Синтия Виктор
Интимни предателства (11)

Единадесета глава

— Ами… ако Мариса беше кола… — единадесетгодишното момиче се мъчеше да отговори, мяташе се на място, сякаш в главата си чуваше музика от невидимо радио. — Ъммммм… щях да искам да е голям, бял кабриолет с голяма червена лента отвън.

Тържествуваща, че най-сетне е измислила какво да каже, тя се усмихна на останалите шест момичета в стаята, преди да кимне доволно към пълната жена, която провеждаше допитването до представителни групи.

Лейни хрускаше седемдесет и петия си пържен картоф и се питаше какво очакват да направи при такава мъдрост. Трябваше ли да нарисува героинята на червени райета. Вече два часа седеше в тъмното от другата страна на еднопосочното огледало, което позволяваше на хората от търговския и творчески колектив на „Карпатия“ да наблюдават невидими. От самото начало бе скучно, а сега вече й се спеше.

След очевидния успех с Оуен Солзбъри в Лос Анджелис, с учудване разбра, че останалите шефове продължават да настояват за тези допитвания на представителни групи — и той се бе съгласил. Сякаш искаха да чувстват, че още имат думата в този процес, или че като размахват остарелите концепции, с тях все още се съобразяват. Предполагаше, че това е вид партньорство в игра, която не разбира. За разлика от Оуен Солзбъри. Колкото и да хареса идеите й за Мариса, бе готов да позволи на заместниците си да изхарчат средства на компанията за безсмислени упражнения, само за да не урони достойнството им. „Може би, трябва да се поуча от него.“ А може би, искаше да я накара да разбере, че трябва да стъпва на пръсти, без да е сигурна, че проектът й ще бъде автоматично одобрен, веднага щом изпипа детайлите. Тази мисъл й причини ново безпокойство, което не я оставяше. Това бяха големите професионални мачове на компанията, където отгатването на истинските намерения на всички останали, бе част от работния ден. Проблемът бе, че тя не бе съвсем сигурна дали й се играе на това префинено игрище.

Това бе четвъртата група, която наблюдаваше, след като се върна от Калифорния. Първите три означаваха пътуване до Шорт Хилс в Ню Джърси, с колеги от „Карпатия“, веднага след работа, и слушането с часове на глупави въпроси. Днешното интервю бе целодневна сесия с пет различни групи деца, разпределени плътно от девет сутринта до осем вечерта. Лейни погледна часовника си. Бе едва единадесет, а вече до смърт й бе омръзнал въпросът „Каква кола, животно или човек искаш да бъдеш?“

Рик я бе уверил, че въпросите не са толкова безсмислени, колкото може би звучат, а тези групи се смятаха за толкова важни, че двамата с Джери бяха дошли на източното крайбрежие само за да присъстват на допитванията. Джулиън също присъстваше и я бе предупредил, че трябва внимателно да слуша, в случай че идеята й за Мариса внезапно бъде спряна и се наложи да я погледне от друг ъгъл. Думите му само увеличиха безпокойството й. След края на всеки сеанс, ръководителката идваше в тъмната стаичка и обясняваше до какви сведения се е добрала от конкретната група деца. Имаше някаква полза, дори Лейни виждаше това, но допитването нямаше нищо общо с творческия процес, в който бе потънала откакто се прибра в Ню Йорк.

Вече бе изготвила последния вариант на Мариса и много го харесваше. Показа го само на един човек — Джулиън, който бе истински впечатлен, а очите му грееха от нейната оригиналност, докато му разказваше някои от приключенията с Мариса, които бе измислила като начало. Той настоя да не показва рисунките на никого, докато не приключи допитването на представителните групи.

„Остави ги да вярват, че парите им не са отишли напразно — бе й казал. — И не забравяй, че след като видят проекта ти, преди да го одобрят ще го покажат на други десет или двадесет групи, с които ще го разнищват сантиметър по сантиметър.“

— Заповядай, това ще те ободри — промърмори той в ухото й и постави пред нея кутия кока-кола и голяма купа фъстъци.

— Дали някой не е умрял от ядене по време на такава сесия? — попита Лейни всички в стаята с тих глас, като че ли децата от другата страна можеха да я чуят.

