Синтия Виктор
Интимни предателства (24)

Двадесет и четвърта глава

Лейни погледна списъка, който държеше, докато петнадесет момчета, облечени в зеленикавосини тениски с надписи и бейзболни шапки, се бутаха и шумяха около нея.

— Добре, слушайте сега — примижала от силното слънце, тя повиши глас, за да могат всички да я чуят. — Джордан го няма, така че Дан ще бие след Матю. Ясно ли е? Всички си знаят местата, нали? — изчака, но никой не зададе въпрос. — Брайън, ти ли отговаряш за базите?

Червенокосото момче с трапчинки на бузите, кимна. Доволна, тя ги прати да се разгряват и тръгна към скамейките. Седна и започна да наблюдава как Мартин Кроули — старши треньор и баща на питчъра на отбора — дава последни указания на няколко момчета, докато другите си подаваха пасове. Тим играеше в обичайната си позиция на първа база и без усилие хващаше всяка подадена топка. Тя го наблюдаваше горда и доволна. Слава Богу, тъгата му не надви желанието да спортува и което беше по-важното — момчето изпитваше истинско удоволствие, когато го правеше.

Тя намести бейзболната си шапка и приглади косата си под нея. Ако миналата пролет някой й беше казал, че ще бъде помощник-треньор на бейзболен отбор на десетгодишни хлапаци… Никак не й беше лесно да посещава ежеседмичните тренировки, а сега — и съботните сутрешни мачове, но с изненада откри, че всъщност всичко това си е много приятно. Когато бащата, който първоначално трябваше да бъде помощник-треньор, се отказа в последния момент, Лейни се съгласи да го замести. Тим й беше казал, че никой друг от бащите не иска да участва и тя ядосано го попита дали някоя майка може да свърши тази работа.

— Ами, мисля, че може — каза Тим колебливо, — макар че никога не съм виждала майка-треньор.

За Лейни това беше достатъчно. Невероятното беше, че това занимание се оказа много приятно. Като малка беше сравнително добър играч и възстановяването на забравените умения й доставяше истинско удоволствие. Тя сама се учудваше на новото си увлечение, когато се впускаше в игра с момчетата по време на тренировките, а на мачове беше една от най-запалените сред родителите.

Днешната среща беше важна. „Тигрите“ играеха срещу „Орлите“ — отбор, който ги беше бил в последните два пъти. Лейни крачеше нервно, докато вписваше резултата.

— Марк, Ричи, махнете си пръстите от мрежата, за да не ви ги ударят — извика тя на две момчета, които висяха на оградата зад нея и наблюдаваха как подадоха на един от съотборниците им, а той не можа да удари топката. Бухалката му се размина и със следващата.

— По дяволите — каза тя ядосано.

Тим застана на позиция и се приготви да удари.

— Давай — извика тя окуражително.

Тим удари и двете подадени топки и това предизвика буйни възгласи от страна на играчите и родителите.

— Точно така, моето момче — радостно отбеляза Лейни точката.

„Тигрите“ играеха страхотно, докато „Орлите“ удряха слабо и правеха грешка след грешка. Крайният резултат от 7:1 накара домакините да крещят от радост в чест на победата си. Лейни удари длани за поздрав с всички щастливо подскачащи деца.

— Хайде сега — извика Мартин Кроули, когато децата се събраха в кръг около него, за да поздравят другия отбор. — Да ви чуя.

Всичките петнадесет момчета се хванаха за ръце и извикаха не особено въодушевено: Ура, орли! Ответното Ура, тигри! от губещия отбор беше съвсем унило. След това двата тима се изправиха един срещу друг, подредени в редица й удариха дланите си в израз на добра воля и спортсменски чувства. Докато ги гледаше как се разотиват заедно с родителите и приятелите си, Лейни се запита колко ли от тях чуха, когато треньорът извика, че следващата тренировка ще бъде не в шест, а в шест и половина в четвъртък. Започна да събира екипировката на отбора в голям черен плик, който щеше да закара вкъщи и да го донесе следващия път.

