Синтия Виктор
Интимни предателства (26)

Двадесет и шеста глава

— Вашата спирка, госпожице.

Лейни беше толкова потънала в работата, която трябваше да свърши, че не забеляза, кога са пристигнали, докато кондукторът не я докосна по рамото. Тя се усмихна с благодарност на едрия, прошарен мъж, чието лице й беше вече познато, откакто живееше в Медоувю и бързо прибра нещата си. Щом слезе на перона остави всичко на една пейка и едва тогава си облече палтото и подреди вещите в дипломатическото си куфарче.

Докато вървеше към паркинга, където беше оставила колата си откри, че денят беше хубав — малко студен за късна пролет, но яркото слънце караше всичко да искри. Изумително — помисли си тя. — Вече е три следобед, а едва сега забелязвам какво е времето. Това не беше толкова важно, разбира се, успокои се, когато влезе в колата.

Въпреки, че този четвъртък „Карпатия“ освободи по-рано служителите си заради Деня на ветераните^[1], Лейни имаше да свърши толкова много работа, че не знаеше как ще успее с всичко до следващия вторник, когато започваше новата работна седмица. Четири месеца като жонгльор се опитваше да се справи със задълженията си и в службата, и вкъщи. И досега нямаше усещането, че се представя блестящо нито в едното, нито в другото, но в момента беше затънала до шия.

Поне децата нямаше да са вкъщи през следващите няколко дни. Дорис Бекли се беше обадила преди седмица и тържествено настоя те да идат при нея през този уикенд. В обичайната й сдържаност се долавяха царствени нотки, откакто стана известно, че ще се борят за настойническите права над Тим и Райли. На Лейни й се прииска да се противопостави на ултиматума й от някакво детинско желание, но реши да не изостря отношенията си с родителите на Фаръл. Смяташе да се държи с тях така, сякаш те никога не са я заплашвали.

Дори понякога да не изпитваше към тях особено мили чувства, важно бе внуците да имат нормални отношения с дядо си и баба си. Освен това, Лейни се надяваше, че ако се държи разумно, това щеше да накара Дорис и Хю да постъпват по същия начин.

Или Пен беше прав и тя беше най-голямата мръсница на света? Може би беше великодушна към старите Бекли, защото искаше те да вземат децата.

Сега точно не можеше да обмисля този въпрос и пак усети тъпата болка в главата си, която се появяваше винаги при тази мисъл. Имаше да свърши ужасно много неща докато децата се върнат. Сети се за рисунките, които трябваше да предаде на Ал Смайли. Щяха да й отнемат поне три-четири часа.

Но много по-интересно й беше проучването, което Патрик Фушард й беше пратил от Чикаго. Стенограмата беше повече от стотина страници и той я молеше да я прегледа и да направи анализ за стратегията на „Карпатия“ по отношение на „Мариса“.

Сякаш след 10 юни, крайния срок, който Фушард й беше определил, за да отговори дали ще иде в Калифорния, това щеше да има някакво значение. Това решение висеше над главата й като Дамоклев меч, който щеше да я разсече на две, независимо от избора й. Ако приемеше, това означаваше цял живот да изпитва вина. Вече сънуваше кошмари, в които се появяваше Фаръл — понякога бясна, понякога сломена. Лейни се събуждаше трепереща и обляна в пот, потънала от срам.

Знаеше, че ужасно ще съжалява ако откаже на Фушард. В живота всичко е на цикли — казваше майка й. Но Лейни знаеше, че това не е вярно, поне в този случай. Фушард й беше предоставил възможност, която се случва буквално веднъж в живота. Когато, или ако откажеше „Мариса“, щеше да си остане впримчена в сивото ежедневие.

Единствената й творческа изява напоследък бяха карикатурите, които се печатаха в местния вестник. Усмихна се като си спомни последните, които изпрати. Въпреки че децата ги получаваха първи в кутиите си за закуска, напоследък сюжетите им бяха свързани с нейните служебни отношения. В новата серия главният герой подозрително много приличаше на Ал Смайли, а заглавието й беше „Ей, ти“.

В първата картинка един деспотичен мъж на средна възраст мачкаше с крака няколко служителки, докато влизаше в някаква сграда. Отдолу имаше само едно изречение „Колко е важно да идваш навреме“.

В следващата рисунка същият мъж беше на голямо събрание. Докато другите присъстващи гледаха настрани, той отрязваше главата на седналия до него с голямо мачете. Надписът гласеше „Начин да се издигнеш“.

