Синтия Виктор
Интимни предателства (17)

Седемнадесета глава

— Идваш ли, Тим? — Пен хвана Райли за ръката, защото се наведе прекалено през отворения прозорец на колата.

— Не — седнал на предната седалка, брат й, кръстоса ръце и се втренчи навън през предното стъкло. — Много тъпа идея. Тъпа и откачена.

В действителност и вуйчо им се съмняваше в цялото хрумване, но не можеше да сподели това с тях.

— Хайде хлапе — каза той окуражително, — няма да съжаляваш.

Момчето сви устни.

— Как пък не.

Пен вдигна вежди, правейки се на ужасен.

— Леле какъв език! Добре човече, чакай ни тук. Скоро се връщаме.

Райли го стискаше здраво за ръката, докато прекосяваха паркинга, за да влязат в цветарския магазин. Купиха дванадесет рози, върнаха се в колата и отскочиха до сладкарския магазин. Тим отново намусено отказа да напусне колата. Двамата с малката влязоха да вземат тортата, която Лейни беше поръчала преди два дни.

Прибраха се вкъщи в пълно мълчание. Когато Пен тръгна по алеята към къщата, Тим се обади:

— Но това е пълна щуротия — възрази той, сякаш бяха по средата на някакъв разговор. — Това беше нейната любима торта, а не нашата. Та тя дори не знае, че сме я купили. Да не би да очаквате да се появи тук като някакъв призрак и да си вземе парче от нея?

Сестра му се обади от задната седалка.

— Пак можем да празнуваме „Деня на майката“, дори и когато нея вече я няма. Тя си е наша майка. Нали така, вуйчо? — попита тя неспокойно.

Пен разбра, че тя повтаря това, което Лейни се беше опитала да й обясни, че ще направят.

— Разбира се, Райли, разбира се — съгласи се той живо. — Тя винаги ще си остане ваша майка.

Паркираха колата и тримата влязоха в къщата. На масата бяха наредени чинии за торта и вилици. Четири стъклени чаши и бутилка мляко бяха поставени встрани, до вазата за цветята.

Лейни се бе погрижила за всичко и се изправи да ги посрещне.

— Благодаря ви, че взехте тортата — усмихна им се, като пое цветята от Пен и вдъхна аромата им. — Много са красиви.

Тя се зае да ги нарежда във вазата, която постави в средата на масата. Райли седна на един стол и я наблюдаваше съсредоточено, докато Тим стоеше настрани с тъжно изражение. Пен извади тортата от кутията, без да изпуска Лейни от очи. Тя очевидно беше нервна, но се опитваше да се прикрие с приповдигнатото настроение. Искрено се надяваше, че знае какво прави.

— И така, хайде да си хапнем малко торта. Не е кой знае какво.

Лейни започна да сервира. Напрежението в кухнята ставаше нетърпимо. Пен изведнъж осъзна, че и той като Тим просто стои и чака Лейни да свърши всичко. Досега не се беше замислял, че и на нея вероятно й е ужасно трудно. Най-малкото можеше да й помогне.

— Точно така — поде той бодро. — Едно от най-любимите ми неща е торта „Мока“. А като добавиш и една чаша студено мляко, направо става идеално — взе млякото и чашите и ги сложи до чиниите.

Тим седна с явно нежелание.

— Не знам защо трябва да го правя — промърмори той.

— Освен розите и любимата й тортата, татко щеше да поднесе и подарък на мама — каза Райли, когато взе чинията си от Лейни. — А ние й рисувахме поздравителни картички.

— О, Боже — избухна Тим. Обърна се и гневно погледна сестра си. — Сега, да не би да трябва и картички да правим? Какво, да не си изкукала? Можем даже да се правим, че в момента тя е тук и да започнем да си говорим с нея — тонът му ставаше все по-висок и заплашителен. — А какво ще кажеш, ако определим място за нея и татко на масата и им сервираме от нашето ядене. Наистина, защо да спираме дотук?

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи.

— Исках само…

— Стига Тим — рязко го прекъсна Лейни, — ако Райли иска да нарисува поздравителна картичка, мисля, че в това няма нищо лошо. Дори намирам, че идеята е страхотна.

Тим свирепо отряза с вилицата си залък от своето парче.

— Всички сте се побъркали. Да празнуваме „Деня на майката“, когато тя е умряла, си е чиста лудост.

