Синтия Виктор
Интимни предателства (10)

Десета глава

Тим Коул сви по „Лилак Лейн“ и въздъхна с облекчение. Наоколо нямаше никой. Хвана здраво дръжките на раницата и ускори крачка, явно щеше да закъснее за училище. Поклати глава, недоволен от себе си. Никога преди не бе минавал по този път — трябваше да излезе по-рано.

Представи си как влиза в класната стая след звънеца, г-ца Милър го поглежда косо и започва да го разпитва, а той скалъпва някакво неубедително извинение. При тази мисъл се намръщи и започна да тича, стъпвайки по пътя върху камъни и клони.

Не му остава много. Според картата, която бе проучил у дома, ако свие надясно в края на „Лилак лейн“ по „Милфорд стрийт“ и след това още веднъж наляво, би трябвало да излезе точно зад училището.

Зад ъгъла сви по „Милфорд“, наведен на една страна. След това пое рязко дъх и спря.

Ето ги! На по-малко от десет метра! Гарт Хоубър, възслаб и по-висок от останалите шестокласници, се бе облегнал отпуснато на една паркирана кола, а под тъмнозелената плетена шапка се подаваше огромна гъста черна коса. Джей Зубет, с наушници, бе коленичил на няколко крачки встрани и завързваше връзките на обувките си, а учебниците му лежаха на земята до него. Джей пръв забеляза Тим, завърза здраво връзката си на фльонга и се изправи със злорада усмивка на лицето. Каза нещо на Гарт, който също погледна към Тим. Двамата се приближиха един до друг с лице към Тим и му препречиха пътя.

Тим ги гледаше втренчено, а стомахът му се сви. Не можеше да повярва. Всеки понеделник, в продължение на четири седмици, го бяха причаквали на „Летърн стрийт“. Как бяха разбрали, че точно този понеделник ще дойде по друг маршрут?

За момент желанието му да изкрещи бе непреодолимо. Нямаше измъкване от тях. Те бяха навсякъде и винаги. Тим бе голяма работа в отбора по бейзбол и на съботните състезания по баскетбол, но това нямаше значение, когато дойдеше понеделник. Един четвъртокласник не можеше да се мери с тези двама шестокласника и никога нямаше да може. Положението бе безнадеждно.

— Хей, Коул — подвикна високомерно Гарт Хоубър, — закъсняваш — гласът му стана напевен. — Ще си имаш неприятности с учи-и-ителката-а-а.

Тим си наложи да продължи. Можеше и да се измъкне.

— На теб какво ти пука? — отвърна важно с малкото дързост, която му беше останала.

Джей Зубет се захили и каза подигравателно:

— Пука ни, Тими. Не трябва да се крещи на добро момче като теб!

Тим не отговори. Опита се да не ги поглежда и продължи да върви. Когато се приближи достатъчно, Джей замахна с ръка и го удари силно по рамото.

— Спри. Имаме малко работа.

Тим спря и въздъхна, разбирайки какво следва.

— И така? — Гарт протегна една ръка с отворена длан.

— Днес нямам — Тим погледна Гарт право в очите и се опита да прозвучи убедително. — Татко забрави да ми даде.

Гарт хвърли поглед към Джей.

— Вярваш ли му? Мислиш ли, че татенцето на Тими ще забрави да му даде парички?

Джей поклати глава.

— Не.

— И аз не вярвам.

Очите на Гарт гледаха обвинително, когато се обърна към Тим. Посегна и удари Тим по рамото, точно както направи това Джей. Джей се присъедини към него и започна да удря Тим по другото рамо.

— Хей, спрете — запротестира шумно Тим.

Двете момчета продължиха да го бият тихо, настъпвайки, докато Тим се отблъскваше назад от силата на всеки удар и се мъчеше да запази равновесие.

— Престанете! — крещеше той. Опита се да им отвърне, но ръцете му не ги достигнаха и той замахна във въздуха.

Гарт направи две бързи стъпки напред и го удари с юмрук в ухото. Тим изпищя и покри с ръка главата си.

— Знаеш кога ще спрем — каза Гарт, удряйки отново Тим, този път по челото. — Дай ни ги.

— Добре, добре — Тим се обърна, свали си раницата опитвайки се да се пребори със сълзите от болка и обида. Дръпна ципа на малкия джоб най-отпред, бръкна вътре и извади новата банкнота от един долар, която му даде баща му предишната вечер. Гарт я грабна от ръката му.

