Синтия Виктор
Интимни предателства (8)

Осма глава

Веднага щом се събуди, Фаръл разбра, че е сама в леглото. Търкулна се и се взря уморено в светещите червени цифри на будилника. Три часа и дванадесет минути. Когато си легна в единадесет тази вечер, бе оставила Джон да преглежда някакви документи в кабинета си на долния етаж. Не може да е работил през цялото време.

Тя стана и отиде да погледне децата. Влезе в стаята на Райли, зави я с юргана, който бе отхвърлила в съня си и я погали по лицето. След това тръгна с леки стъпки надолу към кухнята, където видя, че свети.

Някога, когато с Джон бяха дошли в Медоувю да търсят къща, най-много я бе грабнала кухнята, колкото и да харесваше и останалите помещения. Предишните собственици са били гастрономи, които обичат да готвят. Ето защо, бяха разбили съществуващата кухня, за да инсталират красиво изработени шкафове и художествено измайсторени приспособления. Фаръл си бе представила огромна старинна дървена маса до големите еркерни прозорци и френския прозорец към задния двор — отне й цели осем месеца, но най-накрая намери, каквото търсеше в един магазин в Личфийлд.

Там седеше сега Джон, все още облечен с пуловера и панталона, които носеше по-рано вечерта и ядеше ванилов сладолед направо от кутията. Ядеше го бавно, а на лицето му бе застинала покруса.

— Ей — извика тя нежно, — цяла нощ ли седиш тук?

Той вдигна поглед към нея разсеяно:

— Да.

Тя седна на стола срещу него.

— Нещо не е наред ли?

Джон не отговори веднага.

— Разглеждах развода на една жена отпреди година и половина. Беше много лесно дело, но се проточи — както всички разводи. Във всеки случай, тя умря при катастрофа.

Фаръл доби болезнено изражение.

— О, Господи! Каква катастрофа?

— Автомобилна. Тя беше ченге, но някой ми каза, че имала проблем с алкохола. Изследването на кръвта показва, че е употребила алкохол преди злополуката. Излязла от пътя и се блъснала в бетонна стена. На тридесет и девет години.

— Имаше ли деца?

— Не. Останах с впечатление, че животът й е много простичък: полицейска заплата, кола и общински апартамент — горе-долу това е всичко. Не ми е казвала нищо извън темата за развода. Беше всъщност леко тросната. Не точно груба, но не особено учтива. Оказва се, че ме е упълномощила да бъда изпълнител на завещанието й. Не бе споменавала такова нещо.

Джон сви устни.

— Така и не разбрах, защо дойде точно при мен за развода. Нямаше нужда от някой като мен за такова просто, неоспорвано дело. Могла е да намери по-евтин адвокат. Но тази вечер, след като разгледах документите й, разбрах, че е имала достатъчно основание да се обърне към мен.

Фаръл наведе глава въпросително.

— И?

— Тази полицайка е взимала подкупи от цяла верига хора. Не зная точно каква е била връзката им с нея, нито защо са й плащали. Предполагам, че това са пари за охрана, или може би е знаела нещо за тях. Кой знае! Но има пълен списък с имена, дати, суми. Много местни хора. И това прави огромно количество пари!

— Звучи невероятно — каза Фаръл и леко се напрегна.

— Това не е най-шокиращата част. Имала е някой, който се е грижел за парите, изпирал ги е като ги е инвестирал — заби лъжицата в сладоледа и я остави там.

Тя чакаше.

Джон въздъхна тежко.

— Този някой е брат ми.

— Какво? — извика Фаръл с широко отворени очи. — Чарли?

— Същият! Малкото ми братче, за което мислехме, че е влязло в правия път — каза той горчиво. — Големият му успех е приказка! Направи младежка грешка, лепна си тежко петно, но се стегна и преобърна живота си — той се наведе и хвана с ръце главата си. — Само, че не. Просто ни е накарал да му повярваме. Всъщност от една нередност се е втурвал в друга.

— Господи, Джон, сигурен ли си?

— Съвсем. Нещо повече, това обяснява, защо аз съм бил най-подходящият адвокат за нея. Трябва да е изчислила, че ако докато ръководя делата й, разбера с какво се занимава, няма да я издам, защото това би навлякло неприятности и на Чарли. А ако я бяха хванали по друг начин, кой щеше да има по-добър мотив от мен да я защитава? Щом нейната история излезе наяве, веднага излага и брат ми.

— А сега?…

Той вдигна ръце объркан.

