Синтия Виктор
Интимни предателства (25)

Двадесет и пета глава

Лейни имаше чувството, че всички видяха как тя влезе в полицейското управление на Медоувю. Може би идването ми тук е нелепо — сепна се тя. — Ще стана за смях. Застанала в ярко осветеното фоайе, с усилие превъзмогна желанието си да се обърне и да излезе.

Не можеше да го направи. Това означаваше да остане отново сама с мислите си и да се опитва безуспешното да си отговори на едни и същи въпроси, откакто откри, че прозорецът в мазето е отворен. Сигурно от това нямаше да излезе нищо, но тя беше длъжна да разбере. Трябваше да разсее съмненията, които я разяждаха. Дойде тук, защото това беше единственият начин, който й хрумна да изясни подозрението си.

— С какво мога да ви помогна? — каза полицаят зад дългото гише вляво от нея и вдигна глава от листа, по който пишеше.

Тя се приближи до него и се усмихна.

— Здравейте. Надявах се, че ще мога да говоря с някого за семейство Коул. Нали се сещате, живеят на Филдинг Драйв.

Той я погледна въпросително.

— Те умряха при злополука с въглероден окис.

Полицаят веднага се сети.

— Да разбира се. Седнете, ако обичате, ей там.

— Благодаря ви — Лейни се отправи, накъдето й беше посочил и седна до едно голямо бюро. Останалите бюра бяха заети. Някои от полицаите говореха по телефона, други бяха надвесени над книжата си. Вниманието й привлече добре облечена жена на средна възраст, която говореше с някакъв мъж, вероятно инспектор. Жената изглеждаше много притеснена.

В това време висок, слаб мъж, на около четиридесет години, с тъмна коса, се приближи до Лейни.

— Аз съм инспектор Иейтс — каза той, ръкува се и седна на един въртящ се стол срещу нея, — и се занимавах със случая Коул. С какво мога да ви помогна?

Лейни усети, че се върти на стола си, защото това, което ще каже й е неприятно. Но от друга страна съзнаваше, че няма избор. Спри да се държиш като двегодишна! — заповяда си тя.

— Аз съм Лейни Улф. Бях приятелка на Джон и Фаръл Коул и сега съм настойник на децата им. Знам, че това, което ще ви кажа може да прозвучи доста невероятно, но просто искам да съм сигурна… — тя млъкна, не знаеше как да продължи. — Исках да се убедя дали вие имате достатъчно доказателства, че тяхната смърт е нещастен случай.

Инспектор Йейтс учудено вдигна вежди.

— Извинете?

Тя мрачно продължи:

— Напоследък някои неща ме накараха да се замисля дали няма и нещо друго. Но най-вероятно аз просто си внушавам.

— Какво например? — попита я той, като се наведе напред.

— Знам, че няма никаква връзка, но разбрах, че семейство Коул са имали някакви проблеми точно преди да умрат. Скарали са се или нещо подобно. Освен това, напоследък моята приятелка се държеше малко странно. Може би за вас това няма значение, но ние се познаваме от деца, затова нямаше как да не забележа — тя замълча и се запита дали мъжът срещу нея разбира за какво говори. — Сега научих, че в мазето е имало отворен прозорец. Джон Коул никога не отключваше тези прозорци. И така започнах да си мисля…

Инспекторът взе една химикалка и започна да почуква с нея по бюрото.

— Аз също бях в мазето, госпожице Улф и прозорците там, естествено бяха отворени. Всичките бяха отворени, за да се проветри добре от отровния газ.

— Да — каза Лейни, — но този прозорец е встрани от другите. Той се намира в едно малко помещение, което Джон използваше като работилница. Останалите прозорци са големи, така че не виждам смисъл да се отваря прозореца и в тази малка стая.

Инспектор Йейтс наклони назад стола си и се вторачи в тавана, припомняйки си мястото. След това отново я погледна.

— Добре, сещам се за какво говорите. Ние се занимавахме най-вече с основната част от мазето, но си спомням, че имаше и една странична стая. С инструменти, нали така? — той затвори очи, за да си възстанови картината. — Не, сигурен съм, че никой от моите хора не влезе там.

Лейни се опита да не издаде изненадата си, че теорията й се потвърждава.

Инспекторът забеляза изписаното на лицето й напрежение и отново каза:

— Ако имате някаква причина да смятате, че не се касае за злополука, надявам се да ми кажете защо. Споменахте, че двамата са се карали преди това, което ме навежда на мисълта, че според вас единият от тях по някакъв начин е виновен за станалото.

