Синтия Виктор
Интимни предателства (1)

Първа глава

— О, Лейни! — извика възторжено Райли Коул. — Върховни са!

Тъмнокосото момиченце извади сините чаршафи украсени с образа на Барби, толкова бързо, че калъфката за възглавницата и малкият бял плик паднаха на земята.

— А какво ли има тук? — Лейни Улф се усмихна, наведе се да събере нещата от пода и подаде на Райли плика.

Тя го разкъса нетърпеливо и очите й светнаха, когато видя какво има вътре.

— Това съм аз — изкрещя тя, доволна от рисунката, която изобразяваше малко момиче с пелерина и обувки като куклата Барби.

— Но, Лейни, буквата отпред е сгрешена — посочи огромното „Р“ на гърдите на момиченцето. — Би трябвало да е „Б“ като „Барби“.

Лейни се приближи и прегърна топло детето.

— Не е сгрешена, глупачето ми, буквата е „Р“, защото означава Райли Коул — най-прекрасното дете в целия щат Кънектикът.

После погледна към русокосото момче — по-големият брат на момичето, който седеше настрани и разглеждаше футболно списание, преструвайки се, че не им обръща внимание.

— Искам да кажа най-прекрасното дете заедно с Тимоти Коул — добави тя, като пусна Райли и посегна към друг опакован подарък.

Тим Коул остави списанието, пое кутията и с цялата небрежност, на която е способен един деветгодишен хлапак започна да развива коледната опаковка. Обаче, когато повдигна капака, вече не можа да скрие вълнението си.

— Как си успяла да го намериш? Ти си направо велика!

Извади тържествено съдържанието на кутията и го занесе на майка си. Облегната на дивана, Фаръл ги наблюдаваше и се радваше на близостта и разбирателството, които царяха между децата й и най-добрата й приятелка.

— Мамо, погледни — баскетболна топка с автограф от Патрик Юинг! И два билета за мача на „Никс“ следващата събота!

Откакто се бяха родили, Лейни винаги подаряваше на децата по една карикатура към всеки подарък за Коледа или рожден ден. Тим получи първата картинка, когато се появи на бял свят. На нея беше нарисуван щъркел, който прелита над границата на щата Кънектикът и носи бебе в клюна си, а в това време цяла тълпа хора излезли от колите си да наблюдават и ръкопляскат. Тим я пазеше в най-горното чекмедже на бюрото си, заедно с всички останали, които Лейни бе рисувала за него.

Тим сияеше от удоволствие, докато разглеждаше новото попълнение на колекцията си. Този път Лейни бе нарисувала момче с права руса коса облечено в баскетболен екип, в момента, в който вкарва топката в коша, скочило високо във въздуха, а в това време трима възрастни играчи го наблюдават от страничната черта на игрището. И тримата бяха в инвалидни колички, с шалове около раменете.

В балона, който излизаше от устата на единия, пишеше „Май пристигнахме навреме в болницата“.

— Кои са тези? — попита Райли и грабна картичката от ръцете на брат си.

Тим я дръпна обратно и погледна подигравателно сестра си.

— Очевидно, това са Лари Бърд, Майкъл Джордан и Айсия Томас — обясни той, като посочваше всеки поотделно.

— Очевидно, това са Кари Кърд, Майкъл Кордън и Кайсия Комас — повтори момиченцето, имитирайки го, като подскачаше нагоре-надолу по стълбата.

— Престанете! И двамата! — натоварен с бисквити, ядки и чипс, плюс бутилки сода, бе влязъл Джон Коул, без никой да го чуе. — Целият този шум ще изплаши гостите, които ще пристигнат след — той погледна многозначително жена си — около двадесет и пет минути.

— Чухте ли какво каза баща ви? — Фаръл грабна двете деца за ръце и ги повлече по стълбите нагоре.

Джон остави тежките торби, извади няколко соди и ги занесе на голямата маса в дневната, която щеше да служи за бар.

— Слава Богу, поне един човек тук е готов за купона — каза той, оглеждайки одобрително Лейни, която бе облечена в плътно прилепнала, яркосиня вълнена рокля с дължина до средата на прасеца. Но щом забеляза грубите черни ботуши, които допълваха тоалета й, Джон се намръщи.

— Защо всички жени в Манхатън се обличате като войници?

