Синтия Виктор
Интимни предателства (12)

Дванадесета глава

— Зная, зная, миличка — Лейни утешаваше Райли, като с едната ръка я бе прегърнала, а с другата я галеше по косата. — Успокой се, котенце.

Райли се разплака още по-силно.

— Мама, искам мама.

Натъжена, Лейни я целуна по главата. Истината бе, че не намираше никакви утешителни думи за Райли, която не бе престанала да хлипа по време на церемонията, на гроба и през целия път обратно до дома. Какви ли банални думи биха помогнали на едно седемгодишно дете, което току-що е видяло как погребват и двамата му родители?

Лимузината сви по „Филдинг драйв“ и къщата на Коул се показа.

Най-после — отдъхна си Лейни. Може би като прибере Райли в нейната стая, ще успее да я успокои. Детето сигурно бе много уморено. Най-добре щеше да бъде ако си легне рано, та поне физически да се възстанови от ужасния ден. А кога ще си отърси емоционално от шока, бе съвсем друг въпрос.

Лейни погледна към Тим, който седеше до дядо си. За разлика от Райли, Тим не бе проронил нито сълза през целия ден. Всъщност, не го бе видяла да плаче откакто пристигна в къщата. Той бе запазил стоическо мълчание, говореше само когато го питат, ходеше с наведени очи и се отнасяше към Лейни като към случаен посетител, когото едва познава. И той като Райли почти не беше ял нищо, колкото и да го увещаваха. Сега, Тим гледаше през прозореца като в най-обикновен ден, в който бяха излезли на разходка с колата. Сякаш преди два дни родителите му не бяха умрели в съня си от отравяне с въглероден окис. Лейни не знаеше как ще успее да го предразположи, но реши, че засега е най-добре да го остави сам да се справи.

Слава Богу, че погребението най-сетне свърши: очакването бе по-страшно за всички. Не стига, че не можеше да понася Пен Бекли, ами отгоре на всичко, той не се появи. Отсъствието на любимия им вуйчо бе още един удар за децата, особено за Тим. Пен, когото така и не успяха да открият, бе изпратен някъде в Източна Европа, а родителите на Фаръл не можеха да отлагат погребението.

Лейни почувства ръката на Дорис Бекли върху своята и се обърна към възрастната жена. На гробището Лейни я бе наблюдавала през сълзи, смаяна от самообладанието на Дорис дори в такъв момент — дантелената бяла кърпичка, стисната в едната ръка, бе единственият признак, че е разстроена. Когато видя съпрузите Бекли, до двата отворени гроба, с тъмни очила, безукорно облечени, така изискани дори в скръбта си, нещо у Лейни искаше да изкрещи. Защо не плачете? Защо не кършите ръце и не проклинате небесата, че ни отнеха Фаръл? Какви родители сте? Бе извърнала поглед от тях, а сърцето й бе потънало в мъка. Най-сетне се отдаде на лукса да поплаче за приятелката си, след като с усилия на волята бе успяла да се сдържи до този момент пред децата.

Сега се укори, че е осъдила родителите на Фаръл. Помисли си: Откъде да знам какво е да погребеш детето си. Те са такива, самата Фаръл така и не успя да ги промени, дори след смъртта си.

— Скъпа Лейни — промълви Дорис и се приведе към Райли, за да се чуват, — толкова си мила, как ни помагаш! Безкрайно сме ти благодарни, че ще останеш с децата, докато се върнем. Но няма как да отложим конференцията. Не зная какво ще направят, ако Хю не вземе отношение.

Лейни кимна, надявайки се, че лицето й не издава пълното недоумение от логиката, която стои зад всичко това. На кого, по дяволите, му пука за глупавата конференция, когато става въпрос за Тим и Райли, които отчаяно се нуждаеха от любов и грижа. Децата нямаха други баба и дядо, вуйчо им Пен беше кой знае къде, а чичо им Чарли не бе от голяма полза. Освен това, защо пък Дорис да придружи Хю до Мичиган, вместо да остане при внуците си? Но те постъпваха винаги така, припомни си тя. Живееха в свой собствен свят, по свой собствен план, който много малко неща можеха да променят.