Джей го тупна за последен път по гърба.

— Сега се разкарай оттук.

Тим се занимаваше с ципа на раницата си, стъпи на платното и пресече улицата с наведена глава, без да погледне дали не идва кола. Искам да ме блъсне някоя кола — мислеше си той отчаяно. Това щеше да сложи край на всичко. Ухото започваше да го боли. Чуваше как двете момчета зад гърба му се смеят и говорят, а гласовете им постепенно затихваха, докато се отдалечаваха по улицата.

Сложи отново раницата на гърба и започна да изчислява колко е закъснял вече. Какво щеше да каже на госпожица Милър? Забавих се, за да дам джобните си пари на двама малоумници от шести клас, както правя всяка седмица. Всички щяха да му се присмеят и да се подиграват какъв е слабак.

Бе много ядосан и обезсърчен. От седмици се опитваше да измисли начин да принуди тези двама глупаци да го оставят на мира. И тогава му дойде гениалната идея да смени маршрута до училище, която обаче се оказа безполезна.

Не бе посмял да каже на никого какво става. Ако бе казал, щеше да излезе най-големият предател на века. Сега си спомни съвсем ясно как в края на първата седмица в училище Бен Соръл се бе оплакал на учителката от Теди Адамс, който го тормозел в автобуса. Теди бе смъмрен пред целия клас, но всички престанаха да говорят на Бен цели седмици след това. И да бе казал на родителите си, нямаше да е по-добре. Знаеше какво щяха да направят: щяха да дойдат в училище и да се оплачат. Хоубър и Зубет щяха да изслушат една лекция от директора. Но следващият път като го хванат, щяха да го набият още по-здраво.

Ухото наистина го болеше. Разтърка го и реши, че днес не може да отиде на училище. Искаше да се скрие в стаята си. Какво толкова щеше да стане, ако отсъства един ден? Голяма работа, а и не го правеше често. Обърна се обратно и тръгна по пътя, по който бе дошъл. След това се поколеба. Ако майка му бе още вкъщи, трябваше да обясни защо се връща така внезапно. Добре, щеше да й каже, че по пътя го е заболял стомахът или нещо подобно. Тръгна с бърза крачка.

Когато стигна, влезе в къщата през вратата на кухнята. Майка му не го посрещна и той реши, че е излязла. Чу как тръгна пералнята в мазето. Госпожа Майлс сигурно пере — реши той. Но след това чу гласа на майка си от дневната, тих и напрегнат. Бе странно, че не се появи при звука от хлопнатата врата. Застана там за момент, но не можа да разбере какво казва тя. Остави раницата си върху кухненската маса и се стресна, когато чу гласа на баща си, който й отговаряше. Защо баща му беше още вкъщи? Той тръгваше за работа винаги, веднага след него. Тим направи няколко крачки към вратата, за да чуе за какво разговарят.

— Не, никой друг не ме видя — казваше майка му.

— Направила си го, без да се замислиш за нас. Нека дори не обсъждаме какво означава това за нашия брак. Помисли ли поне за миг за децата? — гневът в гласа на баща му прикова Тим до стената.

— Джон, моля те… — майка му бе на ръба да се разплаче.

Баща му отговори ядосано със саркастичен тон.

— Поне е било апартамент. Апартаментът е по-подходящ. Не бих искал да си те представя на някакво неприятно място. Нещо по-долу от твоето положение.

Какъв апартамент? Тим не можеше да разбере за какво си говорят. Да не би майка му да иска да се преместят в апартамент, а баща му предпочиташе къщата? И смяташе, че тя е по-подходяща за него и Райли?

— Добре. Зная, че го заслужавам — майка му говореше тихо. — Трябва да решиш, дали можеш да живееш с тази мисъл — тонът й стана суров. — Или ще ми го натякваш до края на живота.

Баща му изведнъж изкрещя.

— А нямам ли право, по дяволите?

Тим вътрешно се сви, когато баща му продължи да крещи. И по-рано бе чувал родителите си да спорят — не често, но все пак. И въпреки това, сега в гласовете им имаше нещо различно. Обикновено споровете им бяха кратки и тихи, майка му изглеждаше по-разстроена, докато баща му отговаряше по обичайния си спокоен начин. Всъщност, Тим почти не можеше да си спомни да бе чувал някога баща си да крещи както сега. Каквото и да ставаше, то бе много неприятно.