Пен забеляза как ноздрите на Лейни потрепват докато си поема дъх. Не можеше да разбере дали се опитва да се успокои или да реши как да постъпи.

Той се изправи.

— Знаете ли, Лейни каза, че ще си разказваме спомени и аз ще започна с един, който, обзалагам се, никой от вас не знае — каза той. — Става дума за първия „Ден на майката“, който майка ви празнувала, когато се роди Тим.

Лейни го погледна с благодарност.

— Ти беше ли тук?

Той поклати глава.

— Тогава работех във Вашингтон. Но си спомням, че Джон искаше да организира страхотна вечер за Фаръл. Той уредил всичко така, че да бъде изненада. Щели да идат на концерт, а след това на вечеря в луксозен ресторант в Ню Йорк. Следобедът той трябвало да иде в кантората си, за да се срещне с някакъв клиент. Този клиент сигурно е бил някоя много голяма клечка, щом даже в неделя се налагало да се срещне с него. Вечерта обаче дамата щели да прекарат царски.

Пен видя, че Райли попива всяка негова дума, докато Тим ядеше от тортата си с безразличие. Следващите му думи бяха отправени към него.

— И така, в последния момент майка ви, която нямала ни най-малка представа какво я очаква, казала на баща ви, че мечтае да прекарат този ден само тримата. Той, тя и новороденото им бебе. Никакви телефонни обаждания, никакви служебни ангажименти. Да измъкнеш тогава баща ви от кантората не беше никак лесно. По това време, той все още изграждаше репутацията си на адвокат, а това значеше дълги работни часове.

Пен отпи голяма глътка мляко.

— И така, баща ви направил точно както майка ви поискала. Той въобще не й казал, че е купил билети, нито че има среща с важен клиент, който пък вдигнал голяма пара и дори искал да се откаже от услугите му, само защото баща ви си позволил да отложи срещата им. Този ден тримата сте отишли на плажа, а след това сте прекарали една спокойна вечер у дома.

Пен погледна Лейни.

— Спомних си за това, защото по-късно Фаръл ми каза, че това е бил един от най-прекрасните дни в живота й.

Лейни се усмихна.

— Никога не бях чувала тази случка.

Пен лапна един залък от тортата.

— Тази история всъщност се отнася и за двамата, и за майка ви, и за баща ви.

Тим се обади внезапно.

— Татко правеше много хубави неща за мама. Това не е бил единственият път, когато са били щастливи — той говореше почти разярено. — Татко обичаше мама. Наистина.

Изненадани от силата, с която избухна, настойниците му го погледнаха изумено.

— Разбира се, че е така, Тим — побърза да го успокои Лейни. — Не искахме да кажем, че това е било нещо необичайно. Но този случай е бил особено приятен.

— Спомням си, когато мама ми позволи да си остана вкъщи, вместо да отида на училище и двете с нея отидохме на пикник. Просто аз и тя. Беше миналата година — гласът на Райли звучеше унесено, очевидно, мислено се беше върнала в онзи ден. След това се намръщи. — Това стана, когато Челси Мур не ме покани на рождения си ден, защото се бяхме скарали. Аз единствена не бях поканена.

Лейни кимна.

— Знам за този рожден ден. Но вие двете сте си прекарали чудесно, нали?

— Да — детето отпи от млякото си.

Пен се облегна на стола си. Досега не беше осъзнавал колко свързана е Лейни с Тим и Райли, и колко много внимание обръщаше тя на малките подробности в живота и на двамата. Връзката между нея и децата беше наистина много дълбока, призна той с неудоволствие.

Той я погледна по-внимателно. Кичури от тъмнорусата й коса се бяха изплъзнали от конската й опашка. Изведнаж усети силен порив да посегне и да ги приглади.

За Бога — възпря се той. За пръв път, откакто се беше върнал от Лондон усети, че Лейни наистина го привлича и че винаги е било така. Онази нощ, която прекараха заедно, съвсем не беше пиянско недоразумение.

Гласът на Райли прекъсна мислите му.

— Мама и аз отидохме някъде, не знам точно къде, беше доста далече и прекарахме най-прекрасния ден. Изядохме си храната и след това открихме един лунапарк. Там имаше въртележка и фокусник и дори попита за езда. Ядох захарен памук и пуканки — тя погледна Лейни и продължи с гордост, — и знаеш ли какво? Мама не каза нито на татко, нито на Тим — на никого, че този ден не бях на училище. Тя написа извинителна бележка на учителката, че съм била болна.

