Синтия Виктор
Интимни предателства (6)

Шеста глава

Фаръл погледна часовника си. Не желаеше това да продължи нито минута повече, отколкото се налага. Единственото нещо, което се искаше от нея, бе да признае на Шугър какво бе казала. Направи гримаса и влезе във фоайето. Колкото и да бе хубаво в „Сен Тропе“, за нищо на света не би стъпила отново в този хотел.

Въздъхна и съжали, че не свърши работата по телефона. Но не искаше някой да я чуе случайно, а днес бе денят на госпожа Майлс, домашната прислужница, която ходеше из цялата къща и човек не можеше да бъде спокоен. Бе се обадила на Шугър, за да й каже, че трябва спешно да се видят и да поговорят и сърцето й се сви, когато Шугър отговори, че се налага да се срещнат в апартамента. Само това, че пътува в асансьора, бе достатъчно да почувства как в гърлото й се надига горчива течност.

Слезе на десетия етаж и забързано тръгна по коридора, неспокойна от предстоящия разговор. Шугър естествено се бе обадила след кошмара на същото това място, но Фаръл просто бе потвърдила, че да, всичко бе минало по план и двете се разбраха, че ще говорят за това по-късно. Сега Фаръл осъзна, че се страхува от реакцията на Шугър, когато разбере, че не иска да участва никога повече.

Защо изведнъж се уплаших от тази жена? — запита се Фаръл. Сякаш някакъв инстинкт я предупреждаваше да внимава. Намръщи се недоволна от чувството си.

Никога повече няма да мога да погледна Шугър по същия начин — помисли си тя. — Всъщност след това приключение може би никога няма да можем да се погледнем в очите. Точка. Изруга вътрешно и съжали, че Шугър изобщо някога й е казала за всичко това, съжали, че не бе проявила достатъчно разум да остане настрани. Но не, аз търсех опасността, търсех риска — подигра се тихо на себе си. — Мислех, че отново съм на деветнадесет години и съм нарочена да бъда лошо момиче. Просто играх на руска рулетка, залагайки целия си живот.

Стисна устни самопрезрително, спря пред вратата на номер 1012 и почука. Почака, потрепвайки с крака, като отчаяно й се искаше да се намира навсякъде другаде на този свят, само не точно тук.

Зад вратата се чуваха приглушени гласове. Какво да правя сега — поколеба се тя. Трябваше да си тръгне. Понечи да почука отново, когато вратата се отвори широко. Фаръл се озова лице в лице с жена, която никога не бе виждала.

Жената бе на около четиридесет години, изглеждаше много ядосана и бързаше да си тръгне. Тя бе ниска и леко пълна, носеше джинси, маратонки и бяла тенис фланелка. Тъмната й коса бе лишена от блясък и бе по момчешки късо подстригана, а по лицето й нямаше никакви следи от грим.

На едната буза имаше тъмночервен белег по рождение, голям колкото бейзболна топка. Как наричаха тези петна? — запита се Фаръл. — А, да, петна от портвайн.

Дали това бе някоя от жените, които работеха за Шугър? Съдейки по облеклото й, едва ли. Но кой знае какво ставаше тук? В моя случай искаха нормален секс — точно както казала Шугър. Но Фаръл бе сигурна, че много други мъже търсят нещо по- … екзотично да го наречем възпитано. Дали и аз щях да стигна дотам? — почуди се тя и вътрешно потрепери.

— Ще видим тази работа, така ли? — на излизане жената се бе обърнала, за да избълва злобните думи. Погледът й отбеляза присъствието на Фаръл с върховно безразличие. Профуча покрай нея и хукна към асансьора.

Фаръл нерешително подаде глава в стаята. Сумрачната и спокойна атмосфера, която си спомняше от миналия път, я обгърна още веднъж. Не забеляза веднага Шугър, която седеше на канапенцето и яростно барабанеше с пръсти върху облегалката. Лицето й бе зачервено, очите й горяха и тя не забелязваше, че не е сама.

— На тази скапана кучка никога не й стига — промърмори ядно. — Нямам нужда от такъв боклук. Наистина нямам.

Фаръл се отдръпна. Тази страна у Шугър й бе също непозната. Заплашителният й гняв бе отблъскващ. Естествено, това можеше да се очаква. Тази жена държи верига от момичета на повикване. Простодушната домакиня, за която я мислех, никога не е съществувала. Фаръл с усилие пристъпи напред и влезе в стаята.

