Синтия Виктор
Интимни предателства (13)

Тринадесета глава

— Ще са готови до утре в десет.

По мълчанието от другата страна на телефона, Лейни позна, че Ал Смайли изобщо не е доволен от това, което чу. С крайчеца на очите си видя как Фран Майерсън проточва врат от другия край на помещението.

— Обещавам — добави тя вяло и най-сетне затвори.

Рисунките на кончето Патси бяха закъснели с три дни. При нормална обстановка щеше да ги довърши, дори това да означаваше, че трябва да работи до три часа сутринта, но днес бе първият ден на Райли в училище след смъртта на родителите й и Лейни трябваше да хване влака в два и четиридесет, за да успее да пристигне така, че детето да я завари у дома, когато се прибере. Слава Богу, че госпожа Майлс може да шофира — мина й през ум, грабна си палтото, пъхна скицника в голямата чанта и напусна тичешком работа.

Излезе навън, хвърли поглед на часовника и трескаво започна да се оглежда по „Шесто авеню“. Ако имаше късмет да хване веднага такси, щеше да стигне до централната гара съвсем навреме. След няколко изнервящи минути пред нея изскърцаха спирачки. След още десет, вече седеше със затворени очи във влака за Медоувю, облегнала глава на седалката.

Това бе първият й по-спокоен час от седмица насам. След погребението се наложи да се занимава с хиляди подробности, всяка от които се оказа непозната за нея. По всяко време на денонощието, в къщата влизаха и излизаха хора. Идваха да помогнат, но и всеки се нуждаеше от внимание.

Трябваше да решава какво ще се яде, кой ще изрине снега и всички дребни ежедневни проблеми около поддържането на голямата къща се струпаха на главата й. А най-трудни бяха децата — Тим отказваше да напусне стаята си, бе се изолирал от всички и всичко, а Райли отказваше да се отлепи от нея дори за секунди и плачеше безутешно, когато трябваше да се разделят.

Лейни се бе примирила с необходимостта да отсъства дълго от работа, но днес трябваше да се върне — поне за няколко часа. Погледна към чантата си — скиците на кончето Патси й тежаха на съвестта. Ще ги довърша довечера — реши тя и си позволи лукса да помързелува по време на пътуването. — Ще имам достатъчно време щом децата заспят.

— Здравей.

Още преди да отвори очи Лейни позна неповторимия глас на Мегън Бърк.

— Как си? — попита физичката и седна на празното място до нея.

— Всичко е наред — отговори тя.

Независимо от топлия поздрав, Лейни се хвана, че по навик заема защитна позиция.

Мегън я изгледа недоверчиво.

— Наистина ли? Изглеждаш като сварен рак.

От всеки друг, подобна забележка щеше да бъде проява на явна враждебност, но в устата от Мегън тя доби отсянка на съчувствие.

— Честно казано, малко съм напрегната — отговори Лейни и изпита облекчение, че споделя с някого поне част от истината.

— Малко си напрегната ли? Искаш да кажеш, че след като умря най-добрата ти приятелка и изведнъж стана майка на две деца, след като се премести да живееш в непознат град, да се грижиш за голям дом и да ходиш по цял ден на работа, просто си „малко напрегната“? — Мегън се изсмя с пълно гърло.

Лейни също прихна. Какво облекчение беше да споделиш с някой, който изглежда те разбира. Думите започнаха сами да се изливат от устата й. Колко дълбоко наранена се бе почувствала, тръгвайки на работа в деня, когато децата за пръв път щяха да се върнат от училище в празната къща. Всъщност, щеше да се върне само Райли, тъй като Тим така и не искаше да излиза от стаята си.

— О, Мегън, сърцето ми се къса. През повечето време той седи затворен между четирите стени, а когато се опитам да му предложа някаква подкрепа — например, да си поговори с някого — не иска и да чуе — Лейни разтърси глава като си спомни. — Гледа ме, като че ли го изтезавам.

— А момиченцето? — попита Мегън.

Лейни въздъхна.

— Мисля си, че до миналата седмица не съм знаела как изглежда скръбта. Райли се е лепнала за крака ми и се страхува да ме пусне дори за миг — тя се просълзи. — Тази сутрин, докато я карах до училище, плака през целия път и ме молеше да не я водя. Най-накрая слезе от колата и тръгна бавно към входа, после се спря и ме погледна с пуст поглед, като обречена. Точно както гледат жертвите от концентрационните лагери. — Толкова е тъжно, не мога да го понеса.

Мегън хвана ръката й и я задържа. Жестът й подейства много успокояващо.

— Ще живне утре на рецитала. Знаеш колко много обича балета.

Всякакво успокоение моментно се изпари.

— На рецитала ли? Какъв рецитал? — Лейни бе на ръба на истерията и това пролича в гласа й.

Мегън я погледна очевидно стресната.

— Утре следобед, в четири без петнадесет, в зала „Пембли“. Това е така наречения зимен фестивал. Голяма работа! Райли не ти ли е казала?

— Определено — не — отговори бавно Лейни. — Какво трябва да направя?

— Нищо особено. Тя се готви за този празник още от септември. Трябва само да се появи на сцената с балетна поличка и пантофки.

Лейни трескаво се опита да си спомни какво бе видяла тази сутрин в гардероба на детето, докато го обличаше за училище. Със сигурност бе зърнала чифт балетни пантофки, но поличката? Нямаш такова нещо. Къде щеше да го търси толкова късно?

Мегън забеляза колко се притесни Лейни.

— Виж какво, Райли може да пропусне един рецитал. Искам да кажа, толкова скоро след като Фаръл и Джон…

Щеше да бъде голямо облекчение да я послуша, но знаеше, че не може.

