Синтия Виктор
Интимни предателства (2)

Втора глава

От задната седалка в колата на семейство Джизонди, Лейни махна на Фаръл за последен път и Джей Джей потегли. Съпругът на Каръл Ан бе слаб като жена си, а тъмната му коса бе сресана прилежно, кичур по кичур върху оплешивялото теме. Лейни видя в огледалото очите му, вперени в пътя пред него. Не помръдваха, сякаш се страхуваше, че ако отмести поглед дори за миг, ще преобърне колата.

Вероятно е пиян, помисли си Лейни и напипа предпазния колан. При шума от закопчаването му, Каръл Ан се обърна и й се усмихна.

— Извинявай за бъркотията — каза тя.

Лейни забеляза по пода на колата разхвърляни играчки и списания.

— Не се притеснявай…

— Деца. Какво да ги правиш — каза оправдателно Каръл Ан и отново се усмихна. — Еди и Джони винаги оставят такава мръсотия.

— На колко години са? — попита Лейни без изобщо да се интересува от отговора.

Лицето на Каръл Ан светна.

— На девет и на седем, точно като децата на Фаръл — тя погледна въпросително към Лейни. — А ти имаш ли деца?

— Не, кръстница съм на Тим и Райли. Това е.

— О! — възкликна Каръл Ан, — толкова добри деца. Естествено, при тези родители… Намирам, че Фаръл и Джон Коул са най-интелигентните хора, които познавам. А каква къща! Някой ден и ние с Джей Джей ще си имаме такава.

— Да, да, на куково лято — промърмори съпругът.

Лейни се усмихна учтиво и Каръл Ан продължи да бърбори.

Не е ли странно — мислеше си тя докато пътуваха, — ето тази жена си мечтае да има голяма къща, а Фаръл от своя страна завижда на моята свобода, аз пък се връщам в двустайния апартамент, страхувам се от тишината и копнея само за един миг от живота на приятелката си. Господи, дали някой е доволен от онова, което притежава, или всички се блъскаме като хамстери с надеждата да намерим нещо по-добро, за да се окаже накрая, че всъщност се въртим в затворен кръг.

Тя благодари на семейство Джизонди, които я оставиха на гарата. Влакът тъкмо пристигаше. Дали изобщо някой е щастлив? — продължаваше да се пита, докато се настаняваше в тъмния, полупразен вагон. Изведнъж се натъжи от мисълта — колко малко удоволствие от живота изпитват хората, които познава. Започна мислено да ги изброява. Имаше ли някой, който да усеща поне нещо близо до удовлетворението? Загледа се през мръсното стъкло на прозореца на влака и внезапно пред очите й изникна образът на Джулиън Крол. Ето кой е единственият щастлив човек! Джулиън! Той е щастлив с жена си, щастлив с двете си дъщери, щастлив в оскъдните моменти, когато е с мен. Джулиън Крол е напълно щастлив.

Тъгата не я напусна по целия път до Ню Йорк, придружи я в таксито, което я закара до апартамента й на Осемдесет и девета улица и все още я глождеше докато изкачи седемте стъпала до входа. Преди да пъхне ключа в ключалката Лейни се огледа внимателно, за да се увери, че никой не я е проследил и никой не се е скрил между двете входни врати, водещи до малкото фоайе.

Стълбището до нейния апартамент на втория етаж бе украсено от някой усърден наемател, който бе увил металния парапет с дълга коледна гирлянда и му бе придал неочаквано празничен вид. Обзалагам се, че е Ронда Хакет — реши Лейни, отваряйки вратата. Представи си как студентката от Колумбийския университет, която живееше под нея, в апартамент 1–6, старателно разкрасява остаряващата сграда за празниците. Тази мисъл я ободри, както и ароматът на сушени розови листа, които бе поставила преди няколко дни в една купа.

Щракна лампата и с изненада и удоволствие отбеляза, колко удобен и привлекателен й се струва апартаментът. А аз какво си мислех — укори се, докато си сваляше палтото. Дневната — с големи прозорци и висок таван — изглеждаше уютна и жизнерадостна с мексиканските възглавници, които освежаваха стария син диван на майка й и с нейните собствени рисунки и снимки, окачени в рамки по стените.