— А ти какво очакваше? Че ще ти хвана ръката и ще ти кажа: „всичко е наред, успокой се, разбирам, че трябва отново да се осъзнаеш“.

Тим чу как баща му се разхожда напред-назад и продължаваше да крещи.

— Горката малка Фаръл, хваната в капана на този ужасен живот, в тази ужасна къща с две ужасни деца, със съпруг, който я обича и би направил всичко за нея. Трябва да е било същински ад за теб.

За какво говореше? — Тим започна да се паникьосва. Майка му мразеше ли ги? И искаше да ги напусне? Моля те — помоли се той тихо, — нека да спрат. За каквото и да се карат, нека да спрат.

Последва пауза преди майка му да отговори.

— Няма да се преструвам, че всичко е наред. Не е наред. Но сега се опитвам да постъпя правилно.

— А кое е правилното? — гласът на Джон стана още по-гневен. — Със сигурност не си се притеснила какво е правилно, когато си хукнала да се забавляваш. А какво ще кажеш за някои дребни подробности като моята кариера. А Чарли — ще помогне ли на брат ми, когато цялата история излезе наяве и името му се свърже с нея? Не само излагаш себе си и разрушаваш адвокатската ми кариера, но вкарваш и брат ми вътре — за късмет.

Гласът на майка му трепереше.

— Не съм виновна, че е замесен.

Тим прехапа устни. Какво общо има тук чичо Чарли?

— Трябва да се преместим. Не можем да останем тук, когато всички разберат — в думите му прозираше болка. — Фаръл, как можа?

Замълчаха. Сега вече Тим бе истински изплашен.

— По дяволите, закъснях!

От промяната в тона, момчето позна, че баща му е погледнал часовника над камината.

— Трябва да отида в кантората.

Чу го да тръгва бързо към вратата на дневната и да казва отсечено:

— Ще продължим този разговор като се прибера.

Тим изви врат, за да зърне в гръб баща си, който грабна чантата и сакото, оставени на стъпалата. Разбра, че ще мине покрай него на път към гаража и изтича към трапезарията, а сърцето му туптеше от страх да не го разкрият. Но баща му напусна бързо къщата и изведнъж стана тихо.

Тим изчака, но от дневната не се чуваше нищо. Зачуди се какво ли прави майка му.

Това всъщност нямаше значение. Не можеше да си признае, че е бил там през цялото време и е чул всичко. Придвижи се внимателно и тихо, взе си обратно раницата и излезе на пръсти от кухнята. Само майка му да не го пресрещне откъм дневната, иначе щеше да се оправи. Но ако тя подадеше глава през вратата в този момент, нямаше как да се скрие.

С притаен дъх започна да изкачва стълбите. От дневната нищо не се чуваше. Продължи нагоре. Третото стъпало, четвъртото. Под крака му се чу силно скърцане. О, не!

Тя се появи, почти на мига. Той я погледна. Тя бе пребледняла, а на лицето й бе изписано нещастие, каквото никога не бе виждал.

— Тим? Какво правиш у дома? — изненадата и тревогата веднага заличиха предишното изражение и тя отново стана неговата майка. — Всичко наред ли е, миличък?

Той я погледна измъчено, за да подкрепи версията си.

— Стомахът ми, мамо, не зная защо, започна лудо да ме боли. Не можах да стигна до училище.

— О, миличкият ми — гласът й бе изпълнен със съчувствие и тя се приближи до него на стълбите. — Това не е типично за теб. Дай да видим какво лекарство ще намерим.

Прегърна го и продължиха да се качват заедно. Тим я погледна скришом. Каквото й да я бе завладяло до преди миг, сега вече се занимаваше само с него. Погледна го и му се усмихна, като го стисна насърчително.

Нямаше значение какво бе казал баща му. Тя не би направила нищо, за да нарани него или Райли. И не можеше да си мисли, че те са „ужасни“. Баща му греши. Каквото и да смяташе, трябва нещо да не е разбрал. Но всичко ще се оправи, по-късно, когато татко му се прибере от работа. Тим бе сигурен, че ще стане така.

 

 

Фаръл се движеше бързо из стаята на Райли и приготвяше платнената синя торба за нощуване. Не бе толкова очарована от перспективата децата й да спят на друго място. Но когато Каръл Ан се обади следобеда, за да каже, че децата й я подлудяват, настоявайки Тим и Райли да спят у тях, Фаръл разбра, че поканата е всъщност добре дошла. Тя и Джон трябва да разрешат някои неща, а очевидно не можеха да разговарят пред децата.

