Синтия Виктор
Интимни предателства (15)

Петнадесета глава

— Хайде да изпием още по едно — Джаксън Фрайър, репортерът, който от три години работеше с Пен в Лондон, даде знак на бармана.

Пен избута стола си назад малко несигурно.

— Не мога, приятел. Трябва да се връщам в офиса. Имам да прегледам някои неща, преди да се срещна със Сарита.

Джаксън изсумтя подигравателно.

— Десет минути няма да променят нищо.

— Пий едно вместо мен — каза журналистът с усмивка и тръгна да си върви.

Другият кимна.

— Така и ще направя. Стига само да е за твоя сметка.

Пен се разсмя.

— Естествено.

Той му махна, докато се измъкваше от препълнения, задимен бар, който беше неофициален сборен пункт за членовете на Лондонското кореспондентско бюро. С опушения си салон и очукани дървени столчета, „Адис“ беше едно от любимите места на Пен.

Щях да съм милионер, ако получавах по петак за всяко питие, което съм изпил тук — помисли си той, когато отвори външната врата. Дръпна ципа на коженото си пилотско яке и се усмихна. Още по-добре щеше да бъде, ако му плащаха в натура. Какво значение имаха парите? Той обичаше работата си на журналист. Тя беше единственото нещо в живота му, от което се чувстваше напълно доволен. След дългите изморителни часове, които й посвещаваше, едно от предимствата в нея беше времето, прекарано с колегите, размяната на информация до късно през нощта, пиенето и споделянето на опасностите.

Минаваше шест вечерта и небето беше вече тъмно. Той мушна ръце в джобовете си и тръгна бавно в хладната нощ. Офисът на бюрото беше зад ъгъла.

Изведнъж спря. За Бога, записките му. Искаше да прегледа новия бюджет, но си спомни, че предварителните му изчисления лежаха на масата в коридора на апартамента му. Беше забравил да ги вземе сутринта, когато тръгваше на работа.

— По дяволите!

Знаеше от опит, че няма да свърши почти нищо, ако се опита да работи в къщи. Нямаше как, трябваше да иде с колата да ги вземе и след това да се върне в офиса.

Раздразнен, тръгна по улицата към мястото, където беше паркирал черния си Остин Мартин. Спря се до него и започна да рови из джобовете си за ключовете. Къде по дяволите бяха? Започна да съжалява, че е изпил последното уиски. Точно в този момент хич не му се искаше да кара.

Ключовете се оказаха в задния джоб на панталона му.

След няколко несполучливи опита успя да уцели ключалката. Най-сетне беше вече в колата._Какво губене на време_ — каза си той ядосано, докато потегляше. Когато стигна ъгъла, сви наляво.

Внезапно отнякъде изскочи майка, хванала за ръка момченце на около четири-пет години и двамата пресякоха пред колата, точно когато завиваше. Пен удари спирачки и завъртя кормилото надясно с все сила. Гумите изсвириха, автомобилът залитна рязко на една страна и едва успя да избегне момчето, преди да се качи на бордюра. Пен видя как тъмния стълб на уличната лампа се приближава на скорост към него. Колата се блъсна със силен трясък, а от удара шофьорът полетя напред, но коланът рязко го върна назад.

След това настана тишина. Пен седеше напълно неподвижен. Ръцете му все още стискаха волана. Усещаше как кръвта пулсира в главата му. Обърна се да погледне жената. Тя се наведе и грабна детето си. Беше пребледняла, а очите й бяха изпълнени с ужас. Сърцето на Пен щеше да изхвръкне. Погледна се трескаво, автоматично опипа гърдите и краката си и разбра, че нищо му няма. Бавно откопча колана и отвори вратата.

— Добре ли сте? — извика той към жената.

— Скапан маниак — закрещя се тя, като вцепенението й постепенно отстъпи място на гнева. — Ти пиян ли си? Едва не ни уби.

Малкото момченце, очевидно разстроено от станалото, започна да плаче.

Пен излезе от колата.

— Но нали нищо ви няма?

Майката стисна ръката на скимтящото дете и премина на другия тротоар.

— Но не благодарение на теб — сопна му се тя за последно.

Той гледаше след нея, докато се отдалечаваше и чуваше хлипането на детето. Изведнъж усети, че е напълно трезвен. Жената, разбира се, имаше право. Той едва не уби нея и детето й. Просто извадиха късмет.

Обърна се и видя, че уличната лампа се беше врязала дълбоко в предницата на колата. Опря ръка на покрива и забеляза, че пръстите му треперят неудържимо.