— Така ни съветват в бутиците — отвърна тя шеговито. — Освен това, тези обувки са много по-удобни от петнадесетсантиметровите токчета, които мъжете биха искали да носим.

Тя тръгна по стълбите и му прати въздушна целувка. Не се обърна, но знаеше много добре какво изразява лицето на Джон в този момент: известно недоумение, примесено с неодобрение, което бързо щеше да отстъпи място на доброжелателност — точно както през всичките тези петнадесет години, откакто се бе оженил за най-добрата й приятелка.

Лейни плъзна ръка по гладкия махагонов парапет. Бляскавото дърво явно бе лъскано същия ден, както и палисандровата маса с огромната порцеланова купа, пълна със свежи цветя, която красеше площадката по средата на стълбата. Чуваше как Тим и Райли си играят в стаята с телевизора, а шумът, който вдигаха, бе приглушен от дебелия мъхест килим. Деликатният аромат от парфюма на Фаръл се смесваше с апетитното благоухание на говеждо по бургундски и круши, задушени в червено вино, което се носеше от кухнята. Упойващата миризма на огън от двете камини, запалени в дневната и в трапезарията, изпълваше цялата къща.

Ето това е животът — помисли си Лейни. Внезапно я жегна парливото усещане за самота. Рядко бе завиждала на Фаръл и все пак тази вечер си даваше сметка за малките земни радости в живота на приятелката си. Фаръл живееше в една от най-красивите къщи в колониален стил, в един от най-красивите градове на щата Кънектикът, заобиколена от съпруг и деца, които я обожават и домашна прислужница, която я избавяше от повечето досадни домакински задължения. Имаше прекрасно тяло и колкото искаш приятели.

Вратата на стаята й се отвори и Лейни зърна Фаръл в дъното на коридора: видение в бял кашмир, с черна копринена коса до раменете, лице подчертано от току-що сложеното червило и спирала, с малки перлени обици — единственото бижу, освен венчалната халка с диаманти, с която тя никога не се разделяше. Фаръл се спря за миг, потънала в мисли, притисна с ръка гърдите си и пое няколко пъти дълбоко дъх, сякаш се задушаваше.

Лейни се стресна.

— Фаръл, лошо ли ти е? — извика загрижено тя.

Изненадана Фаръл бързо отпусна ръка.

— Добре съм — побърза да отвърне тя. — А ти какво правиш?

— Бях тръгнала нагоре, за да освежа грима си, но реших да спра тук и да се отдам на самосъжаление.

Фаръл я погледна невярващо.

— Ти? За какво самосъжаление говориш? О, твоя бурен и вълнуващ живот…

Лейни завъртя очи.

— И кое му е вълнуващото? Може би малкият ми двустаен апартамент? Или работата ми на конвейера в империята „Карпатия“? Или пък…

— Почакай — прекъсна я Фаръл, — имаш прекрасна работа, за Бога! Та ти си талантлив дизайнер!

Лейни сви рамене.

— Което означава, че прерисувам анимационни герои върху порцеланови чаши и шарени лепенки и ме удрят през ръцете, ако ги обърна с лице наляво, а не надясно.

— Означава, че ти се налага да прекарваш всеки ден на интересно място, където се срещаш с обаятелни творци и отгоре на всичко ти плащат за това.

— И всяка вечер трябва да гледам как мъжът, когото обичам, тръгва към къщи и отива при жена си — Лейни въздъхна и се качи горе при Фаръл. — Извинявай, звучи банално. Но много ми е мъчно, особено по такива празници.

Фаръл хвана ръката на приятелката си и я повлече към спалнята.

— Дай да видим какво ще направим с грима ти, преди да се дошли всички гости — каза тя бодро, докато настаняваше Лейни пред старинната инкрустирана тоалетка в единия край на голямата стая.

Господи, колко е странен животът — мислеше Фаръл, докато гледаше приятелката си. — Като си представиш само, че за Лейни моят живот изглежда съвършен, когато аз самата съм на път да преобърна всичко наопаки. В стомаха си почувства онази смесица от страх и възбуда, която някога познаваше твърде добре, и която бе преследвала така упорито в младостта си. Но това бе твърде отдавна, преди да се омъжи за Джон, преди да се родят децата. Сега тези чувства отново оживяваха, съблазнителни и измамни, като забранен наркотик. За секунда се поколеба дали да не сподели с Лейни тайната си. Какво облекчение би било, но бързо се разколеба. Лейни нямаше да го разбере. Господи — помисли си тя, — аз самата не го разбирам. Но не! Колкото и да е опасно, тя трябваше да го направи, нямаше да се остави да я разубедят.