— О, Мегън, много си добра, но нали разбираш, както и аз, че децата трябва да се върнат към някакъв нормален начин на живот. Да пропусне рецитала, за който се е готвила от месеци, няма да е добра идея.

— Слушай — поде Мегън окуражително, — ако мога да направя нещо, обади ми се.

— Искаш да кажеш, през многото свободно време, което ти остава между двете деца и атомите, т.е. науката ти?

— А, ще видиш — каза Мегън топло, — работата и децата не си пречат! Не е толкова трудно да ги съчетаваш, когато свикнеш. Повярвай ми.

— Естествено — отговори Лейни и завъртя очи, преди да покрие лицето си с ръце.

 

 

— Мисля, че е следващата пряка — Райли се изпружи на седалката и се завъртя да огледа от двете страни приближаващото кръстовище.

— Наляво или надясно? — попита Лейни и веднага схвана грешката си. Употребата на тези думи можеше никога да не ги доведе до целта. — Оттук или оттам? — поправи се бързо, като махна първо в едната посока, след това в другата. Когато забеляза обърканото лице на детето, разочарованието й беше тотално.

— Съвсем сигурна съм, че е оттам — каза малката и посочи с ръчичка наляво, — но може и да е следващата пресечка. Не съм съвсем сигурна.

Лейни се опита да потисне въздишката си. Райли поне говореше, което бе доста по-добро от дългото мълчание, на което я бе подложил Тим, след като се бе прибрала от гарата. Когато попита Райли за рецитала, момичето едва й отговори.

— Не ми се ходи — прошепна най-накрая, защото Лейни настоя.

За два часа успя да я увещае и сега, в почти шест часа трябваше да ушият, купят или осигурят по друг начин, бяла тюлена пола. След пет трескави разговора с родители на съученички, тя се сдоби с името на майка, която твърдеше, че има няколко излишни метра тюл. И така, Лейни трябваше да ги вземе, измери, изпробва, скрои и ушие до рано сутринта, точно навреме, за да може Райли да отиде на представлението, а тя самата да се захване със скиците на кончето Патси, както бе обещала.

Дори да успееше да скалъпи глупавата поличка и да довърши скиците, не можеше да измисли как ще изпрати работата си в Ню Йорк и как ще успее да закара малката балерина до зала „Пембли“. Ще го измисля някак си.

— Работи от време на време — бе казал Патрик Фушард, когато му съобщи, че плановете й за Калифорния трябва, меко казано, да се отложат за известно време. Но тя имаше и досегашната си работа плюс две деца, така че не й оставаше никакво свободно време да работи по калифорнийския проект. Трябва да напусна и да остана вкъщи с тях — помисли тя за стотен път. Но знаеше, че не може да го направи. Не трябва да се взема такова отговорно решение в същия месец, когато си загубила приятелката си, преместила си се да живееш в предградията и внезапно си станала майка, припомни си тя. Не беше моментът — засега големите промени й стигаха. Проблемът бе, че съчетаването на работата в Ню Йорк и грижите по двете деца в Кънектикът изглеждаше невъзможно. И колкото всички в „Карпатия“ да проявяваха разбиране, работата си чакаше. Проектът „Патси“ не можеше да се съобразява с повече деца, балетни рецитали или траурни периоди. Трябваше да бъде завършен, докато пуснат филма, а той щеше да излезе след два месеца. Без нейните рисунки, хората от производството не можеха да вървят напред, а без готовия продукт щяха да изгубят стотици хиляди долари само през първата седмица.

Но как да отнеме времето от Тим и Райли — две деца, които не можеха да се справят сами с връхлетялото ги нещастие. Трябва да им намеря някой професионалист — психоаналитик, независимо дали искат или не — реши Лейни и се запита, дали Мегън Бърк познава някой в града.

Почувства се малко по-обнадеждена, когато забеляза името на улицата, която търсеха. Беше посещавала Медоувю десетки пъти, след като Фаръл и Джон дойдоха да живеят тук, но да ходиш на гости в един град и да живееш в него, бяха две съвсем различни неща. Много пъти бе придружавала Фаръл до футболното игрище или химическото чистене и бе запомнила някои улици, бе започнала да различава дори някои квартали. Но да се ориентира, останала сама на шофьорското място бе съвсем друг въпрос. Медоувю са бе оказал загадка. До Манхатън можеше да стигне със затворени очи, но пътят от „Скайларк роуд“ до „Брийдлав роуд“ бе истински лабиринт.

— Ето го там — гласът на Райли се извиси победоносно. — Жълтата къща със светлините.

Лейни си отдъхна с благодарност и сви в широката кръгова алея, зад която като гигантски фенер светеше къщата.

— Знаеш ли колко часа може да гори стоватова крушка, преди да изгърми? — Райли се впусна припряно да обяснява явлението електричество. На Лейни отдавна й бе ясно, че на седем години детето знаеше повече, отколкото тя самата щеше да знае дори и на хиляда. В началото, необикновените факти, които малката запомняше с лекота още на три-четири години, забавляваха гостите. Оттогава бе наблъскала в малката си главица такова количество нови подробности, което само по себе си можеше да я вкара в гимназията само на седем и половина години.

Лейни разбра, че изнасянето на научната лекция за електричеството бе тактически ход от страна на хлапето.

— Добре скъпа, хайде да се размърдаме — подкани я тя и се наведе да разкопчае колана й.

Райли продължи да седи неподвижно, когато Лейни отвори вратата от своята страна и се измъкна от колата. Заобиколи отпред и я погледна в очакване, но момиченцето продължаваше да седи там мълчаливо, с поглед вперен напред.