Лейни поклати глава.

— Не, в началото го допуснах, но вече не смятам така. Вие не познавахте Джон Коул. Това просто е немислимо.

Той се засмя горчиво.

— Госпожице, ще ви кажа, че при подобни случаи почти винаги мъжът е виновен. Не можете да си представите на какво са способни съпрузите.

Лейни се намръщи.

— Идването ми тук беше грешка. Предполагам, че въображението ми ме е подвело. Вие сте убеден, че това е нещастен случай.

Той кимна.

— Знаете ли, такива злополуки наистина се случват понякога. Действително е много трагично, но и преди сме имали подобни случаи. Регулаторът за пещта не се е отворил и изгорелите газове не са могли да излязат през комина. Но в къщата на Коул нямаше никакви следи от умишлено повреждане на жиците. Нашето предположение е, че системата не е била инсталирана правилно, защото няколко от винтовете бяха разхлабени. А много малка част от хората проверяват редовно отоплителните си системи. За нещастие, една от жиците се е откачила и това е прекъснало връзката с комина.

Той посочи с пръст към Лейни.

— Но ако се съмнявате, че някой е искал да навреди на тези хора, или пък откриете доказателство, че се е навъртал около къщата им, искам веднага да ми съобщите.

Лейни се изправи.

— Така и ще направя. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

Инспектор Иейтс отвори едно чекмедже, извади визитна картичка и й я подаде.

— За мен беше удоволствие. Обадете ми се, ако се сетите нещо друго.

Лейни мушна визитката в чантата си и бързо напусна сградата. Фактът, че полицаите не бяха отваряли прозореца беше доста обезпокояващ. Това означаваше, че както винаги, той е бил затворен, а не обратното. От друга страна, те не бяха открили нищо, което да доказва, че някой се е опитал да отрови Джон и Фаръл. Това беше достатъчно за полицията да приключи случая. Значи трябва и за нея да е достатъчно.

Да, но защо не беше?

 

 

Лейни влетя вкъщи, изтича до стълбите и остави на първото стъпало дамската си чанта и дипломатическото си куфарче.

— Госпожо Майлс — извика тя, — върнах се.

Прислужницата се появи на горната площадка и почти тичешком слезе при нея.

— Извинявайте, че закъснях — бързо продължи Лейни. Знам, че трябва да ходите при дъщеря си. Но влакът за… — тя се спря по средата на изречението, когато се вгледа в изражението на г-жа Майлс. Тя очевидно беше разстроена. — Какво има? Да не се е случило нещо?

— О, горкото дете — каза по-възрастната жена, когато стигна до долу. — Слава Богу, че се върнахте.

Лейни се хвана за парапета, готова да се втурне нагоре по стълбите.

— За кого говорите? Какво е станало?

— Райли е в стаята си, но е ужасно разстроена.

— От какво? — прииска й се да разтърси жената, за да й каже по-бързо за какво става дума.

Госпожа Майлс я погледна, изненадана, че все още не знае.

— От вестника, разбира се. Всички деца в училище говорели само за това и й се подигравали. Можете да си представите колко жестоко…

Лейни се опита да бъде строга.

— Моля ви, кажете ми за какво говорите. За кой вестник и какво е имало в него.

— Местният вестник. Дойде вчера по пощата — тя тръгна към кухнята, а Лейни я последва. — Аз самата не съм го виждала.

До микровълновата печка беше сложена пощата от онзи ден. Лейни не беше успяла да я прегледа. Измъкна местния вестник от дъното на купа, разгъна го и зашари с поглед по първата страница.

— Какво съм… — започна тя, но спря, когато стигна долния ъгъл на страницата. „СМЪРТТА НА МЕСТНО СЕМЕЙСТВО МОЖЕ БИ Е УБИЙСТВО/САМОУБИЙСТВО“.

Тя бързо прегледа статията, която намекваше, че квалифицирането на смъртта на Джон и Фаръл като злополука може би ще трябва да се преразгледа. По нататък се казваше, че няма убедителни доказателства за умишлено убийство, но непотвърдена информация за сериозни проблеми в брака на Коул налагат по-нататъшно разследване, за да се отстранят съмненията за пряко участие на Джон Коул в станалото.

— Боже Господи — Лейни захвърли вестника и тръгна по стълбите, като извика след себе си:

— И децата са видели това?

Госпожа Майлс кимна.