Изведнъж дълбоко в съзнанието й се надигна тревога. Толкова бе раздразнена от Дорис, че почти не обърна внимание на думите, които тя току-що бе изрекла. Безкрайно сме ти благодарни, че ще останеш с децата, докато се върнем.

О, Господи! Семейство Бекли дори не знаеха, че тя е настойник на Тим и Райли.

Лимузината спря и шофьорът избърза да отвори вратата. Сред падащия мрак Лейни забеляза паркираните коли по улицата. Зад тях спря друга лимузина и от нея излязоха Чарли Коул и други роднини на Джон. Тя тръгна към входната врата с Райли, която се притискаше към нея и през прозорците видя, че къщата е пълна с хора.

Когато Лейни поведе Райли към стаята й, всички обърнаха съчувствени погледи към тях. Сред морето от непознати лица, бяха и повечето хора от кръга на Фаръл: семейство Таплингер, семейство Джизонди, жени, с които Лейни се бе запознавала при предишни посещения, двойки, които бе виждала и друг път в дома на Коул. Всичките бяха присъствали преди това на църковната служба, но не й се искаше да говори с никого, освен с децата. Би предпочела да отбегне тълпата, под предлог, че трябва да се погрижи за Райли.

Озовала се на площадката тя погледна надолу и видя Тим, който енергично въртеше глава на баба си, преди да се обърне и се втурне направо в стаята си. Хлопна вратата с всичка сила. Лейни въздъхна. Дорис несъмнено го е карала да стои долу с гостите, да приема техните съболезнования, но той бе отказал. Разбираше го.

— Ела, миличка, зная, че още е рано да си лягаш, но хайде да ти сложим пижамката. Гладна ли си?

Райли потърка подутите си очи и кимна.

— Искам само малко вода.

Лейни отиде до банята и се върна с чаша вода. Седнаха заедно на леглото, Лейни държеше Райли и я люлееше, докато момиченцето отпие. След това му помогна да се преоблече и детето веднага се пъхна под завивките, като прошепна:

— Сега ще заспя. Ще бъдеш тук утре, нали?

Лейни усети, че ще й се пръсне сърцето.

— Разбира се. Всеки ден ще бъда тук, миличка — наведе се да я целуне. Райли се бе вкопчила в нея от първия миг, сякаш ужасена, че ако се обърне за секунда, Лейни ще изчезне.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам. Опитай се да заспиш.

Навън се бе спуснал мрак. Лейни загаси лампата и тръгна към вратата.

— Не си отивай — помоли Райли. — Остани с мен.

Лейни се върна.

— Добре. Мога ли да седна в люлеещия се стол?

Райли кимна в знак на съгласие, а Лейни отиде до стола, на който Фаръл бе кърмила и двете си деца. Залюля се леко, вслушвайки се в дишането на Райли, което постепенно стана дълбоко и равномерно.

Знаеше, че трябва да слезе долу при останалите, но не й се мърдаше. Огледа голямата спалня, различавайки сенките на играчките, които заемаха всяка педя, плакатите по стените, компютърните игри, нахвърляни до прозореца.

От мига, в който научи за смъртта на Фаръл и Джон, Лейни се понесе по силата на инерцията, вършеше всичко машинално, натъпка най-необходимото в една чанта и каза на Ал, че ще отсъства от работа за известно време. Изведнъж бремето на тези четиридесет и осем часа се стовари върху нея. За първи път се осмели да се изправи лице в лице с реалната ситуация.

Не мога да го направя — помисли си тя. — Не мога. Как да се преместя тук и да се държа като майка, просто ей така? От мен се очаква да зная как да се грижа за тях. Да ги напътствам, на какво да ги уча, да ги обичам като родител. О, Фаръл! — очите й се насълзиха. — Как сме взели такова съдбоносно решение на шега, толкова небрежно. Просто се съгласихме, че трябва да променя начина си на живот, да се преместя тук, сякаш това е най-простото нещо на света и да продължа оттам, където сте ни изоставили ти и Джон. Дори за минута не съм се замисляла какво означава да отглеждаш две деца. Две деца, които са изгубили и двамата си родители.