Добре, че беше местният вестник, помисли си тя, когато спря при светофарите на Поуст Роуд. Погледна към рисунките, които беше започнала да прави по поръка на Ал Смайли. Някои от тях се подаваха от куфарчето. На една от тях Патси Пони, в целия си блясък, отиваше в зоопарка. Последното мото, което избраха, беше много скучно, точно както всичко, свързано с ежедневната й работа в „Карпатия“. Досадно й беше безкрайното прекопиране на идеите на други хора, ужасните белезникави цветове и калните бои, които трябваше да използват, за да изрисува с тях едни и същи чаши, едни и същи поздравителни картички. Единствено създаването и развитието на образа на Мариса беше истинско творческо предизвикателство.

Толкова се беше умислила, че едва когато чу клаксона на колата зад нея, разбра, че е светнало зелено. Пресече оживеното кръстовище и си представи колко досадни часове й предстоят докато довърши рисунките. Искаше й се да прави нещо друго, но нямаше как да ги отложи. В противен случай трябваше да ги прави по-късно и да се притеснява, че изпуска срока.

Сети се, че преди да се заеме с неприятното си задължение може да си позволи едно-единствено нещо. Бързо погледна в огледалото, след това обърна колата и тръгна отново по Поуст Роуд. Пазаруването беше един от най-добросъвестните начини за губене на време. Намираше се много близо до супермаркета и това й даде оправдание да отложи работата си с още половин час.

Влезе в паркинга пред магазина и бързо намери празно място близо до изхода. Когато излезе от колата, видя, че Каръл Ан паркира своята малко по-надолу. Лейни й помаха и я настигна при входа.

— Какво става? — попита я нехайно, когато влязоха.

Каръл Ан й се усмихна и бързо тръгна към щандовете дъното. Наистина е много мила — помисли си Лейни саркастично, като се опитваше да си спомни какво трябва да купи. Докато обмисляше накъде да тръгне, погледът й се спря върху стенда с вестниците, разположен точно до касите. Заглавието се наби веднага в очите й „СМЪРТТА НА СЕМЕЙСТВО МОЖЕ БИ Е УБИЙСТВО“.

Изведнъж всякакви намерения за пазаруване и работа се изпариха.

Заглавието й звучеше като лична обида. Не бива да стоя просто така и нищо да не правя — каза си тя. Усети, че я обхваща познатото объркване и безпомощност. Почти чуваше как Джон и Фаръл й казват:_Ако беше истински приятел, нямаше да позволиш това да се случи._ Изведнъж се сети, че веднага би могла да направи нещо.

Отиде до щанда за месо, поогледа се за Каръл Ан и я видя да говори с продавача. Изчака нетърпеливо докато обсъди предимствата на мляното телешко пред мляното свинско, когато се прибавят към лазанята, но когато разговорът свърши, се приближи до нея.

Без излишни увъртания Лейни направо започна да говори за това, което я безпокоеше от седмица.

— Защо Тим и Райли са дошли във вашата къща в нощта на злополуката?

Каръл Ан остана неподвижна, хванала количката и я погледна с празен поглед.

Лейни се опита да говори по-меко.

— Извинявай, че те питам, но напоследък се случиха някои странни неща — тя се усмихна окуражително. — Нали си спомняш, че в нощта, когато Джон и Фаръл умряха, децата бяха у вас. Имаше ли някакъв повод те да дойдат при теб тогава?

Каръл Ан се поколеба.

— Честно казано, не си спомням — каза тя най-накрая, обърна количката и се насочи към щанда с консервите.

Лейни бързо я настигна.

— Мислех, че те често остават да спят у вас, но Райли ми каза, че не е така.

Каръл Ан отново спря и я погледна.

— За какво намекваш, всъщност?

Лейни се засмя.

— За нищо конкретно. Но заради слуховете, които плъзнаха напоследък, искам да знам повече — тя бавно започна да бута количката си до тази на Каръл Ан. — Тим и Райли го преживяват толкова тежко.

— О, сигурно е ужасно за тях — каза Каръл Ан с искрено съчувствие.

Лейни тъжно поклати глава.

— Не можеш да си го представиш, но всъщност и ти самата имаш две деца, така че разбираш.

— О, да — потвърди госпожа Джизонди с готовност.

Двете жени продължиха да вървят заедно между щандовете. Спряха се за малко Лейни да вземе две консерви доматен сок.

— Как ти се стори Фаръл, когато ти се обади онази нощ? — попита тя, когато остави консервите в количката.

Каръл Ан отново я погледна с празен поглед.

— Искам да кажа, беше ли тъжна или пък ядосана? Имаше ли нещо необичайно в това, което ти каза? — Лейни се вгледа с очакване в лицето на Каръл Ан.

Тя сякаш се опитваше да си спомни, но накрая отново сви рамене.