Фаръл пропъди мислите си, събра косите на Лейни, усука ги и ги вдигна, сякаш да види дали ще й отива такава прическа.

Лейни срещна погледа й в огледалото.

— Кой можеше да предположи, че точно твоят живот ще заприлича на разказ от женско списание — разтърси косата си, която отново се разпиля небрежно, и се усмихна. — Някога си въобразявах, че ще работиш като стриптийзьорка или ще караш самолет и ще участваш в партизанска война. Дори си представях как свършваш в затвора Левънуърт.

— Говориш като майка ми — по тона на Фаръл личеше, че това не е комплимент.

Лейни сви устни и извиси алтовия си глас в сопрано: Фаръл днес не може да говори по телефона. Разбрах, че в училище е свалила шината си.

Фаръл се разсмя.

— Боже, непрекъснато ме преследваше със съветите си.

— Разбирам я — каза Лейни благоразумно. — Представяш ли си, ако знаеше всичко, което правиш.

Фаръл махна пренебрежително с ръка.

— Хайде, хайде. Бях дете за пример.

Лейни се засмя.

— Истинска светица! — замисли се за миг и продължи: — Спомняш ли си как в осми клас излезе през прозореца в три часа през нощта, за да се срещнеш с Лари Йохансън? Или как кара из Ню Йорк с току-що взета книжка и забърса онзи портиер от малкото бистро на Второ авеню.

Лейни избра ярко червило и критично се огледа.

— Господи — каза Фаръл с носталгия в гласа. — Кени Пърсел. Напълно бях забравила за него.

Лейни я погледна неодобрително.

— Не се отдавай на сантиментални настроения. Тогава дори аз бях потресена. Цяло чудо е, че не те изнасилиха, или убиха, или кой знае какво.

Фаръл взе четката и я прокара през дългата си тъмна коса.

— Обичах да те шокирам. Обичах да шокирам и себе си. И все още обичам — добави наум.

Лейни се изправи и отиде до прозореца. Забеляза мъж и жена да излизат от съседната къща. Разпозна Шугър и Хелмут Таплингер. Беше ги срещала у Фаръл един-два пъти.

— Но това не беше най-голямата изненада, която ми поднесе — продължи тя.

— Така е — съгласи се Фаръл и се приближи до нея.

Лейни кимна в знак на съгласие и веднага си спомни онова телефонно позвъняване, което я бе събудило една съботна утрин.

Омъжваш се за Мусолини? — бе извикала Лейни в слушалката, когато Фаръл й съобщи новината.

Много е сладък и аз го обичам — бе отвърнала приятелката й, — а ти ще бъдеш шаферка, затова престани да крещиш, а отивай да си търсиш дълга розова рокля. И никога повече не го наричай с този ужасен прякор, моля те.

Сега Фаръл погледна приятелката си сериозно.

— Тогава си мислеше, че съм луда да се омъжвам, нали?

— Напълно — съгласи се Лейни със смях, но забеляза вглъбения поглед на Фаръл. — Все пак — поправи се тя бързо, — ти се оказа голям гений… виж всичко това.

Тя огледа просторната стая, уютът и очарованието бяха постигнати от идеалното съчетание на старинното желязно легло, двете канапенца с дамаска от тъмнорозова коприна, ръчно изработено одеяло, небрежно метнато върху едната облегалка и богатството от снимки в тежки сребърни рамки, отразяващи петнадесет години от живота на семейството. За Лейни всичко това бе самото съвършенство.

Очите на Фаръл неочаквано помръкнаха.

— Не чак такъв гений. Може би просто избързах.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лейни.

— О, нищо, нищо — отвърна Фаръл с приповдигнат тон. — Просто понякога се чудя защо се настаних в света на възрастните толкова бързо.

Двете жени чуха как се звънна на вратата и как Джон посреща първите гости, след това до спалнята долетя сърдечен гръмогласен смях.

Фаръл видимо се напрегна.

— Това трябва да са семейство Таплингер, нашите съседи — каза тя тихо. — Помниш ли ги? Напоследък се сближихме с Шугър.

Докато слизаха по стълбите, звънецът отново иззвъня.