Изправи се и отиде до прозореца. Зеленината в предградието я върна назад в детството в Ню Рошел. Очите й отново се напълниха със сълзи, като си припомни как двете с Фаръл се връщаха от училище и как се отправяха веднага към къщата на Лейни, щом наближаха къщата на Фаръл, тъй като не искаха още да се разделят, а след това се връщаха към къщата на Фаръл и правеха още един кръг.

Лейни винаги бе намирала дома на Коул пълен с топлина, обич и оживление. В центъра на всичко бе Фаръл. Сега я посрещаше ледена тишина. Сега къщата нямаше сърце. Не мога да запълня толкова голяма празнина — помисли Лейни, обърна се към Райли и забеляза мъката върху лицето й дори в съня. — Какво мога да дам на тези деца? Почувства се неспособна и се засрами колко е недостойна за това задължение. Фаръл й бе поверила най-скъпите си съкровища, а сега Лейни не можеше да си представи, защо е направила такава ужасна грешка като ги е приела.

— Съжалявам — прошепна тя в тъмното на детето и на родителите му.

Чу как хлопна входната врата. Шумът я извади от мислите й. Напусна стаята на Райли и тръгна към гостната, в която спеше. Семейство Бекли нощуваха в малката къщичка, а Лейни веднага се бе настанила в стаята за гости — както винаги, когато идваше тук. Мина й през ума, че отсега нататък може да спи в спалнята на Фаръл, но това й се стори толкова ужасно, че инстинктивно разбра как на децата няма да им хареса. За момента щеше да спи в стаята, която винаги на шега наричаше „моята стая“. Застана пред огледалото, бавно среса косата си и се опита да събере мислите си, за да посрещне гостите. Припомни си, че трябва да се обади по-късно на Карла: приятелката й великодушно бе предложила да вземе повечето багаж от апартамента й и да го докара в Медоувю. Имаше нужда от дрехи, но точно сега още не бе решила какво да си донесе. Трябваше ли да си докара книгите за изкуство, тефтера с телефонни номера, любимата чаша за кафе — всички неща, които правеха дома неин? Знаеше, че промяната е окончателна, но не можеше да приеме действителността.

Погледна се в огледалото и каза на глас:

— Обмисляш как да се оттеглиш, така ли?

Обърна се и хвърли четката на леглото. Излезе в коридора, застана пред затворената врата на Тим и почука.

— Махай се — отговори тихо момчето.

Тя отвори вратата и го видя да стои прав до леглото, все още облечен в морскосиньото сако и сивите вълнени панталони, с които беше на погребението.

— Как си, миличък — каза тя като се приближи и се опита да го прегърне.

Той я отблъсна, но не се дръпна, когато го погали по главата и отметна русия му перчем от челото.

— Всички ли са тук още? — попита Тим.

— Да, за съжаление — каза тя съчувствено. — Сигурно си гладен. Време е за вечеря.

Той сви рамене незаинтересовано.

— Ела долу. Тези дами са приготвили вкусни неща — хвана го за ръка с намерението да тръгнат заедно, но той остана на място. Тя коленичи и го стисна за раменете. — Тим, трябва да хапнеш нещо.

— Тогава ми го донеси тук — погледна я вяло, с безразличие дали наистина ще му донесе вечерята, или не.

Какво да правя? — питаше се тя безпомощно. Не искаше да се налага, но не изглеждаше правилно да му позволи да се крие в стаята си и да се изолира от хората, които го обичат. Едва от два дни бе тук, а ето че вече не знаеше как да постъпи.

— Съжалявам, гълъбче — каза тя най-накрая, опитвайки се да бъде строга. — Искам да си избереш нещо, което наистина ще изядеш. Баба ти и дядо ти няма да си тръгнат, преди да си поприказвате още малко — дръпна го нежно за ръката и го бутна към вратата.

— Тази вечер ли си тръгват? — попита Тим напрегнато.