Без да иска, Лейни погледна нетърпеливо часовника си. Вече бе шест и половина. Времето се топеше.

— Райли, хайде да вървим.

Детето не отговаряше, но Лейни усети, че губи търпение. Правя го заради теб — искаше й се да извика, но забеляза, че по личицето му се стичат сълзи. Върна се бързо, отвори вратата и коленичи до нея.

— Какво има, котенце? — каза тя и гушна главата на детето.

— Не мога да отида там — разхлипа се то.

— Защо не можеш, миличка? — Лейни се помъчи да си спомни името на съученичката, чиято майка държеше тяхното спасение. След няколко секунди се сети. — Уенди е там. Двете можете да си поиграете, докато поговоря с майка й.

Райли наведе глава, видимо погълната от ноктите си, които бе изяла до кожичките.

— Райли, моля те, кажи ми какво става? — Лейни се наведе над седалката и свали на ръце детето от колата. Двете клекнаха една до друга и се прегърнаха, докато най-сетне момиченцето проговори.

— Уенди няма да играе с мен. Никой няма да играе с мен. Днес никой няма дори да говори с мен — разхълца се на рамото й.

Мили Боже! — възкликна Лейни, спомняйки си един епизод от своето детство. Когато бяха в трети клас, сестрата на Юнис Голд бе починала от пневмония по време на грипна епидемия. Райли бе права. В деня, когато Юнис дойде за пръв път на училище, никой не можеше да измисли какво да й каже и я оставиха сама. Колко ужасно трябва да е било за Юнис, Лейни разбра едва сега.

Горката Райли! От хлипанията на детето и на нея самата й се доплака.

— Знаеш ли какво, гълъбче? — опита се да запази гласа си бодър. — Защо не останеш в колата? Ще изтичам да поговоря с майката на Уенди, след това ще си отидем вкъщи да ти приготвим заедно костюма и повече няма да се тревожиш за нищо — тя охлаби прегръдката си и качи малката обратно в колата. — Ще се върна след миг — извика през рамо и продължи по алеята към входа.

Измъкнах се като страхливка — укори се тя вътрешно и натисна звънеца. — Трябваше да използвам възможността да поговоря с нея как възприема смъртта на родителите си, да я окуража, да й помогна да преодолее кризата. Виждаш ли, Фаръл, каква настойница избрахте! Каква грижовна възпитателка! Това съм аз с една дума!

 

 

Лейни провери с вилицата печените картофи, затвори вратата на фурната и отвори грила. Надявам се, че ще остане нещо и за утрешните сандвичи — помисли тя и погледна пържолите, които се сети да маринова само десет минути, преди да ги сложи в грила.

Какво ли още съм забравила? — засуети се тя, чувайки от телевизора, че Райли отново е пуснала „Красавицата и звяра“. Този филм бе единственото занимание, на което бе готова да се посвети, без да присъства и Лейни.

На вечерята й липсваха зеленчуци, разбра изведнъж тя и се зачуди откъде можеше да ги намери в седем и половина вечерта. През седмицата изобщо не се бе сетила да отиде на пазар. Цели дни бяха живели от тенджери и домашни сладкиши, оставени от съобразителни приятели и съседи на Фаръл и Джон. Най-накрая бяха останали с една порция печено и няколко стари бисквити.

Отвори хладилника и започна да търси по рафтовете. Попадна на полупразен пакет моркови. А, късмет — зарадва се. Бе намерила чекмеджето с белачката само след три опита. Набързо обели и наряза морковите, постави ги в големия йенски съд и пусна пламъка по-силно, отколкото ако се бе сетила навреме.

Отвори прозореца над печката и видя Тим, който играеше сам на двора баскетбол. Когато се прибраха двете с Райли, бе успяла най-сетне да го принуди да излезе от стаята.

— Тим, прибирай се. Време е за вечеря.

 

 

Момчето я чу, но нищо не отговори. Ако признаеше, че е чул, трябваше да се съгласи да влезе вътре, а това означаваше да седне на масата и в продължение на половин час да разговаря с настойницата си и сестра си. Това вече той не можеше да направи.

Отиде до коша, потупвайки топката и се прицели. Вкара я няколко пъти последователно, като се опитваше да се вглъби в заниманието си, но мислите му не го оставяха на мира. Колкото и да се стараеше, не можеше да забрави, последната сутрин, преди да загуби родителите си: странния глас на майка му и крясъците на баща му. А на следващия ден те бяха мъртви. Предполагаемо изтичане на газ от отоплителната система в мазето.

Оттогава бе загубил представа за времето. Беше се случило нещастие, бе сигурен, или поне така твърдяха хората — през последните няколко седмици. Но всеки път, когато се опитваше да се отпусне и да повярва, че е истината, чуваше как баща му крещи на майка му.

С ъгълчето на очите си забеляза, че Лейни Улф го наблюдава през прозореца. Обърна се с гръб към къщата, пристъпи встрани от баскетболната мрежа и погледна към небето. Сигурно е било така — увери се сам и продължи да тупка топката по тревата, първо с лявата, после с дясната ръка.

БАЩА МИ, УБИ МАЙКА МИ.

Думите отекнаха в главата му и го накараха да изпусне топката. Видя я как се търкулна по ливадата. За секунди успя да я настигне по стръмната затревена площ и я хвана с две ръце. Спря на място, завъртя топката в протегнатите си ръце, а ужасното изречение продължи да бие в главата му. Баща ми е убил майка ми. Баща ми е убил майка ми и себе си. Не може да бъде. Така е било! Топката продължи да се върти в ръцете му, когато гласът на Лейни отново го повика.