Рик Дийн се наведе към нея откъм задната редица.

— По време на допитването за Матилда и Мами в Лос Анджелис, преди десет години — прошепна той, — търговският директор от издателския отдел получи инфаркт точно по средата на сладко-киселото свинско. Вдовицата заплаши компанията със съд, твърдейки, че са убили мъжа й — Рик се засмя с ръка пред уста, за да заглуши звука. — Най-хубавата част от историята е, че „Карпатия“ й изплати над двеста хиляди долара.

— Тя действително ли заведе дело? — попита Джулиън невярващо.

Рик поклати глава.

— Не, казаха й колко съжаляват и обещаха повече никога да не сервират китайска кухня по време на допитване на представителни групи.

Лейни се изправи и отиде в дъното на тъмната стая. Цялата тази история започваше да прилича на фантастичен сън. Идеята да се пътува до градче в северен Ню Джърси, да се събират деца на кръгла маса, да им се плащат по петдесет долара и да им се задават въпроси като „на какъв предмет трябва да прилича един герой?“ изглеждаше на светлинни години далече от създаването на Мариса.

— Ще се върна след миг — прошепна тя и отвори вратата към дългия коридор, който водеше към малка кухня.

Лейни застана пред хладилника, без особено желание да го отвори, но доволна от възможността да остане сама в добре осветена стая. Не чу стъпките на Джулиън, който се приближи зад нея.

— Ще се почувстваш по-добре, ако наплискаш лицето си с вода — каза той и се огледа бързо да се увери, че са сами, преди да я целуне по врата. — Колегите от Ню Йорк смятат, че си истинско чудо — той се пресегна покрай нея и отвори вратата на хладилника, откъдето извади бутилка минерална вода.

— Естествено — отвърна Лейни, обърна се и се засмя иронично. — Това е защото още не са видели скиците.

Джулиън пъхна ръце под пуловера й, спокоен, че тялото му прикрива действията му, ако случайно някой се появи по коридора.

— Ще ги харесат, не се притеснявай — плъзна ръце под сутиена й и нежно погали гърдите й, докато накрая пръстите му се спряха върху зърната. — Между другото, имам една изненада за теб.

— Животно, растение или минерал? — отвърна Лейни, като не откъсваше очи от празния коридор.

Той се замисли за момент.

— Ами… предполагам животно. Хората също са животни, нали? Тази вечер това животно ще прекара нощта с теб.

— Как така? — Лейни отмести ръцете му изпод пуловера и се отдръпна назад, защото й се стори, че някъде наблизо се отвори врата.

— Защото, както обясних на жена си, тези разговори може да продължат през цялата нощ и ще се принудя да остана в Джърси — гласът му се снижи в отговор на движението й. Продължи с небрежен тон, така че ако някой минаваше щеше да чуе: „Ще те закарам до Манхатън. Трябва да взема едни документи, преди да се прибера.“

Лейни знаеше, че трябва да се радва, но гузността заплашваше да завладее всяко удоволствие, което можеше да извлече от тази новина. Колко щастие може да изпита една жена от това, че спи с женен мъж?

Много голямо, призна си тя, въздишайки при мисълта, че Джулиън ще лежи до нея цяла една нощ. Тя изтупа въображаем косъм от рамото му като претекст да го докосне.

— Колко групи още трябва да издържим, преди да се разкараме оттук?

Джулиън взе ръката й, наведе се и целуна пръстите й.

— Само около осем часа…

Отговорът му бе прекъснат от нечии стъпки в коридора.

— Госпожице Улф?

Младата руса секретарка, която ги посрещаше всеки ден, се появи зад Джулиън. Той пусна рязко ръката на Лейни и се дръпна назад.

— Казаха ми, че ще ви намеря тук.

Джулиън излезе от стаята с бутилката минерална вода и се усмихна сдържано на жената, преди да се върне на допитването.

— Търсят ви по телефона. Казаха, че е спешно.

Лейни погледна изненадано. Кой може да я търси чак в Ню Джърси?

— Откъде мога да се обадя?

— Ще прехвърля разговора тук — каза младата жена и посочи телефона върху малката масичка до печката. — Само вдигнете слушалката, когато звънне.