— Здравей, хубавице — извика към Фаръл Чарли Коул, братът на Джон, който току-що бе пристигнал.

Фаръл му махна и размени със съпруга си многозначителна усмивка при вида на жената, която стоеше до Чарли. Брюнетката беше висока, поне метър и осемдесет, и слаба като хилка.

— С Джон се хванахме на бас и по всичко личи, че печеля аз — прошепна Фаръл на Лейни. — Знаех си, че Чарли няма да се задържи с последната си приятелка повече от три седмици. Джон реши да повярва на Чарли, който твърдеше, че най-сетне се е влюбил, но ето го сега с поредната красавица.

Лейни се засмя. С Чарли се бе запознала на сватбата на Фаръл и Джон. Където и да попаднеше, по-малкият брат на Джон винаги се оказваше най-привлекателният мъж в компанията. Но някога се бе забъркал в неприятна история, която непрекъснато се опитваше да забрави. На двадесет и пет години го арестували, докато пласирал марихуана на неколцина „приятели“, които се оказали внедрени ченгета, бе прекарал една година в затвора.

— С какво се занимава Чарли сега? — поинтересува се Лейни, щом Джон поведе брат си и приятелката му към бара.

Фаръл направи гримаса.

— По-добре да не знам.

Тя забеляза безпокойството в погледа на Лейни и побърза да добави с по-мек тон.

— През последните години не се е забърквал в сериозни неприятности, но с Чарли човек никога не знае — повдигна едната си вежда и продължи — Всъщност в едно нещо можеш да си сигурна и това е вкусът му към жените. Предпочита модели, а трайността на чувствата му е по-кратка от средната продължителност на живот на мухите.

Към тях се приближи едра червенокоса жена, облечена в пурпурно зеленикав кафтан и целуна Фаръл по бузата.

— Казвам се Шугър Таплингер — каза тя и подаде ръка на Лейни.

— Вие двете се познавате, нали? — каза Фаръл.

Шугър кимна.

— Вие сте приятелката на Фаръл от големия град, нали? — попита тя Лейни.

Фаръл отговори вместо нея, хващайки за миг ръката на Лейни.

— Училището „Даниел Уебстър“, град Ню Рошел, щата Ню Йорк. Лейни е най-добрата ми приятелка още от първи клас.

— Сближихме се в час по физическо, ако искаш да си съвсем точна — каза Лейни.

— А ти какво правеше по това време, Лейни? — запита Шугър.

— През повечето време завиждах на Фаръл, ако си спомням правилно.

— През повечето време ме мислеше за луда — намеси се Фаръл.

— Да, това също — усмихна се и добави: — Харесваше ми смелостта ти. На мен винаги ми е липсвала.

Фаръл се засмя.

— О, ти си достатъчно храбра. Искам да кажа, когато знаеш какво точно искаш да направиш. Проблемът е докато вземеш решение, което ти отнема стотина години.

— За какво решение става въпрос? — Шугър насочи вниманието си към Лейни, която отвърна с бегла усмивка:

— Нищо грандиозно, кълна се. По-добре да решим откъде ще намерим още лед, преди Джон да ни изхвърли и двете.

Фаръл протегна ръка към Лейни.

— Да, нищо грандиозно. Става въпрос само какво да прави с живота си, дали да има деца или не, дали да се омъжи или не.

Лейни я стрелна с очи да млъкне. Предпочиташе да не обсъжда пред Шугър темата Джулиън Крол и факта, че той никога няма да се разведе.

— Фаръл, дали има отворен супермаркет или магазин за алкохол в събота вечер, или ще трябва другаде да тършуваме за лед?

— Във фризера имам един тон лед — предложи Шугър. — Идете у нас и вземете колкото искате. А сега ме извинете, отивам да накарам Чарли Коул да потанцува с мен. Твоят девер е най-привлекателният мъж, когото съм срещала, след последното ми гадже от Пенсилвания.

Тя погледна към брата на Джон, който се бе облегнал на рамката на вратата, видимо отегчен от опитите на племенниците си да привлекат вниманието му.

— Горката Райли — каза Фаръл, наблюдавайки как Шугър измъкна Чарли от децата и го покани въодушевено да танцуват фокстрот. — Сигурно се опитваше да осведоми чичо си за своите приключения с Интернет. Много е смешно! Някакъв петнадесетгодишен компютърен гений от Дания има дълбока връзка с моята седемгодишна дъщеря. Разменят си електронна поща и факсове по сто пъти на ден. Ерик или Улрих — никога не мога да разбера как го произнася Райли — очевидно няма представа на колко години е тя, а по съвета на съобразителния си брат, Райли така и не му казва.