— Тими, вечерята ще е готова след пет минути. Ела и си измий ръцете, моля те.

Той дори не показа, че я чува и не пусна топката.

Лейни поклати неодобрително глава и се опита да не се поддава на паниката, като прехвърли наум, какво й остава да свърши. Едно по едно — реши тя. Вечерята, балетната поличка, кончето „Патси“, сън. Всичко ще е наред, ако спазвам реда.

Още щом се прибраха, бе разстлала белия тюл на голямата маса в трапезарията и скрои поличката, както можа. От гимназията не се бе опитвала да шие, а и тогава не бе голяма специалистка. Направи си почивка, за да приготви вечерята — нейната награда за това, че бе успяла да нареже плата на пет равни парчета с големите ножици. След вечеря й оставаше да ги зашие едно за друго.

— Време ли е за вечеря? — Райли се появи в кухнята, прегърнала одеялото, обшито с бял сатен, което бе престанала да използва щом стана на три години.

— Защо не си измиеш ръцете, докато се опитам да накарам Тим да дойде при нас — Лейни провери месото още веднъж и тръгна към задната врата. Свали един пуловер от закачалката и го навлече. — Но той изглежда не изгаря от желание да вечеря — обясни и излезе.

Видя го как пропусна коша.

— Тим — повика го тя спокойно, — прибери се, моля те. Сигурно си гладен.

Отново не последва отговор. Той грабна топката и отново я хвърли към коша.

Лейни направи още един опит.

— Утре си на училище. Наистина се налага да отидеш — гледаше го умолително. — Сигурно трябва да се подготвиш, може би да се обадиш на някой съученик и да разбереш дали трябва да носиш нещо специално.

Тим погледна покрай нея сякаш беше невидима и се прицели в коша. Не го улучи, хукна след топката и отново я хвърли.

— Тим — Лейни отиде при него и взе топката от ръцете му. — Не е нужно да страдаш сам. Честно казано, не си сам. Утре сутринта ще се обадя на госпожа Бърк да ни препоръча някой, с когото можем да поговорим — опита се да го каже твърде сериозно. — И аз няма да се откажа от малко помощ. Майка ти и баща ти бяха най-добрите ми приятели.

Тим гледаше право през нея. Изведнъж й се стори, че някакъв намусен непознат се бе вселил в тялото на детето, което познаваше откакто се бе родило.

Предавам се — каза си тя и отново почувства в устата си вкуса на поражението.

— Хайде да ядем — извика тя към Райли, която бе погълната от подреждането на масата, поставяше несъответстващи помежду си чинии и прибори — неща, за които Лейни напълно бе забравила.

Месото бе сивкаво и препечено, а морковите недостатъчно уврели. Двете започнаха да се хранят мълчаливо.

— Кое е любимото ти ястие? — попита Лейни с желание да започне някакъв разговор.

Малката само вдигна рамене.

— Решила ли си какво ще облечеш утре? — опита още веднъж.

Райли отново показа, че не желае да разговаря.

Лейни си спомни как се хранеха на тази маса с Джон и Фаръл. Момиченцето не спираше да бърбори — бе проговорила по-рано от повечето деца и оттогава почти не бе млъквала. А сега детето бе почти безмълвно.

Тишината бе нарушена от звънеца. Лейни погледна към кухненския часовник. Кой може да пристига в осем часа в понеделник вечерта? — зачуди се тя и тръгна по дългия коридор към входната врата. Чу как Райли дръпна стола от масата и се скри в стаята с телевизора. Навън стояха двама мъже. В стомаха й се сви топка страх, когато предположи, че вероятно са приятели, дошли да изкажат съболезнованията си.

— Здравейте — каза по-високият и разтърси ръката на Лейни, влезе в къщата и се отправи към дневната, без да чака покана. — Казвам се Том Уилямсън, а това е Олдърман Рафърти.

— Питър — поправи го другият мъж, последва ги и затвори вратата зад себе си.

— Бяхме добри приятели с Джон и дойдохме да видим дали имате нужда от помощ — Уилямсън постави покровителствено ръка на рамото й и я поведе към дневната, където се настани удобно на едно канапе.

Да, имам нужда от помощ — тросна се мислено Лейни, — имам нужда да се разкарате оттук.

А на глас каза:

— Благодаря — и се зачуди какво да прави сега.

Двамата мъже я гледаха, сякаш очакваха да ги забавлява и тя отвърна на погледите им без ни най-малка представа какво да им каже.

— Отдавна ли познавахте Джон и Фаръл? — скалъпи тя най-сетне без изобщо да се интересува от отговора.

Но въпросът й отприщи десетминутен непрекъснат порой от спомени, които мъжете с удоволствие споделиха, изследвайки годините на познанството си с приятелите й. Стъпките на Пен Бекли от кухнята бяха истинско облекчение и Лейни му се усмихна неподправено, когато той влезе в стаята. Пен беше останал да живее в малката къщичка, откакто бе пристигнал след погребението. Влизаше и излизаше по собствено желание и тя никога не знаеше кога ще се появи.

— Познавате ли се? — каза Лейни с явно отчаяние в гласа.

— Аз съм Пен Бекли, братът на Фаръл — издекламира той с лекота.

Уилямсън и Рафърти веднага насочиха вниманието си към него и повториха дословно всички смешни случки, които бяха разказали на нея. След като ги изслуша внимателно, Пен я погледна.

— Тим играе баскетбол като сляп — каза той въпросително, — навън е съвършено тъмно.