 

 

Вече цяла сутрин Пен лежеше на дивана в дневната си, мушнал ръце под главата си и гледаше през прозореца. До такава степен беше разтърсен от снощното произшествие, че нямаше сили да отиде в офиса. Надяваше се, че ще може да свърши някаква работа и вкъщи. До този момент обаче, дори не беше погледнал листовете, които лежаха на малката масичка пред него. Същите тези бележки, заради които снощи тръгна от бара. Не беше в състояние да направи нищо и само мислеше за станалото.

Вместо да избледнее, ужасът от едва избегнатата катастрофа, ставаше все по-осезаем с всеки изминал час. Той отново си представи всичко: колко бързо зави и дори не се огледа дали някой не пресича. Ако майката и момченцето бяха застанали няколко метра по-надясно, със сигурност щеше да ги удари. Нямаше как да ги избегне, като се има предвид скоростта, с която караше и алкохола, който беше изпил.

Пен се намръщи. Именно този факт го измъчваше най-много. Той беше пиян. Години наред беше шофирал в подобно състояние, но едва сега беше принуден да си го признае. По дяволите, до този момент, няколкото чашки, колкото бяха и вчерашните, не означаваха нищо и той не губеше бързите си рефлекси. Никога не сядаше зад кормилото, ако усетеше, че е пил повече. А Бог му е свидетел — това му се случваше често и той се гордееше, че знае кога да спре.

Но снощи едва успя да избегне удара. Въпреки че никога не би си признал, снощи главата му беше замаяна и реакциите му — ужасно забавени. В светлината на деня, напълно осъзнаваше, че въобще не е трябвало да сяда зад волана. Само по някакво невероятно чудо не уби майката и детето.

А каква беше гаранцията, че и друг път не е бил прекалено пиян за шофиране? Колко ли други случаи е имало, в които не го е осъзнал?

Поне беше сигурен, че пиенето не влияе на работата му. Грабна полупразната чаша кафе от масата и отиде в кухнята да си налее топло. Беше добър журналист, в това не се съмняваше и винаги беше смятал, че две или три уискита не влияят на концентрацията му. Дали пък нямаше да постигне повече в кариерата си, ако не участваше толкова активно в светските развлечения, които съпровождаха работата?

Въздъхна примирено. Това не бяха само развлечения. Кого, по дяволите, се опитваше да измами? Винаги беше знаел истината, но преди просто не бе имал повод да се замисля над нея. През изминалите петнадесет години просто не беше спирал да пие. Беше развил едва ли не някаква дарба, която му помагаше да си върши едновременно и работата, без да го усетят. Това беше голата истина. Той се намръщи. Наистина беше чудо, че е успял да напредне толкова много в кариерата си. Може би вчерашната случка беше предупредителният знак, че неговият ангел — пазител се кани да го напусне много скоро и късметът му е на привършване.

Всъщност и досега е имало достатъчно признаци, че пие твърде много. Потръпна като си припомни дните, прекарани в Кънектикът след погребението на Фаръл.

Тогава се опита да скрие от другите колко дълбоко се разстрои, че изпусна погребението и опелото. Но това съвсем не го оправдаваше, та да прекара по-голямата част от времето си в къщата с чаша в ръка. Разбира се, опитваше се да направи всичко възможно, да не мисли за любимата си сестра. Не можеше да понесе загубата и връхлитащите го спомени. Просто се опитваше да изтласка нещастието някъде в дъното на съзнанието си. Когато се върна в Лондон, той продължи да бяга от мисълта за Джон и Фаръл.

Най-трудно, обаче, му беше да понесе мъката на Тим и Райли. Това беше свръх силите му. И както винаги, отдаде се на пиенето. Казваше си, че го прави само за да не си представя непрекъснато образа на сестра си, но с течение на времето разбра, че го прави и за да не мисли за страданието на децата. За да не изплува пред очите му тягостната гледка — мълчащия Тим и напълно разбитата Райли. Постоя в Америка около седмица и като се върна единственото, което направи за тях, бяха няколкото успокоителни думи, които едва можа да скалъпи. Голям герой, няма що — помисли си той саркастично. Истината беше, че се появи и изчезна като фантом, само защото така беше по-лесно за него самия. В действителност не подкрепи с абсолютно нищо племенниците си.