Изкачвайки по две стъпала наведнъж тя стигна до стаята на Райли и рязко отвори вратата. Момиченцето беше легнало по лице напряко на леглото и плачеше. Лейни седна до нея и безмълвно я прегърна. Погали я по косата и я залюля, а риданията на детето късаха сърцето й.

— Няма нищо, бебчо, няма нищо — прошепна тя настойчиво. — Това не е вярно.

Райли изплака в отговор и Лейни зърна измъченото й лице — зачервено и мокро от сълзи. Тялото й потреперваше от силните хлипания. Лейни усети, че и нейните очи се пълнят със сълзи и се опита да се успокои. Прегърна Райли още по-силно.

— Те к-к-казват, че татко… — успя да пророни малката с мъка, но не можа да продължи и отново изплака силно.

— Мама и татко много се обичаха — каза Лейни. — Знаеш, че онова не е истина.

Тя притисна устни до топлото чело на Райли. Моля те, Боже — помоли се тя, — дано това, което й казвам не е лъжа. Дано това ужасно съмнение наистина не е вярно. Знам, че не е, сигурна съм, че не е, но моля те, дано се окажа права.

Тя продължи да успокоява детето.

— Скъпа, вестниците пишат разни неща, но това не значи, че те винаги са верни или правилни. Те само казват, че това е слух, глупав слух, което нищо не означава. Това е смешно. То е невъзможно.

Райли се отскубна от ръцете й и зарови лице във възглавницата си.

— Остави ме — извика тя.

Лейни чу, че вратата на Тим се затръшна. Беше се прибрал рано. Ако сестричката му беше обект на всеобщо дразнене и клюки, значи същото се отнасяше и за него. Но как така, разговорът й с полицейския инспектор беше във вестниците?

— Ей сега се връщам, миличка. Ако искаш, ще остана при теб — каза тя успокояващо на Райли, преди да излезе забързано от стаята.

Взе си чантата и изрови визитната картичка на инспектора. Набра номера.

— Инспектор Йейтс, моля — тя нервно потропваше с крак, докато я свържат.

— Йейтс на телефона.

— Обажда се Лейни Улф — каза тя строго. — Можете ли да ми кажете, как нашият разговор е попаднал във вестника? Имате ли представа какво ще причини това на децата на семейство Коул?

Той очевидно не разбираше за какво говори тя.

— Извинявайте, но аз не съм…

Лейни го прекъсна.

— Виждали ли сте последния брой на местния вестник?

— Не, нямаше ме целия ден. Изчакайте — тя го чу да вика на някого. — Ей, имаш ли новият брой на „Леджър“?

Последва кратка пауза. След това го чу да ругае.

— Госпожице Улф?

— Тук съм.

— За пръв път виждам написаното.

— Как е станало? — настояваше тя. — Вие бяхте единствения човек, с когото говорих за тези неща и след като с месеци нищо не се спомена за този случай, изведнъж се появи тази статия и то след нашия разговор.

— Бихте ли изчакали?

Той покри слушалката с ръка, но тя дочуваше приглушени викове от другия край. Най-накрая инспекторът отново заговори:

— Много съжалявам, но изглежда, е имало някаква жена, точно когато и вие бяхте тук. Тя идвала за откраднато радио на колата си. Очевидно е дочула нещо от нашия разговор.

— Каква жена?

— Оказва се, че тя е омъжена за човек, който работи във вестника.

Стомахът на Лейни се сви. Жената на другото бюро — припомни си тя — която изглеждаше толкова разстроена.

— Не ви вярвам.

Тонът му беше съчувствен:

— Съжалявам за станалото.

Лейни се ядоса.

— И заради някаква си подслушвачка целият град ще може да прави най-отвратителни предположения.

— Не можем да се месим на вестниците. Бих искал да не е така. Но в статията изрично се казва, че няма факти, които да доказват нещо определено.

— И с какво помага това? — отвърна тя вбесена. Затръшна телефона. Знаех си, че трябва да си трая — укори се тя, ядосана на себе си и на ситуацията. Изтича по стълбите. Надникна в стаята на Райли и видя, че е заспала. Лицето й още беше мокро от сълзите, дишаше затруднено. Плачът я беше изтощил. Нека си почива — каза си Лейни. — Нека забрави този кошмар.

Отиде до стаята на Тим, почука на вратата и я отвари, преди да дочака отговор.

Тим седеше на един стол и гледаше в стената. Обърна се към нея. Не плачеше, но Лейни прочете непосилното страдание в очите му. Изненада се, когато видя, че дясната половина на лицето му и горната му устна са подути и ожулени.