— Опитах се да го прибера за вечеря, но не мога да намеря вълшебните думи. Утре наистина трябва да отиде на училище. И — искаше й се да добави — не мога да разбера какво да направя, а тези мъже не си тръгват, пък трябва да довърша и своята работа, да не говорим за балетната поличка, която тепърва ще шия.

Пен се усмихна, сякаш прочете мислите й.

— Знаете ли — обърна се той към двамата мъже, — племенникът ми много страда, както можете да си представите. Може би ако поиграем баскетбол четиримата, ще му поолекне малко.

— Да, разбира се — отговори Уилямсън от името на двамата, изправи се веднага и съблече палтото си.

Лейни се върна в кухнята, откъдето чуваше отново „Красавицата и звяра“. След десет минути вече бе разчистила кухненската маса и поставила чиниите в миялната машина. Време бе да се захване с балетната поличка, реши тя и в главата й се появи неочакван образ. Беше в осми клас, в часа по трудово на госпожа Клоски, в който за пръв път в училище бе получила двойка заради неравния подгъв и разминаващите се шевове на жълтата пола, която трябваше да ушие.

— Нищо няма да излезе — изкоментира на глас, забавяйки се още няколко секунди, за да погледне през прозореца на кухнята към гаража.

Господи, не мога да повярвам. Видя с изумление как Тим, същият Тим, който бе произнесъл не повече от десет думи за цяла седмица, да се усмихва очарователно на Том Уилямсън, след това го тупна приятелски и подаде топката на вуйчо си. Пен умело я вкара в коша, Тим подскочи, усмихна се и се развика доволно, сякаш нищо друго на този свят не го вълнуваше.

Каквато и да е магията — помоли се тя тихо, — моля те, помогни му да издържи първия ден в училище.

Припомни си как се използва старата шевна машина, която Фаръл бе купила в първите години от семейния си живот. Оказа се много по-лесно отколкото си бе представяла. До десет часа вече бе пробвала поличката на Райли и ободрена от постигнатото, я бе сложила да си легне. Сега можеше да се заеме с Патси.

Върна се долу и завари Пен и Тим да разговарят оживено с Том Уилямсън и Питър Рафърти. От празните бутилки на масата разбра, че мъжете бяха изпили по няколко бири, а Тим смучеше газирана вода.

— „Никс“ се справиха много добре на последния мач — разказваше разпалено той — но не мисля, че ще се класират първи. „Орландо“ са много силни…

— Вечеря ли нещо? — попита тя, като го изчака да довърши мисълта си, страхувайки се да не го тласне отново към предишното му безмълвно състояние.

— О, да — отговори той оживено, — вуйчо Пен ми направи сандвич.

— Пуф, ти си сандвич — намеси се Пен и разсмя племенника си с най-старата шега на света.

— Аз — обади се Лейни колебливо, — имам малко работа. Имате ли нещо против да се оттегля?

Тим погледна незаинтересовано, а Пен само й се усмихна.

— Нали знаеш — добави тя предпазливо, — че трябва да станеш преди седем и половина.

— Не се притеснявай — вместо него отговори вуйчо му. — Тим и аз се споразумяхме. Две соди и си ляга — посегна към момчето и разроши русата му коса. — Нали така?

То кимна ентусиазирано.

А ти стой докогато си искаш, Пен Бекли — отвърна му тя мислено и се качи горе да си вземе рисунките. Но когато след полунощ отново слезе в дневната, добронамереността й се изпари. Пен продължаваше да седи, а на мястото на празните кутийки бира се мъдреше полуизпита бутилка уиски и голяма чаша.

— Мисля, че е време да се върнеш в къщичката си — каза тя раздразнено.

Пен дори не си даде труда да й обърне внимание. Всъщност, изобщо не показа, че я е забелязал да влиза. Единственото движение, което направи, бе да вдигне чашата със скоч, а тъмните му очи останаха забити в ориенталския килим. Цялото му очарование от преди час се бе стопило. Безизразното му лице бе непроницаемо. Лейни загаси с възмущение голямата лампа и го остави в тъмното, затъпял от пиянство като каменна статуя.

 

 

Сутрешното слънце нахлу през прозореца и извади Лейни от неспокойния сън. Изтощена и напрегната, тя реши пак да поспи, но когато си спомни още колко работа има по Патси, скочи бързо. Замаяна погледна колко е часът.

Господи — стресна се, — седем и половина. Навлече халата си и излезе в коридора.

— Тим! Райли! Ставайте и двамата! — разбра, че крещи истерично.

Откъм стълбите се чу тъничко гласче.

— Ние сме долу, Лейни — вече облечена с чиста бяла блузка и червена плисирана поличка, Райли я гледаше въпросително. — В кухнята сме.

Лейни се върна в спалнята и приседна на ръба на леглото да си събере мислите. След това нахлузи набързо чифт черни панталони и сив пуловер, прокара една четка през косата си и сложи набързо червило. Ако закараше веднага децата на училище, щеше да успее да стигне на работа малко преди десет. Може би й трябваха още около два часа работа по Патси, което пък означаваше, че ще успее да се върне вкъщи навреме да заведе Райли на рецитала. Ако предположим, че всичко ще върви по план — припомни си тя, потърси часовника си и го забеляза на нощното шкафче.

Слезе долу и погледна в дневната да се увери, че Пен не продължава да седи там безпаметно пиян. Стаята бе подредена, всички останки от предишната вечер — заличени. Когато вдигна от пода паднала носна кърпичка и тръгна към кухнята с намерение да я изхвърли, забеляза, че пластмасовата кофа за боклук е пълна с празни бирени кутии, върху които стоеше и празната бутилка от уиски.