— Ей, Лейни, добър мач, а? — Тим, който малко преди това говореше с няколко момчета, дотича, за да й помогне да отнесе чувала до колата. Сияеше от победата на отбора си.

Тя преметна ръка през рамото му, докато вървяха.

— Ти беше страхотен.

Тим се отдръпна, защото не искаше другите момчета да видят, че тя го приласкава.

— Нали, и аз така мисля — той се усмихна широко.

И двамата се разсмяха. Сложиха торбата в багажника, влязоха в колата и подкараха към къщи. Докато пътуваха момчето продължаваше да ликува и Лейни му отговаряше, доволна, че той е щастлив. Наистина имаше нещо много привлекателно в семейния живот.

Нещо ми става — каза си тя с усмивка. — Е, може би, това не е чак толкова лошо.

Тим се беше умълчал вече и гледаше през прозореца, потънал в собствените си мисли. Изведнъж Лейни си спомни какво я чака в къщи. Това помрачи доброто й настроение.

Беше решила този следобед да разчисти писалището на Фаръл в спалнята. О, Боже — изстена тя на ум. Това щеше да бъде дълга, пипкава работа и накрая със сигурност пак щеше да плаче, заради загубата на приятелката си.

Но трябваше да свърши и това. Опитваше се постепенно да прегледа всички вещи на Джон и Фаръл. Отново си помисли каква ирония бе точно тя да се рови в купищата документи. Преди, когато живееше сама, правеше всичко възможно да не се занимава със собствената си документация. Не че й бяха безразлични последствията от просрочени сметки и неплатени данъци. Просто не обръщаше внимание на тези неща навреме и никога не можа да запомни, кога какво трябва да плати.

Но сега, с всеки чек, който пишеше, свързан с домакинските разходи, осъзнаваше отговорността, която носи като настойник и изпълнител на завещанието. Щом ще се грижи за децата, ще трябва да е осведомена и за тези неща.

Когато зави по улицата към къщата на Коул видя едно русокосо момче да прави кръгчета с колелото си пред нея.

— Това е Шейни — каза Тим, отвори прозореца си и подвикна нещо на приятеля си.

— Кой е Шейни? — попита тя, когато стигнаха до алеята пред къщата.

— Живее зад ъгъла. Спри да сляза.

Лейни спря. Детето изскочи от колата и се затича към гаража, където собственият му велосипед стоеше опрян до стената.

— Ще ям у тях — извика той през рамо.

Доволна, Лейни го наблюдаваше как се отдалечава с колелото, след това вкара колата в гаража и влезе в къщата. Тим прекарваше твърде много време сам в стаята си и единственото му излизане беше ходенето на училище и на тренировките. Всеки път, когато проявяваше желание да играе с други деца, беше едно малко чудо.

От друга страна — помисли си тя с усмивка — вече нямам никакво извинение, за да отложа това, което трябва да свърша. Райли беше на гости у приятелката си Ема и Лейни щеше да я вземе чак в три часа. В момента съм сама с хилядите документи — каза си тя като свали бейзболната шапка и я сложи на кухненската маса заедно с якето й чантата си. — Но най-напред ще се изкъпя. Взе една кутия кока-кола от хладилника и тъкмо щеше да излезе от стаята, когато иззвъня телефона.

Отвори кутията, обърна се, отпи една голяма глътка и посегна към слушалката.

— Ало.

— Не можеш да си представиш колко хубаво ми става, когато чуя гласа ти.

Нещо трепна под лъжичката й. Остави кутията върху плота.

— Джулиан.

— Здрасти, мила. Как си?

— Откъде се обаждаш?

Старите навици трудно се забравят — помисли си тя като се хвана, че веднага се притесни дали жена му чува обаждането. Но вече нямаше причина да се безпокои за това. Всичко беше приключило.