— Не мога да си обясня, защо ме е направила изпълнител на завещанието.

— Има ли някакви роднини?

— Не.

Седяха така мълчаливо известно време.

Джон взе отново лъжицата и потропа по масата.

— Знаеш ли — каза Фаръл замислено, — била е млада жена и ще се съгласиш, че не е имала намерение да умре толкова скоро. Така или иначе е трябвало да посочи някой изпълнител. Може би те е мислела за добър адвокат и е решила, че си човекът, който най-добре ще се справи.

— Дано да е така! Не искам повече изненади от тази жена — Джон взе кутията със сладолед и отиде да я остави в хладилника. — Смазан съм от умора. Хайде да си лягаме.

Тръгна да излиза от кухнята, когато Фаръл се изправи и посегна да вземе лъжицата, с която бе ял. Точно я оставяше в мивката, когато Джон се обърна отново към нея и каза:

— А, щях да забравя. Няма да повярваш!

Фаръл го погледна.

— Какво?

— Един от хората в списъка на полицайката — един от тези, които са й плащали — е не някой друг, а нашата мила съседка, твоята приятелка Шугър Таплингер. Защо, според теб й е давала пари?

 

 

— Моментът не е подходящ. Може би утре.

— Напротив, Чарли, сега! Идвам веднага!

Джон снижи глас — сигурен признак, че е ядосан. Остави слушалката, без да дочака отговор. Трудно бе да познае дали Чарли ще го изчака. Джон каза на брат си, че се налага спешно да говорят и веднага съжали. Намекът, че става въпрос за нещо сериозно и думи като „отговорност“ или „задължение“ бяха предупредителен знак за Чарли — тревожен сигнал, че трябва да изчезне, докато някой друг реши проблема.

За половин час стигна до жилищния комплекс в Стамфорд, където Чарли бе наел тристаен апартамент. Джон с облекчение чу как се изключва телевизора и позна стъпките на брат си, който идваше да отвори.

— Радвам се, че си тук — Джон влезе, но застана в антрето, без да си съблича палтото.

Чарли Коул бе бос, с разрошена коса, с джинси и червен пуловер, а небрежната му външност напомняше за непринуденото съвършенство на моделите от списанията за спортни облекла. Когато в ранната си младост се състезаваха за вниманието на момичетата, Джон отчаяно бе завиждал на брат си заради външността. Но след като и двамата минаха тридесетте, животът на Чарли с непостоянна работа и безкрайни купони, започна да изглежда жалък и безсъдържателен. А постоянният парад на блудкави приятелки, които демонстрираше, изглеждаше на Джон истинска досада.

Сега обаче погледът му върху живота на Чарли бе съвсем друг. Чарли не просто бе сменял постоянно работата си, опитвайки се да намери нещо подходящо. Той бе търсил нови и по-лесни възможности за печалба, бе търсил изгода.

— Защо нахълтваш така и ми нареждаш да не мърдам — попита Чарли раздразнено. — Вече не сме на осем и десет години!

— Спокойно може още да си на осем години, ако се съди по разума, който проявяваш — отвърна му остро Джон. — Дошъл съм, за да спася кожата ти, така че не ме дразни.

— Какво означава всичко това? — Чарли скръсти ръце.

Джон поклати глава възмутено.

— Виж какво, бих направил всичко — по дяволите, вече съм го правил — всичко, за да ти помогна, да те измъкна от неприятности — гласът му се повиши, изпълнен с гняв и безсилие. — Но как, по дяволите, да ти помогна, когато ти сам си търсиш белята?

— Слушай — отвърна злобно Чарли, — не искам никаква помощ от теб. Независимо какво те е вбесило, можеш просто да стоиш настрана. Не се занимавай повече с мен.

Той се обърна, влезе в дневната и седна на фотьойла в ъгъла, без да обръща внимание на брат си. Джон дойде до вратата на стаята и спря.

— Марина Полсен — каза лаконично и зачака.

Чарли го погледна изпитателно:

— Какво тя?

— Знаеш ли, че умря при автомобилна катастрофа.

— Да, разбира се — каза Чарли раздразнено. — Тя беше моя клиентка. Не е твоя работа.

— Уреждах развода й преди известно време. Направила ме е изпълнител на завещанието си.

Чарли бе истински изненадан.

— Ти? Как така?

— Не съм съвсем сигурен. Но ето какво знам. Взимала е подкупи, а ти си изпирал парите вместо нея.

Чарли изсумтя.