— Беше толкова отдавна. Единственото, което помня, е, че тя ми се обади и попита дали децата могат да преспят у нас!

— Значи онази вечер не забеляза нищо особено у Фаръл? Ами когато доведе децата?

Каръл Ан рязко й отговори.

— Лейни, задаваш ми много странни въпроси — пръстите й нервно започнаха да барабанят по металната дръжка на количката. — Нека си помисля и ще видя дали мога да се сетя нещо? — тя погледна часовника си. — О, Боже — каза тя живо, — толкова закъснях.

Заряза Лейни и подкара полупразната си количка към касите.

— Обещавам, че ще ти кажа, ако се сетя за нещо — тя обърна пътем глава и хукна към предната част на супера. Бързо плати покупките си и излезе на паркинга.

Тя се държи все по-странно — помисли си Лейни като я проследи през големите витрини, докато я изгуби от поглед. Обиколи напосоки магазина, бързо избра това, което й е необходимо и се спря пред щанда с месото. Гледаше агнешките котлети и си представи колко доволна ще бъде Райли, ако им ги поднесе за вечеря, розови и сочни, покрити с ментово желе. След това си спомни, че децата вече са заминали при старите Бекли, които искаха да ги задържат и утре вечер. Неочаквано тази мисъл я накара да се почувства самотна.

Когато се прибра у дома, госпожа Майлс си беше вече тръгнала и голямата къща беше празна и тиха. Лейни извади продуктите, след това се качи горе, за да се преоблече. Погледна към телефонния секретар, но нямаше никакво съобщение. Добре — каза си тя и изпита лека тъга — значи ще седна да работя. Взе дипломатическото куфарче и го занесе в трапезарията, а след това разчисти голямата, лъскава маса.

Реши да започне с това, което й е най-безинтересно. Извади рисунките с Патси. Ръцете й се движеха по листа механично. Работата беше толкова рутинна, че съзнанието й беше свободно, „даже прекалено свободно“ — поправи се тя, докато мислеше за 10 юни — крайния срок, който й беше дал Фушард. Как ще остана тук? Как да замина? — това беше безмилостният рефрен на мислите й, който не й даваше мира. Преследвана от въпроси, тя не забеляза капчицата черен туш, която се появи върху рисунката й.

— По дяволите — изруга високо, когато видя, че петното се разлива. Смачка листа с една ръка и го захвърли.

Опита се да продължи на друг лист, но ръката й отказваше да се помести. Чувстваше се потисната от тишината, която я обграждаше. Освен случайните скърцащи шумове, типични за старите къщи и тихото бръмчене на електрическия часовник върху скрина, Лейни не чуваше абсолютно нищо. Може би малко музика щеше да й помогне. Стана и отиде в дневната да включи радиото.

Превъртя няколко станции докато стигна до държавната програма. Веднага разпозна звуците от Незавършената симфония на Шуберт. Затвори очи и слуша с удоволствие няколко минути, преди музиката да заглъхне. Гласът на говорителя я подразни и тя отново започна да превърта станциите, като се опитваше да намери някоя, която да й допадне. Но нищо не помогна. Кънтри станциите бяха много сладникави, а рок станциите — твърде шумни.

Накрая се отказа и си повтори, че трябва да работи. Но когато се върна в трапезарията и отново седна, нямаше никакво желание да рисува. Добре — каза си тя, когато захвърли писалката и се отдаде на летаргията си — вместо това ще почета книга. Отиде в дневната и разгледа заглавията на книгите в библиотеката. Откри много интересни заглавия, но нямаше желание да вземе никое.

Още по-силно усети самотата, която изпита преди малко, този път придружена от непоносимата леност, след както по време на дългите летни уикенди. Харесва ми да съм сама — настоятелно си внушаваше тя и се опита да си спомни раздразнението, което изпитваше след някой спор с Тим или острите забележки на Пен. Всичко това е напразно — осъзна накрая.

Иззвъняването на телефона беше добре дошло. Лейни се втурна да го вдигне.

— Ало — каза тя бодро, добре прикрила потиснатото си настроение.

Веднага разпозна гласа на Райли, въпреки че беше много тих.

— Здрасти.

— Здравей и на теб. Какво става?

— Нищо.

Нещо жегна Лейни, когато усети тъгата в гласа й.

— Хей бебче, какво ще правите с баба и дядо тази вечер?

— Нищо особено — беше приглушеният отговор. — Можеш ли и ти да дойдеш?

Лейни се изненада, че толкова много я заболя.

— О, скъпа — каза тя като й се искаше да я прегърне, — но вие сте специално поканени у тях. Ще видиш как бързо ще мине времето.