— Голяма работа! — отговори й Тим рязко.

Лейни се разсмя.

— Фаръл направи същото и с мен. Всъщност, много пъти го е правила, като си помисля. Но особено добре си спомням един ден, когато не отидох на работа, защото се чувствах много зле, заради разни неща, които вече нямат значение. Майка ви дойде в града и ме заведе на обяд в един хубав италиански ресторант, а след това на козметичка. После пихме коктейли в хотел „Карлайл“, който аз обожавам. И двете не свършихме нищо полезно този ден.

Тя извърна поглед, припомняйки си. Пен видя, че очите й се пълнят със сълзи, а гласът й леко затрепери, когато продължи:

— Беше страхотна. Никой друг не можеше да ме ободри така както Фаръл умееше. Тя беше най-забавния човек, когото познавах.

Пен се уплаши, че Лейни може да се разплаче.

— Ей — каза той, — но тя можеше да бъде и много досадна! Когато бяхме деца, направо ме подлудяваше. Взимаше ми нещата, все слушаше моите плочи и ми носеше пуловерите и разбира се, никога не ми ги връщаше. Все се мотаеше около мен и моите приятели и ни пречеше.

Лейни се усмихна, докато избърсваше една сълза от бузата си.

— По-скоро те се въртяха около нея.

— Да, да — той направи кисела физиономия. — Мен това хич не ме интересуваше. Щом искаха да се занимават с нея, това си беше тяхна работа.

— За какво говорите? — попита Райли.

— Майка ви беше много известна — отговори Лейни весело, — всички искаха да бъдат около нея — и момчета и момичета. И така беше винаги. Хората я обичаха.

— Тя беше най-красивата майка в училище — гласът на Райли стана тих. — На Коледното тържество… тя беше най-красивата майка в залата.

Детето утихна и след това силно се разхлипа.

— Мразя я! — тя рязко се изправи и събори стола си. — Мразя я! И татко мразя — гласът й се превърна във вик. — Как можаха да умрат и да ни оставят сами?

Тя се обърна и избяга от стаята. Тим се изправи мълчаливо и излезе от къщата като хлопна силно вратата на кухнята след себе си.

Двамата възрастни се спогледаха. Най-накрая Лейни се обади.

— Не знам какво да направя, за да престанат да страдат толкова — каза тя тъжно.

Пен се изправи.

— Аз ще ида при нея.

Когато застана пред стаята на Райли, отвътре не се чуваше нищо. Почука, но не получи отговор. Отвори вратата, застана на прага и се облегна на рамката. Момиченцето лежеше на леглото си със заровено във възглавницата лице. Рамената й се тресяха от ридания.

— Въобще не те обвинявам — каза той меко.

Тя не разбра, че той е влязъл и продължи да плаче.

— Не те упреквам, че мразиш майка си — повтори той. — Понякога и аз я мразя.

Знаеше, че тя може да си помисли, че й казва това само за да я успокои, но в действителност казваше истината.

Райли бавно вдигна мокрото си от сълзи лице към него.

— К-какво?

— Наистина. Действително понякога я мразя. Мразя я, защото я обичам и ми липсва, и не мога да понеса това, че тя умря и ни изостави — той се приближи и седна на ръба на леглото. — Иска ми се да й се разкрещя и да я питам как посмя да умре и да си отиде.

— Н-наистина ли? — Райли се опитваше да си поеме дъх между хлипанията.

— И още как — той я погледна сериозно. — Обичам я, но едновременно с това я и мразя понякога.

— О, вуйчо — каза тя с тъжен тих глас. Промъкна се в скута му и се сгуши в него, все още хлипайки.

Той я прегърна.

— Майка ти и баща ти искаха да бъдат с вас цял живот — той леко се отдръпна и я погледна в очите. — Те обичаха теб и Тим повече от всичко на света. Никога нямаше да ви изоставят, ако това зависеше от тях. Но ти знаеш това, Райли, нали?

Тя бавно кимна.

— И все пак имаш право да изпитваш всякакви чувства. Да си тъжна, или сърдита, все едно. И това е напълно нормално.

Тя тихо въздъхна. След това зарови глава в рамото му. Той я притисна силно. Двамата дълго останаха така смълчани.