— Здравей, Шугър.

Щом я видя, Шугър веднага възвърна самообладание и се изправи усмихната. Фаръл бе поразена от скоростта, с която от лицето й изчезнаха всички следи от разяреност.

— Здравей, скъпа. Заповядай, седни. Не очакваме никого, така че можем да се настаним и да поговорим спокойно.

Фаръл направи още една крачка напред.

— Не, не мога да остана — поколеба се тя, но не можа да не попита: — Коя беше жената, която току-що си тръгна?

Шугър леко се намръщи.

— Никоя, никоя — с усмивка промени темата. — Но ти още не си ми казала, какво стана с Дон. Умирам от нетърпение — любопитството, което пролича в гласа й, очевидно я накара съвсем да забрави онова, което я бе вбесило само преди няколко мига.

Фаръл въртеше нервно копчетата на палтото си, но се опита да погледне Шугър право в очите.

— Ами… не мина точно, както…

Шугър се приближи до нея и я хвана за ръка.

— Зная, зная. Говорих с Дон. Така е първия път. Виновна съм аз — той не беше подходящ за теб. Моля те, прости ми. Обещавам ти следващият път да се справя по-добре.

Фаръл се успокои, че Шугър не й се кара заради ядосания клиент, и вече можеше да говори по-твърдо.

— Няма да има следващ път.

— Разбирам те, повярвай ми — кимна Шугър. — Не можеш да се оставиш това да ти попречи.

— Край. Цялата работа бе грешка — решителността в гласа й бе пълна противоположност на опънатите й нерви.

— А, не, не можеш просто така да си тръгнеш. Искам да кажа, че можеш, разбира се. Но това ще бъде грешка. Моля те, дай ми да опитам още веднъж — започна да я увещава Шугър.

Фаръл се изненада и едновременно с това доби смелост от реакцията на Шугър. Колкото и тъмни страни да притежаваше тази жена, явно бе решила да не ги разкрива пред Фаръл. Въпреки всичко отказваше да приеме отрицателен отговор. Тонът на Фаръл стана по-суров.

— Няма да има никакви опити повече. Що се отнася до мен — не зная нищо за това място, не съм идвала тук и нищо не се е случвало.

Шугър отиде до един от плюшените столове, но вместо да седне, облегна хълбока си в облегалката и залюля единия си крак бързо нагоре-надолу. Фаръл реши, че е нервна, но когато Шугър заговори, тонът й издаваше трудно потискан гняв.

— Така значи! Госпожица Света Вода Ненапита е решила, че нищо не се е случило. Интересно ми е, как взе това решение едностранно.

За Фаръл фактът, че внезапната промяна в настроението на Шугър настъпи само за секунди бе по-заплашителен от самите думи. Изглежда бе сгрешила като я скастри. Не трябваше по никакъв начин да я вбесява още повече.

Фаръл сложи ръка върху дръжката на бравата и се опита да вмъкне помирителни нотки в гласа си.

— Съжалявам, че в началото се съгласих, а сега се отказвам, но в случая и двете направихме погрешна стъпка. Хайде да забравим всичко, искаш ли?

Шугър сви рамене.

— Защо си мисля, че никога няма да забравиш — тя зловещо се усмихна и продължи. — Аз самата никога няма да забравя.

Фаръл стисна силно дръжката на вратата и ръката й побеля.

— Какво говориш? Какво възнамеряваш да направиш?

— Не зная точно — Шугър широко се засмя: съвършено копие на човека, на който се бе преструвала, откакто Фаръл я познаваше. — Ще почакаме и ще видим.

Напълно изплашена, Фаръл завъртя дръжката на вратата и бързо напусна стаята. Изтича по коридора и започна трескаво да натиска бутоните, докато асансьорът пристигне. Изхвърча през фоайето и скочи в колата. Седна зад волана, без да потегля. Тялото й гореше и се разтърсваше от спазми на паника. След няколко минути се успокои. Шугър нямаше да й причини нищо. В крайна сметка, тя не можеше да й навреди, без да погуби себе си. Ако каже на Джон какво се бе случило, Фаръл щеше да разкрие цялата работа. За нея това щеше да означава край на семейния живот, но за Шугър щеше да означава затвор.