За секунда изпита раздразнение, след това си наложи да го преглътне. Имаше по-спешна работа и се упъти да види докъде са стигнали децата със закуската. Балетната поличка на Райли висеше на облегалката на един от кухненските столове.

— Изглежда добре — каза малкото момиче срамежливо, а задоволството й освежи утрото на Лейни.

Но Тим бе на друга вълна. Все още по пижама, той седеше пред купата с овесени ядки и въртеше безцелно лъжицата в млечната течност. Оживлението му от предишната вечер бе вече минало. Сега, забелязвайки Лейни, погледна намръщено, както гледаше баща му, когато бе разстроен от нещо. Тя седна на масата срещу него.

— Първият час започва в осем, нали? — попита тя, сякаш не знаеше.

Тим сви рамене.

— Тази сутрин ще ви закарам с колата — обърна се тя и към двамата. — Рециталът на Райли е веднага след училище. Искаш ли да дойдеш да я гледаш? — този път погледна само Тим.

Той не отговори веднага, а продължи да се взира в купата с овесени ядки, като че ли търсеше заровено съкровище.

— Няма да дойда — пророни най-сетне, погледна я предизвикателно, остави лъжицата, изправи се и напусна стаята.

Сестра му гледаше Лейни с очакване, което я накара да се почувства още по-зле. Не зная как да постъпя, паникьоса се тя и изпита желание да го сподели с детето, но разбра, че това само ще усложни положението. За Райли нямаше да бъде никакво утешение да разбере колко объркана е нейната настойница в този момент.

Като не можа да измисли нищо по-добро, Лейни реши да потърси помощ.

— Ще се върна след минутка — провикна се тя весело, отвори задната врата и излезе навън. Добре, Пен — каза си наум, приближавайки къщичката. — Снощи блестящо се справи с момчето. Хайде да те видим дали можеш да го направиш още веднъж.

От къщичката не се чуваше никакъв шум. Почука на дървената врата.

— Пен — извика тя и почука по-силно.

Като не получи никакъв отговор, завъртя дръжката, влезе и го извика още веднъж.

Малкото антре бе осветено от зимното слънце.

— Пен! — мина през малкото коридорче към централното помещение.

Обитателят на къщичката не се виждаше никъде, но леглото му бе оправено — изглежда не бе спал там. Огледа се. Видя куфара, с който бе пристигнал от Лондон. Малък куп ризи стоеше върху дъбовия скрин, чифт черни мокасини и чисти чорапи бяха грижливо подредени под малката маса. Върху стола в единия ъгъл висеше сив спортен панталон.

Да те вземат дяволите — изруга тя. — От теб очевидно не може да се очаква никаква помощ.

Когато отвори вратата на кухнята, чу как Райли затваря телефона.

— Някакъв Джулиън се обади — докладва момичето. — Каза, че можеш да му позвъниш в офиса.

Остра болка я резна под лъжичката и Лейни почувства пристъп на самота, последван бързо от разочарование, че е изпуснала разговора. Повече от всичко в този момент се нуждаеше от някоя топла дума от Джулиън, но дори за това нямаше време. Погледна часовника. Почти осем без пет. Трябваше бързо да се справи с Тим и да закара двете деца на училище. А след това да довърши Патси. Побърза към стаята на момчето. Той седеше на леглото с безизразни очи.

— Тим, веднага трябва да се облечеш и да тръгнеш за училище! И точка по въпроса.

Отиде до скрина и извади червена риза и кадифени панталони. Без да мисли какво прави, съблече горнището на пижамата му и му навлече ризата. Тим не се съпротивляваше — позволи и да прави каквото иска: седеше апатично като безпомощен пленник, покорен, но без да оказва съдействие. Когато приключи с обличането, Лейни слезе бързо долу, влачейки го след себе си като безжизнен труп.

В края на стълбата стоеше Шугър Таплингер с две кафяви книжни торби в ръка и с тържествена усмивка.

— Реших, че децата ще харесат моя специалитет за обяд — каза тя лъчезарно. — Нося още шоколадов кекс и червено грозде — подаде ръка на Тим, който пое с нежелание една от торбите и тръгна към кухнята.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Лейни — каза Шугър и тръгна след него. — Тим много обича този сладкиш и реших да го приготвя за първия му учебен ден.

Лейни я погледна с благодарност.

— Благодаря ти — каза тя, без да добави, че съвсем бе забравила за техния обяд и че, ако съседката не беше се сетила, децата вероятно щяха да умрат от глад „на първия си учебен ден днес“.

 

 

Останалата част от седмицата протече гладко. Всяка сутрин Тим излизаше по принуда, а Райли прекарваше всеки свободен момент лепната или за Лейни или за телевизора пред „Красавицата и звяра“. Пен се бе върнал рано в сряда вечерта, небръснат от поне два дни, с кървясали очи и подпухнали клепачи. Разминаха се в двора, докато тя внасяше покупките от супермаркета, а той се шмугна направо в малката къща, където прекара почти изцяло следващите няколко дни. Що се отнася до Лейни — беше доволна от това положение.

Двете деца и работата й бяха предостатъчни — мислеше си тя в петък вечерта, докато оправяше дневната за посещението на родителите на Фаръл.

Хю и Дорис Бекли пристигнаха малко преди седем, с ръце пълни с подаръци за внуците. Чувстваха се неловко, поздравиха я хладно, дори прегръдките с децата бяха стегнати и неестествени.

— Трябва да ни кажеш, ако ти пречим — каза Дорис на Лейни натъртено и подаде на Райли голяма кукла. Момиченцето се настани щастливо в скута на баба си. Възрастната жена вдигна ръце сякаш не знаеше как да я приласкае, но би опитала заради детето.