— Да — тонът на Райли не беше особено убедителен.

— Обещавам ти — подчерта Лейни. — Сега се сещам за нещо, което може би ще хареса на теб и баба ти. Защо не разгледате някои от албумите със снимки от времето, когато майка ти и аз бяхме деца. Някои много ще ти харесат.

Чу как детето възкликна.

— О, това е страхотно. Сега ще помоля баба.

Лейни тъкмо щеше да затвори, когато дочу гласа на Тим.

— Дай да се обадя — чу го тя да казва.

— Лейни…

Опитваше се да говори като голям и обикновено правеше така, когато криеше нещо.

— Да, Тим.

— Ъъ, знаеш ли къде ми е баскетболната топка?

— Да, знам. В мазето върху масата за пинг-понг — тя тихо се засмя: топката винаги си стоеше там. Просто момчето искаше да чуе гласа й, точно както сестра му.

Тим се изкашля.

— Ами, добре, до утре.

— До утре, скъпи — Лейни затвори и с изненада установи, че плаче.

Какво е това? — недоумяваше тя като извади една носна кърпа от джоба си. Не беше тъжна. Всъщност, сега се чувстваше много по-добре, отколкото през деня. Върна се в трапезарията и седна. Извади стенограмата за Мариса и бързо прелисти дебелия ръкопис. Стори й се толкова банален, също като белезникавите рисунки, с които се опитваше да се справи.

Изведнъж всичко стана пределно ясно. Нямаше да замине за Калифорния. Нямаше никъде да заминава. Нямаше да остави тези деца, дори и президентът да й предложи правителствен пост.

Без никакво колебание тя се качи в спалнята си и прелисти бележника си с телефонните номера. Сега, когато вече беше взела решението, се изненада колко правилно е то. Спокойно набра служебния номер на Патрик Фушард. Нямаше смисъл да чака до 10 юни, реши с чувство на голямо облекчение, докато чакаше да се обадят. Помисли си дали и той не си е тръгнал по-рано, но след третото позвъняване някой вдигна.

— Патрик Фушард — гласът му звучеше авторитетно.

— Обажда се Лейни Улф — каза тя, — с отговора си.

Фушард се оживи.

— Като чувам колко ентусиазиран е гласът ви, предполагам, че отговорът е „да“.

— Всъщност, страхувам се, че е „не“ — каза Лейни учтиво. — И този път той е окончателен.

От другата страна настана зловеща тишина. Когато Фушард отново се обади в гласа му се прокраднаха хладни нотки.

— Много съжалявам, че чувам това. Искрено казано, смятам, че щом не искате да се възползвате от такава възможност, може би вие наистина не сте човекът, който ни трябва.

— Сигурна съм, че ще намерите някой много по-подготвен — каза Лейни тактично.

Отново настъпи дълго мълчание преди той да продължи.

— Е, госпожице Улф — каза той, — страхувам се, че не ме разбрахте добре. Мисля, че при тези обстоятелства е най-добре да прекъснете напълно отношенията си с „Карпатия“.

Лейни не можеше да повярва на ушите си.

— Искате да кажете, че съм уволнена? — попита тя невярващо.

— Вашето решение да се откажете от такава възможност е голямо разочарование за мен. На този етап смятам, че може би ще намерите по-подходящо място за вашия талант — Фушард затвори телефона.

Потресена, Лейни остави слушалката. В първия момент не усети нищо, което пък я изненада. Очакваше, че ще се ядоса или ще й стане мъчно или нещо подобно. Но вместо това започна да я обзема едно напълно непознато чувство. С изумление осъзна, че изпитва въодушевление.

Замисли се за всички неща, които ще има време на направи, за местата, на които ще може да заведе Тим и Райли, за вниманието, което ще може да отдели на собствените си рисунки.

Какво всъщност губя? — мислеше си тя. Сети се за Карла и Гейл. Нямаше причина да прекъсне дружбата си с тях. За нищо друго не можа да се сети. Дори и за Джулиан. Мисълта, че няма да го среща всеки ден, я изпълни с облекчение.

Неочаквано се почувства пълна с енергия. Изпита истинско удоволствие, когато си представи децата — как ще се втурнат към нея, когато се върнат. Май трябва да им направя нещо по-специално за ядене — каза си тя и си представи огромна чиния спагети с кюфтета и голяма тава с печено — две ястия, които децата обичаха.

Но най-напред трябваше да поработи върху карикатурите за местния вестник. В главата й се въртяха нови идеи. Развеселена, тя слезе долу. Отиде в кухнята, за да си вземе листове и маркер. След малко съсредоточено рисуваше карикатура, над която бяха написани думите: Хей, ти!