Мълчание за мълчание. Това бе единственият логичен край на историята. Въпреки това я полазиха тръпки.

Когато остави колата на паркинга пред основното училище в Медоувю, вече бе възвърнала напълно самообладанието си. Изскочи бързо и изтича към голямата кафява сграда, където се помещаваше ледената пързалка на училището. Тим се сърдеше, когато тя закъсняваше да го прибере от тренировките по хокей. И сега стоеше до парапета, с кънки и чанта през рамо и гледаше навъсено.

Не бе съблякъл екипа си, но изглеждаше чист и спретнат, с току-що сресана коса и изпънати чорапи. Още откакто проходи, Тим имаше необичайната способност в края на деня да изглежда точно както рано сутринта. Никога не цапаше и не мачкаше дрехите си като другите деца, независимо че играеше като всички тях. Това доставяше на Фаръл особено удоволствие, тъй като бе убедена, че го е наследил от майка й, която по всяко време на денонощието бе в състояние да позира за снимка на първата страница на някое списание.

— Здравей, Грецки^[1], как мина? — попита тя закачливо и разроши русата му коса.

Той отблъсна ръката й.

— Стига, мамо! И престани да ме наричаш така — той се огледа наоколо да се увери, че никой не е чул старомодната шега на майка му. — Сто пъти съм ти казвал, че е тъпо.

Тя клюмна глава, преувеличавайки разкаянието си.

— Казвал си ми го дори милион или трилион пъти. Аз съм безнадежден случай. Не зная как ме търпиш. Но е вярно. Наистина си страхотен.

— Мамоооо… — Тим завъртя очи, но усмивката му й подсказа, че тайничко се радва на похвалата. — Остави ме на мира.

Тя се усмихваше, докато излязоха заедно от сградата и заобиколиха към входа на училището. Тим имаше фигура на атлет и Фаръл и Джон много се гордееха с постиженията му като хокеист, баскетболист и бейзболист, свидетелство, за които бяха двата пълни с награди рафта в неговата стая.

Влязоха в училището и тръгнаха по коридора към последната класна стая и спряха пред вратата. Оставаха още десет минути до края на заниманието по компютри и двамата трябваше да изчакат Райли. Фаръл се опита да разбере как е минал денят на Тим в училище, а той, както обикновено, отговаряше мъгляво на въпросите й.

Най-накрая Райли изскочи от стаята. Краят на ризата й се подаваше над кадифената пола, чийто джоб бе изцапан с мастило. Ако спретнатият вид бе въпрос на наследственост, то у дъщеря й този ген очевидно отсъстваше.

— Мамо — извика тя, размахвайки къс хартия, когато зърна Фаръл. — Няма да повярваш какво ще правим следващата седмица.

Фаръл се наведе да завърже връзката на дясната й обувка. Нищо не разбираше от това, което дъщеря й обясняваше за компютрите — най-голямата страст в живота и в момента. Способността на седемгодишното дете да разговаря свободно на тема, която за Фаръл бе напълно непонятна, непрекъснато я поставяше в неудобно положение.

— Хайде, разкажи ми. Искам да разбера всичко — целуна Райли по бузата, докато тя заглаждаше непокорната си тъмна коса, гъста и бляскава, точно като нейната. — Ще ми кажеш в колата.

Райли не спря да говори през целия път до вкъщи, щедро гощавайки Тим и Фаръл с трудноразбираеми подробности от последния си компютърен проект. Фаръл кимаше на местата, които смяташе за подходящи, докато Тим гледаше през прозореца, без да обръща никакво внимание на по-малката си сестра.

Точно когато влизаха вкъщи, телефонът започна да звъни. За части от секундата Фаръл се вцепени от страх, че може да е Шугър.

— Ало — Фаръл остави чантата и ключовете си на кухненския плот и вдигна слушалката.

— Фаръл. Здравей, мила.

— О, здравей, мамо.

— Радвам се, че те хванах у дома.