— Откъде ти дойде такава глупава идея?

С няколко крачки Джон се озова право срещу него.

— От документите й — отвърна ядно, — където писмено, черно на бяло става ясно, че ти вършиш престъпления, които — с твоето досие — ще те вкарат отново вътре за много дълго време.

— Водела е бележки за сделките си? — попита Чарли, а в очите му проблесна страх.

— Точно така, гений такъв — отвърна Джон високомерно. — Доста хитро е измислила цялата постановка, следователно е близо до ума, че е била достатъчно съобразителна да записва всичко, в случай че по-късно има нужда от прикритие. Защо според теб, е наела точно мен за развода си? Защото ако някой бе разбрал нещо, щях да защитавам нея, за да спася теб.

Върху лицето на Чарли се появи лукав израз.

— И това нещо е написано в документи, които са у теб?

Джон кимна.

— Не съм направил нищо нередно, но въпреки това, не трябва да ги показваш на никого. Можеш просто да ги скриеш или още по-добре — да ги унищожиш — Чарли говореше с облекчение, сякаш въпросът вече е уреден.

Очите на Джон горяха.

— И това е всичко? Щом вече не си в опасност, няма проблеми?

Брат му заговори умолително.

— Хайде, Джон! Марина не причиняваше никому зло. Хората, от които взимаше пари, бяха пълни боклуци. Имаше нужда някой да й помогне с парите в брой, а аз имах нужда от прилични банкови сметки, които да покажа на фирмата, която исках да привлека. Не беше кой знае какво.

Джон продължи да го гледа право в очите.

— Не ти вярвам. Вършиш нещо, което знаеш, че е незаконно и въобще не те интересува. Продължаваш да търсиш лесния начин.

Ядоса се още повече и започна да крещи:

— Ти си обикновен престъпник, Чарли. Разбираш ли това?

По-младият мъж скочи на крака.

— Зарежи това, Джон. Не съм направил нищо толкова ужасно — очите му се свиха от гняв. — И твоето нахалство си го бива! Изтърсваш се ей така и започваш да ми обясняваш какво представлявам! Винаги ти е било много лесно. Всичко просто ти падаше в ръцете. Може да не го осъзнаваш, но не с всички хора по света е така.

За момент Джон бе зашеметен от словесната атака.

— Не знаех, че гледаш на нещата по този начин… Ти никога…

— Е, сега вече знаеш — Чарли млъкна. — Не всички можем да си позволим твоето морално превъзходство. Аз самият не изпитвам ни най-малко желание. Всъщност, бих направил всичко, за да не приличам на теб.

Обиден, Джон настръхна отново.

— Слушай какво ти казвам! Трябва да се отървеш от всичко, което може да те свърже с Марина Полсен. Ако имаш малко мозък, ще разчистиш документите си.

Чарли го погледна студено.

— Благодаря за братския съвет.

Джон се разяри.

— Какво ти става? Правя всичко възможно да ти помогна.

— Ти си светец — бе саркастичният отговор.

Без да каже нищо повече, Джон се завъртя и си тръгна.

По пътя към къщи се бореше с яростта си. През цялото време Чарлс се бе опазил от неприятности, а ето сега бе на път да си навлече истинска беда. А може би от години бе замесен в тъмни дела, без Джон да знае. Това не бе никак трудно. Ако Полсен не бе умряла, Джон нямаше никога да разкрие тяхната връзка, освен ако не ги бе хванала полицията. Неподкупната полиция — поправи се той мрачно.

Когато стигна пред къщи, вече се чувстваше по-скоро тъжен, отколкото ядосан. Чарли не бе намерил начин да преуспее в живота, без да се поддава на алчността и мързела. Джон си спомни злостните му думи за това колко лесно му било на него самия. Бе работил много за онова, което притежаваше, но очевидно Чарли не бе забелязал тази подробност, знаеше единствено, че по-големият му брат има всичко, което може да иска един мъж. И аз наистина го имам! — помисли си Джон благодарно.

Може би Чарли не харесваше чак толкова безделния си живот, колкото изглеждаше на пръв поглед. Винаги съм приемал думите му за чиста монета — замисли се Джон. — Защо никога не съм се опитвал да проникна зад онова, което той решава да представи, никога не съм подлагал на съмнение нито твърденията, нито постъпките му.

