Синтия Виктор
Интимни предателства (22)

Двадесет и втора глава

Докато слизаше по стълбите и закопчаваше колана си, Лейни чуваше гласа на Пен, който идваше от дневната.

— … ставаше въпрос за счетоводни фирми, които отклоняват средства от клиентите си. Ще го излъчим след един-два месеца.

Тънкото гласче на Райли го прекъсна.

— Какво значи „отклоняване на средства“?

— Мамя, скъпа — отговори Пен. — И така, срещнах я докато работех върху това предаване.

Чарли Коул се обади развеселен.

— Да не би тя да е някоя от счетоводителките измамници?

Пен се разсмя.

— Не, тя е приятелка на Тамара Бърн, една от нашите репортерки. Тамара и аз още работехме над материала, когато Нанси дойде в офиса. Двете щяха да обядват някъде.

— И накрая и ти отиде с тях… — добави Чарли вещо.

— Точно така — усмихна се Пен.

— И тя ли е репортер, вуйчо Пен? — попита Райли.

— Не, миличка, тя всъщност е певица. Дори има издадена плоча.

— Наистина ли? Има и плоча? — каза Райли с възхищение.

Дори има издадена плоча. Лейни подигравателно повтори думите на Пен под носа си. Прибра маншетите на блузата си под тъмносиния си блейзър, спря пред кабинета на Джон и надникна в стаята. Тим беше вътре. Седеше на бюрото на баща си и си играеше на компютъра.

— Излизам, миличък — каза му тя.

— Добре — той й махна, без да се обръща, понеже цялото му внимание беше привлечено от екрана.

— Приятно прекарване с чичо ти, но се постарай да си легнеш преди изгрев-слънце.

Момчето кимна механично. Тя затвори вратата. За съжаление, не беше убедена, че децата ще прекарат чак толкова добре с чичо си Чарлз. Очевидно, когато се съгласи да остане с децата, в него беше надделяло чувството му за отговорност. Предпочиташе обаче, да стои настрана от всичко, свързано с Тим и Райли. Всъщност трябва да съм му благодарна, че се обади — помисли си Лейни.

Тя влезе във всекидневната. Райли седеше на дивана по турски, а двамата мъже бяха близо до телевизора, увлечени в разговора. Пен беше облечен ежедневно, но спретнато в синя риза и спортно вълнено сако и току-що обръснат. Той погледна Лейни като човек, който предвкусва приятна любовна среща. „В очакване“ беше изразът, който му подхожда — отбеляза тя.

Пен я погледна и се усмихна. Откакто се скараха миналата седмица помежду им цареше неловко примирие.

— Ей, Райли, погледни колко е хубава тази вечер Лейни.

Лейни не му обърна внимание и заговори на Чарлз:

— Благодаря ти, че се съгласи да останеш тук тази вечер. Напомни на Райли да си измие зъбите преди лягане. Иначе двамата знаят как да се оправят. Оставих на кухненската маса номера на ресторанта, в който отивам, ако ти потрябвам.

— И аз ще оставя служебния си номер, ако искаш — предложи Пен. — Мога да се обадя и да проверя дали не си ми оставил някакво съобщение.

Лейни го погледна с раздразнение.

— Не е нужно. Няма никакъв смисъл от това, когато аз ще съм на двадесет минути оттук.

На Чарлз му беше безразлично.

— Все едно. Както кажете.

Лейни се приближи и коленичи до момиченцето. Прегърна го и го целуна.

— Лека нощ, сладурчето ми. Обичам те и като се върна, ще дойда да те целуна отново.

Райли се притисна към нея.

— Лека нощ.

Всички се обърнаха, когато чуха клаксона на кола.

— Това е Мегън — Лейни се усмихна на детето и излезе от стаята.

— Приятно прекарване — извика Пен след нея.

Отговорът й беше хаплив.

— Ще се постарая, а не се съмнявам, че и твоето ще е приятно.

Отвори външната врата и когато излезе, се спря. Защо, за Бога се държа с него толкова лошо тази вечер? Не можа да си отговори. Беше се подразнила безпричинно, още когато той й каза, че има среща и не може да остане при децата.

Глупаво беше да смята, че Пен ще се съгласи да стои при тях в събота вечер и то като му каза за това едва миналата седмица. Напоследък Лейни непрекъснато убеждаваше Мегън колко много ще й допадне Карла Мирски. Най-накрая физичката предложи да идат на ресторант и днес беше единствената вечер, в която и трите бяха свободни. Пен се извини, че съжалява, но той и момичето, с което имаше среща, щели да ходят на купон и не можел нищо да промени за толкова кратко време. Мегън пък беше повикала жена да гледа децата, а Карла беше отложила друга среща, за да успее да ги придружи. Лейни наистина не можеше да провали уговорката си с тях. За щастие, Чарли се бе обадил да пита как са децата — нещо, което рядко му се случваше, въпреки че Лейни беше доволна и на толкова. Използва случая и му предложи да остане при тях тази вечер.

Заради всичко това, тя се разсърди на Пен. Но дали беше само защото, той не можеше да остане при децата?