Колкото и да се страхуваше от разговора със съпруга си, поне нямаше повече да преживее ден като днешния. Всъщност, добре че Тим се върна болен, грижите около него й помогнаха да откъсва мисълта си от Джон поне от време на време. Естествено, нямаше да пусне Тим, ако болките в стомаха продължаваха, но към три часа той съобщи, че вече е напълно здрав.

Най-неприятната част от деня несъмнено бе, когато Шугър се отби съвсем неочаквано и донесе шоколадов кекс. Говореше сякаш нищо не се бе случило. Смаяна от това поведение, Фаръл не бе казала почти нищо, и изпита огромно облекчение, когато след няколко минути гостенката си тръгна, радостно подвиквайки на Фаръл да не се притеснява да я изпраща — и сама щяла да се справи.

Фаръл чу и гласа на прислужницата, когато отвори вратата да си върви и извика:

— Довиждане, госпожо Коул.

— Довиждане, госпожо Майлс — отвърна тя от вратата на стаята на Райли. — Благодаря ви.

Тим и Райли бяха на долния етаж.

— Деца, време е да тръгвате — извика тя и тръгна към тях, закопчавайки в движение ципа на чантата.

Наведе се над момчетата, които седяха с кръстосани крака на пода пред телевизора, а на екрана течаха надписите, което означаваше, че онова, което гледаха, бе свършило.

— Вижте какво — каза тя весело зад гърба им. — Джей Джей Джизонди ще дойде да ви вземе всеки момент.

Тим се обърна да я погледне и каза с нещастен тон:

— Наистина ли трябва да ходим?

Райли също се обърна и вдигна личице.

— Да, мамо, не ми се ходи.

Фаръл се почувства ужасно. Децата й не мразеха тези на Джизонди, но пък и не бяха особено близки. Ето сега й казваха, че не искат да ходят у тях тази вечер, а тя трябваше да ги принуди.

Но бракът й бе в опасност и разговорът, който трябваше да проведе със съпруга си, бе по-важен от всичко останало.

Тя заговори жизнерадостно.

— Ще прекарате добре.

Тим каза нацупено:

— Няма.

Фаръл се засмя.

— Хайде де, не бъдете толкова демоде. Ето, старата ви майка ви дава възможност да прекарате нощта извън дома, да стоите до късно и да вилнеете в чужда къща. Мислех си, че ще подскачате от радост.

Тя улови погледа на Тим, който я наблюдаваше упорито, сякаш се опитваше да изчисли нещо. Той рязко смени тона.

— Добре, мамо. Отиваме — изправи се и прибра в панталона извадената си риза.

— Не иска-а-а-а-м — разхленчи се Райли.

Тим погледна към сестричката си.

— Хайде — каза й строго, — ставай!

Наведе се и я дръпна за ръка. Тя се остави да я изправи на крака с нежелание.

Фаръл го гледаше изненадано. Какво бе предизвикало тази рязка промяна в решението му, изведнъж сякаш гореше от желание да улесни майка си. Помощта му я накара да се почувства още по-виновна.

— Каръл Ан ще ви закара на училище утре сутрин — каза тя.

Всички обърнаха глави при шума откъм гаража, който подсказваше, че се връща баща им. Напрежението, което Фаръл бе изпитвала цял ден, се възвърна с пълна сила, но тя се стараеше да го скрие.

— Добре — каза им бодро, — тъкмо ще успеете да кажете лека нощ на татко.

Фаръл изостана назад, когато децата хукнаха да поздравят баща си. Тъкмо се сбогуваха с него и отпред спря колата на Джей Джей. Докато ги изпращаха, Фаръл и Джон почти не се поглеждаха. Най-сетне се върнаха в кухнята.

— И така — обади се Фаръл кратко.

Джон седна тежко на един стол.

— Днес беше най-дългият ден в живота ми.

— И в моя — присъедини се Фаръл. — Чувствам се толкова ужасно. Не зная как да се извиня. Това е най-лошото нещо на света, което бих могла да извърша. Не зная какво ме накара да постъпя така.

Той започна да рисува с пръст невидими фигури по масата.

— Премислих всичко няколко пъти. Разбира се, че си права. Трябва да отидем в полицията и да им кажем какво знаеш. Независимо какво си направила със себе си, независимо какво означава това за нас като семейство — ние не сме хора, които могат да живеят с тази истина, без да направят нещо.