Отиде в малката кухня. Дори тя й хареса. В мивката бе оставила само една неизмита чиния и ножа за масло. Не е толкова кошмарно — успокои се Лейни, спомняйки си безукорната чистота в двете къщи, от които идваше. Раираните чаши за кафе, окачени по откритите рафтове, с евтини порцеланови чинии изглеждаха весели и дружелюбни. Дори небрежният куп книги за изкуство, разпилени по дървения плот под кухненските шкафове, представляваха приятна гледка.

Отвори хладилника, извади бутилка диетична сода и неочаквано осъзна, че се радва на уединението си. Моя дом — каза си тя иронично, неволно докосвайки вратата на хладилника, след това дървения плот, сякаш бяха талисмани, които носят щастие.

С бутилката в ръка мина през дневната, палейки по пътя всички лампи и влезе в спалнята, чувствайки се много по-доволна от самотата. Застана до големия еркерен прозорец. Той гледаше към малките задни дворове на околните жилищни кооперации. Навсякъде имаше признаци на живот, хората все още не спяха независимо, че минаваше два часа през нощта. Двойката отсреща имаше гости, всички лампи светеха, а компактдискът се чуваше ясно. На третия етаж на отсрещната сграда видя младия мъж да чете, изтегнат на леглото в познатата поза — както всяка вечер.

Лейни поклати невярващо глава, когато спусна завесите и съблече роклята си. Спомни си колко самотна се бе почувствала тази вечер, спомни се завистта и мъката, която бе изпитала. Какво си бе въобразила? Ето го моя дом, ето го моето обкръжение. Тя се засмя на преувеличението, признавайки, че всъщност не познава тези хора, чийто живот наблюдаваше отдалеч.

Но всичко наоколо ми е близко по дух — продължаваше тя, докато влизаше в банята и вземаше четката за зъби. — То принадлежи на мен, на никой друг, а само на мен и това е много хубаво. Погледна отражението си в огледалото над умивалника. За първи път тази вечер лицето й изглеждаше спокойно, тъмнорусата коса се спускаше плавно върху раменете, а погледът й бе бистър и ведър. Изми бързо зъбите си и изчисти грима. Приключила с нощния тоалет, загаси лампата, върна се в спалнята и с облекчение се приближи до леглото. Отмести ориенталското покривало и се мушна под него. Накъдето и да обърнеше поглед, обграждаха я късчета от живота й: двете мечета, които имаше от дете, снимките с Фаръл и техни съученици, които покриваха претъпканата библиотека, сувенири от пътуванията й до Франция и Италия. Гушна се в чаршафите, доволна, че е на собствена територия. Нещо ми бе станало тази вечер — помисли си тя с прозявка, преди да заспи.

В първия момент звънецът, който ечеше отдолу, сякаш бе в съня й. Лейни бе отново в колежа „Браун“, стоеше пред спалното помещение в пансиона, а натрапчивият звън й напомняше, че е закъсняла за час. Какво имаха, биология или литература? Напрягаше се да си спомни трескаво, без да знае накъде да тръгне. Постепенно шумът се усилваше и накрая пронизителният звук я събуди.

Изправи се в леглото със затворени очи и се ослуша, прозявайки се, преди да стане. Осем и половина, забеляза тя уморено, когато успя да фокусира часовника и се опита да си спомни в колко часа си бе легнала предишната нощ. Обу гумени джапанки, навлече стар домашен халат, отправи се към дневната и натисна копчето на домофона.

— Ако се опитвате да ми продадете нещо, по-добре си тръгнете веднага — изчерпи се тя, надявайки се бързо да си легне отново.

— Аз съм — човек трудно можеше да сгреши баритона на Джулиън.

Когато чу гласа му, вълнението я разтърси като внезапен удар, а след това се почувства смутена и объркана от факта, че той притежава такава власт над нея, способна да я разтопи за секунди.

— Качвай се — продума тя и натисна копчето.

Кой ли изглежда по-зле — запита се тя, изчислявайки тридесетте секунди, за които щеше да се качи — аз или апартаментът? Естествено, няма никакво значение, че не ме е предупредил.

Джулиън Крол бе от тези хора, чиито дрехи и кабинет — за Бога, дори колата му — бяха абсолютно стилни и съвършено чисти, докато тя самата се бореше за някакво бледо подобие на ред. Чу го да влиза, точно когато се пъхаше в банята да измие набързо лицето си и завърже косата си на опашка.