Тръгна към колата на Мегън, паркирана в края на алеята, усмихна се и й помаха. Господи — хвана се изведнъж тя, — не мога да повярвам! Аз ревнувам! Пен има среща, а на мен ми е неприятно. Искам да остане тук с мен. Искам да бъде само мой.

Посегна към дръжката на вратата. Боже мой, май наистина я загазих.

 

 

— Точно така. Умри, глупако!

Докато въртеше джойстика напред-назад и наблюдаваше резултата върху екрана на компютъра, Тим непрекъснато коментираше и произвеждаше звукови ефекти. Вече цял час играеше и усещаше, че е огладнял, въпреки че вечеря преди Лейни да излезе. Май ще трябва да прекъсне и да си вземе нещо за хапване, а след това, преди да си легне, отново ще си поиграе.

Райли, която обикновено седеше пред компютъра в събота вечер, беше в другата стая с чичо си Чарлз. Беше й ужасно приятно да е с него. Тим с отвращение поклати глава. Тя още не разбираше, че на чичо им Чарлз въобще не му пука за тях. И Тим не беше го осъзнавал досега, но то беше просто очевидно. Само защото е брат на татко, не означава, че трябва да ни обича — обърна се мислено към сестра си.

Излезе от играта и разсеяно започна да шари по диска, като викаше различни директории. По дяволите, какво значение има това? Нека Райли си мисли, че чичо Чарлз много ги обича, щом така й се иска. Но то не…

Тим спря и се вгледа в екрана. На него беше изписана директория, в която имената на файловете бяха всъщност дати. Той ги прегледа. 93 юни. 9 септ. Най-старата дата беше 92 ян. Той ги проследи с пръст по монитора. Имаше също така 92 фев, 92 март. Не липсваше нито един месец до настоящата година.

Беше открил дневника на баща си.

Знаеше, че баща му си води дневник в компютъра. Той и Райли често го чуваха да споменава за това, но никога не си бяха помисляли да прочетат неговите файлове. Когато Джон за първи път им разреши да използват компютъра му, дълго им говори за чувството за отговорност. Спомни си плътния глас на баща си, който им каза, че те са достатъчно големи и че трябва да внимават да не изтрият нещо. Разбира се, баща им беше архивирал всички по-важни файлове, но не това беше същественото, напомни им той. Те не трябваше да си играят безцелно, да не си пъхат носа, където не трябва и да се съобразяват с това, че компютърът е негов. Ако не спазваха тези правила — край на правото да го ползват. И двамата знаеха, че говори сериозно и много внимаваха, когато работеха на компютъра. Освен това, неговите файлове не ги интересуваха. Имаха си свои неща, с които се занимаваха.

Тим винаги си беше мислил, че дневникът е свързан с работата на баща му или нещо подобно. Придвижи курсора нагоре-надолу и произволно избра файла 94 юли.

Търси се.

„7/1 делото на Фармър се проточва, както и предполагах и дори делото Палмър не върви така, както се надявах.“

Бизнес, точно както си помислих. Скучно. Момчето излезе от този файл. 04 ноември.

Търси се.

„11 Да се върна вкъщи и да видя децата е подобно на малко вълшебство. Битките, които водят, за да побеждават в своя си свят са красиви и едновременно с това тъжни. Когато Тим ми показа новите си кънки, беше толкова развълнуван, че ми се прииска да го прегърна, но знаех, че няма да му хареса, ако го направя.“

Тим се облегна назад като се опитваше да не се разплаче. Татко. Преглътна с мъка и излезе от този файл. Може би друг път ще го дочете.

Февруари. Намери го, но се поколеба за миг. Това беше последният месец от дневника. Месецът, когато умряха. Сигурно в този файл има нещо… Сърцето му започна да бие по-бързо. Може би беше грешка да го чете. Може би беше по-добре да не знае нищо. Да, определено беше по-добре да не знае. Но не можа да се сдържи.

Търси се.

Веднага скочи на последната страница, след това придвижи курсора нагоре, докато откри къде започва написаното за този ден. Беше кратко.

„2/16. Толкова много ме боли. Дори не мога да седна и да го напиша. Сякаш Фаръл нарочно е решила да ни унищожи. Предаде мен и децата, а дори нямам представа защо. Гади ми се като си помисля, така че отчаяно се опитвам да не го правя. Иска ми се да вярвам, че ще го преодолея, че някак си двамата ще го преживеем и ще се справим. Но истината е, че съм бесен, мога да я убия с голи ръце.“

Тим се втренчи в екрана и прочете отново написаното, а стомахът му се сви от страх. Мога да я убия. Значи беше истина. За каквото и да се бяха карали онази сутрин, баща му беше толкова вбесен, че наистина го е направил. Той всъщност я е убил. А след това се е самоубил.

От самото начало Тим знаеше, че е така.

— Не, татко, не — прошепна той настойчиво като че ли думите му, можеха да променят всичко. — Моля те. Тя не е искала да го направи. Сигурен съм.

Нищо не се случи. Чуваше се само шумът на компютъра, в тихата стая.