Той се опомни и спря в края на пътеката. Излезе да вземе пощата, седна обратно в колата и набързо я прегледа. Местният вестник, който излизаше два пъти седмично, бе най-отдолу. На първа страница имаше снимка на Марина Полсен в униформа. „МЕСТНА ПОЛИЦАЙКА УМИРА ПРИ АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА“.

Господи, как му се искаше цялата тази история да приключи по-скоро!

 

 

Фаръл се страхуваше да помръдне в тъмната спалня, гледаше в тавана, а сърцето й биеше лудо. Бе сигурна, че Джон спи, но въпреки това се заслуша в дълбокото му равно дишане и изчака няколко минути. Най-сетне реши, че може безопасно да се измъкне от леглото и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.

На долния етаж влезе направо в кабинета, едва осветен от луната, която надничаше през завесите. Приближи се до бюрото, страхувайки се да не се препъне в нещо, след това запали месинговата настолна лампа и трепна, когато малкото помещение изведнъж се обля от светлина.

Ето я! Кутията бе пристигнала със специален куриер. Съдържаше остатъка от вещите на Марина Полсен. Няколко вехтории плюс всичко, което бяха намерили в колата след катастрофата. Тогава Фаръл бе кимнала незаинтересовано с глава, но веднага разбра, че трябва да прегледа нещата, щом Джон обърне гръб.

Отвори внимателно кутията, опитвайки се да запомни как точно се слага капака, за да я върне без следи от намесата си. Стомахът й бе свит от напрежение — чувство, което не я напускаше от мига, когато видя във вестника снимката на Марина Полсен. Веднага разпозна лицето, а белегът върху бузата послужи като последно доказателство. Мъртвата полицайка бе същата жена, която Фаръл бе видяла да напуска стаята в хотел „Сен Тропе“, същата, която бе извикала през рамо с такова презрение и бе оставила вътре ругаещата я Шугър.

Достатъчно страшно бе, когато Джон й каза, че Шугър е в списъка на хората, плащали на полицайката. Джон естествено нямаше представа какво може да е накарало съседката им да подкупва полицията, или да стане жертва на изнудване. Но Фаръл знаеше за какво става дума.

Бе замръзнала при думите на мъжа си. За щастие Джон тръгна нагоре преди нея и не успя да забележи тревогата й. Шугър плащаше подкупи на продажна полицайка, за да прикрива веригата й от проститутки и сега собственият съпруг на Фаръл притежаваше цялата информация, с която можеше да стигне до истината. Оттам оставаше една малка крачка до разкритието за участието на Фаръл. Бе лежала будна през остатъка на нощта, а страхът й непрекъснато растеше.

Но когато на следващата вечер мъжът й остави на кухненската маса вестника и тя забеляза снимката на жената, сърцето й спря. Когато си представяше как Шугър плаща подкупи, тя си въобразяваше, че някъде се оставя плик с пари — чиста работа без действащи лица. Сега си припомни яростта в очите на Шугър и злобните думи, които бе изстреляла, когато полицайката си тръгна.

На тази скапана кучка никога не й стига! Нямам нужда от такъв боклук. Наистина нямам!

Две седмици по-късно Марина Полсен бе мъртва. Сигурно е съвпадение — каза си Фаръл. Имаше прекалено живо въображение, бе луда дори да си помисли, че може да съществува някаква връзка. Не бе възможно тази Шугър, която познава, да извърши нещо подобно. Освен това, полицайката е била пияна и е излязла от пътя. С нея не е имало никой — сама е блъснала колата. Докато разглеждаше кутията, Фаръл се молеше това да е истина.

Измъкна голяма найлонова торба и започна да вади съдържанието й: празно джобно тефтерче, портфейл и чекова книжка, плик с няколко кредитни карти, шофьорска книжка и полицейски пропуск. Забеляза бележка от химическо чистене, ризата и панталоните на Полсен са били готови още преди седмица. Потрепервайки, остави плика и разтвори ципа на малка черна козметична чантичка, вътре имаше червило, руж и спирала. Продължи да рови. Брой на „Ню Йорк Таймс“ от деня на катастрофата — непипнат. Неотваряно пакетче чипс, полупълна кутия с книжни кърпи, четка за коса, няколко химикалки и наръчник за собственици на Тойота Корола, заедно с десетина карти на Медоувю и съседни градове.

Сред останалите неща в найлоновата торба откри и голям бял плик от „Хорнър Фешънс“ — магазин за евтини дрехи, покрай който Фаръл често минаваше с колата, но никога не бе влизала. Погледна в плика и видя копринена розова блуза, която сега бе смачкана и приличаше на безформена маса. Тъкмо когато щеше да остави плика настрана, нещо привлече погледа й. В най-долната му част пишеше нещо — една дума, изписана със синьо мастило. Бе драсната, сякаш някой набързо си е отбелязал нещо.