Те свиха зад ъгъла към огромната кухня.

— Опасявам се този младеж да не пристигне неочаквано в Америка за някоя ваканция и да разбие сърцето на дъщеря ми, когато разбере, че неговата най-добра международна приятелка е излязла от пелените едва преди четири години.

— Кой носи пелени? — гласът на Райли ги изненада.

— Райли — каза Фаръл, като се обърна и я видя до хладилника, — не е ли време да си лягаш?

— Хайде, деца — обади се Лейни. — Време е да се качвате горе. Ние и без това излизаме. Трябва да отидем до къщата на Шугър, за да вземем още лед.

— Ние ще отидем вместо вас — обади се Тим и се приближи до майка си.

Фаръл се наведе и го целуна по бузата, преди да се отправи към вратата.

 

 

Кухнята на Таплингерови бе подредена педантично. Макар много по-малка от тази на Фаръл, в нея цареше съвършен ред: от висящите медни съдове, артистично накачени върху мраморен плот в центъра на помещението, до светещата от чистота маса, вече подредена за сутрешната закуска. Салфетки в наситено синьо допълваха порцеланови купи на цветя и чаши за кафе, а лъснатите сребърни прибори бяха строени почти като в казарма. На две от стените в рамки бяха окачени плакати с голямо червено цвете, чийто крещящ цвят бе единственият намек за предприемчивата личност на Шугър Таплингер.

Лейни си спомни своята кухня, която бе не по-голяма от шест квадратни метра, претъпкана с евтин порцелан и съвсем обикновени прибори, а на вратата на хладилника бяха залепени снимки на приятели, бележки и рисунки на Тим и Райли от детската градина. Да не говорим за чиниите, които най-вероятно бе оставила в мивката, след като обядва набързо. По дяволите, живееше скотски в сравнение с всички останали хора на света, призна си Лейни. Дори най-небрежните й познати в Ню Йорк едва ли заварват остатъци от ядене, когато се прибират у дома.

— Фаръл, вътре ли си?

Гласът, който идваше от гаража, бе млад и нерешителен.

— Да — отвърна Фаръл, разпознавайки веднага кой е, — тук сме.

Слаба бледа жена, малко над двадесет години, влезе в кухнята, потръпвайки от студ.

— Шугър ме изпрати да ти напомня за хладилника в мазето. Каза, че там има много лед.

— Мисля, че няма да ни трябва — отговори Фаръл и извади два найлонови плика, пълни с кубчета от най-долния рафт на камерата.

— Лейни, вземи тези двата. Тук има още много — започна да вади още лед иззад кутиите с холандска бира. — Познаваш ли Каръл Ан?

— Всъщност, не — тя подаде ръка. — Лейни Улф.

— Казвам се Каръл Ан Джизонди. Приятно ми е — стоеше сковано, сякаш изгубила и ума, и дума. — Много е хубава къщата на Шугър, нали? — попита най-сетне, като оглеждаше кухнята и клатеше глава, сякаш е изненадана. — Мечтая си да имам такъв дом, с всички тези прекрасни неща.

— Сигурна съм, че някой ден ще го имаш — каза любезно Лейни.

Думите й сякаш обнадеждиха Каръл Ан.

— Когато миналата година дойдохме тук с Джей Джей, имахме чувството, че сме попаднали в рая. Искам да кажа, че всичко ни се видя много по-хубаво от Индиана — тя млъкна и погледна Лейни. — Ние сме оттам, Евънсвил, щата Индиана. С Джей Джей спестяваме, за да си купим къща.

Фаръл затвори вратата на хладилника.

— Семейство Джизонди живеят в една от онези хубави кооперации на няколко мили на север. Минахме покрай тях на път от гарата.

— Познавам този път много добре — Лейни се усмихна на Каръл Ан. — Идвам тук с влака поне веднъж на месец и половина.

Каръл Ан я погледна с интерес.

— В Ню Йорк ли живеете?

Лейни кимна.

Каръл Ан изглеждаше поразена.

— Мен би ме било страх да живея там.