Върхът на всичко — след неописуемия кошмар от безвъзвратната загуба — бе като разбра, че не кой да е, а Лейни Улф трябва да поеме цялата отговорност за децата. За Бога, какво си е въобразявала сестра му? Приятелката й беше чудесен човек, но откакто я помнеше, тя в нищо не беше успяла. Притежаваше много дарби, но ги похабяваше от неувереност и нерешителност. Откакто завършиха гимназия, нищо в нея не беше се променило. Все още неомъжена, неспособна да се обвърже, пилееше силите си в работа, която беше много под нейните възможности. Пен беше виждал рисунките й и смяташе, че ако беше малко по-пробивна да развие и използва таланта си, щеше да стигне далеч.

Наистина бе приела да се грижи за Тим и Райли, но той нито за миг не вярваше, че това ще е задълго. Извиненията щяха да се струпат бавно, но окончателно и накрая тя щеше се върне обратно към спокойния си живот в Манхатън.

Изведнъж разбра накъде го водят мислите му. Когато Лейни си заминеше, някой трябваше да се погрижи и да осигури на децата нормален живот.

Пен остави кафето си до прозореца и погледна навън. Никога не беше си представял себе си в ролята на баща, нито пък беше мислил за собствени деца. Това беше последното нещо, което можеше да допусне, че ще му се случи. Досега дори не беше прекарвал много време с племенниците си, но това не означаваше, че не ги обича. Нали бяха деца на сестра му. Освен това, никога преди не бяха имали такава нужда от него. Сега вече имаха.

Навън ръмеше. Той опря чело в студеното стъкло. Трябваше да се върне — заради тях. Това беше единственото правилно решение. И трябваше да престане да пие. Образът на жената и момчето от снощи отново изплува в съзнанието му. Никакво пиене повече! От този момент нататък ще сложи край.

 

 

— Ще ми трябват няколко седмици, за да си уредя нещата тук — Пен крачеше зад бюрото си, докато говореше по телефона, без да обръща внимание на шума в офиса.

— Разбира се. Но действай бързо и се опитай да ни съобщиш точната дата на пристигането си към вторник. Става ли? — изпълнителният продуцент от Ню Йорк говореше по-бързо, от който й да е от лондонските му колеги.

— Благодаря ти, Майк. Тогава ще си поговорим по-обстойно.

Затвори телефона и застана неподвижно за миг, докато напълно проумее станалото. Съжаляваше, че трябва да напусне Лондон. Беше прекарал страхотни пет години тук. Но беше и дяволски вълнуващо да поеме изключителната работа, която му предлагаха в Щатите. Програмата на Ен Би Си „Образи“ беше едно от най-гледаните информационни предавания. Всъщност, това че го поканиха да се включи в екипа като главен продуцент беше повече, отколкото се беше надявал да получи, когато преди две седмици започна да проучва възможностите за преместване отвъд океана.

— Въпрос на късмет и време — промърмори той. — Законите на вселената.

Погледна часовника, бързо отиде до гардероба, грабна якето си и докато го обличаше хукна навън. Вече беше закъснял с половин час за срещата със Сарита. Тя самата беше фанатичка на тема точност и въобще не можеше да възприеме навика му да закъснява. Това беше и единственото им сериозно разногласие. Разбира се, Сарита от самото начало беше дала да се разбере, че главното в тяхната връзка е интересно прекараното време и добрият секс. Пен знаеше, че тя никога не би се обвързала с журналист без социално положение. И все пак, двете или три нощи седмично, прекарани заедно напълно задоволяваха и двамата.

— Ще дойдеш ли после в „Адис“? — Джаксън Фрайър вдигна глава от компютъра си и подвикна на Пен, когато претича покрай него. — Не си идвал там от сума време.

Той поклати глава и отвори вратата към стълбите.

— Съжалявам, приятел.

Бегом измина четирите преки до „Зона две“, някакво ново, но вече много популярно заведение, което Сарита искаше да посети. Тя винаги го водеше на най-лъскавите и модни места в Лондон. За нея това беше важно, понеже беше собственичка на художествена галерия и трябваше непрекъснато да знае къде какво става, като посещава изключително местата — люпилни на светски клюки и събития.

Слава Богу, че заведението се оказа близо до офиса — отдъхна си Пен, когато мерна часовника си, преди да влезе и да огледа препълненото помещение. Разговорът им и без това щеше да бъде труден. Той улови погледа на привлекателна брюнетка, която седеше на бара и му се усмихваше.

— Пен, скъпи.

Сарита го викаше някъде отляво. Обърна се и я видя да седи на една от малките масички, подредени в кръг до стените на заведението. Беше облечена с червен копринен костюм. Полата беше къса и разкриваше изключително дългите й крака. Той стигна до нея, наведе се да я целуне и вдъхна от парфюма й. Леко я погали по дългата, черна коса. С тъмната си екзотична красота, тя винаги му напомняше котка.

