотата си. Шугър щеше да убеди Фаръл да дойде в хотела и ще й погоди номер. Това бе съвършено отмъщение.

 

 

— Хартиена или найлонова торба? — попита касиерката отегчено.

— Найлонова — Шугър измъкна портфейла, изчака нетърпеливо да опаковат покупките. Разтовари торбите в багажника на колата и бързо напусна паркинга, на път за вкъщи.

През цялото време Шугър знаеше, че Фаръл не е подходяща за проститутка. Може някога вътрешно да е била непокорно момиче, но дълбоко в сърцето си обичаше съпруга си. Шугър можеше да се обзаложи, че никога не му бе изневерявала, нито сериозно й бе минавало дори през ум. Тя просто не ставаше за тази работа. Секс с непознати мъже в хотелска стая за пари — за някои жени това бе съвсем приемлив начин да изкарат някой долар. Някои от тях го правеха за удоволствие, или по свои собствени нездрави причини. Но Фаръл не попадаше в нито една категория. Шугър знаеше, че ако убеди Фаръл да прескочи границата, т.е. да престъпи позволеното, това щеше да я опустоши душевно. Добре възпитаната дама би могла да го направи точно един път, но това щеше да разруши нейното съвършенство завинаги.

Хайде сега да видим колко сме благородни — бе решила тя. — Хайде да видим кой е за посмешище, след като разби на парчета удобния си живот!

Когато подреди покупките по шкафовете, Шугър най-сетне бе свободна да си направи чаша кафе. Но не можеше да си намери място да седне и да го пие спокойно. Отиде до мивката, грабна гъбата и препарат за миене, клекна и започна да търка пода зад хладилника.

Фаръл бе реагирала на преживяването си в „Сен Тропе“ точно според очакванията й, и Шугър изпитваше страхотно задоволство през цялото време. Но историята изведнъж се бе обърнала срещу нея по начин, който не бе предвидила. Фаръл я обвиняваше в убийството на Марина Полсен. Ако на Фаръл можеше да се вярва, тя и Джон можеха и да го докажат.

— Защо, по дяволите? — изстреля Шугър злобно, докато продължаваше да търка ожесточено с гъбата нагоре-надолу по балатума. — Защо ми се случи това?

Очевидно не можеше да седи със скръстени ръце. Трябваше да задържи неприятеля. В крайна сметка, или те, или тя. Шугър щеше да се погрижи победата да е нейна.