Погледна я отблизо, след това отдалече, опитвайки се да различи буквите. Първата бе категорично „П“ След това „II“ или „И“? Последната буква бе „Т“, а по средата имаше „К“. Добре, значи, „П“, „И“, нещо неразбираемо, „К“, нещо неразбираемо, „Т“. П-И-К-Е-Т. Точно така. ПИКЕТ. Откъде й бе позната тази дума?

Фаръл ахна и изпусна плика върху бюрото. Върху номера на една от колите на Шугър Таплингер бе изписано „ПИКЕТ“.

Хелмут Таплингер притежаваше серията номера с трите генерала от Гражданската война. Спомни си джипа — паркиран до другия джип и шевролета в гаража на Шугър — и белите букви, нанесени върху тъмносиния фон на регистрационния номер.

Марина Полсен бе написала думата върху плика в нощта, когато бе умряла.

Фаръл потъна в креслото пред бюрото на Джон, а сърцето й щеше да изскочи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, убедена още преди да е проследила целия ход на мислите си, че вече знае какво се бе случило.

Марина Полсен спира пред магазина и си купува блузата. Можеше да сложи покупката в багажника. Но тъй като носи само този малък плик, най-вероятно го оставя на мястото до себе си, както често прави самата Фаръл с по-малки пакети. Пликът лежи там до края на деня — до края на живота й — поправи се Фаръл. Полицайката най-накрая спира да изпие нещо, може би да вечеря, това нямаше значение. Със сигурност бе пила, това потвърждаваха кръвните проби. И в един момент, докато кара след няколкото питиета, пожелава да запише думата „ПИКЕТ“. При това набързо, толкова бързо, че не успява да намери листче, посяга и я драсва върху плика с покупката.

Полсен е видяла джипа и бързо е преписала изписаното върху регистрационния номер. Може би е искала по-късно да я провери. А може би — Фаръл се замисли уплашено, — е знаела, че шофьорът на колата я преследва.

Защо тогава направо не е написала името на шофьора? Фаръл си отговори на въпроса почти веднага, щом си го зададе. Полсен може да не е знаела кой седи зад волана, само е знаела, че е в опасност. Вероятно е разбрала, че това е последният й шанс да остави някаква улика. Разбира се, на повечето хора думата нямаше да проговори нищо.

Но ако попаднеше на подходящ човек, съобщението на Марина Полсен се превръщаше в издайническо послание.

 

 

Фаръл седеше на пейката в парка и стискаше здраво ръцете си, които трепереха в ръкавиците, не толкова от студения февруарски ден, колкото от нервност. Премигна от сълзите, причинени от вятъра и когато отново можеше да вижда ясно, се сепна от вида на Шугър, която се приближаваше от другия край на алеята, а черната й пелерина се вееше зад нея. Фаръл не си бе представяла, че някога може да изпитва такъв страх от съседката си — жената, в чийто дом бе вечеряла, която някога бе смятала за приятелка. Но тази жена вече не съществуваше, припомни си Фаръл. Ако изобщо някога я бе имало.

Шугър се движеше с неочаквана за размерите си лекота. Когато се приближи към Фаръл, лицето й изразяваше едновременно развеселеност и гняв.

— Скъпа, надявам се, че имаш достатъчно основание да предпочетеш да се срещнем тук — каза тя и седна до Фаръл. — Краченцата ми измръзват. У нас ни чакат готово кафе и кифлички, но ти не пожела да дойдеш и трябва да се срещаме на края на света.

Фаръл едва успя да проговори.

— Не исках да говоря у дома.

Шугър кимна.

— Така си и мислех — тя светна. — Размислила си и искаш да опиташ още веднъж?

Фаръл помръдна с неудобство.

— Не, не става въпрос за това. Не точно — търсеше думите. — Шугър, вторият път, когато дойдох в хотела, видях да излиза една жена. Беше явно, че двете сте се карали.

Шугър се опита да си припомни.

— Не зная за кого говориш, скъпа.

Фаръл понижи глас.

— Тогава не я познавах, но сега зная коя е — Марина Полсен. Полицайката.

Шугър се завъртя рязко на място и погледна Фаръл право в очите. Погледът й изведнъж бе станал каменен и Фаръл едва се въздържа да не се отмести.