Погледна я право в очите.

— Не зная дали ще успея да се справя с всичко. Иска ми се да вярвам, че можем да го направим заедно. Работата ми, децата. Не мога да се заловя с всичко едновременно. Но може би става въпрос за убийство. Трябва да отидем в полицията.

Последва дълга пауза. Най-накрая, той продължи:

— Имам едно строго изискване, което е малко опасно. Не искам брат ми да се споменава в тази работа. Не се налага, а за него може да означава затвор. Не мога да му причиня такова нещо.

— Какво искаш да направя? — попита Фаръл.

Той пое дълбоко въздух и след това бавно го издиша.

— Такава постъпка противоречи на всичко, в което вярвам и на всичко, което защитавам като адвокат, но искам да унищожа доказателствата за участието на Чарли. Ще разкажем на полицията цялата истина, без да споменаваме тази част. Просто тази част от историята никога не се е случвала.

Фаръл го погледна изненадано.

— Можеш ли след това да живееш с тази лъжа?

Той кимна нещастно.

— Ще трябва. Едно е да разкрием нашето собствено участие. Друго нещо е да издадем Чарли. Той е в голяма опасност.

Фаръл кимна.

— Много неща сме преживели заедно, Фаръл, но не такива. Въпреки това, искам да повярвам, че ще го преодолеем.

Фаръл се изправи и се приближи до него. Той се стана на крака да я посрещне.

— Джон — каза тя с треперещ глас, — толкова много те обичам. Трябва да го знаеш.

Прегърнаха се и останаха така мълчаливо. Очите на Фаръл се напълниха със сълзи. Най-накрая Джон се отдръпна.

— Разбрахме се, тогава — каза той.

— Благодаря ти — прошепна Фаръл. — Съжалявам, Джон. Зная, че ще ни е трудно, но ще направя всичко възможно да те спечеля отново. Всичко.

Сега вече истински се разплака. Джон я погали по косата.

— Шш-шш-шт. По-късно ще разрешим и това.

Отидоха в кабинета на Джон и прегледаха всички документи и материали, които щяха да покажат на полицията. Всичко, което можеше да замеси Чарли бе унищожено. Обсъдиха какво ще говорят и как ще представят положението. Почти два часа по-късно, доволни, че са успели да прикрият историята с Чарли, си приготвиха сандвичи и се качиха да си легнат.

Не бе късно, но Фаръл бе изморена. Изми се, взирайки се в огледалото над мивката, неспособна да повярва, че наистина на сутринта ще отиде в полицията. Облече си нощницата и се пъхна в леглото да изчака Джон, който се бе върнал на долния етаж да попълни днешния ден в компютърния си дневник — нещо, което правеше всяка вечер, независимо какво се бе случило или колко изморен бе. Върна се след десет минути, вече по пижама.

— В колко часа трябва да отидем? — попита тя.

Той вдигна леко рамене и легна до нея.

— Не зная. Осем и половина? Има ли значение? Трябва да се обадя в кантората да ги предупредя, че няма да отида.

Тя посегна да изгаси лампата на нощното шкафче и след това се приближи до него.

— Обожавам те, Джон — каза тихо. — Всяка подробност от тази история има невероятно висока цена лично за теб. Ти си много силен мъж. Разбирам защо не сгреших като се омъжих за теб — спря за момент. — И защо бе такава ужасна, непростима грешка да извърша нещо, което можеше да те пропъди.

Той погали ръката й.

— Утре ни чака голям ден. Нека първо да се справим с това и след това ще разгледаме нашия проблем.

Замълчаха. Той загаси лампата от своята страна на леглото.

— Лека нощ, Фаръл — каза той нежно в тъмното и я целуна по главата. — Аз много те обичам, знаеш го. И винаги ще те обичам.

Фаръл сложи ръка върху гърдите му и го целуна по устните в замяна.

— Зная, че извинението ми не е достатъчно, но аз те обичам, Джон. Повече отколкото изобщо можеш да си представиш.

Той въздъхна и я прегърна.

— Трябва да ти повярвам. Иначе не бих могъл да продължа напред.

— Лесно ще повярваш, защото това е истината. Каквото и да се случи, нищо не може да я промени. Обичам те.

Продължиха да лежат в тъмната стая дълго време в пълно мълчание, докато най-сетне заспаха с ръце един около друг.