— Тим, скъпи — тя се приближи и клекна до него.

— Знаеш ли, мислят си, че е много забавно? — каза той с безразличие. — Все едно, че е някакво телевизионно шоу. Някои от децата ме питаха разни неща: как го е направил и след колко време са умрели. По-голямата част от тях дори и не искаха да ме погледнат.

— О, скъпи, не — Лейни пое дълбоко въздух, потресена от ужаса, който е преживял.

Тя посегна да приглади косата му назад, но той се отдръпна стреснат, сякаш се страхуваше да не го докосне по раните.

— Тим, какво се е случило? — попита тя и сложи ръка на рамото му.

— Паднах.

Лейни се изненада на нескопосаната му лъжа.

— Не, не си — каза му тя нежно.

Момчето я погледна в очите. Лейни усети как сърцето й се разкъсва от болката, стаена в тях.

— Набиха ме — каза той простичко.

Лейни остана покрусена.

— Днес ли? Заради това?

Той поклати глава и горчиво се усмихна.

— Просто съвпадение. Нали се сещаш за ония момчета, дето ми взимат парите?

О, Господи. Съвсем беше забравила за това. Тим дълго време не беше й споменавал нищо и тя прие, че нещата са се решили от само себе си. Виновно осъзна, че неговото мълчание й даде възможност да отбегне един от многото проблеми, които й висяха на главата.

— И това продължава и досега?

— Да — той извърна глава смутен. — Взеха ми парите и тази сутрин. Естествено, знаеха за статията, затова използваха възможността да ми кажат какво мислят по въпроса. Аз така разбрах за вестника. Гарт Хоубър искаше да знае, защо татко просто не е застрелял мама или не й е прерязал гърлото.

Лейни не усети как изстена.

— Бяхме с Пол Ръсел — Тим отново се обърна към нея. — И на него му взеха парите. Мисля, че това беше единственото хубаво нещо. Разбрах, че не съм единствения, когото тормозят.

— Значи взимат пари и от други деца?

— Поне от него, да — той наведе поглед и тихо продължи. — Побеснях, когато казаха това за татко. Опитах се да се бия с тях.

Лейни видя, че в очите му блеснаха сълзи, когато посочи бузата си.

— Ето резултата — гласът му се превърна в шепот. — Май не ме бива много.

— Тим, скъпи — изпълнена с мъка, тя прегърна слабите му раменца и той се отпусна в ръцете й.

За пръв път след смъртта на родителите си той се разплака пред нея. Риданията му идваха на силни, разтърсващи конвулсии. Лейни плака заедно с него, заровила лице в косата му, разкъсвана от страданието на двете деца, които й бяха толкова скъпи и които се бяха оказали толкова беззащитни. Защо не мога да ги защитя? — питаше се тя безпомощно.

Когато успя да дойде на себе си му зашепна успокоително и го остави да се наплаче. Най-накрая той утихна. Тя обхвана лицето му с две ръце и го погледна в очите.

— Съжалявам, че не ти помогнах за тези идиоти. Чувствам се ужасно. Не бива да се оправяш сам с този проблем.

Той се отдръпна и сви рамене.

— Никой не може да ми помогне.

Тя кръстоса крака и седна на петите си.

— Чакай малко. Не съм казала това. Всъщност, трябва добре да го обмислим.

Лейни се изправи, взе стола от бюрото и седна срещу Тим. Наведе се напред и сложи ръце на коленете му.

— От такива ситуации има изход винаги, Тим. Не бива да се примиряваш, когато някой те тормози — тя се облегна назад. — Знаеш ли какво? Обещавам, че няма да ти се налага.

Той въздъхна.

— Аз не мога да ги набия, а както изглежда, няма шансове да ги разубедя, да не го правят вече.

— Нали каза, че не си единственият. Може би има и други, освен ти и Пол?

— И какво? Искаш да ги нападнем ли?

Лейни мислеше.

— Не, това не е решение. Но когато си сам, нищо не можеш да докажеш. Докато сте повече, имаш свидетели.

Тим направи кисела гримаса.

— Не мога да накарам никого от момчетата да се жалва като някое бебе.

— Не, разбира се — тя сви вежди, обмисляйки. След това се усмихна. — Но какво ще кажеш за това?

Погледът му остана вперен в нея, докато тя му му излагаше плана си.