— Просто излязох да се разходя и ми се прииска да чуя гласа ти — каза той. След това замълча. — Всъщност не е вярно. Излязох, за да ти се обадя.

— Аха — Лейни се чудеше какво да му каже. Много рядко се сещаше за него, откакто бяха сложили край на връзката си и разговорите им в службата вече нямаха еротичен подтекст. Но когато чу гласа му, толкова близък и познат, тя си спомни за други такива тайни разговори и нещо в нея трепна.

— Липсваш ми, бебчо — прошумоля тихо гласът му.

— Джулиан, недей — тя затвори очи. Не се размеквай — заповяда си строго. Не искаше да се омъжи за него и единственото, което им оставаше, беше да продължат постарому.

— Защо не, скъпа? — каза той с прелъстителен тон.

За части от секундата изпита силен копнеж по него. Искаше й се да се хвърли в прегръдката му, да го целува, да чувства ласките му. Жадуваше за докосването му. Никой друг мъж не искаше да я люби. По дяволите, никой друг човек не й обръщаше внимание.

Ето голата истина — внезапното прозрение я изненада. — Толкова време делях този мъж с друга жена, а сега, когато той пожела да бъде само мой, аз избягах от него. Мога да се върна към старата ни, удобна връзка, но вече няма да мога да се преструвам, че тя е нормална. По-скоро е ненормална, нездрава, мазохистична. Ето за какво всъщност става дума. Да не говорим колко непочтено би било това спрямо него.

— Не можем ли да се видим, нали разбираш, да си поговорим? — прекъсна Джулиан мислите й. — В момента съм свободен. Можем да се срещнем за няколко часа.

Лейни прекрасно си представи сцената. Романтично сдобряване с отбиване до най-близкия хотел. Звучеше чудесно. И беше много, много погрешна стъпка.

— Аз наистина не мога — каза тя. — Не е…

Чу се силно почукване и Шугър Таплингер отвори кухненската врата. Като видя, че Лейни говори по телефона, тя седна до масата и само с устни й каза:

— Говори си спокойно.

Лейни инстинктивно сниши гласа си, въпреки че Шугър я чуваше.

— В момента не е удобно да говорим — тя се пребори със себе си и накрая добави — всъщност, въобще не трябва да разговаряме, не и за това. Ще бъде грешка.

— Не, Лейни, няма — отвърна Джулиан натъртено.

— Извинявай, но в момента просто ми е невъзможно — ставаше все по-неспокойна като се опитваше да се противопостави на Джулиан и в същото време усещаше любопитния поглед на Шугър. — Трябва да затварям, Джулиан. Ще говорим за това друг път.

— Добре — процеди той с нежелание и затвори.

Лейни седна на масата и шумно въздъхна, ядосана на себе си и на това, че толкова много се разстрои.

— Какво става, скъпа? — загрижено попита съседката.

Лейни поклати глава.

— О, този мъж…

— Джулиан ли? — попита Шугър. — Кой е той?

Тя се поколеба.

— Старо гадже.

Шугър се усмихна.

— Да, наистина могат да те съсипят тия стари гаджета. Особено когато се появят изневиделица. Откога не си го виждала?

Лейни се разсмя.

— От няколко дни — не й се искаше да говори за Джулиан, но не знаеше как да се измъкне по-елегантно. — Няма как да не се виждаме — каза тя с решителен тон, който искаше да сложи край на разговора.

— Аха… — кимна Шугър. — Значи работите заедно — не изчака да получи потвърждение на предположението си, нито пък се канеше да смени темата. — Тогава е по-трудно да скъсаш. Той не иска да се разделяте, така ли?

Лейни се усмихна гузно.

— Точно така. Но да бъдем заедно не означава това, което ти имаш предвид. Той е женен — тя отпи от кока-колата си. — Хайде да си говорим за по-приятни неща! — добави весело.

Сега Шугър се разсмя.