Тя кимна и се запита колко ли щеше да се разстрои, когато си отидат.

— Нали знаеш, че се налага. Искаш ли да останат още?

— Не, не — отговорът на Тим бе като малък взрив. — Те само седят там, пият и задават въпроси. Не мога да ги понасям.

Лейни се изненада от неговата реакция, въпреки че с удоволствие забеляза оживление по лицето му, независимо какво го бе породило.

— Тревожат се за теб, Тим. Знаеш го.

— Да — каза той мрачно и отново се затвори в себе си. — Зная.

Той се затътри зад нея по стълбите с очи, забити в килима. Лейни видя, че тълпата гости значително е оредяла.

— Тим, сигурно умираш от глад — изникна пред тях майката на Фаръл, хвана момчето и го поведе към кухнята. — Има говеждо печено и салата, и най-различни сладкиши — нареждаше тя жизнерадостно.

— Лейни ще ми даде нещо — каза Тим с раздразнение и се отдръпна от нея.

Дорис погледна Лейни и направи още един опит.

— Лейни няма винаги да бъде тук и да се грижи за теб. Хайде, ние двамата да ти изберем нещо вкусно!

Погледът на Тим подскачаше от баба му към нея, очите му бяха пълни с паника.

— Какво значи „няма да е винаги тук“? Разбира се, че ще бъде. Винаги ще бъде тук. Нали така, Лейни?

— Разбира се, че ще бъда, гълъбче — тя се приближи до него и го прегърна силно. Трябваше да изясни нещата с Дорис Бекли незабавно, това бе явно. Пусна Тим и му заговори нежно. — Искаш ли да си избереш нещо от подносите на масата, а аз ще дойда след миг.

Той кимна и тръгна разтревожен и намръщен.

Лейни се обърна към Дорис, но не знаеше как да започне.

— Нека си поговорим малко — каза тя и с жест я подкани да седнат на стъпалата.

Възрастната жена подви коляно до нея.

— Какво ти хрумна, мила? — попита тя, а в гласа й се промъкваха нетърпеливи нотки.

Лейни замълча. Въпросът бе деликатен, а да се разправяш с Дорис никак не бе лесно, дори в най-подходящите моменти. Тези два дни под един покрив с нея и мъжа й бяха подлудили Лейни. Стараеха се да се държат любезно и да поддържат духа на къщата заради децата, но през цялото време помежду им лъхаше скрита неприязън. Каквото и да правеше, Лейни непрекъснато усещаше, че според Дорис, не се справя добре дори с такива дребни подробности, като подреждането на масата. Госпожа Бекли я наблюдаваше усмихнато, но личеше колебанието в погледа й, деликатен начин да изрази разочарованието си. Майката на Лейни също бе доста взискателна, но поне бе пряма и направо й казваше какво не е наред и как да го поправи. Подходът на Дорис Бекли бе влудяващ и нетърпим. Бащата на Фаръл не бе по-добър. Очевидно бе свикнал всичко в неговия дом да се прави по определен начин и не виждаше защо трябва да променя привичките си на други места. Не казваше нищо, но свитите му вежди бяха достатъчно красноречиви. Винаги бе разбирала защо Фаръл трудно понася родителите си, но никога преди не го бе изпитвала така непосредствено.

Въпреки това, нямаше смисъл да се оплаква. Те бяха баба и дядо на Тим и Райли и тя трябваше да запази добри отношения с тях, независимо от цената. Господи — помисли си, — сякаш се сдобих с още едни родители, с които трябва да си оправям отношенията.

Внимателно подбра думите си.

— Съжалявам, ако ви изглеждам безчувствена и неделикатна, като повдигам този въпрос, но има някои неща, които бих искала да обсъдим. Фаръл не ви ли е казала за децата и мен?

— Какво да ми каже? — възрастната жена я изгледа изпитателно.

— Това, че съм техен настойник.

Шокът по лицето на Дорис Бекли потвърди страховете й: тя не знаеше нищо.