В това време Хю Бекли седеше на пода с внука си. Момчето разтвори няколкото кутии, криещи нови попълнения на голямата му железопътна система. Лейни забеляза разочарованието по лицето му. Когато надникна в кутиите, веднага разбра защо. С изключение на един зелен вагон, Тим вече притежаваше всички други части, които дядо му бе донесъл.

Веднага щом отвориха и последния пакет, Дорис се обърна към Лейни:

— Решихме, че можем да изведем децата на вечеря. Дори да ги заведем да преспят у дома.

— Разбира се — чу се Лейни да казва, отбелязвайки с раздразнение, че старите Бекли можеха поне да я попитат предварително насаме, а не евентуално да разочароват децата, ако откаже.

— Кога се връща Пен в Лондон? — попита Дорис, докато помагаше на Райли да си облече якето на излизане.

— Всъщност, не мога да ви кажа — каза Лейни, давайки си сметка, че от понеделник досега бе разменила едва няколко думи със сина им.

— Утре — гласът на Пен изненада всички. Бе влязъл толкова тихо, та никой не го чу. — Как си, мамо? — каза той като се наведе да я целуне бързо някъде по челото.

— Добре, миличък — отговори тя. — Взимаме децата за тази вечер. Искаш ли да дойдеш с нас на вечеря?

— Не мога — отказа кратко той. Обърна се към Тим, който отново подреждаше влакчетата обратно в кутиите им. — Може би ще си поиграем с тях следващия път като се върна от Лондон.

Момчето го погледна тъжно.

— Трябва ли да заминеш? — Райли се приближи до вуйчо си и протегна ръце към него.

Той й се усмихна широко, вдигна я високо във въздуха и я целуна по бузата.

— Ще се върна по-скоро отколкото очаквате, ще видите — обеща и я остави на пода.

Лейни се почувства чужда на семейството — децата, вуйчото, бабата и дядото бяха като картина от Норман Рокуел^[1].

— Ще се видим утре, деца — каза тя, но никой не й отговори като не се брои усмивката на Райли докато излизаше бързо, хваната за ръката от баба си.

Няколко минути по-късно Лейни чу хлопването на входната врата. Седна на кухненската маса, впери поглед в телефона, после огледа и каната с кафе. Да вдигне телефона или да си сипе кафе — и двете изглеждаха еднакво съблазнителни, но не намираше сили дори да помръдне. Изобщо не знаеше какво да прави със себе си. От една страна, през цялата седмица търсеше миг свободно време, а от друга сега, когато й се отвори, не можеше да се съсредоточи върху нищо. Чувстваше се като чужд човек в чужда къща. Голямата кухня, покритата със сняг ливада пред къщата, веселите жълти стени, пуловерите, закачени на закачалката до вратата — всичко това принадлежеше другиму. Не, поправи се тя. — Не другиму. На Фаръл.

Точно с нея имаше нужда да разговаря в този момент. С Фаръл. Тя бе единствения човек, който можеше да я разбере. Представи си приятелката си: как й се усмихва, как я будалка за шиенето, за готвенето, за поддържането на къщата и се разплака. Само ако беше тук — помисли си тъжно.

Направи усилие да вдигне телефона. Щеше да се обади на Джулиън. Не бе говорила с него почти цяла седмица. Всеки път, когато я търсеше, тя или не беше в къщи или правеше нещо спешно. Да Джулиън — от него имаше нужда. Поколеба се, когато започна да набира служебния номер. Бе твърде късно, за да е там, а у тях естествено не можеше да го потърси.

— Благодаря, че ме изтърпя — гласът на Пен Бекли я извади от мислите й. — Добре ли си? — добави той, приближи се до стола й и я погледна.

Изведнъж изпита желание да говори с него. Той несъмнено бе пияница и грубиян, но поне можеше да я разбере.

— Много ми липсва Фаръл — каза му тя просто.

— И на мен — отвърна той и дръпна един стол близо до нея. — Като се събудих сутринта си представих как сестричката ми влиза в стаята с нейния буламач.

— Какъв буламач? — попита Лейни.

— Някаква отвара срещу махмурлук, която знаеше — отговори той, облегна се назад и се залюля на стола, който се крепеше само на два крака.

— Мислил ли си някога, че прекаляваш с алкохола? — не успя да се въздържи Лейни.

Пен я погледна за миг ядосано.

— Недей точно сега — отговори той рязко. Бутна стола назад, изправи се на крака и излезе за малко от стаята. Когато се върна, в едната ръка носеше бутилка божоле^[2], а в другата — пино блан^[3].

— Ето — каза Пен и остави бутилките на масата. — Ще ти се отблагодаря за подслона като приготвя вечеря. Какво предпочиташ, месо или риба?

Лейни го наблюдаваше как отваря хладилника и разглежда съдържанието му.

— Какво ще кажеш за риба меч? Ще върви с бялото вино — без да дочака отговор, той се върна до масата и отвори бутилката пино блан.

— Вечерята ще е готова след петнадесет-двадесет минути — тържествено обяви и й намигна, преди да изсипе виното в празната кана за кафе, която се оказа наблизо.

— Много изискана вечеря! — отбеляза тя и отпи малко от студената течност.

Той се върна обратно до хладилника и докато вадеше от камерата най-различни продукти й викна през рамо:

— Може би не толкова изискана, но със сигурност вкусна.

Не се бе фукал напразно, откри Лейни, когато опита печената риба половин час по-късно.

— Наистина е вкусно — призна тя и вдигна чашата с вино да му каже „наздраве“.