Фаръл се отпусна на един стол до дървената маса, на която закусваха, заслуша и облекчението й скоро се изпари. Телефонните разговори с майка й бяха едно от най-неприятните й занимания. Само с цената на върховни усилия успяваше да поддържа добрия тон, който им позволяваше да запазят привидно сърдечни отношения. Трябваха й приблизително тридесет години, за да се научи как да постига това. Помнеше, че когато бе в колежа, с майка си разговаряше най-много четири-пет пъти в годината и разговорите се въртяха около финансовите средства на Фаръл или плановете й за ваканциите. Когато се прибираше у дома, двете обикновено се скарваха за нещо още през първото денонощие и останалите дни прекарваха в ледено мълчание, докато накрая Фаръл се спасяваше като се връщаше в Уелъсли. Нашата къща сигурно е най-тихата в целия Ню Рошел — мислеше си Фаръл, тъй като майка й не продумваше нито на нея, нито на баща й.

— Как си, мамо?

Дорис Бекли се устреми право към целта.

— Леля ти Марджъри има рожден ден другата седмица и в събота вечер ще вечеряме всички заедно. Това включва и децата.

— Тази събота ли? — попита Фаръл и се опита да запази спокойствие. Много типично — мина й през ума. Майка й не виждаше нищо лошо в това да й се обади в четвъртък, за да ги покани някъде за след два дни.

— Решихме, че можем да отидем в италианския ресторант. В осем и половина.

Фаръл веднага си представи колко уморена и кисела ще бъде Райли да седи толкова късно на официална вечеря в скъп ресторант. Но предпочете да не си губи времето да го обсъжда с майка си. Когато Дорис Бекли правеше планове за вечеря, никога не се интересуваше от удобството на другите.

— Между другото — продължи майка й — леля Марджъри случайно спомена, че има нужда от транзистор, така че двамата можете да й подарите един.

— Благодаря за идеята — отговори Фаръл — която прозвуча по-скоро като заповед, допълни на себе си.

— Фаръл, погрижи се ако обичаш децата да си носят нещо, с което да се занимават, за да не правят бели.

Фаръл настръхна, но не каза нищо. Майка й не оценяваше колко възпитани са децата. Ако някое от тях направеше намек, че скучае докато възрастните пият кафе, както обикновено се случваше на всички семейни събирания, майка й реагираше сякаш децата бяха разглезени гамени, оставени от безотговорните си родители да вилнеят по цял ден на улицата.

— Елате първо вкъщи да пийнем по нещо. Ще ви чакам в седем и половина.

Фаръл реши, че заповедите вече са достатъчни.

— Не зная дали ще успеем. Предлагам да се срещнем всички направо в ресторанта.

В последвалата дълга пауза Фаръл усети неодобрението на майка си. Въпреки всичко, Дорис реши да отмине въпроса без коментар.

— Добре. До скоро. Поздрави Джон.

Фаръл затвори телефона и се почувства като помилвана. Седна на масата и изчака да се отпусне свития й стомах, неприятно изненадана, че майка й все още успява да я раздразни толкова лесно. Позволявам й да ме командва, сякаш съм на пет години! — обзе я старото негодувание.

Припомни си последния разговор с Лейни на тема родители. За разлика от Дорис, майката на Лейни говореше много — но и двете успяваха да вбесят дъщерите си по един и същи начин. Това бе позната тема, която бяха обсъждали безброй пъти през годините, макар отдавна да бяха отчели факта, че никога няма да стигнат до решение.

Фаръл отиде до хладилника, отвори вратата на фризера и реши да се обади на Лейни вечерта, след като си легнат децата. Сега трябваше да приготви вечерята.

Разгледа разсеяно замразените пилета, риба, месо пред себе си, но съзнанието й се върна към разговора с Шугър. Всичко ще се оправи — успокои се тя. Трябваше да се оправи.

Изведнъж раменете й се отпуснаха и главата й клюмна. Какво по дяволите си мислех, когато се забърках в тази история? — запита се тя с нарастващ ужас от собственото си поведение. — Предизвиках боговете, за да разруша живота и семейството си. Дори да бях кроила планове нощи наред, нямаше да успея да измисля по-добра стратегия за самоунищожение.

Но все пак вярваше, че нещата някак ще се наместят. Бе извършила отвратителна, ужасна грешка, но всичко свърши. Катастрофалните последици, които можеше да има временната й лудост, щяха да се разминат. Бе убедена в късмета си.

Съжалявам, Джон — извини се тя мислено. — Не можеш да си представиш колко съжалявам.