 

 

Тим и Пол Ръсел се опитваха да изглеждат равнодушни и се бореха с желанието си да ускорят крачката. Пол нервно намести раницата си.

— Какво мислиш за домашното по естествознание? — думите му звучаха изкуствено, гласът му беше неестествено висок.

Тим не отговори. Наближаваха мястото, където обикновено ги пресрещаха Гарт и Джей. Той се вгледа в далечината и се опита да види края на улицата. От тях нямаше и следа. Но изведнъж те изскочиха иззад ъгъла. Момчето се стегна.

— Върви напред — промърмори той на Пол.

Смутен, Пол спря и се втренчи в дъното на улицата.

— Продължавай да вървиш — процеди през зъби Тим.

Пол тръгна мълчаливо след него. Гарт и Джей вървяха нехайно и разглеждаха комикса, който Гарт държеше. Когато наближиха малчуганите и двамата вдигнаха поглед и се ухилиха, сякаш, това беше случайна среща.

— Каква изненада — каза Джей с усмивка.

— Представи си, да ви срещнем тук — добави Гарт.

Тим се опита да ги заобиколи.

— Почакай малко, Тими — каза Гарт обидено. — Няма ли да говориш с нас?

— Бързам за училище — каза твърдо. — Хайде, Пол.

Пол погледна приятеля си, след това по-големите момчета и не помръдна.

Джей прегърна Пол.

— Нашият приятел иска да поостане малко с нас. Той няма да нарани чувствата ни, нали моето момче?

Пол наведе поглед към земята.

— И ти оставаш, приятел — Гарт посегна и хвана Тим за ръкава, но той веднага измъкна ръката си.

Ядосан, Гарт хвана здраво Тим с едната ръка. С другата го удари през лицето.

— Ей, нещастник. Сега като размислих, май не ми се приказва много с теб. Може би просто ще ни дадеш парите и ще се махнеш от очите ни.

Тим се сдържа да не разтърка челото си. Стегна се и каза високо:

— Писна ми да ти давам парите си. Достатъчно дълго го правех и вече приключих.

Гарт и Джей се спогледаха изненадани.

— Чу ли това? — попита Джей.

— Чух го, но не мога да повярвам — отвърна му Гарт, като поклати глава театрално.

Пол пристъпи напред, окуражен от съпротивата на Тим.

— И аз приключих. Вече много време ми крадете парите и ме биете. Не искам да го правите повече.

Гарт присви очи.

— Слушай, тъпако, ще продължиш да ни даваш мангизите, докато ние ти кажем да спреш. И ако искаме, ще те бием, схвана ли?

— Схванах. Много ви благодаря.

Гласът дойде откъм оградата на съседната къща. Гарт и Джей се обърнаха и видяха Хенри Уайът, четвъртокласник, да се надига с видеокамера в ръка.

— И аз също — Роби Леви, друг съученик на Тим, се появи иззад храстите от отсрещната страна на улицата, също с видеокамера. — Аз съм подкреплението — обясни той учтиво на двете по-големи момчета. — Нали знаете, за всеки случай.

Лицата на Гарт и Джей ясно показваха неприятната им изненада, когато още двама съученика на Тим излязоха от прикритията си.

Тим се приближи до големите момчета и им каза с висок, твърд глас:

— Записали сме всичко на видео. Ако още веднъж пипнете някой от нас или се опитате да ни вземете парите, или разберем, че сте закачали други, ще занесем касетата в полицията. Ясно ли е?

В нахакания тон на Гарт се появиха нотки на недоверие.

— В полицията ли? Нали няма да го направите? — сега вече гласът му беше умоляващ.

Тим го изгледа с леден поглед.

— Боже — промърмори ядосано Джей, — какви скапаняци.

— Да — каза Тими, който вече се забавляваше, — но скапаняци с видео.

— О, хайде да се махаме оттук — каза Гарт с отвращение на приятеля си и се обърна да си върви. Тим видя страха в очите му, въпреки нехайните му думи.

Шестте момчета наблюдаваха как двамата се оттеглят безмълвно. Когато завиха зад ъгъла, четвъртокласниците се спогледаха и започнаха да скачат и викат от радост. Удряха си дланите, поздравяваха се и се тупаха по гърбовете.

Все още развълнувани, те тръгнаха заедно по улицата за училище. Тим сияеше. Получи се — ликуваше той. — Наистина се получи. Имаше чувството, че лети. Отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Опита се да не мисли откога. Успяха — той и неговите приятели. Той и Лейни.

Нямаше търпение да й каже.