— Мога ли да знам защо ми припомняш това? Не мога да разбера какво те интересува?

Фаръл стисна юмруци. Не знаеше кое е по-лошо: да обвини в убийство невинна жена или да отмине вероятността Шугър да е замесена. Реши, че трябва да провери реакцията на Шугър, на всяка цена да разбере дали ще се потвърдят някои от подозренията й.

— Както, убедена съм знаеш, тя загина при автомобилна катастрофа.

Шугър кимна.

— Да, зная, както и целия град.

— Но онова, което целият град не знае, е, че си й давала пари. Аз зная и Джон знае, тъй като е изпълнител на завещанието й и тя е записала името ти в един списък.

Шугър се замисли върху това.

— Джон знае ли за какво става въпрос?

Фаръл поклати глава.

— Но по всичко личи, че няма да му е много трудно да отгатне.

Шугър я гледа известно време, след това отмести поглед с привидно равнодушие.

— Фаръл, ние сме големи хора. Сигурна съм, че разбираш: понякога се налага да плащам на някои хора, за да мога да въртя бизнеса. Не съм виновна, че тази жена бе алчна — по лицето й се четеше раздразнение. — Нека да не ставаме толкова праведни, само защото си се разтреперила от твоето приключение!

Фаръл се сепна от думите й.

— Не става дума за това.

— О, така ли? — попита Шугър саркастично. — Не ставаш за това Фаръл и много ме разочарова. Поиска да си тръгнеш и така направи. Добре, стига толкова.

Фаръл пое дъх. Разбра, че й е омръзнало да се страхува, че се бе уморила от хокането на тази жена. До гуша й бе дошло от цялата гнусна история.

— Има още нещо — каза тя отсечено. — Марина Полсен е написала думата „ПИКЕТ“ върху един плик в колата си в нощта, когато е умряла.

Шугър нищо не каза, но очите й вече не се откъснаха от лицето на Фаръл.

— Повечето хора не могат да направят връзката, но аз и ти знаем кой кара кола с такава регистрация — продължи Фаръл, като възвърна самоувереността си, тъй като почувства, че е стъпила на по-твърда почва. — Може би ще ми кажеш, защо тази жена си записва думата, изписана върху регистрационния номер на твоя джип в последните мигове преди да умре? Там ли беше, Шугър? Имаш ли нещо общо със станалото?

Шугър остана неподвижна за момент. След това избухна в смях.

— Откъде ти идват такива неща на ум? Каква глупост! Миличка, много филми гледаш.

Фаръл не обърна внимание на снизходителния й тон.

— Проститутките са действителни. Подкупите са реални. Въпросът ми е много логичен.

— Божичко, досадна си — Шугър махна с ръка пренебрежително.

— Можеш ли тогава да ми обясниш защо е написала думата „Пикет“?

— Скъпа — каза Шугър видимо забавлявайки се, — дори няма да се опитам.

Фаръл се изправи. Ако някой бе обвинил нея самата в убийство, тя щеше да се ужаси, да се ядоса, да се шокира неимоверно. Шугър не направи нищо такова. Погледна на цялата история по-скоро от хумористична гледна точка. Това прозвуча фалшиво на Фаръл.

— Знаеш ли — каза тя бавно, — когато се говори за убийство, търсят мотив, средство и възможност. Доколкото мога да кажа, основавайки се на онова, което тази жена е оставила като следи след себе си, ти притежаваш и трите.

Шугър стана на крака и приближи лице близо до Фаръл.

— А сега ти ме чуй. Не съм сторила нищо на онова ченге, не че не го заслужаваше. Но не съм го направила! Важното за теб е, дори и да съм виновна, ти какво ще направиш? Ще разкриеш всичко? Нали трябва да обясниш какво си правила в хотела?

Отстъпи крачка назад и измери Фаръл с поглед, а по устните й заигра усмивка.

— Помисли за брака си. Помисли какво ще означава това за адвокатската практика на мъжа ти, ако целият свят научи, че съпругата му се е опитала да стане високоплатена проститутка. Тогава ще трябва да каже „сбогом“ на кариерата си, а ти ще се сбогуваш с него. Това ли искаш?

Фаръл я погледна, прочете в очите й удоволствието, което изпитва. Побиха я тръпки.

— Е? — тонът на Шугър стана по-настоятелен. — Това ли искаш?

Фаръл се обърна и напусна тичешком парка, с наведена срещу хапещия вятър глава.