Тя излезе и след няколко секунди Лейни чу телефонът да звъни тихо. Отиде и вдигна слушалката.

— Лейни Улф.

— Лейни, Чарли е.

Гласът звучеше познато, но не можа да се сети кой е.

— Чарли Коул, братът на Джон.

— Как ме намери тук? — попита тя.

— Не беше лесно — отговори той, а в гърлото му нещо бе заседнало. — Слушай, трябва да ми помогнеш. Случи се нещо ужасно.

Лейни огледа стаята, без да знае, че до края на живота си щеше да си спомня тази стая и този момент.

— Какво се е случило?

— Боже Господи — Чарли плачеше, — с Джон и Фаръл. Стана злополука. И двамата ги няма вече.

Лейни почувства силен взрив от ужас и страх.

— Как така ги няма?

— Мъртви са — каза той задавено. — От някакво изтичане на газ. Моля те ела тук. Райли плаче за теб, а аз не мога да се справя сам.

Имаше чувството, че ще се задуши от болката в гърдите. Забрави за телефона в ръката си, изпусна го на пода. Може би Чарли бе сгрешил. Може би не беше вярно.

Краката й трепереха и тя се отправи към малък стол до шкафовете. Не посмя да седне, само се хвана с две ръце за дървената седалка, дишаше дълбоко, страхуваше се да не повърне. Фаръл. Най-добрата й приятелка бе мъртва.

И Джон. Господи. Тим и Райли. Представи си ги как се сбогуват последния път, когато Фаръл я закара на гарата в Медоувю. Райли ближеше голяма захарна пръчица и когато целуна Лейни нарочно остави по бузите й мокри лепкави петна. Тим подразни сестра си и я замери със снежни топки, докато се връщаха в колата на Фаръл. Как щяха да преживеят това? Какво ще стане с тях?

Изведнъж сякаш я удари гръм.

— Боже мой! — пое си рязко дъх. — Боже мой!

Когато Фаръл и Джон я избраха за кръстница, те я направиха и законен настойник на децата. Бе записано в завещанието им, черно на бяло, подписано пред свидетели и заверено от нотариус.

В случай, че починат и двамата родители, Лейни трябваше да отгледа децата.

Никога нямаше да забрави деня, когато за първи път повдигнаха въпроса. Тим нямаше три години, а Райли бе още бебе. Бяха заспали горе, а тримата възрастни пиеха кафе долу. Фаръл и Джон бяха ходили при адвокат предишния ден и споделиха с Лейни колко отвратително се чувства човек, когато взима решения, които ще влязат в сила едва след неговата смърт. Финансовите подробности бяха уредили лесно, но когато станало въпрос за настойничеството върху децата, се беше появил проблемът.

И двамата мислеха, че собствените им родители не са толкова млади, за да се намесят. А Чарли Коул бе очевидно извън сметката. Естествено децата обичаха брата на Фаръл, Пен, но той дори не живееше в Щатите. Всъщност, работата му като новинар означаваше, че не се задържа много на едно място.

— Ами ти, Лейни? — въпросът бе прозвучал почти небрежно, когато го зададе Джон, посегна към още една чаша кафе и й се усмихна, преди да отпие. Едва когато започнаха да го обсъждат, да разговарят за близостта й с децата, за тяхната обич към нея, Лейни разбра, че Джон и Фаръл вече бяха обмислили идеята. Но дори, когато се съгласи, че ще се премести в Кънектикът, за да осигури стабилност за Тим и Райли в случай, че се случи нещо ужасно като смъртта на двамата родители, дори когато тържествено кимна на най-старата си приятелка, всичко изглеждаше по-скоро ласкателна молба и потвърждаваше колко здрави са връзките помежду им. А такова ужасно нещо не можеше никога да се случи.

Но се бе случило. Лейни имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Седна на стола, отпусна глава в скута. Тъга и ужас я обхванаха едновременно. Изправи се с усилие на волята, отиде до телефона и вдигна отново слушалката. Избра номера на семейство Коул в Кънектикът, чакайки в напрежение, докато се обади Чарли.

Фаръл и Джон бяха мъртви и тя бе тази, която трябваше да събере парчетата. Милостиви Боже!

— Идвам веднага.