— Фаръл и Джон ме помолиха да приема веднага след като се роди Райли. Решихме, че ако нещо се случи на тях двамата, аз ще се преместя да живея тук и ще се грижа за децата… постоянно.

— Ти ли? — недоверието в гласа й означаваше, че намира избора на дъщеря си и зет си толкова неудачен, колкото и самата Лейни.

— Знаете колко близки бяхме.

Дорис се стегна, осъзнавайки важността на новината и Лейни изпита спонтанно желание да я хване за ръката, да я утеши и да й покаже, че разбира какъв удар е това за нея. В крайна сметка, познаваше я толкова отдавна, в детството си бе прекарвала толкова време в дома й. Но не посмя. Дорис Бекли не беше жена, която можеш да докоснеш, просто ей така. С всяка изминала секунда тя ставаше все по-враждебна към Лейни.

Майката на Фаръл продължи да седи известно време мълчалива, докато първоначалната й неприязън постепенно изчезна и лицето й отново придоби познатото безпристрастно изражение. След това се изправи, заглади полата си и се усмихна бегло.

— Стана късно. Ще говорим за това друг път.

Върна се в дневната да потърси съпруга си, който разговаряше с двама мъже.

— Хю, трябва да тръгваме.

Хю Бекли погледна жена си кисело, преди да погледне часовника, след това остави чашата на масата и се присъедини към нея. Лейни стоеше на стълбищната площадка и мълчаливо наблюдаваше как се сбогуват.

— Лейни, искаш ли нещо?

Обърна се, когато разпозна отчетливия бостънски акцент на Мегън Бърк, най-близката приятелка на Фаръл в Медоувю. До вчера Лейни дълго време не я бе виждала. Семейство Бърк бяха заминали във ваканция за празниците и не бяха на коледната вечеря у Коул. Но в последните два дни, Мегън непрекъснато я посещаваше, отбиваше се на път и на връщане от работа, оставяше нещо за ядене и предлагаше помощ. Тя бе единствения човек, с когото Лейни нямаше нищо против да разговаря. Този ден бяха успели само да си махнат на погребението и още не бяха намерили възможност да си поговорят.

От всички приятели на Фаръл в Кънектикът, Лейни харесваше най-много Мегън. Бе висока и слаба, с гъста, непокорна грива от черни къдрици, които постоянно отместваше назад с ръка, а под тях носеше огромни изкуствени обеци. Лейни обичаше компанията й, защото бе много земна и с готовност се впускаше в разговори с всеки за всичко. Непрестанно се шегуваше, че повечето жени в Медоувю са идеални майки със съвършено красиви лица и фигури, които отглеждат децата си без усилие и се занимават с благотворителност и обществени ангажименти.

Двете приятелки на Фаръл веднага се привързаха една към друга. Спомни си как се смяха първия път, когато се запозна с Мегън при едно от гостуванията си: бе неделя сутрин и слизайки долу за кафето, тя завари Фаръл и Мегън да бъбрят унесено.

— Е, голяма работа, вчера забравих сандвича на Майкъл за училище и двамата ги изпратих с мръсни ризи — казваше Мегън с типичния носов тембър. — Хайде, застреляйте ме.

Въпреки самокритичните забележки, тя бе отгледала две прекрасни, спокойни деца и поддържаше добре уредено домакинство, без да престава да ходи по цял ден на работа. Върхът на изненадата бе, че Мегън пътува всеки ден до Манхатън и се занимава с физика на частиците в университета „Фалоус“ — работа, чиято същност Лейни така и не разбра, независимо че Мегън й обясни няколко пъти. Изумителното съжителство на простота, непринуденост и интелект в нейната личност не преставаха да интригуват Лейни.

Мегън й подаде чиния с говеждо печено и картофена салата. Очите й бяха червени и подути от сълзите, но гласът й бе бодър.

— Искаш ли? Сигурно си гладна. А храната е лек за всичко.

— Благодаря ти — каза Лейни ласкаво и постави ръка върху нейната. — Не искам — и като се сети, че остави момчето в кухнята, добави извинително, — трябва да отида при Тим.