Тим беше като вцепенен. Изведнаж му хрумна друга ужасяваща мисъл. Ами ако някой друг разбере какво е направил баща му… Затвори очи смазан от тази възможност. Не, не можеше да го позволи.

Отвори чекмеджето, където знаеше, че баща му държи дискетите. Избра една, бързо я мушна в компютъра и натисна няколко копчета. Не му отне много време. Записа файла за месец февруари върху дискетата и го изтри от паметта на компютъра. Ако някой влезеше в тази директория, щеше да види, че всички файлове до миналия януари включително са непокътнати. Само файла от последния месец липсваше и тъй като това беше последната записана информация, последователността не беше нарушена. Никой нямаше и да разбере, че някога е била записана, след това изтрита.

Мушна дискетата под ризата си и изключи компютъра. Изтича до стаята си и я скри в гардероба, на дъното на кутията с човечетата от Пауър Рейнджърс^[1]. Така. Тайната беше на сигурно място.

Чу, че Райли говори в коридора с чичо Чарлз, който я чакаше да си измие зъбите. Тим се беше притаил и мислеше как да постъпи. Може би чичо Чарлз все пак можеше да му е от полза.

Когато сестра му си легна, той слезе във всекидневната. Седна на дивана и изчака чичо си.

— Ей, Тим — каза той разсеяно и се настани в креслото.

— Чичо, може ли да поговорим? — попита момчето.

— Разбира се — с поглед, насочен към екрана Чарли посегна към консервната кутия бира на близката маса.

За миг се поколеба. Не беше сигурен какво точно искаше да попита.

— Родителите ми караха ли се?

Чарлз го погледна.

— Не съм много наясно по този въпрос. Със сигурност винаги изглеждаха щастливи. Но, за Бога, не съм чул за семейство, в което не се карат, така че предполагам, да, карали са се.

Детето обмисляше казаното. Не му беше от голяма полза. Май ще трябва да зададе по-конкретен въпрос. Ще трябва да попита за онзи скандал, който според него беше ключът към всичко станало. Пое въздух и каза:

— Баща ми обичаше ли вашата къща?

— Нашата къща ли? — Чарли го погледна много озадачено, след това отново се обърна към телевизора. — Да, разбира се.

Изглежда продължи да размишлява над въпроса му, защото след кратка пауза, но все още с поглед вперен в екрана добави:

— Като бяхме малки аз повече обичах да скиторя, а той предпочиташе да си стои у дома. Все гледаше да се усамоти в някой ъгъл. Много често го будалках за това, но той не ми обръщаше внимание — Чарли се изсмя. — Смятах, че не се държи мъжки.

— Не знаеш ли защо е било така? Каква е била причината? Дали не е обичал много вашата къща?

— Какво? — Чарли най-сетне съсредоточи цялото си внимание върху него. — Защо питаш?

— Ами, просто… — Тим разбра, че няма друг избор и трябва да разкаже всичко. — Денят, преди да умрат мама и татко се караха за някакъв апартамент. Баща ми беше много ядосан. Никога не съм го виждал толкова сърдит. Не мога да разбера, защо се е разстроил толкова от един апартамент.

Чарли го гледаше с широко отворени очи.

— Денят, преди да умрат, така ли? — Чарлз очевидно обмисляше чутото, но не направи никакви коментари. — Не знам — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — Да се карат за някакъв си апартамент. Просто няма логика.

— Ставаше дума за някакъв конкретен апартамент — отвърна Тим. — Баща ми каза „апартаментът“, но не уточни нищо повече.

— Не знам за какво точно е ставало дума — Чарли погледна племенника си внимателно. — Да не искаш да кажеш, че това има нещо общо със смъртта им?

— Не, не — каза той бързо. — Беше злополука. Просто се питах… — в желанието си да отклони мислите на чичо си в друга посока намираше думите трудно. — Просто беше ужасно, нали разбираш, двамата да се карат в последния ден от живота си.

Чарли отпусна глава на облегалката на креслото и въздъхна. След това се обърна към детето и примирено сви рамене.

— Кой знае за какво са се карали. Хората се карат за какви ли не щуротии. Мисля, че майка ти и баща ти не са били изключение. Кой знае?

Никой — помисли си Тим мрачно. — Никой, освен мама и татко. Единственото, което знам, е, че нещо толкова много ядоса татко, та той е решил да постъпи така и с двамата.

Момчето се изправи.

— Аз си лягам.

Чарли отпи от бирата си.

— Лека нощ, приятел.

Тим излезе от стаята. Моля те, Боже — започна да се моли момчето, докато бавно се качваше по стълбите — ще направя всичко, което поискаш, само никой да не разбере какво всъщност се е случило. Татко не беше лош човек, нали? Нещо го е принудило да го направи. Нещо. И мама не беше лоша. Тя ни обичаше. Ако е сгрешила, за това сигурно също има причина.

Когато влезе в стаята си той взе бейзболната си ръкавица и топката, които лежаха върху бюрото му. Нахлузи ръкавицата и седна на един стол до прозореца. Взря се в тъмнината и започна да подмята топката в ръката си.