Синтия Виктор
Интимни предателства (35)

Тридесет и пета глава

Щом видя порутения, опасан с дървени греди ресторант, Лейни реши, че трябва да бъде особено предпазлива. Опита се да се успокои, наслаждавайки се на гледката. „SEMINOLE ABORETUM“.

Големият надпис беше на няколко метра зад ресторанта, но гледката, която се разкриваше от пътя, беше изключителна. Когато излезе от колата, зърна табелите за два туристически маршрута „ГОРСКА ПРОСЕКА“, „ПАНОРАМНО ИЗКАЧВАНЕ“.

Жалко, че не съм дошла на излет, помисли си тя, когато се приближи до вратата и хвана дръжката. Огледа се още веднъж, сякаш искаше да запечата в съзнанието си красивото пробуждане на природата. Ранните пролетни храсталаци бяха в стотици оттенъци на зеленото. Раззеленилите се горски хълмове и едва доловимото жужене на насекоми внушаваха спокойствие и съвършена хармония. Хайде, дръж се, окуражи се тя, преди да натисне дръжката и да влезе в ресторанта. По всички стени имаше стенописи на дървета и цвета, вероятно направени преди тридесет-четиридесет години, ако се съдеше по пукнатините и олющената боя. Пред дългия бар се мъдреха обичайните високи столчета, а деветте дървени сепарета бяха украсени с червени найлонови седалки.

Лейни плъзна поглед наоколо с тайната надежда, че Мария Крол е размислила и се е върнала в Уестчестър. Ресторантът бе почти празен — възрастна двойка се бе настанила в едно сепаре в дъното, а един млад мъж, облечен с къси панталони и избеляла зелена тениска, седеше на бара и ядеше огромна пържена филия. Овехтялата му раница стоеше в краката му.

Със свито сърце Лейни мерна една хубава тъмнокоса жена, която седеше в сепарето вляво.

— Мария — прошепна Лейни, като се надяваше да не привлече вниманието на другите посетители.

Жената я погледна с празен поглед.

Лейни повтори името й, този път по-високо.

— Вие ли сте Лейни? — извика едра и висока келнерка с кок, закрепен с молива.

Лейни кимна.

— Вашата приятелка е навън, до пътеката зад ресторанта. Каза, че ще я намерите.

Лейни погледна извинително към жената, която бе сбъркала с Мария Крол, и излезе от ресторанта. Докато вървеше към пътеката, я обзе чувство на вина и страх от срещата със съпругата на Джулиън. Ядоса се на Пен, че не обмисли спокойно нещата. Защо ли Мария Крол искаше да я види, питаше се тя, когато се облегна на един висок дъб, без да сваля очи от пътеката. Просто нямаше логика. След като Лейни сложи край на връзката, двамата с Джулиън нямаха нищо общо. Спомни си безкрайните мъчителни разговори на тази тема, когато Джулиън все я уверяваше, че жена му дори не подозира за извънбрачните му връзки. И Лейни тогава му повярва. Ако Мария бе разбрала истината, след като всичко вече е свършило, бе твърде нелепо да търси Лейни.

И защо тук? Защо сега?

Внезапно я стрелна ужасяваща мисъл. Ами ако не я чакаше Мария Крол, а някой друг?

Шугър Таплингер се бе притаила и търпеливо чакаше Лейни. В ръката си държеше пушката на Хелмут, която взе от багажника на джипа му. Две кутии с патрони, едната вече отворена, лежаха в краката й.

Всичко стана толкова лесно. Неочаквано лесно. Отиде в основното училище на Медоувю, преди да свършат учебните часове. Благодарение на информацията, която й бе дала г-жа Майлс, тя без проблем успя да вземе децата. Едно възпитано, десетгодишно момиченце занесе бележката, написана от Шугър. Беше сигурна, че директорът веднага ще съобщи на Тим и Райли, че баба им ги чака пред училището.

Шугър се разсмя, когато си спомни изненадата им. Набута ги и двамата в колата, с пребледнели от страх лица, още преди да са разбрали какво става. Не, децата не й бяха проблем, нито пък Лейни.