— Не е толкова страшно, колкото си мислят хората. Честна дума — Лейни изведнъж се подразни. Защо по дяволите, всички, които не живеят в Ню Йорк си представят нейния град като един от кръговете на ада?

— Мисля, че, сте много смела — младата жена разтвори широко големите си сини очи, сякаш говореше с някоя знаменитост. — Ако предпочитате да ви закарат до гарата, можем да ви оставим там. На път за вкъщи минаваме точно покрай нея.

— В случай, че тръгвате след час и нещо, мога да се възползвам от поканата — Лейни погледна часовника си. — Ще успея да се кача на влака в дванадесет и тридесет и осем. Стига да не ви се остава до по-късно. Мога да отида и с такси.

— Не, не, няма проблеми — Каръл Ан погледна извинително към Фаръл. — Тази вечер сме оставили децата с нова бавачка, така че с Джей Джей трябва да се прибираме.

— Добре — каза Фаръл. — Нали знаеш как е в Медоувю. Дори на Нова година всички си лягат преди дванадесет и половина.

Каръл Ан явно не изпитваше желание да се върне при останалите и засипа Лейни с въпроси за „страхотния“ й живот. Фаръл мълчеше, но Лейни забеляза как приятелката й внимателно наблюдава Каръл. Какво интересно намираше Фаръл в нея? Лейни остана озадачена от общуването й с тази жена, чието умилкване я отблъскваше.

Щом се върнаха в къщата на Фаръл с новите запаси лед, Лейни влезе в дневната. Забеляза група хора, които си шушукаха оживено и поглеждаха през рамо, очевидно развълнувани от нещо.

— Току-що пристигна Алана Хайдън — пошушна Фаръл на Лейни.

Това трябва да е гаджето на Пен Бекли — помисли си присмехулно Лейни. — Колко добре измислено!

С театрално закъснение, великият Пенингтън Бекли най-сетне бе благоволил да присъства на малкото тържество на сестра си. И разбира се, известният международен новинар трябваше да се появи под ръка с великолепната и много умна журналистка, която отразяваше работата на Конгреса във вечерните новини.

Приятно е, когато някои неща си остават все същите — отбеляза Лейни иронично, проправяйки си път към бара. Пен Бекли, четири години по-голям от Фаръл, бе обичан от всички и всички трепереха над него — родителите, съучениците му, футболните и баскетболните треньори и всичките му учители.

Като дете Лейни винаги бе намирала това за несправедливо. Всичко, с което се заловеше Фаръл трябваше „да се поправи“, „да се подобри“ или „омекоти“ — любими фрази на госпожа Бекли, когато говореше за непокорното си по-малко дете. А Пен, о, Пен бе самото съвършенство, а животът му — безпроблемен. Колкото и малка да бе тогава, Лейни усещаше безмерната гордост на родителите всеки път, когато Пен влизаше в стаята. Гледайте бъдещия сенатор, президент, император, сякаш мислено си повтаряха те, докато момчето надигаше чаша с мляко или завързваше връзките на обувките си.

Лейни си взе чиния и я напълни със салата. Бе се облегнала на масата и замислено дъвчеше морков. Тогава, преди толкова години, се възмущаваше не само от несправедливостта на ситуацията, а и от примирението на Фаръл. Тя обожаваше брат си и нито за миг не ревнуваше заради вниманието, което се изсипва върху него. Честно казано, призна Лейни, Пен винаги е бил много мил със сестричката си. А истината бе, че всеки път Лейни го наблюдаваше скришом, възхищавайки се на дългата му тъмна коса и дълбоките черни очи, заради които съученичките му спукваха телефоните всяка вечер.

Но колкото и да го харесваше, увлечението й бе заличено скоро от постоянното му заяждане. Той бе мил със сестра си, но с Лейни се държеше ужасно. Още си спомняше как я засрами веднъж в седми клас, когато бе облякла за първи път кашмирен пуловер. Елвира Флатиган! бе извикал той от кухнята, докато Лейни се качваше по стълбите към стаята на Фаръл. Тогава тя тръшна вратата зад себе си и поиска да пропадне в дън земя от срам.

Понякога Пен подслушваше най-интимните им разговори и не пропускаше случай да будалка Лейни за нейната свитост.

Защо не отиде при онзи тип и не го покани да танцувате — подвикна й той, подслушвайки как излива сърцето си пред Фаръл за Стиви Рот, който не й бе обърнал внимание в петък вечер на купона в салона на гимназията.