— Както кажеш.

Лейни продължи с оправдателен тон.

— Извинявай, но ми е неловко, когато си мисля за времето, прекарано с Джулиан. То разкрива черти от характера ми, с които никак не се гордея.

Шугър закима с разбиране.

— Е — каза тя като се изправи, — всеки с кусурите си, но е друго, когато си имаш някого.

Лейни я погледна изненадано.

— Мислиш, че трябва да продължа да се срещам с него?

— Не казвам това, но доколкото разбирам, не ти е лесно да го оставиш — тя се усмихна съчувствено и тръгна към вратата. — Да си сам понякога е по-трудно отколкото изглежда.

— Благодаря ти за думите и за това че не си шокирана — каза й Лейни.

— Аз не се шокирам толкова лесно — Шугър махна с ръка. — Дойдох да те питам дали не ти трябва нещо от супермаркета. Хелмут искаше да взема някои неща за колата и понеже така или иначе ще ходя…

— Не, много ти благодаря — Лейни се приближи и й отвори вратата.

Помаха на Шугър, когато тя тръгна.

 

 

Застанала на стълбите към мазето, Лейни подпря с коляно панера с прането, който държеше, а със свободната си ръка напипа ключа за лампата. Натисна го и освети просторното помещение под нея.

Фаръл и Джон смятаха да превърнат мазето в стая за игра на децата. Но всички бяха доволни от пространството, с което разполагаха горе, и така и не осъществиха намерението си. Все пак Фаръл твърдеше, че ще го направят, когато децата поотраснат. Сега Лейни си спомни думите й, когато един ден обсъждаха този въпрос.

— Искаме долу децата да могат да играят пинг-понг, да пият кола и да въртят обръчи, ако им харесва — беше казала на смях майка им. — Ще възстановим атмосферата на петдесетте и ще ги затворим там. Целта е да ги накараме да забравят, че сексът и наркотиците съществуват.

— Сигурна съм, че ще е много ефикасно — шеговито се бе съгласила Лейни.

Усмихна се като си припомни, но изведнъж си помисли, че ако продължи да се грижи за децата, именно тя ще трябва да бъде до тях, когато открият, че сексът и наркотиците съществуват.

— Не особено приятна перспектива — промърмори, когато заслиза по стълбите.

Обикновено госпожа Майлс пускаше пералнята в средата на седмицата, но снощи децата организираха истински маратон по правене на курабийки и кекс и Лейни реши да изличи петната от шоколадовата глазура, преди да са втвърдили съвсем. Към дрехите им от снощи, тя добави и други от коша за пране, за да напълни пералнята.

Остави панера върху сушилнята, след това отвори барабана и започна да го пълни. В едната част на мазето имаше малка работилница и през отворената й врата се виждаха инструментите на Джон, закачени прегледно по стените над голям дървен тезгях. Докато гледаше, пред очите й изплува фигурата на Джон, наведен над плота с отвертка или бормашина в ръка. Обърна се и тъжно довърши започнатото.

Прегледа дрехите, обърна ги налице, оправи ръкавите. Изцяло погълната от работата си, тя не мислеше за нищо друго. Беше тихо и спокойно.

Посегна към кутията с праха за пране и едва не я изпусна, когато тишината беше нарушена от силен шум.

— Господи — Лейни рязко се обърна и видя, че Райли виси от прозореца на работилницата точно над тезгяха. Явно беше влязла през двора, защото този прозорец гледаше нататък.

Лейни се хвана за сърцето.

— Райли, изкара ми ангелите!

— Извинявай — хлапето клекна на тезгяха, след това се спусна на пода.

— Защо влизаш през прозореца? Вече не ти ли харесва вратата? — Лейни се обърна, за да вземе отново праха.

— Не знам — то сви рамене и се приближи до нея. — Понякога оттук е по-интересно. Знаеш ли, преди въобще не можеше да се влезе през този прозорец.