Шугър напрегна слух, стори й се, че чува шум откъм ресторанта. Стоя неподвижно няколко секунди, но разбра, че шумолят листата на дърветата. Сетне внезапно изпука настъпена съчка. Този, които се промъкваше, беше някъде зад нея, сред дърветата, доста високо над мястото, където се бе скрила.

Ах, ти дебнеща кучко, помисли си Шугър, сложи ръка на челото си и погледна нагоре. Можеш да дебнеш, но не си хитра, каза си тя. Усмихна се мрачно, обърна се и погледна към малката просека на няколко метра по-надолу. Тим и Райли Коул, със завързани ръце и крака и запушени уста, седяха неподвижни. Заради глупостта на Лейни тези, които най-много обичаше, стояха между нея и Шугър.

Лейни тихо изруга, когато счупи една клонка. Застина на място, затаила дъх. Страхуваше се да мръдне. Предпазливо огледа мястото под себе си и се взря между дърветата.

Изведнъж проблесна нещо червено. Да, каза си тя. Ето я Шугър Таплингер, като пламък сред дърветата.

Лейни обмисляше следващия си ход. Трябва да се промъкне обратно до ресторанта и да се обади на полицията. А може би Шугър ще я спре, преди да стигне до там.

— Всичко свърши, Лейни! — високият глас на Шугър я стресна, разцепил като с нож тишината на гората.

Лейни се вледени, но не отговори. Сърцето й щеше да изскочи.

— Гледай надолу, право надолу — Шугър се изкикоти от кичестото си прикритие.

Лейни впери поглед в просеката, присвила очи от силното слънце. Най-после съзря Тим и Райли, застанали неподвижно, точно под хълма. Ахна от изненада, а сърцето й се сви от страх. Дори от това разстояние усещаше ужаса, сковал децата.

— Ще ги застрелям — извика Шугър победоносно. Изправи се и вдигна високо пушката, за да я види и Лейни.

Несъзнателно и яростно Лейни започна да се оглежда за някакво оръжие. Взе един камък и хукна надолу по хълма. Не си даваше сметка, че в момента е много удобна мишена за Шугър, мислеше единствено за децата.

Шугър се извърна, вдигна пушката и се прицели надолу.

— Не! — извика безпомощно Лейни, щом чу изстрела.

Втурна се напред и хвърли камъка към Шугър. Тя залитна, когато той я удари по рамото. Лейни се хвърли върху нея и започна да я удря с юмруци, след това обви с ръка врата на Шугър. Двете паднаха на земята. Лейни чу хлипанията на Тим, но не искаше да отслаби хватката си. Удари няколко пъти Шугър по ръката, за да й отнеме пушката.

Не беше виждала подобна ярост, като изписаната по лицето на Шугър, която й даваше сили да се съпротивлява с такова озлобление. С гневен отчаян вик Лейни удари лакътя на Шугър в земята. Шугър извика от болка и най-накрая пушката падна от ръката й.

Лейни скочи на крака, грабна пушката и се прицели в Шугър.

Дълго време двете се гледаха, после Шугър се надигна едва-едва. Сукманът й бе разкъсан и изцапан с пръст, като си поемаше въздух огромното й тяло се издигаше нагоре-надолу като мях. Очевидно бе твърде изненадана от обрата на събитията, защото премигна три пъти, сякаш не вярваше, че това може да й се случи.

Лейни дишаше тежко и едва потискаше желанието си да застреля тази отвратителна жена. Искаше й се да захвърли пушката и да иде при Тим, но знаеше, че трябва да се подчини на здравия разум. Ще заведе Шугър в ресторанта и ще помоли момчето за помощ.

— Хайде да вървим…

Думите на Лейни бяха придружени от силен гръм, дошъл някъде отдолу.

Докато се усети, Лейни видя как Шугър се строполи на земята. Не можеше да помръдне, стоеше безпомощна и гледаше как струйките кръв се стичат по копринената тъкан на сукмана. Долови шума от стъпки нагоре по хълма.

Гледаше с широко отворени очи и чакаше, толкова потресена, че дори не се питаше кой е стрелял.

Хелмут Таплингер се появи иззад дърветата, внимателно остави пушката си и се свлече на колене до жена си. Наведе се, прегърна я, обхвана с две ръце главата й, и започна да повтаря като в унес:

— Защо постъпи така с мен?

Кръвта изтичаше от тялото на Шугър.