— Учил съм се от истински майстор — отвърна й на наздравицата и изпразни чашата. Посегна към каната с виното и наля по още едно и на двамата. — Спомняш ли си летата в Ню Хампшиър?

— Разбира се — Лейни не се бе сещала за това от години. Всеки август, докато тя гледаше деца за пари или ходеше на лагер, Фаръл и брат й бяха изпращани от родителите си на север в Ню Хампшиър. — Спомням си как Фаръл ходеше там всяка година в прогимназията и може би първите две години в гимназията, но след това престана.

Пен поклати глава тъжно.

— Дядо ми почина, когато бях последна година в гимназията и баба ми не можеше да се справя сама с нас. Всъщност, с Фаръл никой не се справяше! Господи, толкова бе дива като малка.

Лейни усети, че гърлото й се свива. От толкова дълго време не бе чувала друг да говори за истинската Фаръл.

Братът продължи да разказва, като погледът му се плъзгаше покрай Лейни, а очите му потъмняха от вълнение.

— Веднъж изпълзя от леглото посред нощ и ни остави бележка, на която пишеше, че възнамерява да изкачи най-високия връх в околността и ще ни види, когато се върне — той се засмя и отпи от виното. — Трябва да е била на шест и половина. Баба и дядо ужасно се притесняваха, докато най-сетне не я открихме заспала на пътя, на около половин миля от къщата.

Пен забеляза, че Лейни изпи виното си и посегна към каната още веднъж.

— Свърши — каза той и я вдигна, за да изцеди последните капки в чашата й. — Време е да минем към червеното — стана и пъхна тирбушона в гърлото на бутилката божоле.

Лейни се отпусна. Започваше леко да се замайва и й беше приятно. Тя отпи голяма глътка от чашата, която Пен напълни.

— И какво общо има Ню Хампшиър с умението ти да печеш риба?

— Дядо ми бе отличен готвач. Фаръл не ти ли е разказвала? — усмихна й се той.

— Може и да е споменавала — опитваше се да си спомни. — Мисля, че ми е разказвала за закуските — за грамадните палачинки, които сте изяждали в огромни количества.

Пен я погледна замислено.

— Защото знаехме, че ни чака глад, щом се върнем в Ню Рошел. Баща ми нямаше никакво намерение да върви по стъпките на дядо ми, а представата на майка ми за угощение се свеждаше до резенче препечен хляб с канела.

— Зная — Лейни подскочи почти радостно при спомена и отпи още вино. — Фаръл и майка ми много се разбираха. Всеки път, когато майка ми готвеше пълнена зелка и свински гърди, тя идваше да вечеря у нас. Беше като осиновено сираче… Толкова ми липсва — изстена тя почти на себе си.

Изведнъж Пен я обгърна с ръце, сякаш искаше да я защити и да й помогне. Успокои я с дланите си, погали косата й, потърка гърба й, прошепна й утешителни думи. Пиянски — недоверчиво помисли тя — Господи, това е Пен Бекли. Неусетно ласкавото му докосване се превърна в неустоима, вълнуваща прегръдка.

Така и не разбра как стигнаха до дивана в дневната, гушнати един в друг, устните му жадно я целуваха, ръцете му уверено я галеха. Тя се отдръпна от него за миг, чудейки се дали той е с по-бистра глава от нея самата. Но не можа да остане дълго далеч от него. Топлината му, здравото му тяло — точно от това се нуждаеше в този миг и това бе единственото нещо, за което можеше да се хване.

Не разбра как остана без дрехи, но потръпна от удоволствие, когато Пен проникна в нея, от ритъма на тялото му, което я поклащаше бавно и сигурно и я водеше към кулминацията. Вкопчи се здраво в него, когато свърши, без думи го помоли да остане в нея, сякаш докато беше там, нищо лошо не можеше да й се случи. След това останаха да лежат на дивана, притиснати един в друг.

 

 

Когато на другата сутрин отвори очи, споменът от снощната страст я разтърси. Огледа се по-ясно — беше в своята стая, в собственото си легло. Не бързаше да слезе долу, чудейки се какво ще каже на Пен. Но когато отиде да го потърси, къщичката беше празна, а драсната набързо бележка, в която й благодареше за изтеклата седмица, бе единственият знак, че изобщо някога е идвал. Върна се обратно, с главоболие и смущение — единствените реални остатъци от предишната нощ.

Страхотно — укори се наум, докато вървеше бавно към къщата. — Скочих в леглото на брата на Фаръл в пиянско вцепенение. Умно, много умно. Тъкмо влизаше, когато телефонът започна да звъни настоятелно. Чудеше се дали ще има време да грабне няколко аспирина от шкафчето, преди да вдигне слушалката. Отказа се, вдигна и едва успя да каже:

— Ало?

— Лейни?

Гласът бе познат, но в първия момент не можа да различи кой е.

— Да — отвърна тя предпазливо.

— Обажда се Патрик Фушард.

Тя се опита да възвърне служебния си тон, застана поизправено и се изкашля, преди да заговори отново. Той не я остави да продължи.

— Слушай, Лейни, разбирам, че положението ти е много тежко, но искаме да знаеш, че работата ти в Калифорния те чака.

Лейни замръзна неподвижно на място. От дни наред дори не се бе сещала за проекта Мариса. Толкова бе заета с балетни полички, закуски и домашни.

— Господин Фушард, не зная какво да ви кажа. Хващате ме точно в момента, когато съм наследила съвсем различен живот, живота на друг човек, това е изглежда… — изруга се наум за непохватното обяснение. — Опитвам се да ви кажа, че в момента не може да става дума, да работя в Калифорния.