Сарита почука с пръст часовника си.

— Днес закъсня с тридесет и пет минути.

— Знам. Извинявай — той метна якето си на облегалката на стола. — Имах телефонен разговор с Ню Йорк.

Сарита вдигна рамене.

— Ти си безнадежден случай.

Келнерът се приближи до масата им.

— Да ви донеса ли нещо от бара?

— Една кола, моля. С много лед — Пен погледна въпросително към чашата с вино на приятелката си. — Още едно за теб?

— Не, благодаря.

Келнерът се отдалечи. Тя махна за поздрав на някакъв познат, след това отново се обърна към него.

— Разбра ли кога ще ти поправят колата?

— Има много работа по нея. Да не ти разправям.

Тя се усмихна.

— Да говорим за по-приятни неща. Днес се запознах с един невероятен художник.

— Наистина ли? Разкажи ми.

Пен се опита да я слуша, докато тя разказваше за откритието си, но не можеше да се съсредоточи. Бързо изпи колата, която беше пред него и си поръча още една. Нямаше смисъл да отлага разговора, за който беше дошъл тук.

— Пен? Слушаш ли ме? — Сарита осъзна, че вниманието му блуждае някъде другаде.

Той се наведе напред и взе ръката й.

— Трябва да ти кажа нещо.

Тя го изгледа внимателно.

— Не ми харесва тона ти. Сигурно се е случило нещо неприятно.

— Страхувам се, че и за двама ни не е приятно — каза той нежно, — връщам се в Америка. Там си намерих работа като продуцент.

Тя се намръщи.

— Разбирам.

— Казах ти, че сестра ми почина — той замълча. — Мисля, че ще е добре за децата й, ако съм по-близо до тях.

— Аха — тя се усмихна учтиво.

Пен изчака, но Сарита не каза нищо повече. Очакваше, че тя ще иска да чуе повече подробности. До смъртта на Фаръл той никога не беше й говорил за племенниците си и въпреки, че се отнасяше със симпатия към сестра му, тя не проявяваше особен интерес към децата й.

— Кога заминаваш?

— Скоро. Когато си оправя нещата тук.

Тя отдръпна ръката си от неговата.

— Знам, че е егоистично от моя страна, но това означава ли, че няма да дойдеш с мен на онази благотворителна вечеря на двадесети?

Той поклати глава.

— Трябва да се върна при децата.

— А защо точно ти? — попита тя нацупено. — Нали някой ги гледа в момента и вероятно ще ги гледа докато ти се върнеш. Нима няколко дни ще променят нещо? Нали не са сами?

— Не, разбира се, че не са сами.

Пен си представи Лейни в къщата на сестра си: как седи на дивана в дневната, как се движи из кухнята. Знаеше, че децата я обичат.

Ненадейно в съзнанието му изплува образа на Лейни гола, легнала върху дивана, в нощта, когато се любиха. Спомни си колко мека бе кожата й, как се отдаваше на ласките му. За него беше истинска изненада, че преспаха заедно. Това, разбира се, се дължеше на виното и на напрежението, което и двамата преживяваха. Станалото беше предизвикано от стреса и наложеното им съжителство — също като неизбежната близост, която понякога се пораждаше между колеги — журналисти, когато той и тя работят до късно върху някоя гореща новина. Той самия имаше доста такива случки. Но през всичките тези години, откакто се познаваха, никога не беше пожелавал Лейни Улф и точно сега нямаше намерение да променя отношението си. Всъщност, тя, беше в основата на проблема.

— За какво се замисли? — гласът на събеседничката му прекъсна мислите му.

— Сарита, съжалявам, но е време да се върна в Щатите.

— Е, предполагам, че най-напред трябва да се прибереш в апартамента си и да си стегнеш багажа — тонът й беше леко саркастичен. Тя се изправи, заобиколи масата, за да застане до него и го целуна по бузата. — Желая ти успех, скъпи.

Пен я наблюдаваше докато излезе — впечатляваща фигура в елегантен червен костюм. Искаше му се да си втълпи, че тя се прави на безразлична, за да запази достойнството си, защото я изоставя. Истината обаче беше, че тя въобще не изглеждаше разстроена от загубата.

— Е, натри ми носа — промърмори той.

Видя как няколко мъже се обърнаха след нея, когато мина покрай тях. Много скоро щеше да си намери някой друг.

Може би решението му да замине не беше чак толкова лоша идея. Моментът беше твърде подходящ да промени някои неща в живота си.