Спря я звънецът на входа. Още ли гости! — изстена вътрешно. Отвори вратата и видя на стъпалата нисък набит мъж с бежова униформа.

— Возя в колата един господин, когото не мога да събудя — каза той с видимо раздразнение.

Лейни проследи дебелите му пръсти, които посочиха таксито, спряло на улицата с отворена задна врата.

— Даде ми вашия адрес — продължи шофьорът обвинителната си реч, сякаш тя бе виновна. — Защо не дойдете да го приберете и да ми платите.

Нощта бе ясна и студена. Лейни обгърна раменете си с ръце и бързо се отправи към таксито. Надникна предпазливо на задната седалка и усети силната миризма на алкохол, която прииждаше от купето. Слаб, тъмнокос мъж с изтрити джинси и черен пуловер лежеше на седалката, завит небрежно с морскосиньо яке и похъркваше. Лейни се наведе и разгледа отблизо лицето му.

— О, Господи — избухна тя вбесена и го разтърси за рамото. — Пен! Пен, чуваш ли ме? Събуди се!

Не последва никакъв отговор. Измери го с укор. Принцът се бе завърнал. С цял ден закъснение, при това пиян.

— Ставай, по дяволите — разтърси го отново, този път по-грубо.

Пак нищо!

— Какво става?

Зад гърба й се бе появил Хю Бекли. Лейни му направи път, за да погледне в таксито. Той веднага схвана положението, но лицето му остана безпристрастно.

— Дорис — подвикна той към жена си, която бе излязла на вратата и ги наблюдаваше в очакване, — намери Чарли.

Стояха безмълвни, докато се появи Коул младши.

— Лейни, прибери се вътре — нареди й троснато Хю.

Двамата мъже се опитаха да измъкнат Пен от колата, а тя тръгна обратно по пътеката към къщата, като сви рамене безпомощно — не й се обясняваше с останалите гости, накачулили любопитно входа.

— Може би е време семейството да остане насаме — съобщи им Дорис с ледено достойнство, за да сложи край на неудобното положение и това бе сигнал за присъстващите да си тръгнат бързо. За секунди къщата се изпразни.

Тим излезе от кухнята, където се бе скрил, докато напуснат всички натрапници. Лейни бързо го поведе нагоре, защото не искаше да гледа как Хю и Чарли тътрят омекналото тяло на Пен през прага.

— Хайде, миличък. Време е да си лягаме.

Той безмълвно й позволи да го хване за ръката. Зад гърба си чуха Дорис Бекли да казва съчувствено:

— Горкият Пен!

Лейни стисна зъби.

Сложи детето да спи и когато след около двадесет минути се върна долу — къщата бе вече тъмна. Всички са си отишли — реши с облекчение. Изведнъж в дневната светна лампа. В първия миг се стресна, но веднага съобрази кой може да е.

— Значи си се събудил — обърна се тя към Пен Бекли, който седеше на дивана и се оглеждаше, като че ли се опитваше да си спомни къде се намира. Очите му блуждаеха, а косата му бе разрошена.

— Лейни Улф — каза той тихо и тържествено, сякаш й съобщаваше някаква новина.

— Аз съм — отговори тя, — а ти кой си?

Очите му се присвиха.

— Аз съм човекът, чиято малка сестричка погребахте днес.

Забележката я жегна.

— Съжалявам… — не знаеше как да продължи. — Тук ли ще бъдеш утре? Зная, че за децата е важно да прекарат известно време с теб.

— А ти да не си новият социален работник? — попита той язвително. — Ако е така, какво правиш още тук?

— Аз съм настойница на децата. Сега живея тук — отвърна му остро, защото тонът му успя да я засегне.

Последва насмешливо изсумтяване. Не можа нищо да му отвърне. Оставаше й само да гледа, как се навежда сваля си обувките и се намества по-удобно на дивана, загубил желание да разговаря повече с нея. Пен постави възглавница под главата си, затвори очи, зае удобна поза и като че ли се унесе в сън.

Тъкмо когато загасяше лампата, Лейни успя да чуе забележката, която я сподири:

— Настойница! Това няма да продължи повече от седмица.