— Каква изненада да те види човек тук без гадже.

Тя едва не изпусна чинията от саркастичния тон на Пенингтън Бекли. Да те вземат дяволите — изруга го наум, но се обърна към него с безизразно лице.

— И каква изненада да наблюдавам как тълпите се пулят на приятелката ти. Несъмнено си я довлякъл, за да впечатлиш les pauvres citoyens^[1] от скучното провинциално предградие — Лейни се усмихна мило и пъхна в уста една малина.

Той я погледна с неприязън.

— Френският ти безспорно е перфектен, но от три години работя в Лондон. Може би е по-добре да ме обиждаш на кокни^[2]. Така ще постигнеш soupcon^[3] по-добър ефект.

Отговорът дойде светкавично, но речта му бе вече леко заваляна, а походката му — нестабилна още когато минаваше покрай масата и разглеждаше с досада обилното меню.

— Виждам, че вече достатъчно си полял Коледа? — подхвърли Лейни.

— А ти вероятно изпитваш мазохистично удоволствие да изядеш сама коледната си вечеря — отвърна й той заядливо. — Приятно ми е да установя, че дори в такова стълпотворение, ти отново предпочиташ да си сама.

Лейни се изчерви.

— Може би, ако родителите ми бяха целували края на дрехата ми и бяха канили публика всеки път, когато си мия зъбите и аз щях да си мисля, че светът е в краката ми.

Пен я стрелна с гробовен поглед.

— Може би, ако някога изобщо бе предприела нещо, сега нямаше да си — на колко стана? — нямаше на тридесет и шест години да седиш и да чакаш светът да ти поднесе всичко наготово.

Преди да успее да му отговори, Тим и Райли дойдоха с подскоци до вуйчо си. Саркастичното му изражение се стопи като по чудо и той притисна двете деца в прегръдките си.

— Колко се радвам да ви видя — възкликна Пен. — В колата имам две неща, които евентуално може да ви интересуват — добави с лъчезарна усмивка.

— О, Лейни, ела с нас да видим какво ни е донесъл — Райли подскачаше във въздуха.

Лейни се усмихна на децата и погледна вуйчо им. Пред нея стоеше принц, който даряваше вълшебната си благосклонност на благоговеещите в краката му племенници.

— Съжалявам, деца, трябва да си тръгвам. Освен това — добави тя наум, — не е хубаво човек да повръща непосредствено преди да се качи на влак.

 

 

Фаръл се разхождаше пред къщата, докато последните гости се качваха в колите. Видя как Лейни седна отзад в старата кола на Джизонди и Джей Джей запали двигателя. Каръл Ан се бе спряла да се сбогува със семейство Хорнби, двойката, чийто син бе заедно с тяхното момче в „Литъл Лийк“.

Дали все пак е истина? — питаше се Фаръл, докато наблюдаваше Каръл Ан и си спомняше какво й бе разкрила Шугър преди няколко дни. — Дали е възможно точно тя да върши такива неща?

Последните коли тръгваха, а гостите все още си подвикваха през отворените им прозорци. Фаръл ги гледаше, завладяна от атмосферата на приятелска близост. Всичко бе толкова познато, това бе обичайният ход на добре организирания им живот.

Подмолният страх, който я разяждаше цяла вечер, бавно се завърна, заплашвайки да се превърне в ужас. Тя се разтрепери. Зад нея се появи Джон и тя се гушна в прегръдките му.

— По-добре да влизаме — целуна я той бързо по бузата.

Но Фаръл не помръдна и извърна глава да погледне мъжа си. Русата му коса леко се вееше от вятъра, а бузите му бяха зачервени от студа. Толкова е уравновесен и непоклатим — помисли си тя, изпивайки го с очи и оценявайки за стотен път правилното очертание на челюстта — израз на самоувереността, която притежаваше още като студент.

През последните няколко месеца почти не се бяха докосвали. Вечеряха заедно и той веднага се връщаше в офиса или се затваряше в кабинета, където работеше до късно през нощта. В малкото случаи, когато се любеха, тя се чувстваше на километри далеч. Отчуждаваше се от него. И въпреки всичко — ето го, същото момче, за което се бе омъжила, мъжът, който я обича, който в университета тичаше след нея и се кълнеше във вечна вярност.

Изведнъж осъзна, че щеше да направи най-голямата грешка в живота си.