— Какво води дядо Коледа в Манхатън през уикенда? — попита тя, когато се върна в дневната и забеляза трите големи пакета с подаръци. — Изобщо не те очаквах.

— Не се ли радваш, че ме виждаш? — попита Джулиън видимо обиден и остави подаръците на пода. Протегна ръце към нея и се усмихна.

Лейни се приближи и зарови лице в якето му от агнешка кожа. Джулиън я прегърна силно, плъзна ръце по тялото й, вдигна халата и я погали по бедрата.

— Студени ръце, студено сърце — сърдито измърмори Лейни, но тонът й бързо се смекчи, когато се притисна още по-силно към него.

— Много скоро ще разбереш, че несправедливо ме обвиняваш, Лейни — Джулиън обърна лицето й към себе си, целуна я първо по клепачите, след това по устните, преди да я пусне и да си съблече якето.

Тя го гледаше докато закачва дрехата в малкия гардероб в антрето и се усмихна като си спомни как бе небрежно захвърлила предишната вечер палтото си някъде на дивана.

— Заповядай, недоволна моя красавице — каза той и извади няколко пакета от една торба. — Много те обичам.

Той сръчно запрати кутиите към нея и се разсмя, когато тя улови една и изпусна другите две.

Лейни се наведе да ги събере и седна на пода, докато ги отваряше.

— О, Джулиън — промълви тя като извади дълга перлена огърлица от първата кутия. — Толкова са красиви — сложи перлите около шията си и погали с пръсти гладките камъчета.

— Виж и останалите — каза Джулиън.

Вместо да седне до нея на пода, той отмести палтото й и се настани на дивана. Лейни отвори другите кутии, надавайки възторжени възклицания при всеки подарък. Повечето бяха луксозни — шал с древногръцки мотиви в екзотични цветове, разкошни кожени ръкавици, сребърна писалка. Щом разви тежкия пакет и видя прахосмукачката, избухна в смях.

— Всяка американка мечтае за такъв подарък от мъжа, когото обича — каза тя с усмивка, стана от пода и се сгуши в скута му.

— Все се оплакваш от праха и мръсотията и реших, че ще ти хареса.

Джулиън смъкна халата по раменете й и започна да целува голия й врат. Лейни наведе глава назад, наслаждавайки се на топлите му устни.

— Оплаквам се, само за да те убедя, че мога да се променя.

— И може би някой ден наистина ще се промениш — промърмори той дрезгаво, сякаш шепнеше любовни думи.

Овладей се — напомни си Лейни, когато почувства, че се разтапя в ръцете на Джулиън. Сега, на тридесет и шест години, бе също такава неспособна да подреди живота си, както когато бе на тринадесет. За разлика от нея, Джулиън винаги бе успявал. Най-новите книги? Той ги е чел. Току-що откритите ресторанти? Вече е бил там. Дори в тази ранна неделна утрин дрехите му бяха безупречни.

Той се излегна на дивана, притегли я към себе си и тя се настани върху него. Остави се да я водят.

— Между другото, защо дойде?

— Как защо? За да те видя?

Лейни не можа да се сдържи.

— А жена ти?

Джулиън затвори за миг очи, въздъхна дълбоко и пак ги отвори.

— Мисли, че купувам подаръци за родителите й.

Той плъзна ръце по тялото й и я придърпа по-близо.

— Не се притеснявай за мен, скъпа — промълви той, очевидно смутен от въпроса й.

— И какво ще им подариш, ако продължаваш да стоиш тук с мен? — подразни го тя, без да се поддава докрай на неговата нежност.

Той развърза колана на халата и започна да целува гърдите й.

— Подаръците стоят в багажника на колата ми от миналия вторник. Освен ако някой не ги открадне в следващите два часа, можем да приемем, че за днес напълно съм изпълнил съпружеските си задължения.

Познатото неприятно чувство, съчетание от раздразнение и обида обзе Лейни. Въпреки това, не успя да намери у себе си сили да го отблъсне, когато той съблече халата й и го захвърли на пода.

— Хубаво ми е с теб — прошепна той, обгърна краката й със своите и докосна с език зърното на гърдата й.

Лейни плъзна пръсти по ръцете му и отзад по гърба, пропъди нежеланите мисли. Затвори очи и се остави на страстта му.