Лейни изсипа праха в дозатора.

— Какво искаш да кажеш?

— Той винаги беше заключен — Райли надникна в пералнята. — Отключен е откакто… от… нали се сещаш?… — изведнъж тя се притесни, че си навлича неприятности. — Лейни, аз не съм го отключила, кълна ти се. Така го намерих. Просто не го заключих отново.

Като изсипа препарата в пералнята, Лейни се замисли върху това, което Райли й казваше. Джон Коул беше маниак на тема сигурност на дома му. Фаръл често го занасяше за това, че всяка нощ обикаля къщата да проверява дали всички врати и прозорци са добре затворени.

Остави дозатора и се обърна към Райли.

— Няма нищо, миличка. Не си направила нищо лошо. Кога точно видя, че е отворен?

— Ами… — момиченцето наведе глава. — Знам, че не биваше да правя така, но повече не можех да понасям всичките тия хора. Спомням си, че баба много се ядоса.

— На какво, скъпа? — попита Лейни търпеливо. Райли я погледна тъжно.

— Беше в деня, когато умряха. Когато Тим и аз се върнахме в къщи от Джизонди. Ти още не беше дошла, но тук беше пълно с хора. Не можех повече да издържам и се скрих тук, долу.

Лейни клекна и я прегърна.

— И аз сигурно щях да се скрия като теб.

Райли също я прегърна.

— Тогава беше. Седях си ей така на тезгяха и гледах през прозореца, когато видях, че заключалката е отворена. Татко никога не даваше да я пипаме.

Двете за миг се умълчаха.

— Знаеш ли какво? — попита Райли.

— Какво?

— Ами просто — не знам. За тези неща татко беше много строг. Но той си отиде и ето ти прозореца отворен, изведнъж всичките му изисквания си отидоха заедно с него.

Лейни тъжно се усмихна и я целуна по бузата.

— Разбирам те.

— Все едно — каза малката този път с по-ведър глас, сякаш искаше да смени темата — оттогава си стои все отворен и понякога си играя като влизам и излизам през него. Много е забавно.

Райли се отдръпна и тръгна към стълбите.

— Мога ли да си взема малко от тортата?

— Чак след като обядваш — отвърна й Лейни, но мисълта й бе далеч от това, което казваше.

Уф — само изпухтя Райли докато се изкачваше бавно, не е и очаквала друг отговор.

Лейни пусна пералнята, след това застана пред нея и се замисли. Същия ден след като Джон и Фаръл умират Райли открива отключен прозорец в къщата, в която всички приземни прозорци се заключваха здраво през нощта. Опита се да си представи какво се е случило този ден — денят, в който са открили телата на Джон и Фаръл в спалнята. Къщата е била пълна с въглероден окис, така че най-вероятно полицаите или пожарникарите са отворили прозореца, за да се проветри. Те са отворили всички здраво затворени прозорци. Най-вероятно точно така е станало.

Но вместо да се качи горе, тя остана на мястото си, а в ума си прехвърляше възможните варианти като си представяше какво точно може да е станало. Най-сетне разбра какво я гложди. Кому ще хрумне да слиза и да отворя това малко крило в работилницата, когато в самото мазе имаше четири много по-големи прозорци? При онези обстоятелства, тя самата надали щеше да го направи. Просто нямаше смисъл.

Приближи се до прага на работилницата и разгледа отблизо прозореца. Беше достатъчно голям, та през него спокойно да можеше да мине дори едър човек и водеше направо от двора в мазето. Точно към газовата пещ на парното, която се беше повредила и започнала да изпуска отровния газ, който умъртви Джон и Фаръл.

Лейни рязко се обърна и погледна към пещта. Страх задави гърлото й. Може би беше попаднала на вярната следа и случилото се не е било злополука.

И може би, Джон не беше виновен за станалото. Може би някой друг се беше промъкнал оттук и нарочно бе повредил пещта. Но кой?